Корабът на изкуплението

ДВАЙСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА

Ударът на Скейд дойде почти без предупреждение. Клавейн очакваше нещо вече от седмици, но нямаше как да отгатне точно от какъв характер щеше да бъде атаката. Познанията му за „Куче грозде” бяха безполезни: с фабриките, които съществуваха на борда на всеки военен лайтхъгър, Скейд можеше да произведе нови оръжия почти със същата бързина, с която си ги и представяше, съобразявайки всяко едно от тях с променливите моментни изисквания на битката. Подобно на побъркан създател на играчки, тя имаше възможност да материализира най-черните си фантазии за броени часове и след това да ги пусне в действие срещу врага.

„Зодиакална светлина” бе достигнала половината от светлинната скорост. Сега вече нямаше как да не забележат релативистичните ефекти. За всеки сто минути, изминаващи на Йелоустоун, на кораба на Клавейн изтичаха осемдесет и шест. Ефектът на разтегляне на времето щеше да става толкова по-осезаем, колкото повече наближаваха скоростта на светлината. Той щеше да компресира действителните петнайсет години на това пътуване в четири години корабно време и още по-малко, ако използваха по-голямо ускорение.

Половината от скоростта на светлината обаче, не беше радикално релативистична, особено когато имаха вземане-даване с враг, движещ се с почти същото ускорение. Мините, които пускаше Скейд, профучаваха покрай „Зодиакална светлина” с най-много няколко хиляди километра в секунда. Това бе бързо само според стандартите на война в рамките на една слънчева система. Не съществуваше реална опасност „Зодиакална светлина” да се сблъска с тях. Директният сблъсък беше много ефикасен начин да се отървеш от междузвезден кораб, но според направените от Клавейн симулации подготвянето на подобна атака не беше по възможностите на Скейд. Анализите му показваха, че дори тя да разглобеше по-голямата част от „Куче грозде”, за да я превърне в мини, той пак щеше да бъде в състояние да установи наличието им достатъчно рано, за да се отклони от пътя им.

В мисленето на Клавейн и на всичките му съветници, обаче, имаше един голям недостатък.

Движещото се срещу него тяло, когато бе засечено от детекторите на „Зодиакална светлина”, имаше много по-голяма скорост, отколкото бяха очаквали. Относителността изкривяваше класическите очаквания. Блъсни два обекта един в друг, като индивидуалната скорост на всеки от тях е малко под светлинната, и ако искаш да разбереш с каква скорост се приближават, класическият резултат би бил сумата от отделните им скорости: малко под два пъти скоростта на светлината. Истинският резултат обаче, потвърден с вледеняваща точност, бе следният: комбинираната скорост, с която се доближаваха двата обекта, беше пак малко по-малка от скоростта на светлината. По подобен начин релативистичната скорост, с която се приближаваха два, движещи се един срещу друг обекта с индивидуална скорост половината от скоростта на светлината, не беше самата скорост на светлината, а осем десети от нея. Така бе създаден светът, но човешкият мозък не бе еволюирал достатъчно, за да го приеме.

Доплеровото ехо от приближаващия се обект говореше за комбинирана скорост съвсем малко над 0.8 от светлинната скорост, което означаваше, че обектът на Скейд се връщаше към Йелоустоун с половината от светлинната скорост. Освен това той беше учудващо голям: овална структура, която бе широка хиляда километра от едната до другата си страна. Сензорът за маса изобщо не можеше да го види.

Ако обектът се движеше по траектория за директен сблъсък, нямаше да може да се направи нищо, за да се избегне. Но проектираната точка на удара се намираше само на десетина километра от единия край на приближаващия обект. Системите на „Зодиакална светлина” провокираха включването на спешна процедура за избягване на сблъсъка.

И именно това ги унищожи, не самият обект.

