Корабът на изкуплението

ВТОРА ГЛАВА

Скейд се бе промъкнала между две извити черни машинарии, когато прозвуча тревогата. Една от антенките ѝ бе установила промяна в атакуващата позиция на кораба, ескалация в състоянието на бойна готовност. Това не бе непременно криза, но определено изискваше незабавното ѝ внимание.

Скейд изключи лаптопа си от машината, фиброоптичният кабел се намести обратно в предназначеното за него място в устройството. После го притисна към корема си и той се огъна и се свърза с черния плат на подплатеното ѝ сако. Почти веднага лаптопът започна да предава намиращата се в него информация към една подсигурена част от дълготрайната памет на Скейд.

Тя измина пълзешком тясното пространство между машинните компоненти, като се извиваше и се провираше през най-тесните места. След двайсетина метра стигна до изхода и се измъкна донякъде през появилия се в стената овален отвор. И замръзна, застина абсолютно неподвижно и безшумно на едно място. Дори цветните вълни на гребена и замряха. Имплантите в главата ѝ не долавяха присъствието на други конджоинъри в радиус от петдесет метра и потвърждаваха, че системите за следене в този коридор не забелязваха внезапната ѝ поява. Въпреки това беше предпазлива и когато помръдна — като се оглеждаше и в двете посоки по коридора — го направи изключително тихо и внимателно, като промъкваща се в непозната територия котка.

Не се виждаше никой.

Скейд се измъкна напълно през отвора, после го изкомандва наум да се затвори напълно. Само тя знаеше къде се намират тези тайни проходи, а самите входове се показваха единствено на нея. Дори да установеше наличието на тайната машинария, Клавейн никога нямаше да намери начин да се добере до нея без да използва груба сила, която обаче щеше да разруши машините.

Корабът падаше свободно, но Скейд предполагаше, че се приближава до неприятелския кораб, който преследваше. Безтегловността ѝ вършеше добра работа. Тя забърза по коридора, като прескачаше контактните точки. Движенията ѝ бяха толкова точни и пестеливи, че понякога изглеждаше, сякаш пътува в свой личен гравитационен мехур.

[Ще докладваш ли, Скейд?]

Никога не знаеше кога точно щеше да се обади в главата ѝ Нощният съвет, но отдавна вече бе престанала да се обърква от внезапните му появи.

„Нищо неблагоприятно. Дори не сме се доближили до това, което е в състояние да прави машината, но засега всичко върви точно така, както сме предполагали.”

[Добре. Разбира се, желателен е по-обстоен тест…]

Скейд усети прилив на раздразнение. „Вече ти казах. В момента са необходими грижливи замервания, за да се установи влиянието на машинарията. Това означава, че можем да осъществим тестовете нелегално под прикритието на рутинните военни операции.”

Скейд зави на пресечката на два коридора и се насочи към мостика. Наложи си спокойствие, като преобразува химическия състав на кръвта си, и продължи: „Съгласна съм. че трябва да направим още тестове, преди да бъдем в състояние да оборудваме флотата, но в мига, в който увеличим тестването, рискуваме да разпространил информацията за нашия пробив. И нямам предвид само Майка Нест.”

[Ти се изясни добре, Скейд. Не е нужно да ни напомняш. Ние просто излагахме фактите. Неудобно или не, трябва да се направят по-подробни тестове, и то скоро.]

Размина се с друг конджоинър, запътил се към различна част на кораба. Скейд надникна в съзнанието му и зърна повърхност, зацапана от неотдавнашните емоции и преживявания. Те обаче не представляваха интерес за нея, нито бяха от тактическо значение. Под тях се намираха по-дълбоките пластове на паметта, мнемоничните структури се спускаха в непроницаемия мрак като големи забравени паметници. Всичко това бе нейно, тя имаше възможност да го разглежда и да го пресява, но и тук нищо не я заинтригува. На най-дълбокото ниво Скейд откри няколко отделени лични спомена, които той не мислеше, че тя е в състояние да разчете. В продължение на един вълнуващ миг се изкуси да се пресегне зад барикадите на мъжа и да зърне скъпите му два-три спомена. Но се въздържа: беше научила достатъчно.

Усети как той изпрати проучващи сондички в нейното съзнание и отскочи в отговор на парливия отказ на достъп. Чувстваше любопитството му; несъмнено се питаше защо на борда има представител на Затворения съвет.

