Корабът на изкуплението

ДВАЙСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВА

Пресмятанията на Рьомонтоар се оказаха абсолютно точни; Клавейн даже заподозря, че бе изчислил разходите за енергия за совалката още преди да направи своето предложение.

В спасителната операция участваха трима: Скорпион, Рьомонтоар и Клавейн.

Имаше милостиво малко време за подготовката на совалката. Милостиво, защото, ако разполагаше с часове или дни, Клавейн щеше да ги прекара, измъчвайки се от съмнения, правейки безкрайни сметки как вземането на допълнително оръжие или броня за совалката щеше да се отрази върху разхода на гориво и какво можеше да направи, за да спести още малко от заплашително намаляващите запаси. Стана така, че трябваше да се справят с една от совалките, които бяха използвали за презареждане на защитната совалка, преди да включат в употреба платното-щит. Тя представляваше скелет на совалка, извънредно тънка, истински геодезичен план от черни греди, подпори и оголени сребърни подсистеми. В очите на Клавейн изглеждаше дори донякъде противна. Беше свикнал с машини с благоприлично покрити вътрешности. Но предполагаше, че тя ще свърши добре работата си. Ако Скейд предприемеше сериозни отбранителни действия, бронята така или иначе нямаше да им помогне.

Кабината за управлението на полета беше единственото място, защитено от открития Космос, но дори то не беше пълно с въздух. Щеше да се наложи да бъдат със скафандри по време на цялата операция; дори взеха още един скафандър, който Фелка да сложи по обратния път. Намериха също място за една криокамера, ако се окажеше, че е замразена. Но в такъв случай трябваше да компенсират по-голямата маса, като изоставят някои оръжия и цистерни за гориво.

Клавейн седна на средната седалка. Лостовете за управление на полета бяха включени към скафандъра му. Скорпион седна вляво от него, Рьомонтоар — отдясно; всеки един от тях можеше да поеме контрола, ако Клавейн имаше нужда от почивка.

— Сигурен ли си, че ми вярваш достатъчно, за да ме вземеш за изпълнението на операцията? — бе попитал с игрива усмивка Рьомонтоар, когато решаваха кои ще отидат.

— Ами тъкмо ще разбера — беше отвърнал Клавейн.

— Няма да ти бъда от голяма полза във външен спомагателен скелет. Върху него не може да се сложи стандартен скафандър, а не разполагаме с подходяща броня.

Клавейн бе кимнал към Блъд, заместника на Скорпион.

— Измъкни го от външния скелет. Знаеш какво да правиш, ако опита нещо.

— Няма такава опасност, Клавейн — беше го уверил Рьомонтоар.

— Почти ти вярвам. Но не съм сигурен, че бих поел този риск, ако разполагах с някой друг, който познава „Куче грозде” така добре, както го познаваш ти. Или Скейд.

— Аз също ще дойда — настоя Скорпион.

— Отиваме да доведем Фелка — беше го предупредил Клавейн. — Не да отмъщаваме за Лашер.

— Може би. — Доколкото успяваше да разчете изражението му, той не изглеждаше особено убеден. — Но нека бъдем честни. Щом вземете Фелка, няма да си тръгнете оттам без да ги понакажете, нали?

— С благодарност ще приема, ако Скейд се предаде — отвърна Клавейн.

— Ще взема амуниции — беше казало прасето. — Добре е да разполагаме с малко горещ прах, Клавейн; той със сигурност ще направи дупка в „Куче грозде”.

— Благодарен съм ти за помощта, Скорпион. И разбирам чувствата ти към Скейд след онова, което направи. Но ние се нуждаем от теб тук, за да наглеждаш програмата на оръжията.

— А от теб няма ли да се нуждаем?

— Става дума за мен и Фелка.

Скорпион бе поставил длан върху ръката му.

— Тогава приеми помощта, когато ти я предлагат. Нямам навика да си сътруднича с хора, затова се възползвай максимално от тази проява на великодушие и млъквай.

Клавейн само бе вдигнал рамене. Тази мисия не го изпълваше с оптимизъм, но ентусиазмът на Скорпион беше странно заразителен.

Беше се обърнал към Рьомонтоар.

— Както изглежда той също ще дойде, Рем. Сигурен ли си, че все още искаш да бъдеш член на екипа?

Рьомонтоар бе погледнал прасето и отново бе насочил поглед към Клавейн.