„Зодиакална светлина” беше принудена да осъществи отклонение с пет гравитационни константи с предупреждение само от няколко секунди. Намиращите се близо до местата за сядане успяха да ги използват, за да могат предпазните мрежи да обгърнат телата им. Тези, които бяха в близост до слуги, получиха известна защита от тях. В определени свои части корабът успя да се деформира така, че да сведе до минимум нараняванията при запокитването на телата в стените. Но не всички имаха такъв късмет. Намиращите се в по-големите помещения бяха убити от удара. Други бяха убити от недостатъчно здраво застопорените машини, сред тях бяха Шадоу и двама от главните предводители на отделенията. Повечето прасета, които работеха отвън по корпуса, подготвяйки местата за задържане на новите оръжия, бяха отнесени в междузвездното пространство; така и не успяха да намерят никое от тях.

Пораженията за кораба не бяха по-леки. Той не беше създаден за толкова рязка промяна в курса и корпусът претърпя безброй счупвания, особено в областта на лонжероните, за които бяха закрепени конджоинърските двигатели. Според Клавейн трябваше да извършват монтажни работи поне в продължение на година, за да стигнат дотам, където се намираха в момента на атаката. Вътрешните поражения бяха също толкова сериозни. Пострада дори „Буревестник”, поради опъването до крайност на придържащите го към работното скеле връзки, така че цялата работа на Зейвиър бе зачеркната само за един миг.

Но Клавейн бе наясно, че можеше да бъде и по-лошо. Не бяха се блъснали в пуснатия от Скейд обект. Тогава отделянето на релативистично усилената кинетична енергия почти със сигурност щеше да раздроби кораба му преди да бяха разбрали какво става.

За малко не се бяха блъснали в едно от стотиците „светлинни платна”, които Скейд бе пуснала зад „Куче грозде”. Платната бяха почти еднопластови: слоят материя бе с дебелина от един атом, но с изкуствено увеличена вътреатомна твърдост. Платната най-вероятно се бяха разгърнали след като се бяха отдалечили от „Куче грозде”, иначе пламъците му щяха да ги изпепелят.

Но тя беше насочила лазерите си към тях. Ето защо бяха виждали излъчваната от „Куче грозде” кохерентна светлина. Фотоните от лазерите се бяха удряли в платната, избутвайки ги назад, намалявайки скоростта им със стотици гравитационни константи, докато започнат да се движат бавно на светлината на местните звезди. Силно фокусираните лазери продължаваха да ги отблъскват, като ускоряваха движението на платната и ги насочваха към Клавейн. Скейд имаше достатъчно добра представа за местоположението на „Зодиакална светлина”, за да ги избута право натам.

Както винаги, това бе игра на числа. Един Господ знаеше с колко платна не се бяха сблъскали за малко, докато едно се бе появило право пред тях. Може би гамбитът на Скейд никога не би имал особен шанс за успех, но който познаваше постоянството ѝ, бе наясно, че вероятността при нея нарастваше.

Клавейн беше убеден, че наоколо им се носеха още стотици платна.

Още докато се справяха с най-тежките поражения, той и неговите специалисти започнаха да замислят контрастратегия. Симулациите показваха, че би трябвало да е възможно да профучат през носещото се насреща им платно, правейки в него достатъчно голям отвор, за да минат, но само ако наличието му бъдеше установено доста по-рано, отколкото беше възможно в момента. Щяха да се нуждаят също така от нещо, с което да го взривят, за да направят нужния отвор, но програмата за инсталиране на оръжия в корпуса бе една от многото, пострадали при атаката на Скейд. Решението за момента беше да пуснат совалка, която да лети на сто хиляди километра пред „Зодиакална светлина”, за да служи като буфер срещу евентуалните бъдещи удари. Махнаха от совалката почти всичко, така че тя се превърна просто в черупка. Периодично биваше зареждана с антиматерия от другото летателно средство, паркирано в хангара на лайтхъгъра, което налагаше да се правят скъпоструващи поради големия разход на енергия обиколки с третия кораб и небезопасните операции по пренасяне на горивото. „Зодиакална светлина” не се нуждаеше от антиматерия, но трябваше да се запази известно количество за операциите около Делта Павонис. Клавейн бе готов да изразходва половината си запаси от нея за буферната совалка, което му даваше сто дни за намирането на по-перспективно решение.

