Корабът на изкуплението

ЕДИНАЙСЕТА ГЛАВА

Навлязлата дълбоко в „Носталгия по безкрая” Иля Вольова стоеше в епицентъра на това, което някога представляваше Капитанът, нещото, което в един друг живот се беше наричало Джон Армстронг Браниган. Не трепереше и дори това ѝ се стори не в реда на нещата. Посещенията при Капитана винаги се съпровождаха от изключителен физически дискомфорт, придаващ на цялото занятие привкус на примесено с разкаяние поклонничество. Когато не посещаваха Капитана, за да измерват растежа на тумора му, който можеше да бъде забавен, но не и спрян, обикновено искаха мъдрия му съвет по един или друг въпрос. Изглеждаше справедливо и в реда на нещата и те да понесат част от страданието, макар съветът на Капитана да не беше винаги разумен и дори — здравомислещ.

Държаха го на студено, за да забавят прогреса на Смесената чума. Криокамерата, в която го държаха, известно време бе в състояние да поддържа студа. Но неуморният растеж на Капитана в крайна сметка бе обхванал самия ковчег, преобразувайки и инкорпорирайки неговите системи. Ковчегът бе продължил да функционира по свой особен начин, но се бе оказало, че целият участък около него трябва да бъде изстуден до криогенно ниво. Налагаше се визитите при Капитана да се съпровождат от слагането на няколко пласта термично облекло. Не беше лесно да дишаш ледения въздух в неговото царство: всяко вдишване заплашваше да разбие белите дробове на милиони стъклени парченца. Вольова палеше цигара от цигара по време на тези посещения, макар за нея те да бяха по-лесни, отколкото за останалите. Тя нямаше вътрешни импланти, нищо, което чумата би могла да разруши. Другите, вече мъртви до един, я бяха смятали за капризно слаба, след като не си ги бе сложила. Тя обаче беше виждала завистта в очите им, когато бяха принудени да прекарат известно време в близост до Капитана. Тогава, макар и само за няколко минути, им се искаше да бъдат на нейното място. Отчаяно им се искаше.

Саджаки, Хегази, Суджик… вече едва си спомняше имената им, струваше ѝ се, че оттогава е изминала цяла вечност.

Сега мястото не беше по-студено от която и да е друга част на кораба и много по-топло от някои негови участъци. Въздухът беше влажен и неподвижен. По повърхността проблясваха различни тънки слоеве с неуточнен произход. Кондензацията образуваше ручейчета, които се стичаха надолу по стените и капеха покрай възлести наслоявания. От време на време, от някоя вдлъбнатина рязко изригваше отточна корабна вода, и покапваше по пода. Процесите на биохимическо рециклиране на кораба отдавна се бяха изплъзнали от човешкия контрол. Вместо да се разрушат, те бяха еволюирали невъздържано, добавяйки ексцентрични изходи и свързващи тунелчета. Водеше се непрестанна и уморителна борба, за да не се допусне корабът да се удави в собствените си отточни води. Вольова бе инсталирала трюмни помпи на хиляди места из него, за да пренасочва отходната вода към големите преработващи цистерни, където можеше да бъде пречистена чрез съответните химически агенти. Роботът, отговарящ за трюмните помпи, осигуряваше фон за всяка мисъл, като една-единствена, дълго поддържана нота на орган. Звукът не прекъсваше за секунда. Иля просто бе престанала да го забелязва.

Който знаеше къде да гледа и притежаваше визуалната вещина, позволяваща му да отличава формите от хаоса, можеше да определи къде е стоял ковчегът. Когато му бе позволила да се затопли — беше изстреляла стреличка в контролната система на ковчега — той бе започнал да поглъща обкръжаващия го кораб със значително по-голяма бързина, атом по атом, и да се смесва с него. Горещината бе като в пещ. Не беше изчакала да види какъв ще бъде резултатът от трансформацията. Ясно бе обаче, че Капитанът щеше да продължи процеса, докато асимилира по-голямата част от кораба. Колкото и ужасяваща да беше, тази перспектива бе за предпочитане, отколкото „Носталгия по безкрая” да бъде оставена в ръцете на друго чудовище — Сън Стийлър. Беше се надявала Капитанът да успее да възвърне отчасти контрола от паразитния разум, нахлул в кораба.