— Ще се справим — бе отвърнал той. Сега, след като мисията беше започнала, двамата мълчаха, за да оставят Клавейн да се съсредоточи върху управлението на полета. Бяха излетели от „Зодиакална светлина” и се насочиха право към „Куче грозде”, а той се стараеше да не мисли с каква скорост се движат. Двата лайтхъгъра падаха из Космоса само с два процента по-малка от светлинната скорост, но все още нямаше визуален обект, по който да се ориентират, че наистина летят толкова бързо. Звездите бяха отместени както по цвят, така и по местоположение от ефекта на относителността, но пак изглеждаха абсолютно неподвижни, дори при толкова висок тау-фактор. Ако траекторията им ги беше отвела близо до светещо тяло като звезда, може би щяха да видят как се полюшва в нощта, изблъскано от сферичността от контракцията на Лоренц-Фицджералд. Но даже тогава то нямаше да мине покрай тях, ако почти не се доближаха до атмосферата му. Пламъците, излизащи от двигателите на друг кораб, тръгнал към Йелоустоун, щяха да се видят, но засега не трябваше да делят въздушния коридор с никого. И макар корпусите и на двата кораба да светеха почти в инфрачервено, загрети от бавното, непрестанно триене на междузвездния водород и микроскопичните прашинки, това не бе нещо, което умът на Клавейн би могъл да превърне в усещане за скорост. Даваше си сметка, че същите сблъсъци бяха проблем и за совалката, макар да не бяха толкова вероятни благодарение на по-малкото ѝ напречно сечение. Космическите лъчи обаче, релативистично подсилени от тяхното движение, разяждаха ежесекундно всичко по пътя си. Затова около кабината за управление на полета имаше броня.

Пътуването до „Куче грозде” мина бързо, може би защото Клавейн се страхуваше от онова, което щеше да открие при пристигането си. През по-голямата му част триото беше в безсъзнание, за да запази енергията на костюмите и тъй като бе наясно, че така или иначе няма какво да се направи, ако Скейд реши да атакува.

Тримата се върнаха в съзнание, когато доближиха лайтхъгъра достатъчно, за да могат да го виждат с невъоръжено око.

Той беше тъмен, разбира се — тук действително се намираха в междузвездно пространство — но Клавейн можеше да вижда, защото „Зодиакална светлина” бе насочил един от оптичните си лазери към корпуса му. Не успяваше да различи всички подробности, от които се нуждаеше, но видя достатъчно, за да се притесни не на шега. Ефектът беше като от лунна светлина, падаща върху мрачна готическа сграда. В резултат от движението на совалката, падащите върху „Куче грозде” сенки се движеха, но се създаваше впечатление, че корпусът му се извива.

Фантастичните промени отблизо изглеждаха дори още по-странни. Едва сега ставаше ясно колко са сложни и доколко са изкривени и осакатени от злополуката. Но Скейд бе имала невероятен късмет, защото пораженията бяха ограничени предимно до заострената задна част на кораба. Двата конджоинърски двигателя, излизащи от двете страни на корпуса, бяха пострадали повърхностно. Клавейн приближи още повече совалката, опитвайки да се убеди, че ако искаха да ги атакуват, вече щяха да са го направили. Деликатно насочи носа на подобния на скелет малък летателен апарат между извивките и дъгите на съсипания двигател за движение с по-голяма от светлинната скорост.

— Била е отчаяна — каза на другарите си той. — Не може да не е знаела, че няма начин да пристигнем преди нея на Ризургам, но това не ѝ е било достатъчно. Искала е да ни изпревари с години.

— И е имала с какво да го направи — отсъди Скорпион. — Защо си изненадан, че е прибягнала до това средство?

— Изненадан е с основание — намеси се Рьомонтоар, преди Клавейн да успее да отговори. — Скейд бе наясно с рисковете, свързани с прехода към състояние четири. Отрече да има какъвто и да било интерес към него, когато я попитах, но останах с впечатление, че лъже. Собствените и експерименти трябва вече да ѝ бяха разкрили потенциалния риск.

— Едно е сигурно — отсъди Скорпион. — Явно иска страшно силно онези оръжия. Трябва да означават дяволски много за нея.

Клавейн кимна.

— Но ние всъщност нямаме вземане-даване със Скейд, струва ми се. В действителност имаме вземане-даване с онова, което ѝ се е случило в Шато. Мадмоазел е искала оръжията и просто е имплантирала идеята в главата ѝ.

— Тази Мадмоазел страхотно ме интригува — рече Рьомонтоар. Бяха му разказали част от случилото се в Казъм сити. — Ще ми се да я познавах.