В крайна сметка отговорът се наложи от само себе си: едно платно можеше да унищожи междузвезден кораб, но можеше да бъде унищожено само от друго платно. Фабриките на „Зодиакална светлина” можеха да бъдат програмирани да произвеждат светлинни платна — процесът не изискваше използването на сложна нанотехнология — освен това не се налагаше да се правят нито толкова много, нито толкова големи като тези на Скейд. Противоударните лазери на кораба, които не бяха никога така ефикасни като оръжия, лесно можеха да бъдат премодифицирани, за да осигуряват необходимия фотонен натиск. Платната на Скейд трябваше да се отблъскват със стотици, докато тези на Клавейн — само с две гравитационни константи.

Нарекоха го „защитно платно”. Беше готово за деветдесет и пет дни, заедно с известна резерва от платна, които щяха да го заместят, ако бъдеше унищожено. Платната имаха определен живот в резултат на аблацията, причинявана от прашинките в междузвездното пространство. Положението се влошаваше от факта, че скоростта на „Зодиакална светлина” се доближаваше все повече до светлинната. Можеха обаче да продължават да сменят платната през целия път до Ризургам и щяха да изразходят за тях само един процент от общата маса на кораба.

Когато защитното платно най-сетне се озова на мястото си, Клавейн си отдъхна. Струваше му се, че двамата със Скейд създават правилата за междузвездната битка в движение. Скейд бе спечелила един рунд, като уби една пета от екипажа му, но той бе отговорил с контрастратегия, която обезсилваше настоящата ѝ стратегия.

Тя несъмнено го наблюдаваше и се питаше какво означава фотонното петно около кърмата ѝ. Най-вероятно щеше да си даде сметка какво бе направил, дори само от оскъдната информация, с която разполагаше, дори да не бе пуснала по пътя си роботи, чиито наблюдателни камери имаха висока резолюция, за да ѝ изпращат картини на неговия лайтхъгър. И тогава, беше убеден в това, щеше да опита нещо друго, нещо различно и трудно за отгатване.

Не му оставаше друго освен да бъде нащрек и да се надява, че късметът и този път щеше да бъде на негова страна.

Скейд, Моленка и Джаструсяк, двамата експерти по системите за потискане на инерцията, бяха слезли навътре в „Куче грозде”, доста близо до сърцевината на мехура с потисната инерция. Бронята на Скейд се справяше успешно с физиологичните промени, но дори тя признаваше, че не се чувства съвсем нормално. Мислите ѝ се движеха и обединяваха с ужасяваща бързина, като облаци в пуснат на бързи обороти филм. Тя преминаваше светкавично през настроения, които не бе изпитвала никога досега, ужасът и въодушевлението се изявяваха като противоположни лица на една и съща скрита емоция. Това не се дължеше единствено на ефекта от променената химия на кръвта на бронята, който също бе значителен, а и на самото поле; то играеше неуловими игрички с нормалните приливи и отливи на неврохимикалите и синаптичните сигнали.

Тревогата на Моленка беше очевидна.

[Три гравитационни константи? Сигурна ли си?]

„Иначе нямаше да наредя.”

Извитите черни стени на машината ги обгръщаха, сякаш бяха наклякали в пещера, чиито гладки сюрреалистични форми бяха извайвани с безкрайно спокойствие в продължение на стотици хилядолетия от подземните води. Скейд усещаше безпокойството на специалистката. В момента машината беше в стабилно състояние и тя не виждаше причина да променят нещо.

[Защо?] — настояваше Моленка. — [Клавейн не може да ни настигне. Вярно, успял е да изстиска две гравитационни константи от своя кораб, но кой знае на каква цена. Сигурно се е освободил от всеки грам корабна маса, която в момента не му е жизненонеобходима. Той е много назад, Скейд. Не може да ни догони.]

„Тогава увеличи до три константи. Искам да наблюдавам реакцията му, да видя дали ще опита да ускорява с нашето темпо.”

[Няма да успее.]

Скейд протегна стоманената си ръка и погали с показалец брадичката на Моленка. Можеше да я смаже веднага, да превърне костта в ситна сива прах.

„Просто го направи.”

