Корабът на изкуплението

ШЕСТНАЙСЕТА ГЛАВА

Торн направи първите си неуверени крачки на борда на „Носталгия по безкрая”. Оглеждаше се наоколо трескаво, с отчаяното желание да не пропусне нито един детайл или нюанс от детайл, който би могъл да издаде измама или дори да намекне, че нещата не са такива, каквито изглеждат. Страхуваше се да премигне. Ами ако точно в мига, в който затвореше очи, се проявеше някакъв пропуск, издаващ, че цялата работа е просто фарс? Ами ако двете само го чакаха да премигне, като заговорници, играещи си с вниманието на публиката?

По всичко обаче изглеждаше, че в случая няма никаква измама. Дори пътуването в совалката да не го беше убедило в този факт — а беше трудно да си представи как подобно нещо можеше да бъде фалшифицирано — върховното доказателство беше тук.

Той беше пътувал из Космоса. Вече не беше на Ризургам, а в колосален космически кораб: отдавна изгубения лайтхъгър на триумвира. Дори гравитацията изглеждаше различна.

— Не бихте могли да направите това… — заяви той, докато крачеше редом с двете си събеседнички. — Освен ако не сте ултри. Но защо в такъв случай щеше да ви е необходима подобна фалшификация?

— Готов ли си в такъв случай да повярваш на нашата история? — попита го инквизиторката.

— Успели сте да се сдобиете с космически кораб. Няма как да го отрека. Но дори кораб с подобни размери, а от всичко, което видях, стана ясно, че е поне толкова голям, колкото „Лoрийн”, дори кораб с такива размери не може да побере двеста хиляди спящи човека. Нали?

— Няма да бъде необходимо — отвърна другата жена. — Не забравяй, това е операция по евакуиране, а не екскурзия за удоволствие. Целта ни е само да изведем хората от Ризургам. Ще поставим най-уязвимите в условия на сън. Но повечето ще трябва да останат будни и да изтърпят не особено комфортните условия поради големия си брой. Няма да им бъде приятно, но това е несравнимо по-добро, отколкото да умрат.

Този довод не можеше да се оспорва. Нито един и от неговите планове никога не беше гарантирал луксозно напускане на планетата.

— Колко време според вас хората ще трябва да прекарат тук, преди да могат да се върнат на Ризургам? — попита Торн.

Жените се спогледаха.

— Не е изключено завръщането на Ризургам изобщо да не съществува като вариант — отвърна по-възрастната.

Той сви рамене.

— Когато пристигнахме, това бе една гола, безплодна скала. Можем да започнем и от нулата, ако се наложи.

— Не и ако планетата вече не съществува. Нищо чудно да се стигне и дотам, Торн. — Тя почукваше с кокалчетата на пръстите си по стените, докато вървяха. — Но можем да държим хората толкова дълго, колкото е нужно — години, даже десетилетия.

— В такъв случай бихме могли да стигнем до някоя друга, звезда — предложи той — все пак това е космически кораб.

Събеседничките му не отговориха.

— Все още искам да видя от какво сме толкова уплашени — додаде Торн. — Какво е това, което представлява такава заплаха.

— Спиш ли добре нощем, Торн? — попита Ирина, по-възрастната.

— Не по-добре или по-зле от повечето хора.

— Страхувам се, че това ще приключи. Последвай ме.

На борда на „Буревестник” Антоанет тестваше системите, когато съобщението пристигна. Товарният кораб бе все още в намиращата се на ръба на карусел Ню Копенхаген монтажна, но повечето сериозни повреди вече бяха отстранени. Маймуните на Зейвиър бяха работили денонощно, защото нито той, нито Антоанет можеше да си позволи да заема това пространство и час повече от необходимото. Маймуните се бяха съгласили да работят, макар повечето от останалите работници-хиперпримати на карусела да стачкуваха или пък лежаха повалени от изключително рядък маймунски вирус, мистериозно пресякъл бариерите на няколко десетки видове само за една нощ. Зейвиър твърдеше, че е усетил симпатия от страна на работниците. Никой от тях не бе особено голям привърженик на Конвенция Ферисвил, а фактът, че полицията преследваше Антоанет и Зейвиър само увеличаваше още повече желанието им да нарушат обичайните правила за наемния труд. Всичко имаше своята цена, разбира се, и Зейвиър щеше да задлъжнее на работниците доста повече, отколкото му се искаше, но човек просто трябваше да приеме някои от съществуващите в бизнеса положения. Бащата на Антоанет често бе цитирал това правило и тя бе пораснала със същия решително прагматичен подход.