— Твърде късно — отвърна прасето. — X държи трупа ѝ в една кутия. Клавейн не ти ли каза?

— Той е имал нещо в една кутия — поправи го сопнато Рьомонтоар. — Но очевидно не тази нейна част, която има значение. Тази част е стигнала до Скейд. И сега е Скейд, доколкото знаем.

Клавейн плъзна совалката между последните две, наподобяващи ножици остриета, и се озова отново в открито пространство. Този отсек на „Куче грозде” беше потънала в тъмнина освен онези части, които се осветяваха от прожекторите на совалката. Тя буквално пълзеше покрай корпуса му, за да се увери, че всичките му оръжия бяха прибрани в отворите си зад невидимите люкове. Това не означаваше почти нищо; беше необходимо по-малко от секунда, за да бъдат извадени, но фактът, че вече не бяха насочени срещу совалката, определено действаше успокояващо.

— Вие двамата можете да се оправяте в това нещо, така ли? — попита Скорпион.

— Разбира се — отговори Рьомонтоар. — Това беше нашият кораб. Ти също би трябвало да го познаваш. Той те измъкна от крайцера на Маруска Чунг.

— Единственото, което помня от това, са опитите ти да вкараш страховете на самия дявол в мен, Рьомонтоар.

С известно облекчение Клавейн установи, че са стигнали до люка, който търсеше. Все още не се забелязваха никакви признаци на реакция от страна на осакатения кораб: нито светлини, нито индикация за включване на сензорите за установяване на нечия близост. Корпусът на совалката се доближи до този на лайтхъгъра благодарение на пуснатите от нея съоръжения за скачване с краища от епоксидна смола. Клавейн наблюдаваше, затаил дъх, как смукалата на съоръжението прилепват към корозиралата броня на корпуса. Но не се случи нищо.

— Идва ред на трудната част — обяви той. — Рем, искам да останеш в совалката. Скорпион ще влезе вътре с мен.

— Може ли да попитам защо?

— Да, макар че се надявах да не го правиш. Скорп има по-голям опит в ръкопашния бой от теб, почти по-голям от мен. Но главната причина е, че не ти вярвам достатъчно, за да те оставя да влезеш вътре.

— Но ми се довери да дойда дотук..

— И съм готов да ти се доверя, че ще ни изчакаш в совалката, докато се върнем. — Клавейн погледна часа. — След трийсет и пет минути ще минем момента за връщане. Чакай ни половин час и тръгвай. Нито минута повече, дори със Скорп вече да излизаме през люка.

— Сериозно ли говориш?

— Предвидихме достатъчно гориво, за да се върнем четиримата с Фелка. Ако се върнеш сам, ще спестиш гориво, гориво, от което по-късно ще имаме огромна нужда. Ето за какво ти се доверявам, Рем — заради чувството ти за отговорност.

— Но не и да се кача на борда — допълни Рьомонтоар.

— Не. Не и докато Скейд е на този кораб. Не мога да рискувам да дезертираш обратно на нейна страна.

— Грешиш, Клавейн.

— Така ли?

— Не съм дезертирал. Нито пък ти. Скейд и останалите минаха на другата страна, не ние с теб.

— Хайде — обади се Скорпион и дръпна Клавейн за ръката. — Останаха ни двайсет и девет минути.

Двамата се приближиха до „Куче грозде”. Клавейн потърси опипом около люка, докато откри почти невидимата вдлъбнатина, където се намираше външното контролно табло. Беше широко само колкото да провре ръка, както беше в ръкавицата на скафандъра. Усети познатите три лоста — стандартния конджоинърски дизайн — и ги дръпна в положение за отваряне. Дори общото захранване на кораба да бе напълно унищожено, клетките в ключалката щяха да запазят енергия за отварянето на вратата в продължение на един век. А ако и това се провалеше, от другата страна на рамката имаше механизъм за ръчно отваряне.

Вратата се плъзна встрани. Отвътре ги заля кървавочервена светлина. Очите на Клавейн бяха свикнали с тъмнината, затова изчака, докато свикнат със светлината и след това бутна Скорпион през широкия отвор. Последва го, обемните им скафандри се удариха един в друг, после затвори херметически вратата и напълни камерата с въздух. Това отне цяла вечност.

Вътрешната врата се отвори. Вътрешността на кораба беше окъпана в същата кървавочервена светлина, която беше индикатор за спешна ситуация. Поне захранването действаше. Следователно можеше да има и оцелели.