Моленка и Джаструсяк, естествено, не бяха доволни, но тя и не беше очаквала нещо друго. Протестите им бяха нещо като ритуал, който трябваше да бъде изтърпян. По-късно почувства увеличаването на скоростта и разбра, че двамата се бяха подчинили. Очните ѝ ябълки хлътнаха в черепните кухини, усещаше челюстта си като желязна. Ходенето не изискваше повече усилия, защото за това се грижеше бронята, но сега си даваше сметка колко неестествено беше.

Тръгна към стаите на Фелка, петите ѝ думкаха по пода с точността на пневматичен чук. Не мразеше Фелка, дори не я винеше заради нейната омраза. Не можеше да очаква от нея да понася безстрастно опитите ѝ да убие Клавейн. Но трябваше да разбере необходимостта от тези действия. Тя не можеше да позволи на друга фракция да се сдобие с изгубените оръжия. Ставаше въпрос за оцеляването на конджоинърите, за лоялност към Майка Нест. Нямаше как да ѝ каже за гласовете, които ѝ нареждаха какво да прави, но дори без тази информация, тя трябваше да осъзнае изключителната важност на мисията.

Вратата към стаите на Фелка беше затворена, но Скейд имаше пълномощия за влизане абсолютно навсякъде в кораба. Въпреки това почука учтиво и изчака пет-шест секунди, преди да влезе.

„Фелка. Какво правиш?”

Тя седеше на пода по турски. Изглеждаше спокойна, нищо не издаваше колко повече усилия ѝ бяха необходими за извършването на каквото и да било в условията на три гравитационни константи. На Скейд ѝ се стори още по-бледа и подобна на дете в тънката си черна пижама.

Беше се заобиколила с десетки малки бели правоъгълници, всеки от които бе белязан с някакви символи в червено, черно и жълто. Вече беше виждала тези правоъгълници, но не се сещаше къде. Бяха подредени в извънредно правилни дъги и спици, излизащи от Фелка, която беше центърът. Тя ги придвижваше от място на място, сякаш изследвайки преобразуванията на някаква огромна абстрактна структура.

Скейд се приведе и взе един от правоъгълниците. Представляваше нещо като лъскава бяла пластмасова карта, изрисувана само от едната страна. Другата беше абсолютно празна.

„Сетих се какво е това — една игра, която играят в Казъм сити. Комплектът има петдесет и две карти, по тринайсет за всеки символ, така както на часовниковия циферблат в Йелоустоун има тринайсет часа.”

Скейд върна картата там, откъдето я бе взела. Фелка продължи да подрежда картите още няколко минути. Скейд чакаше, заслушана в звука, който издаваха те при търкането си една в друга.

— Произходът им обаче е по-стар — обяви най-сетне Фелка.

„Но иначе съм права, нали? Там действително играят на това.”

— Има много игри, Скейд. Тази е само една от тях.

„Къде намери картите?”

— Накарах кораба да ги направи. Помнех цифрите.

„А шарките?” — Скейд избра друга карта, на която бе изобразена някаква брадата фигура. — Този човек прилича на Клавейн.”

— Това е просто Поп — отвърна пренебрежително Фелка. — Помня и шарките.

Скейд огледа трета карта: жена с дълга шия и царствен вид, облечена в нещо, което напомняше церемониална броня.

„Това спокойно бих могла да бъда аз.”

— Тя е Дама.

„Защо, Фелка? Какъв точно е смисълът на това?” — Скейд се изправи отново и направи неопределен жест към конфигурацията от карти. — „Броят на преобразуванията би трябвало да е краен. Единственият ти опонент е сляпата случайност. Не виждам нищо привлекателно тук.”

— Вероятно не би го видяла.

Скейд чу отново звука от плъзгането на картите една в друга.

„Каква е целта на занятието, Фелка?”

— Да се поддържа ред.

Краткият смях на Скейд прозвуча като лай.

„В такъв случай не съществува крайно състояние.”

— Това не е проблем при изчисленията. Средството е краят. Спирането при играта е равносилно на провал.

Фелка прехапа език, като дете, което оцветява прекалено сложна картинка. Премести наведнъж шест карти, променяйки драстично схемата по начин, който Скейд само миг преди това можеше да се закълне, че не е възможно да бъде постигнат.

Тя кимна с разбиране.

„Това е Голямата стена на Марс, нали?”