И се бе оказала права. В крайна сметка Капитанът бе успял да подчини целия кораб на трескавите си капризи. Вольова знаеше, че в този случай на заразяване с чума имаше нещо уникално. Доколкото ѝ беше известно, съществуваше само един щам Смесена чума, и заразата, достигнала до „Носталгия по безкрая”, бе същата, която бе поразила Йелоустоунската система и другите части на Вселената. Иля бе виждала снимки на Казъм сити след чумната епидемия, гротескно изкривената му архитектура, сякаш излязла от кошмарен сън. Но макар тези трансформации понякога да изглеждаха целенасочени или дори артистични, не можеше да се каже, че зад тях лежи истинска интелигентност. Формите, които бяха придобили сградите, бяха в известна степен предопределени от биодизайнерските принципи, залегнали в основата им. Случилото се с „Носталгия по безкрая” обаче бе различно. Чумата живя в Капитана години наред, преди да започне да променя формите му. Възможно ли беше да е постигната някаква симбиоза и, когато най-накрая се развилия, консумирайки и променяйки кораба, трансформациите да бяха дали в известна степен израз на подсъзнанието на Капитана?

Вольова подозираше, че е станало именно така и същевременно се надяваше да се лъже. Защото, накъдето и да го погледнеше човек, корабът се бе превърнал в нещо чудовищно. Когато Хури пристигна от Ризургам, Иля бе направила всичко възможно, за да изглежда невъзмутима сред целия този ужас, но всъщност бе играла тази роля колкото заради нея, така и заради самата себе си. Корабът я нервираше на много нива. Малко преди да позволи затоплянето, бе добила известна представа за извършените от Капитана престъпления, като надникна за миг в топката от вина и омраза, която представляваше умът му. А сега този ум като че ли се бе разширил многократно, до степен да ѝ позволи да се движи вътре в него. Капитанът се бе превърнал в кораба. Корабът бе наследил неговите престъпления и се бе превърнал в паметник на собствените му злодеяния. Иля изследваше контурите, маркиращи местонахождението на ковчега. През по-късните етапи от боледуването на Капитана, отделението с криокамерите, притиснато към едната стена, бе започнало да протяга сребристи филизи във всички посоки. Те можеха да бъдат проследени до спукания обков на ковчега на Капитана, проникнали дълбоко в централната му нервна система. Сега тези сензори обхващаха целия кораб, провираха се и се свързваха отново като пипала на огромна сепия. На няколко десетки места те се бяха свързали в нещо като основни ганглийни центрове за обработване на получената информация, представляващи фантастично сложна плетеница. От някогашното тяло на Капитана вече не бе останала и следа на физическо ниво, но неговият разум, разширен, объркан, призрачен, несъмнено все още обитаваше кораба. Вольова не бе решила за себе си дали тези възли бяха равномерно разпределени мозъци или малки компоненти от много по-голям, обхващащ кораба интелект. Беше сигурна само в едно — че Джон Браниган все още присъстваше в него.

Веднъж, когато претърпя катастрофа край Хадес и помисли, че Хури е умряла, бе очаквала „Носталгия по безкрая” да я екзекутира. По онова време вече бе затоплила Капитана, беше му разказала за извършените от нея престъпления, давайки му основателна причина да я накаже.

Но той я бе пощадил и след това я бе спасил. Беше ѝ позволил да се върне на кораба, който продължаваше да консумира и трансформира. Беше посрещнал с пълно мълчание всичките ѝ опити за общуване, но бе направил възможно оцеляването ѝ. На някои места трансформациите не бяха чак толкова големи и тя бе открила, че е в състояние да живее в тях. Беше установила, че те даже се движеха, ако тя решеше да се засели в друга част на кораба. И така, Браниган или това, което управляваше „Носталгия”, каквото и да бе то, знаеше, че тя е на борда и от какво се нуждае, за да остане жива. По-късно, когато намери Хури, корабът позволи и на нея да се върне на борда му.

Все едно се намираше в замък, обитаван от самотен, но покровителствено настроен дух. Осигуряваше им всичко, от което се нуждаеха, разбира се в разумни граници, но не отстъпваше абсолютния си контрол. Не се движеше, освен за да осъществи кратки полети в рамките на системата. Не им даваше достъп до нито едно от своите оръжия, да не говорим за оръжията от скривалището.

Вольова продължаваше опитите си да осъществи комуникация, но те оставаха безплодни. Когато говореше на кораба, не се случваше нищо. Когато изпращаше визуални послания, не получаваше отговор. Но не губеше увереността си, че „Носталгия по безкрая” я слуша. Тя просто се бе оттеглила в собствената си бездна от угризения и самообвинения.

Корабът бе изпълнен с презрение към самия себе си.

Тогава Хури замина. Върна се на Ризургам, за да се инфилтрира в Дома на инквизицията и да поведе цялата планета в безсмислена гонитба на вятъра, така че с Вольова да могат да се срещат на всяко място, без да пораждат въпроси.