Това и се стори забавно. Човекът знаеше за Затворения съвет и може би дори подозираше за свръхсекретното ядро на Затворения съвет, Вътрешното светилище. Скейд обаче бе сигурна, че никога не бе и сънувал за съществуването на Нощния съвет.

Той я отмина, а тя продължи нататък.

[Някакви резерви, Скейд?]

„Разбира се, че имам резерви. Играем си с Божествения огън. Човек не се втурва току-така в нещо подобно.”

[Вълците няма да ни чакат.]

Скейд настръхна — нямаше нужда да ѝ напомнят за вълците. Страхът бе полезен импулс, признаваше го, но не беше в състояние да промени нещата повече от това. Както твърдеше старата пословица, Манхатънският проект не бе осъществен за един ден. Или ставаше дума за строежа на Рим? Във всеки случай, беше свързано със Земята.

„Не съм забравила за вълците.”

[Добре, Скейд. Нито пък ние. И силно се съмняваме, че вълците са забравили за нас.]

Усети, че Нощният съвет се оттегли, вероятно в някое миниатюрно ъгълче на мозъка и, където бе невъзможно да бъде открит и където щеше да изчака до следващата си поява.

Скейд стигна до мостика на „Куче грозде”, давайки си сметка, че гребенът ѝ пулсира в яркорозово и алено. Мостикът бе сферично помещение без прозорци, намиращо се дълбоко в кораба, достатъчно голямо, за да побере пет-шест конджоинъри, без да изглежда претъпкано. Но засега там бяха само Клавейн и Рьомонтоар, така както ги бе оставила. И двамата лежаха в хамаци с ускорители, увесени насред сферата, и със затворени очи черпеха от по-обширното сензорно обкръжение на „Куче грозде”. Изглеждаха напълно отпочинали, скръстили ръце на гърдите си.

Скейд изчака помещението да осигури отделен хамак и за нея, който я обви в предпазната мрежа на нещо подобно на лиани. Тя се плъзна лениво по повърхността на съзнанието им. Умът на Рьомонтоар бе напълно отворен за нея, дори ограниченията му на Затворения съвет приличаха повече на прости маркировки, отколкото на абсолютни бариери. Съзнанието му беше като град от стъкло, опушено тук-там, но никога напълно непроницаемо. Един от първите трикове, на които я бе научил Нощният съвет, бе да вижда през защитните екрани на Затворения съвет, и това се оказа полезно дори след като се бе присъединила към Затворения съвет. Не всички негови членове бяха запознати с едни и същи тайни. Първо, не трябваше да се забравя за Вътрешното светилище, но нищо не бе скрито от Скейд.

Разчитането на ума на Клавейн бе много по-трудно, обезсърчаващо трудно, и именно поради това той едновременно я омайваше и смущаваше. Невронните му импланти бяха с много по-стара конфигурация от имплантите на всички останали, които бе виждала, и Клавейн така и не позволи да бъдат обновени. Големи части от мозъка му изобщо не бяха включени към единното цяло и нервните връзки между тези участъци и конджоинърските части бяха оскъдни и неефективно разпределени. Алгоритмите на Скейд за търсене и намиране можеха да извличат нервни модели от всяка част на мозъка на Клавейн, включена към цялото, но дори това не бе толкова лесно за осъществяване. Търсенето на нещо в ума на Клавейн бе като да са ти дали ключовете към приказно богата библиотека, през която току-що е преминала вихрушка. Докато успееше да намери това, което търси, то обикновено вече не беше важно.

Въпреки това Скейд бе научила много за Клавейн. От завръщането на Галиана бяха минали десет години, но ако беше разчела точно ума му — а нямаше причина да се съмнява в това — Клавейн все още не бе наясно със случилото се в действителност.

Както всички на Майка Нест, и той знаеше, че корабът на Галиана се бе натъкнал на враждебно настроени извънземни същности, машини, които, кой знае защо, се наричаха „вълци”. Вълците бяха проникнали в кораба и бяха разцепили черепите им. Клавейн знаеше, че Галиана бе пощадена и тялото ѝ се пазеше все още; знаеше също, че в черепа ѝ има структура с очевиден вълчи произход. Онова, което не знаеше и, доколкото Скейд бе осведомена, никога не бе подозирал, беше, че Галиана бе дошла в съзнание; че се бе осъзнала за кратко, преди Вълкът да заговори чрез нея. И не само веднъж.