Клавейн прокара поглед през информацията за околната обстановка на екрана пред себе си, после изключи захранването с въздух на скафандъра и плъзна нагоре стъклената плочка пред лицето си. Тези тромави скафандри, най-доброто, което успя да осигури „Зодиакална светлина”, разполагаха с ограничени запаси от въздух и енергия, затова не виждаше смисъл да ги пилее. Даде знак на Скорпион да направи същото.

— Къде сме? — прошепна той.

— В средата на кораба — обясни с нормален глас Клавейн. — Но всичко изглежда различно на тази светлина и без гравитация. Корабът не ми се струва така познат, както очаквах. Ще ми се да знаех колко човека можем да очакваме да намерим.

— Все още ли няма никакви индикации от Скейд? — попита пак шепнешком прасето.

— Не. Такъв кораб може да се управлява само с неколцина специалисти, не повече. Освен това не е нужно да се шепне. Ако някой е разбрал, че сме тук, значи всички знаят, че сме тук.

— Ще ми напомниш ли защо не дойдохме с оръжие?

— Няма смисъл, Скорп. Те разполагат с по-добри и помощни оръжия тук. Или ще успеем да вземем Фелка без проблеми, или ще трябва да се измъкнем с преговори. — Клавейн се тупна по колана. — Разбира се, тук разполагаме с помощно средство за преговорите.

Бяха донесли така наречените „връхчета на карфица”, микроскопични фрагменти антиматерия, закрепени за система с размерите на игла, която на свой ред бе поставена в бронирана граната, голяма колкото палец. Тя беше в състояние да взриви „Куче грозде”, така че от него да не остане и следа.

Движеха се в осветения в червено коридор, като се придържаха с ръце за стените. От време на време единият или другият отделяше съоръжение колкото връхче на карфица, покриваше го с епоксидна смола и го поставяше в някой ъгъл или тъмно местенце. Клавейн беше уверен, че едно добре организирано издирване щеше да изнамери всички връхчета на карфица за четирийсет-петдесет минути. Но добре организираното издирване бе сред нещата, което корабът очевидно не беше в състояние да осигури за момента.

Движиха се така осем минути, когато Скорпион наруши мълчанието. Бяха стигнали до място, където коридорът се разклоняваше на три.

— Разпозна ли вече нещо?

— Да. Близо сме до мостика. — Клавейн посочи в едната посока. — Но криокамерите са тук долу. Ако е замразила Фелка, значи трябва да е там. Затова ще проверим първо там.

— Разполагаме с двайсет минути.

Клавейн знаеше, че ограничението на времето беше наложено изкуствено. „Зодиакална светлина” можеше да намери совалката дори да отложеха потеглянето, но само с цената на загуба на ценно време, която щеше да посади смъртоносното семе на самодоволството в останалата част на екипажа. След като обмисли какви са рисковете, той бе решил, че е по-добре тримата да умрат — или да останат тук — отколкото да допусне да стане нещо подобно. Заместниците им можеха да продължат осъществяването на операцията, дори ако Рьомонтоар не се завърнеше жив. Трябваше да бъдат убедени, че всяка секунда е от огромно значение. Както и беше в действителност. Не беше лесно. Но такава беше войната, а това съвсем не беше най-трудното решение, което му се бе налагало да взема някога.

Тръгнаха към отделението с криокамерите.

— Вижда се нещо отпред — рече Скорпион, след като пълзяха и се катериха без да кажат дума в продължение на няколко минути.

Клавейн забави темпото си на движение и се взря по посока на червеното сияние, изпълнен със завист към генетично подобреното зрение на своя спътник.

— Прилича на тяло — отсъди той.

Приближиха се предпазливо, като се издърпваха от една до друга скоба на омекотената стена. Клавейн усещаше болезнено всяка минаваща минута, всяка половин минута от всяка минута, всяка жестока секунда.

Стигнаха до тялото.

— Можеш ли да го разпознаеш? — попита Скорпион, парализиран.

— Не съм убеден дали някой би могъл да го разпознае със сигурност, но не е Фелка. Не мисля, че би могла да е и Скейд.

С тялото се бе случило нещо ужасно. Беше срязано през средата, съвсем точно. Вътрешните органи представляваха стегнато намотани или криволичещи образувания, блестящи като покрити с глазура сладкиши. Скорпион протегна покритата си с ръкавица ръка и побутна половината фигура. Тя се свлече безволно от хлъзгавата стена, където се бе подпряла.

— Където е другата половина според теб? — попита той.

— Някъде другаде — отвърна Клавейн. — Тази половина трябва да е дрейфувала дотук.