Първите няколко месеца на самота бяха истинско изпитание, дори за Иля Вольова. Бяха я принудили да стигне до извода, че въпреки всичко човешката компания доста ѝ допада. А сега единственият ѝ компаньон бе един начумерен, мълчалив, изпълнен с омраза ум, който едва не я накара да превърти.

И тогава корабът бе започнал да отговаря по своеобразния си начин. В началото почти не бе забелязала усилията му. По онова време ѝ се налагаше да прави какво ли не и нямаше време да спре, да помълчи и да изчака корабът да направи непохватните си помирителни жестове. Наплив на плъхове… разваляне на трюмните помпи… непрекъснатият процес на отклоняване на чумата от критичните участъци, борбата с нея с наноагенти, огън, замразяващи и химически спрейове.

Тогава, един ден слугите бяха започнали да се държат странно. Подобно на внезапно започналите да пакостят плъхове, някога те бяха част от корабната инфраструктура за монтаж и самовъзстановяване. Най-умните от тях бяха погубени от чумата, но най-старите и глупави машини бяха оцелели. Те продължаваха да изпълняват възложените им задачи, почти без да си дават сметка за промените на кораба. В по-голямата си част те нито помагаха, нито пречеха на Иля, затова тя ги оставяше да правят каквото си правеха. Понякога бяха полезни, но това се случваше толкова рядко, че отдавна бе престанала да разчита на тях.

И тогава слугите започнаха да ѝ помагат. Първият случай бе свързан с развалянето на една от трюмовите помпи. Щом установи този факт, Вольова се отправи натам, за да види какво може да направи по въпроса. Когато пристигна, за свое учудване откри там чакащ я слуга, занесъл почти всички инструменти, които ѝ бяха необходими за справянето с повредата.

Първата ѝ задача бе да задвижи отново мотора на помпата. След като частичното наводнение бе преодоляно, тя бе седнала, за да направи равносметка. Корабът все още изглеждаше така, както и при събуждането ѝ. Коридорите все още приличаха на покрити със слуз гръкляни. Всевъзможни противни вещества продължаваха да се процеждат и да капят от всеки отвор. Въздухът бе все така лепкав, а всяка мисъл се съпровождаше от непрестанния грегориански, напев на помпите.

Но нещо определено се бе променило.

Върна инструментите в раничката, която бе донесъл слугата. Той незабавно си тръгна и скоро изчезна зад първия завой на коридора.

— Мисля, че можеш да ме чуеш — заяви на глас тя. — Чуй ме и ме виж. Знаеш също така, че не съм тук, за да ти причиня зло. Вече можеше да ме убиеш, Джон, особено след като контролираш слугите… а ти ги контролираш, нали?

Изобщо не се изненада, когато не последва отговор. И продължи несмущавана.

— Спомняш си коя съм, разбира се. Аз съм тази, която те нарани. Онази, която отгатна какво си направил. Може би мислиш, че те наказах заради извършеното от теб. В такъв случай си сгрешил. Това не е в стила ми. Садизмът ме отегчава. Ако исках да те накажа, щях да те убия, а можех да го направя по хиляди начини. Аз обаче нямах подобно нещо предвид. Искам само да знаеш, че според личното ми мнение вече си страдал достатъчно. А ти страдаш, нали? — Тук направи пауза, вслушвайки се в музикалните тонове на помпата, за да се увери, че все още не се е развалила. — Е, ти си го заслужи — продължи Вольова. — Заслужи да прекараш известно време в ада заради деянията си. И може би наистина прекара там някакъв период. Ти единствен знаеш какво е да живееш полкова дълго по такъв начин. Само ти знаеш дали състоянието, в което се намираш сега, е по-добро от предишното.

Тук долови някакви далечни вибрации, усети ги през пода. Нямаше представа дали това не бе някаква операция, извършвана от помпата, или коментар на Капитана към последната ѝ забележка.

— Сега е по-добре, нали? Трябва да бъде добре. Сега вече ти се отърва и се превърна в духа на кораба, който командваше някога.

Никакъв отговор. Тя изчака няколко минути нов сеизмичен тътен или друг, също толкова загадъчен сигнал. Но не последва нищо подобно.

— Колкото до слугата — додаде тя, — благодаря ти. Беше ми от помощ.

Но корабът не отвърна.