Скейд помнеше как излъга Галиана, че Клавейн и Фелка са мъртви. В началото не ѝ беше лесно. Като всеки конджоинър, тя гледаше на нея със страхопочитание. Тя беше майката на всички тях, кралицата на конджоинърската фракция. Нощният съвет обаче, напомни на Скейд, че има дълг към Майка Нест, който стои над благоговението й пред Галиана. Нейният дълг беше да се възползва максимално от промеждутъците, когато Галиана беше самата себе си, за да научи всичко възможно за вълците, а това означаваше да я освободи от излишните грижи. Колкото и мъчително да ѝ се бе струвало това в началото, Нощният съвет я увери, че то е най-добрият вариант в дългосрочна перспектива.

И постепенно Скейд започна да проумява логиката. В крайна сметка тя всъщност не лъжеше Галиана, а сянката на това, което някога е било Галиана. А една лъжа водеше след себе си друга и така Клавейн и Фелка не научиха за разговорите.

Скейд оттегли умствените си сонди и се закрепи на рутинното ниво на близост. Позволи на Клавейн да получи достъп до повърхностните ѝ спомени, сензорни модалности и емоции, или по-скоро — до фино обработен техен вариант. Същевременно Рьомонтоар виждаше точно толкова, колкото очакваше… и отново, обработено и модифицирано така, че да отговаря на целите на Скейд.

Присъствието на Клавейн заяви за себе си.

[Скейд. Много мило, че се присъединяваш към нас.] „Усетих промяна в готовността ни за атака, Клавейн. Предполагам, че е свързано с демаршисткия кораб?”

[Всъщност е малко по-интересно. Погледни сама.] Клавейн ѝ предложи единия край на кабела за включване към сензорната мрежа на кораба. Скейд го пое, инструктира имплантите си да го настроят според обичайните ѝ филтри и предпочитания.

Изпита приятното усещане за дезориентиране. Тялото ѝ, телата на нейните компаньони, стаята, в която се носеха, голямото гладко въгленовочерно острие на „Куче грозде”, всички тези неща придобиха нереални измерения.

Танджърин дрийм представляваше масивно присъствие пред тях, обвит в непрестанно движещ се облак със сложни геометрични форми на забранени зони и безопасни за минаване места. Гневен рояк от платформи и часови обикаляха около планетата в тесни орбити. По-близо, но не много по-близо, се намираше демаршисткият кораб, който „Куче грозде” преследваше. Той вече докосваше горния край на атмосферата на Танджърин дрийм и започваше да се нагрява и да придобива по-ярки краски в червената цветова гама. Капитанът на кораба поемаше риска да се гмурне в атмосферата с надеждата да се скрие зад дебелия неколкостотин километра слой облаци.

Според Скейд подобна постъпка можеше да бъде предизвикана единствено от отчаяние.

Трансатмосферното вмъкване бе винаги рисковано, дори за корабите, специално приспособени да преминават през горните слоеве на подобните на Юпитер планети. Капитанът на кораба трябваше да намали скоростта, преди да се гмурне, и да осъществи също така бавно завръщането към открития Космос. Освен камуфлажния ефект на въздуха, който обаче зависеше от сензорите на преследващия кораб, и онова, което бяха в състояние да уловят нискоорбиталните спътници и безпилотни кораби, единственото предимство от подобни действия бе попълването на резервите с гориво.

През първите години на войната и двете страни бяха използвали антиматерия като главен енергиен източник. Конджоинърите, със своите камуфлажни фабрики в крайните части на системата, все още бяха в състояние да произвеждат и складират антиматерия в използваеми от военните количества. Но дори да не можеха, всеизвестно бе, че имат достъп до дори още по-изумителни източници на енергия. Демаршистите обаче, вече повече от десетилетие не бяха имали възможност да използват антиматерия. Те се бяха върнали към силата на сливането на ядрата, за което се нуждаеха от водород, в идеалния случай извличан от океаните на газовите гиганти, където вече бе компресиран до металическото си състояние. Капитанът сигурно щеше да отвори специалните шлюзове на кораба, които щяха да засмукват и компресират атмосферния водород или просто да се гмурне в течното водородно море върху водорода в металическо състояние, обвил каменистото ядро на Танджърин дрийм. Но подобно начинание бе доста опасно за кораб, който вече бе претърпял поражения в боя. Твърде вероятно бе капитанът да реши, че не е необходимо да прибягва до описаното засмукване; че вместо това би могъл да срещне някой от танкерите, оборудвани с мозък на кит, които обикаляха безкрайно из атмосферата и пееха тъжни, жални песни за турбулентност и въглеводородни химически реакции. Танкерът щеше да инжектира преработен метален водород, който да се използва както за гориво, така и за направа на бойни глави.