Антоанет тестваше полевите фигурации на токамака, пъхнала под мишница лаптоп и с молив между зъбите, когато конзолата звънна. Първата ѝ мисъл бе, че с някое от действията си бе предизвикала грешка някъде другаде в контролната мрежа на кораба.

Все така без да изпуска молива измежду зъбите си, тя заговори, защото знаеше, че Бийст ще успее да разбере смисъла на сумтенето ѝ.

— Бийст… ще оправиш ли това?

— Госпожичке, въпросният сигнал известява за получаването на съобщение.

— Зейвиър?

— Не е от мистър Лиу, госпожичке. Посланието, доколкото може да се съди преди да е отворено, идва доста далеч от карусела.

— Значи тогава са ченгетата. Странно. Те обикновено не се обаждат; просто се появяват, като лайно на прага.

— Не изглежда да е и от властите. Ако питаш мен, най-сигурно би било направо да се види въпросното съобщение.

— Съгласна съм. — Антоанет измъкна молива от устата си и го пъхна зад ухото. — Препрати го до лаптопа ми, Бийст.

— Добре, госпожичке.

Екранът с информацията за токамака се сви встрани. На неговото място се появи лице, размазано от некачествената резолюция. Този, който изпращаше посланието, опитваше да използва минимална ширина на спектъра. Въпреки това тя разпозна лицето много добре.

— Антоанет… пак съм аз. Надявам се, че си се прибрала жива и здрава. — Невил Клавейн направи пауза и се почеса по брадата. — Препращам това послание през петнайсетина предавателя. Някои от тях са от времето преди чумата, други може да са даже от американската ера, така че качеството вероятно няма да е от най-добрите. Страхувам се, че няма как да ми отговориш, нито пък че аз ще мога да ти изпратя друго съобщение. Това определено е единственият ми изстрел. Нуждая се от помощта ти, Антоанет. Страшно се нуждая от помощта ти. — Усмихна се неловко. — Знам какво си мислиш: казах, че ще те убия, ако пътищата ни някога се пресекат отново. Говорех сериозно, но го казах с надеждата ти също да го приемеш сериозно и да стоиш по-далече от опасностите. Истински се надявам да ми повярваш, Антоанет, иначе нямам кой знае какъв шанс да се съгласиш със следващата ми молба.

— Следващата ти молба ли? — повтори беззвучно тя, вперила невярващо очи в лаптопа.

— Онова, от което се нуждая, е да дойдеш да ме спасиш. Много съм го загазил, ще се убедиш сама.

Тя стоеше в очакване да чуе какво имаше да ѝ каже още, но съобщението завърши почти веднага. Молбата на Клавейн бе съвсем проста; не можеше да не признае, че бе напълно във възможностите ѝ да направи каквото искаше. Дори координатите, които ѝ бе дал, бяха достатъчно точни, за да не ѝ се наложи да прави истинско разследване. Времевият прозорец беше много тесен, изключително тесен, освен това съществуваше физически риск, съвсем не за пренебрегване, освен онзи, който бе свързан със самия Клавейн. Но беше напълно осъществимо. По всичко личеше, че той е размислил задълбочено върху подробностите, преди да изпрати посланието, предвиждайки почти всички възможни проблеми и възражения от нейна страна. В това отношение наистина нямаше как да не се възхити на отдадеността му на работата.