От този момент нататък обаче слугите неизменно и помагаха, когато можеха. Ако намеренията ѝ можеха да бъдат разчетени, машините се втурваха напред, за да ѝ занесат необходимите инструменти или оборудване. Ако работата се проточеше, някоя от тях ѝ носеше храна и вода от някой от все още функциониращите пунктове. Ако помолеше директно кораба за нещо, той никога не го изпълняваше. Но ако изречеше нуждите си на глас, сякаш разговаряйки сама със себе си, тогава той бе готов да се подчини. Не успяваше винаги да ѝ помогне, но тя определено имаше впечатлението, че прави всичко възможно.

Питаше се дали не се лъже, дали „Носталгия по безкрая” не бе обитавана не от Джон Браниган, а от някакъв друг разум на забележимо по-ниско ниво. Може би готовността на кораба да ѝ служи се дължеше на факта, че интелектът му бе на нивото на слуга, подчинен на същия режим на послушание. Може би, когато говореше директно на Браниган, си въобразяваше, че се намира в присъствието на по-голям разум от действително съществуващия.

Тогава се бяха появили цигарите.

Не беше молила за тях, даже не подозираше, че на кораба има някакъв друг запас освен нейния личен, който вече бе изразходвала. Беше ги огледала със смесица от любопитство и подозрителност. Имаха вид на произведени в някоя от колониите, с които корабът бе търгувал преди десетилетия. Не изглеждаха направени от самия кораб, от суровините, с които разполагаше. Иначе нямаше да миришат толкова приятно. Оказа се, че и вкусът им е много хубав, както установи Иля, след като изпуши една от тях. Следващата бе също толкова добра.

— Къде ги намери? — попита Вольова. — Къде, в името на... — Пое отново дълбоко въздух, като напълни белите си дробове за първи път от седмици с нещо друго освен застоялия корабен въздух. — Няма значение. Не ми е нужно да зная. Благодарна съм ти.

След този случай повече не изпитваше никакво съмнение, че Браниган бе до нея. Само друг член на екипажа можеше да знае за страстта ѝ към цигарите. Никоя машина не би се сетила да ѝ направи такъв подарък, колкото и дълбоко вкоренен да беше инстинктът ѝ да служи. Следователно корабът бе дал изява на желанието си за помирение.

След това прогресът бе осъществяван бавно. От време на време ставаше нещо, което караше „Носталгия по безкрая” да се затваря отново вътре в себе си и тогава слугите отказваха да ѝ помагат дни наред. Това се случваше понякога, след като бе говорила прекалено свободно на Капитана, опитвайки да го измъкне от мълчанието му с предизвикателства. Очевидно не беше добър психолог. Цялата тази ужасна бъркотия бе започнала с опитите ѝ с офицера на оръжейната, Нагорни, които го бяха накарали да превърти. Ако това не се бе случило, нямаше да се наложи да наеме на работа Хури и всичко щеше да бъде по-различно…

След това, когато животът на кораба се връщаше горе-долу в рамките на нормалното и слугите започваха отново да ѝ се подчиняват, тя внимаваше какво говори и върши. Минаваха седмици, без да направи открит опит за комуникация. Но рано или късно опитваше отново, докато бавно се стигнеше до нов бурен епизод. Тя обаче упорстваше, защото ѝ се струваше, че осъществява малък, но измерим напредък след всеки крах.

Последният стана само шест седмици след посещението на Хури. А особеното състояние продължи като никога цели осем седмици. После бяха изминали други десет седмици и едва сега бе събрала сили да рискува нов крах.

— Капитане… чуй ме — започна Иля. — Много пъти опитвам да се свържа с теб и ми се струва, че един-два пъти успях и ти ме чу много добре. Но не беше готов да отговориш. И аз те разбирам, дори много добре те разбирам. Но има нещо, което непременно трябва да ти обясня. Неща за външния свят, нещо, което става другаде в тази система.

Вольова се намираше в голямата сфера на мостика и говореше малко по-силно, отколкото би било необходимо за нормален разговор. Най-вероятно можеше да изнесе речта си на всяко място в кораба и той пак щеше да я чуе. Но тук, в някогашния команден фокус на кораба, монологът не ѝ се струваше чак толкова абсурден. Акустиката на мястото придаваше особено звучене на гласа ѝ, което ѝ допадаше. Освен това жестикулираше театрално с жалките останки от цигарата си.

— Може би — продължаваше Иля — вече знаеш за това. Знам, че имаш синаптични пътеки до сензорите и камерите на корпуса. Не знам обаче, доколко добре си в състояние да тълкуваш тези потоци информация. Все пак не си роден с тези умения. Трябва да е странно, дори за теб, да виждаш света през очите и ушите на дълга четири километра машина. Но ти винаги си бил адаптивно копеле. Предполагам, че в крайна сметка ще се справиш и с това.