Фелка вдигна поглед, но не каза нищо, преди да поднови работата си.

Скейд знаеше, че е права, че играта, на която играеше в момента Фелка, ако изобщо можеше да бъде наречена „игра”, не бе нищо повече от заместител на Стената, която беше разрушена преди четиристотин години, но бе дотолкова неотделима част от детството на Фелка, че тя се връщаше към спомените си за нея при най-слабия признак за външен стрес.

Скейд усети гняв. Коленичи отново и разбърка картите. Фелка замръзна, ръката ѝ увисна над мястото, където само допреди миг се беше намирала една от картите. Погледна към Скейд, на лицето ѝ бе изписано пълно неразбиране.

Както ставаше понякога с нея, и този път тя формулира въпроса си безстрастно, без каквато и да било интонация.

— Защо.

„Чуй ме хубавичко, Фелка. Не трябва да правиш това. Вече си една от нас. Не можеш да се скриеш обратно в детството си, само защото Клавейн вече не е тук.”

Опитите на Фелка да подреди отново картите бяха патетични. Скейд се пресегна и я хвана за ръката.

„Не. Прекрати това, Фелка. Не можеш да се поддаваш на подобни регресии. Няма да го позволя.” — Повдигна с длан главата ѝ към лицето си. — „Става въпрос за нещо много повече от Клавейн. Знам, че той е от значение за теб. Но Майка Нест е от по-голямо значение. Клавейн винаги е бил аутсайдер. Ти обаче си една от нас, до мозъка на костите. И ние имаме нужда от теб, Фелка. Такава, каквато си сега, не каквато си била.”

Но когато пусна ръката ѝ, тя продължи да гледа надолу. Скейд се изправи и направи няколко крачки заднешком, отдалечавайки се от седналата по турски фигура. Знаеше, че бе извършила нещо жестоко. Клавейн обаче нямаше да постъпи много по-различно, ако бе хванал Фелка да се връща към детството си. Стената беше лишен от ум Господ, когото можеш да боготвориш, който засмукваше душата ѝ вътре в себе си, дори в спомените.

Фелка започна да подрежда картите отново.

Буташе ковчега на Галиана през празните отделения на „Куче грозде”. Бронята ѝ се движеше с отмерени, погребални стъпки, една подир друга. При всяка звънтяща крачка Скейд чуваше воя на жироскопите, които полагаха усилия да поддържат равновесието при новото ускорение. Тежестта на собствения ѝ череп представляваше жестока компресия, притискаща надолу горните прешлени на прерязания ѝ гръбначен стълб. Езикът ѝ се бе превърнал в нереагираща маса от слузести мускули. Лицето ѝ изглеждаше по-различно, кожата бе опъната върху скулите като че ли от невидими обтегачи. Лекото изкривяване на зрителното поле показваше ефекта на гравитацията върху очните и ябълки.

От масата на кораба беше останала само една четвърт. Останалото бе потиснато от полето, чийто мехур сега вече бе погълнал половината дължина на кораба от кърмата към средната част.

Поддържаха четири гравитационни константи.

Сега Скейд влизаше рядко в мехура: физиологическите последствия, макар и олекотявани от механизмите на бронята ѝ, бяха просто прекалено неприятни. Мехурът нямаше точно очертани краища, но ефектът от полето отпадаше така остро, че беше почти неизмеримо малък отвъд номиналната граница. Геометрията на полето не беше сферично симетрична. В него имаше прегради и остри извивки, кухини и процепи, където ефектът нарастваше или спадаше рязко във взаимодействие с други променливи величини. Странната топология на машината също налагаше върху полето собствения си строеж. Когато машината се задвижваше, както бе длъжна да прави, полето също се променяше. В някои моменти изглеждаше, че полето задвижва машината. Отговарящите за нея технически експерти само се преструваха, че разбират какво става. Те не разполагаха с нищо друго освен с комплекс от правила, които им казваха какво би станало при определени условия. Но тези правила бяха валидни само за тясна гама от състояния. Те нямаха нищо против да потиснат половината маса на кораба, но спокойствието им вече се бе изпарило. От време на време деликатният квантово-полеви инструментариум, който бяха разположили на други места из „Куче грозде” регистрираше „екскурзиите” на мехура, когато се разширяваше и свиваше за момент, поглъщайки целия кораб. Скейд опитваше да убеди сама себе си, че усеща тези мигове, макар да траеха много по-малко от микросекунда. При потискане от две гравитационни константи екскурзиите бяха редки. Сега се случваха по три-четири пъти дневно.