И въпреки всичко то не променяше нищо. Съобщението беше от Клавейн, Касапина от Тарзис; същия Клавейн, който напоследък бе започнал да я преследва в сънищата ѝ, олицетворявайки онова, което преди беше просто ужас от отделенията за промиване на мозъка на паяците. Именно Клавейн председателстваше лъскавите машини, които се надвесваха над черепната ѝ кухина.

Нямаше значение, че веднъж бе спасил живота ѝ.

— Сто на сто нещо се шегуваш — заяви Антоанет.

Клавейн се носеше сам в Космоса. През визьора на скафандъра си видя как корветата продължи нататък на автопилот, отдалечавайки се бавно, но сигурно, докато стана невъзможно да я различи от някоя от по-слабите звезди. И тогава главният ѝ двигател блесна с ярковиолетов пламък и я отклони от предполагаемата посока на движение на „Куче грозде”. Ускорението несъмнено щеше да го смаже, ако бе останал на борда ѝ. Наблюдава, докато дори този ярък пламък се превърна в бледа точица на звездния фон, докато го видя как премигна за последен път и го изгуби напълно от погледа си.

Беше сам, толкова сам, колкото бе възможно да бъде човек.

Колкото и голямо да бе сега ускорението на корветата, пак не бе нещо, с което корабът да не може да се справи. След няколко часа щеше да стигне до такава точка в пространството и да започне да се движи със скорост, отговаряща на последната ѝ определена от „Куче грозде” позиция. Тогава двигателите щяха да намалят мощността си до такава, каквато се изискваше при наличието на пасажер. Скейд отново щеше да разпознае пламъците на корветата, но щеше да забележи също така, че припламва с известна неритмичност, говореща за нестабилност на изгарянето на гориво. Поне Клавейн се надяваше, че ще си помисли така.

През последните петнайсет часа от полета почти бе взел душата на корветата, като умишлено бе пренебрегвал правилата за безопасност. С цялата допълнителна маса на борда ѝ — оръжие, гориво, механизми за поддържане на живота — таванът на ефективното ѝ ускорение бе много по-висок от прага на собствената му физиологична поносимост. Разбира се, безопасно бе да ускорява дотолкова, доколкото бе в състояние да издържи, но Клавейн искаше Скейд да помисли, че си бе дал малко повече зор, отколкото трябва.

Знаеше, че ще наблюдава пламъка му, очаквайки някаква грешка от негова страна. Специално бе влязъл в системата за управление на двигателите, за да вкара доказателства за близък предстоящ срив. Беше накарал двигателя да оперира неравномерно, беше предизвиквал промени в неговата температура, позволявайки ауспухът да се запушва от неразтопени нечистотии, като дава признаци, че е на път да се взриви всеки момент.

След петнайсет часа бе симулирал рязък отказ на двигателя. Скейд щеше да разпознае режима на срив; това беше от ясно по-ясно. Несъмнено щеше да помисли, че Клавейн е имал нещастието да не умре в един мигновен, безболезнен взрив. Сега щеше да има възможност да го хване, а смъртта му щеше да се проточи повечко. Ако разпознаеше режима на отказ на двигателя, който се надяваше да симулира, Скейд щеше да заключи, че на авторемонтните механизми щяха да бъдат необходими десетина часа за поправката на повредата. По-скоро за частичното ѝ отстраняване, защото това бе максимумът, който можеше да се направи конкретно при този срив. Клавейн може би щеше да успее да запали отново катализираната чрез антиматерия ядрена горелка, но двигателят никога вече нямаше да работи с пълния си капацитет. В най-добрия случай Клавейн щеше да успее да изстиска шест гравитационни константи от корветата, при това без да успее да поддържа дълго това ускорение.

Още щом видеше пламъка на корветата, още щом разпознаеше издайническото припламване, Скейд щеше да разбере, че успехът ѝ е в кърпа вързан. Така и нямаше да узнае, че Клавейн бе използвал десетте часа, не за да ремонтира повредата, а за да бъде закаран на съвсем друго място. Поне се надяваше тя никога да не се досети.