Капитанът не отговаряше. Но корабът не премина незабавно в състоянието, от което се бе опасявала. Според гривната на китката ѝ дейността на слугите продължаваше нормално.

— Все пак ще предположа, че все още не си научил за машините, освен онова, което може би си дочул по време на последното посещение на Хури. Какви машини ли, питаш? Извънземни, ето какви. Нямаме представа откъде идват. Единственото, което знаем, е, че са тук, сега, в системата Делта Павонис. Мислим, че Силвест — нали си го спомняш — ги призова неволно тук, когато влезе в Хадес.

Разбира се, че помнеше Силвест, след като бе в състояние да си спомни изобщо нещо от предишното съществуване. Та нали Силвест бе доведен на кораба, за да излекува Капитана. Но се оказа, че само си бе играл с техните желания и през цялото време е гледал към Хадес.

— Естествено — додаде тя, — това са само догадки, но като че ли отговарят на фактите. Хури знае много за тези машини, повече от мен. Но е научила за тях по такъв начин, че не може да изрази всичко, което знае. Все още сме на тъмно в много отношения.

Вольова разказа на Капитана за случилото се до този момент, като пускаше илюстрации на сферата на мостика. Обясни как множествата инхибиторски машини бяха започнали да рушат три по-малки свята, като засмукваха сърцевината им и я преработваха в орбитални пояси от съвсем ситна материя.

— Впечатляващо е — добави тя. — Но не съм се разтреперила, защото това е чак толкова далече от собствените ни възможности. Не. Тревожи ме какво са намислили да правят по-нататък.

Въпросните операции бяха спрели рязко преди две седмици. Изкуствените вулкани, осеяли екваторите на трите свята, бяха престанали да изригват материя, оставяйки последната дъга от преработен материал да се изкачи в орбита.

Според Вольова дотогава на склад в орбита бе издигната поне половината маса на всеки от световете. Бяха останали само кухи черупки. Неповторимо зрелище представляваше промяната им след прекратяването на миньорския процес: те се сбръчкаха в плътни оранжеви топки от радиоактивна шлака. Някои от машините се отделиха от повърхността, но много очевидно бяха свършили работата си и не бяха рециклирани. Привидното прахосничество на този жест смрази Иля. Той говореше, че машините нехаеха за вече приложените от тях усилия при предишните репликационни цикли, че в известен смисъл то нямаше значение, сравнено с важността на предстоящата задача.

Останаха обаче милиони по-малки машини. Пръстените от останките имаха немалка собствена гравитация и се нуждаеха от постоянно насочване. Различни видове процесори се носеха между тях, като поглъщаха и изхвърляха. Вольова бе доловила проблясваща от време на време екзотична радиация в близост до тях. Бяха пуснати в действие страховити алхимични механизми. На материала от световете се придаваха специализирани и редки нови форми, видове материя, които просто не съществуваха в природата.

Но преди вулканите да бяха престанали да плюят навън сърцевината на малките планети, вече бе започнат нов процес. От пространството около всеки свят се бе отделил поток от материя, нишка от преработен материал, който се проточи като език, докато достигна дължина от светлинни секунди. Насочващите машини явно бяха инжектирали достатъчно енергия във всяка струя, за да ги изхвърли от гравитационните кладенци на създалите ги светове. Езиците материя се движеха вече по междупланетна траектория, следвайки плавната парабола, обхващаща еклиптиката. Те се разтеглиха, докато разстоянието от единия до другия им край достигна светлинни часове. Иля направи предвиждане за бъдещото развитие на параболите — те бяха общо три — и откри, че щяха да се пресекат в една и съща точка в пространството, точно по едно и също време.

В момента там нямаше нищо. Но докато стигнеха до точката, там щеше да се появи нещо друго: най-големият газов гигант на системата. Вольова смяташе, че това пресичане на пътищата съвсем не беше случайно.

— Ето какви са моите предположения — каза тя на Капитана. — Досега видяхме само събирането на суровината. И сега я насочват там, където ще започне истинската работа. Намислили са нещо за Рок, но какво точно — не знам. То обаче несъмнено е част от плана им.

Онова, което знаеше за газовия гигант, се появи на прожекционната сфера. Рок бе разрязан като ябълка. Появиха се обозначени с надписи слоеве: това бе потапяне в объркващи дълбини от странна химия и кошмарно налягане. Газове, в повечето случаи с невъобразимо налягане и температура, се носеха над океан от чист течен водород, започващ почти веднага след явния външен пласт на планетата. Под него — самата мисъл за това предизвикваше слаба мигрена във Вольова — се намираше океан от водород в метално състояние. Иля не обичаше планетите и в най-добрите моменти, а газовите гиганти ѝ се струваха неразумно оскърбление на човешките мащаби и слабост. В това отношение те бяха почти като звездите.