Скейд бутна движещият се върху колела ковчег в един от асансьорите и се понесе с него надолу, към границата на мехура. През прозорчето на ковчега виждаше извивката на долната челюст на Галиана. Изражението и издаваше безкрайно спокойствие и самообладание. Скейд се радваше, че се бе сетила да я вземе, макар първоначално единствената цел на мисията им да бе възпирането на Клавейн. Дори тогава с някакво изолирано ъгълче на мозъка си трябва да бе подозирала, че може да се наложи полетът им да се превърне в междузвезден и в някакъв момент щеше да се наложи да потърсят опасния съвет на Галиана. Не ѝ струваше нищо да вземе замразеното ѝ тяло на борда; сега трябваше само да събере смелост, за да се консултира с нея.

Избута ковчега в чиста бяла стая. Вратата се затвори зад нея, без да привлича вниманието. Помещението беше пълно с апаратура с цвят на черупка от кокоше яйце и се виждаше истински само когато се движеше. Машините бяха много стари и за тях се грижеха с любов и страх от времето на ранните експерименти на Галиана на Марс. На Скейд не бе струвало нищо да вземе и тях на борда на „Куче грозде”.

Отвори ковчега на Галиана. Увеличи сърцевинната температура на безжизненото тяло с петдесет миликелвина и разположи светлата апаратура. Тя се залюля и завълнува около Галиана, без да докосва кожата ѝ. Скейд отстъпи назад, съпроводена от острото бръмчене на следящите системи. Тази апаратура винаги я смущаваше. В нея имаше нещо дълбоко объркващо, дотолкова, че почти никога не я използваха. А в редките случаи, когато бяха посмели да го правят, беше вършила ужасни с неща с хората, които бяха дръзвали да отворят умовете си за нея.

Скейд не възнамеряваше да я използва в пълния ѝ капацитет. Не още. Засега искаше просто да поговори с Вълка и за тази цел беше достатъчна употребата само на една част от нейните функции, отличаваща се с изключителната си изолираност и чувствителност, с умението да улавя и усилва и най-незначителните сигнали от кипящото море на невронния хаос. Нямаше да прибягва към съединяване на сцеплението, освен при изключително основателна причина да го направи, така че нямаше разумно обяснение за безпокойството, което изпитваше.

Скейд обаче знаеше на какво е способна машината и това беше достатъчно.

Приготви се психически. Индикаторите показваха, че Галиана бе затоплена достатъчно, за да събуди Вълка. Апаратурата вече долавяше познатите съчетания от електрическа и химическа активност, които показваха, че тя започваше отново да мисли.

Скейд затвори очи. Последва момент на преход, осезаем тласък, последван от дезориентиращо усещане за въртене. И след това се озова върху твърд плосък камък, достатъчно голям да побере стъпалата ѝ. Той бе един от много подобни; те се губеха сред мъгла, разположени като стъпалца в плитка сивкава вода, свързани чрез остри, наподобяващи щипци ръбове. Невъзможно беше да се види по-далече от петнайсет-двайсет метра във всяка посока. Въздухът беше студен и влажен, миришеше на солена вода и на нещо като гниещи водорасли. Скейд потръпна и се загърна с черното се наметало. Под него беше гола, пръстите на босите ѝ крака бяха извити по ръба на камъка. Мократа тъмна коса лепнеше по клепачите ѝ. Вдигна ръка и я прибра назад от челото. На скалпа си нямаше гребен и този изненадващ факт я накара да поеме рязко въздух. Отново беше човек в пълна степен. Вълкът беше възстановил тялото ѝ. Чуваше далечния тътен на вълните, наподобяващ глъчка от голяма тълпа. Небето над нея беше бледосиво-зелено. Невъзможно беше да се отдели от достигащата до земята мъгла, от която ѝ се гадеше.