Последното, което направи, бе да изпрати съобщение на Антоанет Бакс, като се погрижи сигналът да не бъде хванат от Скейд или други враждебно настроени сили. Беше казал на Антоанет къде ще се носи и точно колко можеше да се надява да оцелее в един-единствен скафандър без особено добра система за рециклиране. Според собствената му преценка тя можеше да стигне до него навреме и да го превози извън военната зона преди Скейд да има шанс да осъзнае какво става. От Антоанет се искаше само да се доближи до приблизително очертаното от него пространство в Космоса и след това да го преброди с радара си; рано или късно щеше да установи къде се намира Клавейн.

Проблемът обаче бе там, че той имаше само една-единствена възможност да я убеди, а тя от своя страна трябваше да реагира незабавно. Ако решеше, че полученото съобщение е само блъф или да изчака два-три дена, докато се пита трескаво как да постъпи, той щеше да умре.

Намираше се в ръцете ѝ. Изцяло.

Клавейн направи каквото можеше, за да удължи издръжливостта на скафандъра. Използва някои рядко употребявани невронни практики, за да забави собствения си метаболизъм и в резултат да използва възможно най-малко въздух и мощност. Нямаше никакъв смисъл да остава в съзнание; единственият резултат от това щеше да бъде безконечната възможност да размишлява колко нищожни са шансовете му да оцелее.

Затова се подготви да изпадне в безсъзнание, докато се носи из Космоса. Мислеше за Фелка, която не вярваше, че ще види отново, мислеше за съобщението ѝ. Не знаеше дали иска да е вярно или не. Надяваше се тя да намери начин да приеме дезертирането му, без да го намрази за това, и да не му се разсърди, задето бе продължил с изпълнението на плана си въпреки молбата ѝ.

Някога бе дезертирал на страната на конджоинърите, защото вярваше, че при дадените обстоятелства това е най-правилното. Почти не бе имал време да планира акта на измяната или да преценява дали постъпва правилно. Внезапно бе настъпил моментът, когато трябваше да направи своя избор, без отлагане. Но от първия миг знаеше, че няма да има връщане назад.

Същото бе станало и сега. Моментът се бе представил сам… и той се бе възползвал от него, давайки си сметка за последствията, осъзнавайки, че може да не се окаже прав, че страховете му може да се окажат неоснователни или параноично бълнуване на един стар, много стар човек, и същевременно знаеше, че трябва да го направи.

Подозираше, че за него положението щеше да бъде винаги такова.

Спомни си случая, когато бе лежал под купища строителен материал, намирайки се в един въздушен джоб на паднала постройка на Марс. Беше се случило четири стандартни месеца след кампанията „Тарзис Бълдж”. Помнеше котката с пречупен гръбнак, чийто живот бе поддържал; бе споделял с нея порциона си, дори когато жаждата изгаряше като киселина устата и гърлото му, дори когато гладът бе придобил много, много по-страшни размери от болката от собствените му рани. Котката бе умряла малко след като ги измъкнаха изпод развалините и той бе започнал да се пита, дали най-доброто за нея нямаше да бъде, ако бе умряла по-рано, вместо да бе удължавал с още няколко дни мъчителното ѝ съществуване. И въпреки това знаеше, че ако подобно нещо се случеше с него отново, пак щеше да поддържа живота на котката, колкото и безсмислен да беше жестът. И не само защото грижата за нея му бе давала възможност да се фокусира върху друго освен собствения си дискомфорт и страх. Имаше нещо повече. Макар да не бе в състояние да каже точно какво. Струваше му се обаче, че това бе същият импулс, който сега го пришпорваше към Йелоустоун, същият импулс, който го бе накарал да потърси помощта на Антоанет Бакс.

Сам и изпълнен с хиляди страхове, далече от каквато и да било твърда почва, Невил Клавейн изгуби съзнание.