— Какво ѝ е причинило това? Виждал съм какво са в състояние да правят лъчевите оръжия и то определено не е хубаво. По това тяло обаче, няма никакви следи от изгаряния.

— Рязка промяна в налягането — заяви трети глас.

— Скейд… — прошепна Клавейн.

Тя стоеше зад тях. Беше се доближила нечовешки тихо, без да се чуе дори дишане. Бронята ѝ изпълни коридора, абсолютно черна, като се изключи бледият овал на лицето.

— Здравей, Клавейн. Здравей, Скорпион, предполагам. — Погледна го с лек интерес. — Значи все пак не умря тогава, прасе?

— Клавейн всъщност тъкмо подчертаваше какъв късмет съм имал, че съм срещнал конджоинърите.

— Разумният ни Клавейн.

Клавейн я погледна, обзет едновременно от ужас и от страхопочитание. Рьомонтоар го бе известил за злополуката, която бе преживяла, но това предупреждение се оказа недостатъчна подготовка за срещата. Механичната ѝ броня беше с андроформа, даже — по един преувеличен, донякъде средновековен начин — женствена, издуваща се на бедрата и с намек за гърди. Но Клавейн разбра, че това изобщо не беше броня, а животоподдържаща протеза и че единствената органична част в нея беше главата. Черепът с гребен на Скейд се задържаше във врата на бронята. Бруталната сплав на плът и метал изглеждаше изключително неестествена, и това впечатление се засили още повече, когато Скейд се усмихна.

— Ти ме подреди така — рече тя, като говореше на глас, очевидно заради Скорпион. — Не се ли гордееш?

— Не съм го направил аз, Скейд. Знам точно какво се случи. Нараних те и съжалявам, че стана така. Но не беше умишлено и ти го знаеш.

— Значи дезертирането ти е било неволно? Само ако беше толкова лесно.

— Не съм ти отрязал главата, Скейд — заяви Клавейн. — Досега Делмар щеше да излекува раните, които съм ти причинил. Щеше да бъдеш отново цяла. Но това не се вместваше в плановете ти.

— Ти диктуваше моите планове, Клавейн. Ти и лоялността ми към Майка Нест.

— Не поставям под въпрос лоялността ти, Скейд. Чудя се само на кого точно си лоялна.

— Тринайсет минути, Клавейн — прошепна Скорпион. — Дотогава трябва да сме се махнали оттук.

Скейд насочи вниманието си към прасето.

— Бързаме, а?

— Не се ли отнася това за всички? — попита в отговор то.

— Дошли сте за нещо. Не се съмнявам, че оръжията ви вече щяха да са разрушили „Куче грозде”, ако това беше намерението ви.

— Дай ми Фелка — каза Клавейн. — Дай ми Фелка и ще те оставим на мира.

— Нима тя означава толкова много за теб, че не ме унищожи, когато имаше възможност?

— Да, означава изключително много за мен.

По гребена на Скейд преминаха тюркоазени и оранжеви вълнички.

— Ще ти дам Фелка, ако това ще те накара да си тръгнеш. Но първо ще ти покажа нещо.

Вдигна ръцете на бронята и ги постави от двете страни на врата си, сякаш се готвеше да се удуши. Но очевидно металните ѝ длани бяха способни да извършват много деликатни движения. Чу се щракване някъде в гърдите на бронята и металната колона на врата ѝ започна да се издига измежду раменете. Тя завършваше с мятащи се, сегментирани придатъци. От тях висяха розови флакони с цветна течност — може би кръв или нещо напълно изкуствено.

— Скейд… — започна Клавейн. — Не е нужно да го правиш.

— О, даже е наложително. Искам да си дадеш сметка какво си ми причинил. Искам да почувстваш целия му ужас.

— Мисля, че вече добих представа — обади се Клавейн, — Просто ми дай Фелка и ще си тръгна.

Скейд повдигна главата си, като я обгърна с едната ръка, без да спира да говори.

— Мразиш ли ме, Клавейн?

— В ставащото няма нищо лично. Просто смятам, че си заблудена от някого.

— Заблудена, защото се грижа за оцеляването на своя народ ли?

— Нещо е станало с теб, Скейд. Някога беше добър конджоинър, един от най-добрите. Служеше истински на Майка Нест, както и аз. Но тогава те изпратиха на онази операция в Шато.

Явно успя да я заинтригува. Забеляза как очите ѝ неволно се разшириха.

— В Шато де Корбо ли? Какво общо има то?