Атмосферното вмъкване беше истински хазарт, при това — отчаян, но все пак бе завършвало с успех достатъчно често, за да бъде предпочетено пред самоубийствената операция, каквато би представлявал опитът за бягство.

Скейд оформи една мисъл и я предаде в главите на своите събеседници. „Възхищавам се от решимостта на капитана. Но това няма да му помогне.”

Отговорът на Клавейн последва незабавно. [Това е тя, Скейд. Уловихме сигнала ѝ, когато изпрати насочен лъч към другия кораб; те преминаваха през края на пръстен от отломки, така че имаше достатъчно прах наоколо, за да се разпръсне малка част от лазерната светлина към нас.]

„А контрабандисткият кораб?”

Отвърна ѝ Рьомонтоар. [Винаги сме подозирали, че е товарен, още откакто видяхме ясно отработените му газове. Оказва се, че случаят е именно такъв и сега знаем малко повече.]

Рьомонтоар предложи да я включи и тя прие.

Мъглявият образ на товарния кораб се проясни пред вътрешното ѝ зрение, детайлите се увеличаваха като скица, която се дорисува до пълен завършек. Корабът бе двойно по-малък от „Куче грозде”, типичен представител на товарната гилдия, предназначен да пътува в рамките на системата, построен преди един-два века, определено преди чумата. Корпусът му беше леко окръглен; може би някога задачата му е била да се приземява на Йелоустоун или на някое от другите тела с атмосфера в системата, но оттогава се бе сдобил с толкова изпъкналости и шипове, че напомняше на риба, споходена от рядка форма рецесивна мутация. По бронята му се виждаха загадъчни символи за разчитане от машини, някои от които бяха прекъсвани в резултат на многобройните поправителни работи.

Рьомонтоар очакваше въпроса ѝ. [Товарният кораб „Буревестник” е регистриран на карусел Ню Копенхаген в Ръждивия пояс. Командващ и собственик на кораба е Антоанет Бакс, но го е поела преди не повече от месец. Предишният собственик е бил някой си Джеймс Бакс, вероятно роднина. Не знаем какво е станало с него. Официалните документи показват, че семейство Бакс управлява „Буревестник” много преди войната, вероятно дори преди чумата. Дейността им, както изглежда, е обичайната смесица от законна и незаконна; няколко нарушения и едно-две недоразумения с Конвенция Ферисвил, но нищо достатъчно сериозно за издаване заповед за арест, дори от действащото в критични условия законодателство.]

Скейд усети как собственото и, сякаш намиращо се надалече тяло, отвърна с кимване. Пръстенът от населени места, обикалящ около Йелоустоун, отдавна поддържаше широк спектър предприемачества в транспортната сфера, от престижни операции на високо ниво до значително по-бавни и също толкова по-евтини и предизвикващи по-малко въпроси товарни кораби с йонни двигатели. Дори след чумата, превърнала някога великолепния Глитър банд в нямащия нищо общо с великолепието Ръждив пояс, все още съществуваха търговски ниши за готовите да ги заемат. Имаше карантини, които да се избягват, и множество нови клиенти, появили се от тлеещите отломки на демаршисткото управление, и не всички сред тях бяха от типа клиенти, с които човек би пожелал да има вземане-даване втори път.

Скейд не знаеше нищо за семейство Бакс, но си представяше, че са процъфтявали при тези условия и може би дори още повече — по време на войната. Сега се налагаше да се избягват блокади, появяваха се възможности да се помогне и да се съдейства на работещи дълбоко в тила агенти на всички фракции. Без значение беше, че Конвенция Ферисвил, администрацията, занимаваща се с делата около Йелоустоун, бе може би най-нетолерантният режим в историята. Там, където имаше тежки наказания, винаги се намираха хора, които плащаха добре на други, за да поемат риска.

Менталната картина на Скейд за Антоанет Бакс бе почти пълна. Само едно не разбираше: какво правеше Антоанет Бакс толкова навътре във военната зона? И защо, въпреки това, бе все още жива?

„Капитанът на кораба говори ли с нея?” — попита тя. Отговори ѝ Клавейн. [Дадоха ѝ предупреждение — да се оттегли или да понесе последствията.]