Нищо в Рок обаче не го бележеше като необичаен. Около него се въртеше обичайното семейство луни, повечето от тях ледени и свързани чрез приливите и отливите с по-големия свят. Йони обгаряха повърхността на по-горещите луни, образувайки големи тороидални плазмени пръстени, които обкръжаваха гиганта, задържани от свирепата му магнитосфера. Липсата на големи скалисти луни бе най-вероятното обяснение на факта, че операциите по вземането на материал бяха извършени другаде. Съществуващата система от пръстени имаше интересни резониращи свойства — подобие на спици на велосипед и странни възелчета — но не беше нещо, което Вольова да не бе виждала досега.

Какво искаха инхибиторите? Какво щеше да се случи, когато потоциите им с материя достигнеха до Рок?

— Разбираш какви са опасенията ми, Капитане. Сигурна съм, че разбираш. Каквото и да са замислили тези машини, то със сигурност няма да е добро за нас. Те са двигатели на унищожението. Работата им е да затриват разумния живот. Въпросът е, в състояние ли сме да направим нещо във връзка с това?

Иля замълча и направи мигновена преценка на положението. Все още не бе предизвикала неприязнена реакция и поредна самоизолация. Това определено бе добър признак. Капитанът бе най-малкото готов да я остави да обсъди с него външните събития. От друга страна, тепърва ѝ предстоеше да повдигне темите, които обикновено предизвикваха затварянето му.

Е, трябваше да действа, нямаше кой друг да свърши тази работа.

— Аз мисля, че сме в състояние, Капитане. Може би не да ги спрем веднъж завинаги, но поне да им пъхнем солиден прът в колелото. — Вольова хвърли поглед към гривната си; нищо необичайно не се бе случило никъде в кораба. — Разбира се, имам предвид военен удар. Не мисля, че разумни доводи биха свършили работа срещу сила, която превръща в суровини три от планетите ти, без поне първо да каже „ако обичаш”.

Тогава усети нещо. Потрепване, идващо отнякъде другаде в „Носталгия по безкрая”. Беше се случвало и преди и изглежда имаше някакво значение, но тя не бе в състояние да определи точно какво. Определено бе вид комуникация от разума, управляващ кораба, но не непременно желаната от нея. Беше по-скоро знак за раздразнение, като ниско ръмжене на куче, на което не му харесва да го притесняват.

— Капитане… разбирам, че е трудно. Кълна се, че разбирам. Налага се обаче да направим нещо, при това — скоро. Струва ми се, че оръжията от скривалището са единственият ни шанс. Останаха ни трийсет и три от тях. Трийсет и девет, ако успеем да презаредим шестте, които използвах срещу Хадес… Но мисля, че дори трийсет и три ще бъдат достатъчни, ако можем да ги използваме както трябва и то, скоро.

Вибрациите се засилиха, после утихнаха. Явно сега вече наистина бе засегнала чувствително място. Но Капитанът продължаваше да слуша.

— Оръжията, които изгубихме в края на системата, може би са най-мощните, с които разполагахме — додаде тя, — но шестте, поне по моя преценка, са с най-ниската разрушителна сила спрямо останалите. Мисля, че можем да се справим, Капитане. Да ти кажа ли какъв е планът ми? Предлагам да се прицелим в трите свята, откъдето идват потоците материя. Деветдесет процента от извлечената маса е все още в орбита около съответното издълбано тяло, макар все по-голяма част да се насочва към Рок. Повечето машини на инхибиторите са все още около въпросните луни. Те може и да не издържат на една изненадваща атака, а и дори да издържат, можем да разпръснем и заразим тези резервоари на материя.

Иля заговори по-бързо, омаяна от начина, по който се развиваше планът в ума ѝ.

— Възможно е машините да успеят да се групират отново, но ще се наложи да намерят нови светове, които да стрият. Но ние можем да ги бием и в това. Ще използваме други оръжия от скривалището, за да се отървем от възможно най-големия брой кандидати, който открием. Можем да отровим кладенците им; да им попречим да изравят сърцевината на други светове. Това ще ги затрудни, може би дори ще направи невъзможно за тях да завършат онова, което са планирали за газовия гигант. Все още имаме някакъв шанс, но ще трябва да ни помогнеш, Капитане.

Вольова погледна отново гривната си. Все още не се бе случило нищо и тя си позволи да си отдъхне на ментално ниво. Засега нямаше да настоява повече. Обсъждането на необходимостта от неговото сътрудничество бе стигнало по-далече, отколкото бе предполагала, че е възможно.