Първите неуверени опити за общуване с Вълка бяха осъществени чрез устата на Галиана, но то се оказа безнадеждно едноизмерно и бавно в сравнение с директната връзка на умствено ниво. Скейд се бе съгласила да се среща с Вълка в специално създадена обстановка, триизмерна симулация, в която тя щеше да се потопи напълно и да участва пълноценно.

Вълкът я избираше, не тя. Той изтъкаваше пространство, в което Скейд бе длъжна да влезе, изпълнявайки поставените от него условия. Тя имаше възможност да наложи на тази реалност нещо по свой избор, но се опасяваше да не би да пропусне някакъв нюанс или подробност.

По-добре беше да играе играта в съответствие с правилата на Вълка, макар да чувстваше, че при това положение не владее ситуацията. Знаеше, че това е опасен нож с две остриета. Не би се доверила на нито една дума на Вълка, ако Галиана също не присъстваше там някъде. А Галиана беше научила много неща, които все още можеха да бъдат от полза за Майка Нест. Номерът беше да отличи Вълка от неговия приемник и именно поради това трябваше да бъде настроена към нюансите на своето обкръжение. Никога не знаеше кога Галиана щеше да успее да проникне в него, дори и за миг.

„Тук съм. Къде си?”

Бученето на вълните нарасна. Вятърът запрати косите като завеса пред очите ѝ. Чувстваше се несигурна, заобиколена от безброй остри ръбове. Без предупреждение мъглата се разтвори донякъде пред нея и в самия край на полезрението ѝ увисна сива фигура, приличаща на петно от по-гъста мъгла. Тя само загатваше човешки форми, без каквито и да било подробности, а изпаренията около нея ту се разреждаха, ту се сгъстяваха. Със същия успех това можеше да се окаже обрулено от вятъра дърво, останало без клоните си, но Скейд усещаше неговото присъствие и то ѝ беше познато. От фигурата се излъчваше ужасяващо студена интелигентност, подобна на тесен лъч на прожектор. Това бе разум без съзнание, мисъл без емоции или каквото и да било усещане за собствено аз. Скейд усещаше единствено анализ и правене на изводи.

Далечният рев на вълните се оформи в думи.

— Какво искаш от мен сега, Скейд?

„Същото…”

— Използвай гласа си.

Тя се подчини без какъвто и да е коментар.

— Същото, което искам винаги: съвет.

— Къде сме, Скейд? — попита приливът.

— Мислех, че ти определяш.

— Нямах предвид това. Искам да кажа къде точно е тялото ѝ?

— На борда на един кораб. В междузвездното пространство, по средата между Епсилон Еридани и Делта Павонис.

Нямаше представа как Вълкът бе разбрал, че вече не са в Майка Нест. „Може би просто е отгатнал” — помисли си тя, но не беше особено убедена.

— Защо?

— Знаеш защо. Оръжията са край Ризургам. Трябва да си ги върнем преди идването на машините.

Фигурата се проясни за момент. За миг се появи нещо като намек за муцуна, тъмни кучешки очи и вълчи блясък от стоманени резци.

— Трябва да ти е ясно, че храня смесени чувства към подобна мисия.

Скейд се загърна дори още по-плътно в наметалото си.

— Защо?

— Вече знаеш защо. Защото това, от което съм част, ще бъде обезпокоено от употребата на онези оръжия.

— Не искам дебати — рече Скейд, — само помощ. Имаш възможност да избираш между две неща, Вълк. Да позволиш оръжията да попаднат в ръцете на друг, върху когото нямаш влияние, или да ми помогнеш да си ги върна. Виждаш логиката, нали? Ако ще ги притежава някоя човешка фракция, по-добре да бъде такава, която познаваш, в която вече си се инфилтрирал.

Небето отгоре стана по-прозрачно. През бледозеления балдахин се промушиха лъчите на сребърно слънце. Светлината проблясваше по ръбовете на камъните, оформяйки шарка, която напомни на Скейд синаптичните пътеки, които се виждаха при напречен разрез на мозъчна тъкан. Тогава мъглата се затвори отново, стана ѝ още по-студено и се почувства още по-уязвима.

— Е, какъв е проблемът?