„И тя?”

Рьомонтоар я свърза с вектора на товарния кораб. Беше се насочил право към атмосферата на Танджърин дрийм, също като демаршисткия кораб пред него.

„Това няма никакъв смисъл. Капитанът на кораба би трябвало да я унищожи заради нарушаване на оспорваното пространство.”

Клавейн отвърна: [Капитанът я заплаши да направи точно това, но Бакс не ѝ обърна внимание. Обеща ѝ, че няма да краде водород, но ѝ даде ясно да разбере, че няма намерение и да прави обратен завой.]

„Или е много смела, или много глупава.”

[Или голяма късметлийка] — рече Клавейн. [Очевидно капитанът не е имал амуниции, за да подкрепи с действия заплахата си. Явно е използвала всичко при предишна разправа.] Скейд се замисли върху тези думи, предугаждайки обясненията на Клавейн. Ако действително бе изстрелял последната си ракета, капитанът щеше да направи всичко възможно да скрие тази информация от „Куче грозде”. Всеки невъоръжен кораб бе чудесна плячка. Дори в този късен етап на войната все още можеше да се придобие интересна информация от пленяванено на вражески кораб, без да се говори за перспективата да бъде привлечен неговият екипаж.

„Мислиш, че капитанът се е надявал товарният кораб да изпълни думите му.” Усети съгласието на Клавейн още преди отговорът му да се бе оформил в главата ѝ.

[Да. След като Бакс насочи радара си към демаршисткия кораб, неговият капитан нямаше друг избор, освен да реагира някак. Обичайно би било да изстреля ракета — капитанът имаше пълното право да го направи — но най-малкото трябваше да предупреди товарния кораб да се оттегли. Това не свърши работа — неизвестно поради каква причина Бакс не се уплаши достатъчно. То на свой ред веднага компрометира капитана и го постави в извънредно неудобна позиция. Той лае, но определено не може да хапе.]

Рьомонтоар добави: [Клавейн има право. Тя няма ракети. И сега ние го знаем.]

Скейд знаеше какво имат наум. Макар вече да се гмуркаше в атмосферата, демаршисткият кораб все още бе в обсега на действие на ракетите на „Куче грозде”. Унищожаването му не беше гарантирано, но вероятността надхвърляше значително петдесетте процента. Въпреки това Рьомонтоар и Клавейн не искаха да обстрелват врага. Искаха да изчакат да се появи отново от атмосферата, бавен и натежал от гориво, но все така невъоръжен. Искаха да го завладеят, да изсмучат информацията от банките на паметта му и да превърнат екипажа му в новобранци за Майка Нест.

„Не мога да дам съгласие за завладяване. Рискът за „Куче грозде” надхвърля евентуалните ползи.”

Усети опита на Клавейн да сондира мислите ѝ. [Защо, Скейд? Има ли нещо, което прави този кораб необичайно ценен? Ако е така, не е ли малко странно, че никой не ми е казал?]

„Това е въпрос на Затворения съвет, Клавейн. Ти имаше възможност да се присъединиш към нас.”

[Но дори да го беше направил, пак нямаше да знае всичко, нали?]

Пренасочи гневно вниманието си към Рьомонтоар.

„Знаеш, че съм тук по работа на Затворения съвет, Рьомонтоар. Единствено това е от значение.”

[Но аз съм от Затворения съвет и дори аз не знам какво точно правиш тук. Кажи, Скейд, да не би да става дума за тайна операция на Вътрешното светилище?]

Скейд беснееше, мислейки си колко по-прости щяха да бъдат нещата, ако не ѝ се налагаше да има вземане-даване със стари конджоинъри. „Този кораб е ценен, да. Той е прототип, а прототипите са винаги много ценни. Но това ви е известно. И, разбира се, нямаме желание да го изгубим заради някаква незначителна схватка.”

[Но съвсем ясно е, че това далеч не е всичко.]

„Може би, Клавейн, но сега не е моментът да го обсъждаме. Погрижи се да осигуриш по една ракета за демаршисткия и за товарния кораб.”

[Не. Ще изчакаме и двата кораба да се покажат от другата страна, стига някой от тях да е оцелял, разбира се. Тогава ще действаме.]