И точно в този миг го усети — далечен, нарастващ порив от гневен въздух. Чу свистенето му из дългите километри коридори.

— Капитане…

Беше късно. Вихърът връхлетя в командната сфера и я повали на пода с цялата си мощ. Угарката излетя от ръката ѝ и направи няколко обиколки на залата, повлечена от вихрушката корабен въздух, предшествана от плъхове и всевъзможни дребни предмети и боклуци.

Беше ѝ трудно да говори.

— Капитане… Не исках да кажа…

Но тогава стана трудно дори да диша. Вятърът я повлече по пода, докато тя мяташе бясно ръце, опитвайки да се залови за нещо. Шумът беше мъчителен, сякаш бе усилване на всички години, на всички десетилетия на болка, които бе познал Джон Браниган.

В този миг вихърът утихна и помещението отново потъна в покой. Ако бе някъде другаде в кораба, единственото, което трябваше да направи, бе да отвори вратата към някоя от камерите, където обикновено се поддържаше абсолютен вакуум. Твърде вероятно бе никакъв въздух да не бе достигнал дотук по време на тази проява на сила от негова страна, но ефектът бе също толкова изнервящ.

Иля Вольова се изправи. Като че ли нямаше нищо счупено. Поизтупа се с длан и, все още трепереща, си запали нова цигара. Пуши мълчаливо поне две минути, докато нервите ѝ се поуспокоиха.

След това заговори отново, тихо и невъзмутимо, като родител, обясняващ нещо на тригодишното си дете, току-що направило сцена.

— Много добре, Капитане. Изрази чудесно какво мислиш. Явно не желаеше да говорим за оръжията от скривалището. Прекрасно. Това е твой прерогатив и не мога да твърдя, че съм изненадана. Разбери обаче следното: тук не става въпрос само за дребен местен проблем. Въпросните машини на инхибиторите не са пристигнали само в Делта Павонис. Целта им е целият човешки род. Това е само началото. Няма да се ограничат само с извършеното тук, дори да затрият целия живот в Ризургам за втори път от един милион години. Това ще бъде просто генералната репетиция. После ще дойде ред на друга част от Вселената — може би Гранд Тетон, Спиндрифт, Заструга, може би дори Йелоустоун. Може би даже Първата система. Вероятно това няма значение, защото, веднъж щом падне първият, другите няма да закъснеят. Това ще бъде краят, Капитане. Може да отнеме десетилетия или векове. Няма значение. Така или иначе ще бъде краят на всичко, окончателното отричане на всеки човешки жест, на всяка човешка мисъл, от зората на времето. Ще бъдем изтрити от света. Гарантирам ти едно: ще бъде ужасно, макар изходът да не подлежи на съмнение. Но знаеш ли какво? Няма да ни има, за да видим нищо от това. А този факт ми е по-неприятен, отколкото можеш да предположиш.

Вольова дръпна отново от цигарата си. Плъховете бяха избягали отново сред мрака и мръсотията и корабът като че ли се върна в почти нормалното си състояние. Изглежда ѝ бе простил тази простъпка.

— Машините все още не са ни обърнали кой знае какво внимание — продължи тя. — Но ако питаш мен, не след дълго ще го направят. А искаш ли да чуеш теорията ми защо още не сме атакувани? Не е изключено просто да не са ни видели. Мисля, че сензорите им са настроени към много по-мащабни признаци за живот от тези, които излъчва един-единствен кораб. Възможно е също така да не виждат причина да се тревожат заради нас; да смятат, че би било прахосване на сили да си правят труда да ни изтребват индивидуално, когато онова, което са намислили, ще свърши същата работа. Подозирам, че разсъждават точно така, Капитане. В много по-широки и по-бавни мащаби от тези, на които сме свикнали. Защо да си правиш труда да смачкаш една муха, когато си на път да затриеш целия вид? А ако искаме да направим нещо, трябва да започнем да мислим поне донякъде като тях. Имаме нужда от оръжията в скривалището, Капитане.

Стаята се разтресе; осветлението на дисплея и около него изгасна. Иля погледна гривната си и не се изненада от факта, че корабът отново започваше да изпада в истерия. Слугите на всички нива изоставяха възложената им работа. Дори част от трюмните ѝ помпи спряха. Дочуваше почти недоловимата, промяна в общия звуков фон, причинена от отделянето им от хора. Цели участъци от безкрайните коридори щяха да потънат в мрак. Пристигането на асансьорите нямаше да може да се гарантира. Животът отново щеше да се усложни и в продължение на няколко дни, а може би — и на седмици, дори оцеляването на борда на кораба щеше да изисква много енергия от нейна страна.