— Много повече, отколкото би ти се искало да мислиш — отвърна Клавейн. — Оцеля единствено ти, Скейд, но не се върна сама. Вероятно не си спомняш много от случилото се там, но то няма значение. Нещо е влязло в теб, сигурен съм. То е отговорно за всичко случило се напоследък. — Опита да се усмихне. — Ето защо не те мразя, дори не те виня кой знае колко. Ти или не си Скейд, която познавам, или мислиш, че служиш на нещо по-високо от теб самата.

— Пълен абсурд.

— Но вероятно е вярно. Нормално е да знам, Скейд, тъй като също бях там. Как според теб успяваме да те следваме през цялото това време? Шато е източникът на технологията, която и двамата използваме. Извънземна технология за манипулиране на инерцията. Само дето ти я използва за много повече от това, нали?

— Използвах я за определена цел, това е всичко.

— Опита се да се движиш по-бързо от светлината, също като Галиана. — Клавейн забеляза пореден проблясък на интерес при споменаването на името на Галиана. — Защо, Скейд? Какво беше толкова важно, че трябваше да прибягваш до подобни средства? Та това са само оръжия.

— И ти ги искаш доста силно.

Клавейн кимна.

— Но само защото видях с каква стръв ги желаеш ти. Освен това ми показа онази флота и разбрах, че възнамеряваш да напуснеш тази част на Космоса. За какво става дума, Скейд? Какво видя в кристалната си топка?

— Да ти покажа ли, Клавейн?

— Покажи ми.

— Дай ми достъп до съзнанието си и ще имплантирам в него същото, което показаха на мен. Тогава ще разбереш. И може би ще започнеш да виждаш нещата като мен.

— Недей… — обади се Скорпион.

Клавейн свали менталните си защити. Присъствието на Скейд нахлу толкова рязко и брутално, че той трепна. Но тя не опита да направи нищо друго, освен да изрисува картини в ума му, както бе обещала.

Клавейн видя края на всичко. Видя как вериги от човешки селища светят, обхванати от унищожаващия ги огън. Ядрени гирлянди бяха осеяли повърхността на планетите, които бяха прекалено маловажни, за да бъдат разглобявани. Комети и астероиди биваха насочвани към колонизирани светове, на последователни вълни, прекалено много, за да бъдат неутрализирани от съществуващите защитни системи. От повърхността на звезди се издигаха пламъци, фокусираха се и се насочваха към светове, като стерилизираха всичко по пътя си. Клавейн видя как скалисти планети бяха превърнати в прах, в горещи облаци от между планетен чакъл. Видя как газови гиганти биваха разнищвани, разрушавани като играчки на капризни деца. Видя как умират звезди, накарани да увеличат или да намалят прекалено много температурата си, или разрушавани по десетки други начини. Кораби детонираха в междузвездното пространство, когато екипажите им вече си мислеха, че са в безопасност. Чу паникьосания хор от човешки радио- и лазерни трансмисии; в началото бяха много, но постепенно броят им намаля до няколко отчаяни самотни гласа, които на свой ред замлъкваха един след друг. И после чу само безсмисленото пращене на машинни трансмисии, но дори те започнаха да отзвучават с разпадането на последните човешки защити.

Чистката се бе разпростряла в обем от няколко десетки светлинни години. Осъществяването ѝ бе отнело няколко десетилетия, но бе извършена светкавично в сравнение с бавното развитие на галактическата история.

А навсякъде наоколо усещаше някакво неопределено, безмилостно съзнание, оркестриращо въпросната чистка. Това бе ансамбъл от машинни умове и повечето от тях плуваха непосредствено под прага на съзнанието. Бяха стари, по-стари от най-младите звезди, и се бяха специализирали единствено в унищожението. Не ги вълнуваше нищо друго.

— Къде в бъдещето се намира това? — попита той.

— Вече е започнало — отвърна Скейд. — Просто още не го знаем. Но до половин столетие вълците ще стигнат до колониите в сърцевината, които се намират най-близо до Първата система. До един век от човечеството ще останат само няколко изолирани групички, прекалено наплашени, за да правят опити да пътуват или да общуват помежду си.

— А конджоинърите?

— Ние сме сред тях, но сме също толкова уязвими, също така преследвани. Вече няма Майка Нест. Конджоинърските гнезда в някои системи са напълно унищожени. Именно тогава те изпращат съобщението обратно във времето.

Клавейн попи думите ѝ и кимна внимателно, готов да приеме обяснението ѝ за момента.

— Как са го направили?