„Не мога да позволя това.” Да бъде така тогава. Беше се надявала да не се стига до това, но Клавейн я принуждаваше да го направи. Скейд се концентрира, издаде поредица от невронни команди. Усети далечната реакция на оръжейните системи, които отдаваха признание на нейния авторитет и се подчиняваха на волята и. Контролът ѝ беше неточен, липсваха му финесът и непосредствеността, с които се обръщаше към своите машини, но щеше да бъде достатъчен; от нея се искаше само да изстреля няколко ракети.

[Скейд…?]

Беше Клавейн; сигурно бе усетил, че погазваше неговия контрол над оръжието. Почувства изненадата му от факта, че изобщо бе в състояние да го направи. Скейд даде нареждания за целта им, самонасочващите се ракети вече потреперваха по стойките за изстрелване.

Тогава в главата ѝ проговори тихо друг глас. [Не, Скейд.] Това бе Нощният съвет.

„Какво?”

[Остави контрола над оръжията. Направи както желае Клавейн. В дългосрочна перспектива това ще ни свърши по-хубава работа.]

„Не, аз…”

Тонът на Нощния съвет стана по-рязък. [Освободи оръжието, Скейд.]

Вбесена и засегната от мъмренето, Скейд се подчини.

Антоанет се приближи до ковчега на баща си. Беше закрепен за решетката в товарното отделение, на същото място, където бе и когато го показа на полицейския пълномощник.

Постави скритата си в ръкавицата длан върху горната му повърхност. През стъклото на прозорчето виждаше профила му. Семейната прилика бе очевидна, макар възрастта и гравитацията да бяха превърнали чертите му в преувеличена мъжка карикатура на нея самата. Очите му бяха затворени, а изражението, доколкото можеше да го види, излъчваше нещо като отегчено спокойствие. Типично за него щеше да бъде да подремне насред цялото вълнение. Антоанет си спомни как хъркането му бе изпълвало кабината за управление на полета. Веднъж дори го бе хванала да се взира към нея с почти затворени клепачи, като само се преструваше, че спи. Наблюдаваше я как се справя с кризата в момента, защото бе наясно, че един ден щеше да ѝ се наложи да го прави наистина съвсем сама.

Антоанет провери здравината на въжетата, които привързваха ковчега към товарната решетка. Всичко бе наред; нищо не се бе разхлабило при последните маневри.

— Бийст… — обади се тя.

— Госпожичке?

— Долу в трюма съм.

— Доста добре си давам сметка за този факт, госпожичке.

— Искам да намалиш скоростта ни под тази на звука. Кажи ми, като го направим.

Беше се подготвила за протести, но не последва нищо такова. Усети поклащането на кораба, напрегна вътрешното си ухо, опитвайки се да долови разликата между намаляване на скоростта и слизане. Сега вече „Буревестник” всъщност не летеше. Формата му генерираше много малко аеродинамично издигане, затова трябваше да си създаде някаква опора, като насочи натиска си надолу. Досега вакуумът в товарно отделение бе осигурявал известна подемна сила, но тя никога не бе възнамерявала да слезе много надолу с обезвъздушен трюм.

Антоанет ясно си даваше сметка, че вече трябваше да е мъртва. Капитанът на демаршисткия кораб можеше да я е превърнал в прах, пръсната из безкрайното небе. А преследващият я кораб на паяците трябваше да я е атакувал, преди да бе имала време да се гмурне в атмосферата. Дори въпросното гмуркане трябваше вече да я е убило. То нямаше нищо общо с постепенното, контролирано вмъкване, което бе планирала, а приличаше повече на трескав опит да се добере светкавично под облаците, яздейки въздушното течение, създадено преди нея от демаршисткия кораб. Направи преценка на уврежданията веднага щом нивото на летене го позволи, и резултатите не бяха добри. Ако успееше да се върне в Ръждивия пояс, а това бе „ако” с главно А — все пак паяците бяха все още някъде там — тогава Зейвиър щеше да бъде много, много зает през следващите няколко месеца.

Е, това поне щеше да го опази от въвличане в нови неприятности.

— Вече се движим със субзвукова скорост, госпожичке — докладва Бийст.

— Добре. — Антоанет се увери за трети път, че е завързана за решетката така сигурно, както и ковчегът, а после провери отново настройките на скафандъра си. — Би ли отворил врата номер едно на товарното?

— Само един момент, госпожичке.

В края на решетката проблесна сребриста светлина. Тя премигна насреща ѝ, вдигна ръка и дръпна пред лицето си бутилковозелената стъклена маска на своя скафандър.