— Капитане… — промълви тя, макар да се съмняваше, че някой я слуша вече. — Капитане, трябва да разбереш: аз няма да си отида. Нито пък те.

Останала сама в мрака, Иля допуши онова, което бе останало от цигарата ѝ. След като приключи с нея, извади фенерчето си, запали го и напусна мостика.

Триумвирът беше зает. Чакаше го много работа.

Рьомонтоар стоеше върху лепкавото покритие на кометата на Скейд, и махаше към приближаващата ракета.

Тя се спускаше колебливо и с видимо подозрение към тъмната повърхност. Беше малък кораб, малко по-голям от корветата, с която бяха пристигнали. От корпуса му стърчаха сферични кулички, които се въртяха ту насам, ту натам. Рьомонтоар премигна срещу червения блясък на търсещия подходящо място за приземяване лазер, след това лъчът се отмести нататък, рисувайки разни шарки по земята.

— Казахте, че сте двама — избумтя гласът на командира в шлема на Рьомонтоар. — А виждам само един.

— Скейд е ранена. Затова е вътре в кометата, където за нея се грижи Майсторът на делото. Защо ми говориш звуково?

— Това може да е капан.

— Аз съм Рьомонтоар. Не ме ли позна?

— Чакай. Обърни се малко наляво, за да видя лицето ти през визьора.

Мина известно време, докато корабът се рееше на място, а командирът го оглеждаше. След това се приближи още и хвърли своите закрепващи се куки. Те се стовариха тежко на мястото, където все още бяха закотвени трите скъсани въжета. Рьомонтоар усети вибрациите от удара в мембраната, епоксидната смола се вкопчи още по-здраво в подметките му.

Опита да установи невронна комуникация с пилота. „Сега вече приемаш ли, че аз съм Рьомонтоар?”

В предната част на кораба се отвори люк. Появи се конджоинър в пълно бойно снаряжение. Фигурата се плъзна до повърхността на кометата и стъпи само на два метра от чакащия мъж. Фигурата носеше оръжие, което насочи към него. От кораба се виждаха и други насочени оръжия. Усещаше ги съвсем ясно и му се струваше, че едно погрешно движение бе достатъчно, за да открият огън.

Конджоинърът отвърна също по невронен път. [Какво правиш тук? Кой е Майсторът на делото?]

„Страхувам се, че това е работа на Затворения съвет. Мога да кажа само, че със Скейд сме тук по въпрос, засягаш сигурността на конджоинърите. Това е една от нашите комети, както вече сте се досетили.”

[Сигналът ви за помощ споменаваше, че сте дошли трима. Къде е корабът, с който пристигнахте?]

„Ето тук нещата малко се усложняват.” Рьомонтоар опита да влезе в главата на своя събеседник — щеше да бъде толкова по-лесно, ако можеше просто да му прехвърли директно своите спомени — но невронните блокади на другия бяха стабилни. [Просто ми кажи.]

„Клавейн дойде с нас. Той открадна корветата.”

[И защо ще прави такова нещо?]

„Няма как да ви кажа, без да разкрия предназначението на тази комета.”

[Тогава аз ще опитам да отгатна. Отново работа на Затворения съвет.]

„Знаеш как стоят нещата.”

[И накъде отиде с корветата?]

Рьомонтоар се усмихна; нямаше смисъл да продължава тази игра на криеница. „Вероятно към вътрешността на системата. Къде другаде? Няма да тръгне към Майка Нест.”

[Преди колко време точно стана това?]

„Повече от трийсет часа.”

[Нужни са му по-малко от триста, за да стигне до Йелоустоун. Не ви ли мина през ума да ни пуснете сигнала за помощ по-рано?]

„Направих всичко, което можах. Първо трябваше да се справим с нещо като криза от медицинско естество. Освен това се наложи да убеждавам дълго Майстора на делото, преди да ми разреши да изпратя сигнал до Майка Нест.”

[Криза от медицинско естество ли?]

Рьомонтоар показа с жест насечената повърхност на кометата и вълнообразната входна дупка, от която се бе появил в началото Майсторът на делото. „Както казах, Скейд бе ранена. Мисля, че трябва да я върнем колкото се може по-скоро на Майка Нест.”

Рьомонтоар тръгна, подбирайки предпазливо всяка своя стъпка. Оръжията от кораба продължаваха да го следват, готови да го превърнат в миниатюрен кратер, само ако трепне. [Жива ли е?]

Рьомонтоар поклати глава. „Не. В този момент — не.”