— Експериментите на Галиана около „Встъпление” — отвърна лишената от тяло глава на Скейд. — Тя изследваше връзката между човешките умове с кохерентни квантови състояния. Но материята в дадено състояние на квантово наслагване се смесва, в призрачен смисъл, с всяка частица, която е съществувала или ще съществува някога. Целта на нейните експерименти беше да се изследват нови режими на паралелно съзнание, но стана така, че чрез тях тя отвори прозорец към бъдещето. Проводникът не беше съвършен, така че до Марс достигна само слабо ехо. И всяко съобщение, изпратено през канала, увеличаваше фоновия шум. Просто каналът имаше ограничен информационен капацитет. „Встъпление” беше ценен източник, който можеше да се използва само в изключително критични моменти.

Клавейн усети, че му се завива свят.

— Нашата история вече е била променена, нали?

— Галиана научи достатъчно, за да направи първия двигател за междузвезден кораб. Това беше въпрос на енергия, Клавейн, и на манипулиране на квантовите ходове на дървояди. В сърцевината на конджоинърския двигател е единият край на микроскопичен ход на дървояд. Другият край се намира на петнайсет милиарда години в миналото, като смуче енергия от кварко-глуоновата плазма на първичната огнена топка. Разбира се, същата технология може да се приложи за изработването на оръжия, достойни за Деня на Страшния съд.

— Оръжията адска класа — промълви Клавейн.

— В първоначалната си история ние нямаме нито едно от тези предимства. Първият ни междузвезден полет е осъществен едва век по-късно след първия полет на „Сандра Вой”. Корабите ни са бавни, тежки, уязвими, неспособни да вдигнат по-висока скорост от една пета от светлинната. Човешката експанзия съответно се забавя. За четиристотин години е заселена едва шепа системи. И въпреки това привличаме вълците. Чистката се осъществява с брутална ефективност.

Този вариант на историята, който познаваш, е опит за подобрение. Ходът на човешката експанзия е ускорен и получаваме достъп до по-добри оръжия, които да използваме, когато надвисне опасността.

— Сега разбирам защо оръжията адска класа не могат да бъдат направени отново — възкликна Клавейн. — След като ѝ бе показано как да ги произведе, Галиана унищожи познанието за това.

— Те бяха подарък от бъдещето — заяви гордо Скейд. — Подарък от бъдещите нас.

— А сега?

— Дори сега ни заплашва унищожение. Вълците отново са предупредени за нашата поява. И се оказа, че за тях не е проблем да улавят сигналите на двигателите, и то от разстояние светлинни години.

— Значи бъдещите ние опитват нов номер.

— Да. Този път достигат до близкото ни минало, като се намесват много по-късно в конджоинърската история. Първото послание беше указ, който ни предупреждаваше да преустановим употребата на конджоинърски двигатели. Ето защо преди един век прекратихме производството на кораби. След това ни дадоха някои насоки, с чиято помощ успяхме да построим работещи скришно двигатели като този, който има „Куче грозде”. Демаршистите помислиха, че целта на занятието е сдобиването с тактическо предимство във войната. А всъщност корабът бе предназначен да бъде първото ни оръжие срещу вълците. По-късно ни беше дадена информация за изграждането на машината за потискане на инерцията. Макар тогава да не го знаех, бях изпратена в Шато, за да се сдобия с фрагменти от извънземната технология, чрез която щяхме да построим прототипа на машината за потискане на инерцията.

— А сега?

Тя му отвърна с усмивка.

— Дадоха ни още един шанс. Този път полетът е единственото решение. Конджоинърите трябва да напуснат тази част от Космоса, преди вълците да са пристигнали масово.

— Да избягат, имаш предвид?

— Не е в твоя стил, нали, Клавейн? Но понякога това е единствената разумна реакция. По-късно може да помислим за завръщане… дори за конфронтация с вълците. Другите видове са се проваляли, но ние сме различни, струва ми се. Вече намерихме достатъчно смелост, за да променим миналото си.

— Кое те кара да мислиш, че другите нещастници не са опитали да направят същото?

— Клавейн — обади се Скорпион. — Вече наистина трябва да излизаме оттук.

— Скейд… показа ми достатъчно — рече Клавейн. — Приемам, че вярваш в справедливостта на това, което правиш.

— И въпреки това продължаваш да мислиш, че съм марионетка на някаква мистериозна воля?

— Не знам, Скейд. Определено не съм изключил напълно тази възможност.

— Аз служа единствено на Майка Нест.