Първоначално тесният лъч светлина се разширяваше, а после силата на нахлуващия въздух я удари и я блъсна във вертикалната подпора на решетката. Въздухът изпълни помещението само за няколко секунди, като бучеше и свистеше около нея. Сензорът на скафандъра го анализира веднага и строго я посъветва да не си отваря шлема. Налягането бе надвишило една атмосфера, но въздухът беше убийствено студен и извънредно токсичен.

Антоанет си помисли, че изпълнената със задушливи отрови атмосфера, при това с шокиращи температури, бе цената, която човек трябваше да заплати за невероятните цветове, които въздухът придобиваше в Космоса.

— Придвижи се още двайсет клика по-дълбоко — рече тя.

— Сигурна ли си, госпожичке?

— Дяволите да те вземат, да.

Подът се залюля. Тя наблюдаваше, докато барометърът на скафандъра и отразяваше увеличаването на атмосферното налягане. Две атмосфери, три. Четири атмосфери и продължаваше да нараства. Антоанет се надяваше останалата част на „Буревестник”, която сега бе под отрицателно налягане, да не се разлепи около нея като намокрена хартиена торба.

„Каквото и да се случи — помисли си тя, — най-вероятно вече съм надвишила пълномощията на кораба…”

Когато увереността ѝ нарасна или по-скоро, когато пулсът и падна до нещо като нормалното ниво, Антоанет започна да се придвижва сантиметър по сантиметър към отворената врата, дърпайки ковчега след себе си. Това бе трудоемък процес, защото се налагаше да развързва и завързва отново въжетата му на всеки два-три метра. Но последното, от което се нуждаеше, бе нетърпение.

Сега, след като очите и вече се бяха адаптирали, установи, че светлината е потъмнена от сребристосивкави нюанси. Постепенно яркостта ѝ намаляваше и тя се покриваше с железен или бронзов плащ. Епсилон Еридани не беше ярка звезда, а на всичко отгоре сега голяма част от светлината ѝ се филтрираше от атмосферните пластове над тях. Колкото по-надолу слизаха, толкова по-тъмна щеше да става тя, докато се получеше ефект сякаш се намират на дъното на океан.

Но точно това бе искал нейният баща.

— Добре, Бийст, поддържай кораба стабилен. Аз се заемам с извършването на делото.

— Бъди внимателна, госпожичке.

По целия „Буревестник” имаше товарни входове, но отвореният сега се намираше на корема му и гледаше в обратна на посоката на движение. Антоанет се доближи до самия ръб, върховете на ботушите ѝ висяха на два-три сантиметра извън него. Изглеждаше несигурно, но тя бе все още здраво стъпила. Гледката ѝ се препречваше от тъмния търбух на корпуса, който се извиваше постепенно нагоре към опашката; нищо обаче не ограничаваше гледката ѝ надолу и встрани.

— Имаше право, татко — промълви тя, надяваше се — достатъчно тихо, за да не долови думите ѝ Бийст. — Това е наистина изумително място. Мисля, че в крайна сметка си направил добър избор.

— Госпожичке?

— Нищо, Бийст.

Започна да развързва въжетата на ковчега. Корабът се наклони и се олюля един-два пъти, при което стомахът ѝ се сви, а ковчегът се удари в товарната решетка, но като цяло Бийст се справяше превъзходно със задачата да поддържа стабилна височина. Скоростта сега бе доста под звуковата спрямо въздушния поток в момента, така че Бийст всъщност планираше, но това вършеше добра работа. Както се бе надявала, силата на вятъра бе намаляла значително, като се изключи странната внезапна вихрушка.

Ковчегът вече бе напълно развързан, почти готов да бъде бутнат през ръба. Баща ѝ приличаше на задрямал. Хората, извършили балсамирането, се бяха справили чудесно, нестабилният замразяващ механизъм бе свършил останалото. Невъзможно бе да повярва, че баща ѝ бе мъртъв от месец.

— Е, татко — рече Антоанет, — това е, струва ми се. Успяхме. Няма нужда от повече думи, ако питаш мен.

Корабът бе така любезен да не отговори.

— Все още не съм убедена, че постъпвам правилно — продължи Антоанет. — Искам да кажа, знам, че веднъж ти сподели това твое желание, но…

„Престани — помисли си тя. — Престани с тази тема”.

— Госпожичке?

— Да?

— Горещо препоръчвам да не се бавим тук.