— Зад мен се движи един кораб. Следва ме откакто напуснахме пространството около Йелоустоун. Ние разполагаме с потискаща инерцията апаратура, Вълк. В момента инерционната ни маса е двайсет и пет процента. Другият кораб обаче продължава да ни следва, сякаш разполага със същата технология.

— Кой го ръководи?

— Клавейн — отвърна Скейд, наблюдавайки с голям интерес реакцията на Вълка. — Поне съм склонна да мисля така. Опитах да го върна на Майка Нест, след като дезертира. Изплъзна ми се около Йелоустоун. Успя да си осигури друг кораб, като го открадна от ултрите. Не знам обаче откъде се е сдобил с технологията.

Вълкът и се стори смутен. Ту влизаше, ту излизаше от мъглата, формата му се разкривяваше във всеки миг, когато го виждаше.

— Опита ли да го убиеш?

— Да, но не успях… много е упорит, Вълк. Нито пък го накарах да се откаже, което беше последната ми надежда.

— Такъв е Клавейн. — Скейд не беше сигурна дали това беше Вълкът, Галиана или някаква непонятна сплав между двамата. — И какво предложи безценният ни Нощен съвет, Скейд?

— Да пришпоря още по-силно машината.

Вълкът избледня, върна се.

— А ако Клавейн продължава да следва всяка твоя стъпка…? Мислила ли си какво би могла да направиш тогава?

— Не бъди абсурден.

— Всеки трябва да се изправя лице в лице със своите страхове, Скейд. Трябва да се обмисля и немислимото. Има начин да му се изплъзнеш, стига само да ти стиска да го направиш.

— Няма да успея. Не знам как да го направя. — Скейд усещаше световъртеж и ѝ се струваше, че всеки момент ще политне от гладкия камък. Ръбовете изглеждаха достатъчно остри, за да я порежат сериозно. — Нямаме представа как оперира машината в този режим.

— Можете да научите. „Встъпление” би ви показало какво е необходимо да направите, нали?

— Колкото по-екзотична е една технология, толкова по-трудно се тълкуват описващите я съобщения, Вълк.

— Аз обаче бих могъл да ти помогна.

Скейд присви очи.

— Да ми помогнеш ли?

— С „Встъпление”. Сега умовете ни са свързани, Скейд. Няма причина да не продължим към следващата фаза на експеримента. Моят ум може да филтрира и обработва информацията от „Встъпление”. Благодарение на получените указания бих могъл да ти покажа точно какво е нужно да направиш, за да осъществиш прехода към състояние четири.

— Лесно ли е? И ти би ми помогнал, за да бъдеш сигурен, че оръжията ще получа аз?

— Разбира се. — За момент долови игриви нотки в гласа на Вълка. Но веднага след това резците му проблеснаха. — Но, разбира се, няма да бъдем само ние двамата с теб.

— Моля?

— Доведи Фелка.

— Не, Вълк…

— Доведи Фелка, иначе няма да ти помогна.

Тя започна да спори, макар да знаеше, че е напразно. Знаеше, че в крайна сметка нямаше да има друг избор освен да изпълни желанието на Вълка. Мъглата отново я обгърна отблизо. Аналитичният оглед на ума на Вълка внезапно секна, като изчезване на лъча на изключено фенерче. Скейд беше сама. Потрепери от студ, заслушана в продължителния бавен стон на далечните вълни.

— Не…

Мъглата я обгръщаше все по-плътно. Водата заля камъка под нозете ѝ и тогава, със същото изкривяване на възприятията, тя се озова отново в металния затвор на бронята си на борда на „Куче грозде”. Гравитацията беше смазваща. Прокара стоманения си показалец надолу по извивката на металното си бедро, припомняйки си какво беше да имаш жива плът, спомняйки си усещането за студ и порестата консистенция на камъка под стъпалата и. Скейд изпита прилив на нежелани емоции: загуба, съжаление, ужас, болезнения спомен за цялостност. Имаше обаче важни за вършене неща, които имаха несъмнено предимство над подобни терзания. Тя смаза емоциите, като запази само незначителни остатъци от гнева.

Той щеше да ѝ помогне през дните, които предстояха.