Антоанет помнеше етикета на бирената бутилка. Тя не беше тук сега, но нямаше нито един детайл от нея, който да не бе в състояние да си припомни незабавно. Блясъкът на сребърните и златните мастила бе избледнял от деня, когато бе обелила с любов етикета от бутилката, но пред вътрешното ѝ зрение те все така блестяха с онова приказно рядко сияние. Това бе евтина стока масово производство, но в нейните ръце и съзнание етикетът бе придобил значимостта на религиозна икона. Беше много по-млада, когато бе махнала етикета, само на дванайсет-тринайсет години. След един доходен полет баща ѝ я бе завел в едно от заведенията, посещавано от хората от занаята. Макар опитът и да бе ограничен, нощта ѝ се бе сторила хубава, изпълнена с много смях и истории. Тогава, някъде към края ѝ, разговорът премина към различните начини, по които се разпореждаха с останките на космическите пътешественици, свързани както със съответната традиция, така и с личните предпочитания. Баща ѝ бе мълчал през по-голямата част от дискусията, усмихвайки се безмълвно, докато разговорът направи завой от сериозното към смешното и обратно към първото. И тогава, за голяма изненада на Антоанет, той бе заявил своето предпочитание — да бъде погребан в атмосферата на газов гигант. В който и да е друг момент тя може би щеше да предположи, че баща ѝ просто се подиграва с предложенията на своите приятели, но нещо в тона му и подсказа, че е абсолютно искрен и, макар никога досега да не бе споменавал нищо по въпроса, явно бе размишлявал върху него. И така, Антоанет си бе дала малък обет. Беше обелила етикета на бутилката за спомен и се бе заклела, ако някой ден баща ѝ умре и тя е в състояние да направи нещо, да не забрави желанието му.

И през всичките последвали години не беше трудно да си представя, че ще удържи обещанието си, дотолкова, че рядко се сещаше за него. Но сега, след като той умря, тя трябваше да застане лице в лице със своя обет, макар вече да ѝ се струваше донякъде детински и чудат. Това, което имаше значение, беше абсолютната убеденост, която ѝ се стори, че чу в гласа му през онази нощ. Макар тогава да бе само на дванайсет или тринайсет години и да не бе изключено все пак да си го бе въобразила или да бе заблудена от привидно сериозната му физиономия, тя беше дала тържествено обещание пред себе си и, колкото и затрудняващо или неудобно да бе то, трябваше да го изпълни, дори да означаваше да изложи на опасност живота си.

Развърза последните въжета и забута ковчега напред, докато една трета от дължината му се озова зад ръба. Един тласък и баща ѝ щеше да получи желаното от него погребение.

Това беше лудост. През всички следващи години на пиянски разговори в космическите барове той не бе споменал никога повече за идеята да бъде погребан в атмосферата на някоя подобна на Юпитер планета. Но нима това означаваше непременно, че изразеното през онази нощ желание не бе истинското желание на сърцето му? Все пак той не знаеше кога щеше да умре. Не бе имал време да сложи в ред нещата си преди злополуката; не бе имал причина да ѝ обясни търпеливо какво би искал да се направи с тленните му останки.

Лудост, да… но прочувствена лудост.

Антоанет блъсна ковчега в бездната.

За момент той като че ли увисна във въздуха зад кораба, сякаш не искаше да започне дългото падане към забравата. А после бавно се понесе надолу. Тя го наблюдаваше как се преобръща, изоставайки зад кораба, забавян от вятъра. Намаляваше бързо: вече беше с големината на палеца ѝ, сега пък — миниатюрно, премятащо се тиренце на границата на зрителния ѝ праг; най-сетне се превърна в точица, която само от време на време отразяваше слабата звездна светлина, достигаща дотук, като проблясваше и се губеше сред пастелните облачни слоеве.

Видя го още веднъж и след това го загуби окончателно.

Антоанет се облегна назад. Не беше очаквала това, но сега, след като го бе направила, след като бе погребала баща си, изтощението се стовари със смазваща сила върху нея. Внезапно усети цялата оловна тежест на въздушния натиск. Не усещаше тъга, в очите ѝ не напираха сълзи; вече бе плакала достатъчно. След време щеше да има още сълзи, убедена беше. Но сега изпитваше единствено изключително силно изтощение.

Антоанет затвори очи. Минаха няколко минути.

След това каза на Бийст да затвори вратата към товарното и се устреми на дългото пътешествие към командната кабина.