— Чудесно. — Той кимна, усетил, че независимо каква беше истината, Скейд вярваше, че действа правилно. — Сега ми дай Фелка и си тръгвам.

— Ще ме унищожиш ли, след като си тръгнеш?

Съмняваше се, че тя знае за антиматерията, която двамата със Скорпион бяха разположили из кораба ѝ.

— Какво ще стане с теб, ако те оставя да дрейфуваш тук, Скейд? Ще можеш ли да поправиш кораба си?

— Не е нужно. Другите кораби от флотата не са далече. Те са истинският ти враг, Клавейн. Несравнимо по-добре въоръжени са от „Куче грозде” и същевременно са също толкова бързоподвижни и трудни за засичане.

— Това все още не означава, че за мен ще бъде по-добре да не те убивам.

Скейд се обърна и повиши глас:

— Доведете Фелка.

Половин минута по-късно се появиха други двама конджоинъри, натоварени със скрита в скафандър фигура. Приближиха се. Визьорът беше отворен, за да се убеди Клавейн, че това наистина е Фелка. Явно беше в безсъзнание, но нямаше съмнение, че е жива.

— Ето. Вземи я.

— Какво ѝ е?

— Нищо кой знае какво. Казах ти, че се е оттеглила навътре в себе си, нали? Нейната Стена ѝ липсва много. Може би състоянието ѝ ще се подобри под твоите грижи. Но трябва да знаеш нещо.

Клавейн я погледна.

— Какво?

— Тя не е твоя дъщеря. Никога не е била. Всичко което ти каза, беше лъжа, само за да те накара да се върнеш. Твърде вероятна лъжа и може би тя самата искаше да вярва, че е истина, но така или иначе — лъжа. Все още ли я искаш?

Той знаеше, че му казва истината. Скейд би го излъгала, за да го нарани, но само ако това служеше на амбициите ѝ. Но не го правеше сега, макар да му се искаше много да е така.

Гласът заседна в гърлото му.

— И защо да я искам по-малко?

— Бъди честен, Клавейн. Това би могло да промени положението.

— Дойдох тук, за да спася един човек, когото обичам, нищо повече. — С усилие запази тона си равномерен. — Не е от значение дали във вените ѝ тече моята кръв.

— Така ли?

— Абсолютно.

— Добре. Тогава да смятам работата ни тук за приключена. Фелка послужи добре и на двама ни, Клавейн. Предпази ме от теб и успя да изкара наяве готовността за сътрудничество на Вълка, нещо, което не бих успяла да направя никога сама.

— Вълка ли?

— О, извинявай, нищо ли не споменах за него?

— Да тръгваме — обади се Скорпион.

— Не, не още. Искам да разбера какво има предвид тя.

— Точно каквото казах, Клавейн. — С любяща грижовност Скейд върна главата на мястото ѝ и премигна, когато механизмът щракна. — Доведох Вълка с мен, защото реших, че може да ни бъде от полза. Е, оказах се права.

— Имаш предвид, че си взела тялото на Галиана ли?

— Взех Галиана — поправи го Скейд. — Тя не е мъртва, Клавейн. Не по начина, по който винаги си мислел. Добрах се до нея малко след завръщането ѝ от далечния Космос. Личността и спомените ѝ бяха все още там, абсолютно недокоснати. Двете разговаряхме. Тя ме попита за теб — и Фелка — и аз ѝ казах малка благородна лъжа. За всички щеше да бъде най-добре, ако ви мисли за умрели. Тя така или иначе вече губеше битката. Вълкът опитваше да надделее, а тя не беше достатъчно силна, за да се съпротивлява. Но той не я уби, дори тогава. Запази ума ѝ, защото спомените ѝ му се сториха полезни. Знаеше също така колко ценна е за нас Галиана и че няма да му сторим нищо лошо, докато е с нея.

Клавейн я наблюдаваше и се надяваше, че го лъже, както беше лъгала преди, и същевременно беше наясно, че това е истина. Макар да знаеше какъв отговор ще получи, я попита:

— Ще ми я дадеш ли?

— Не. — Скейд повдигна металния си черен пръст. — Тръгваш си само с Фелка или с нищо, избирай. Но Галиана остава тук при всички положения. — И додаде, сякаш в последния момент се сети за нещо: — А, и за да не се чудиш, ще те информирам, че знам за връхчетата с големина на карфица, които разположихте с прасето из кораба.

— Няма да намерите навреме всичките — заяви Скорпион.

— Не е и необходимо — отвърна Скейд. — Нали, Клавейн? Защото фактът, че Галиана е тук ще ме пази така, както ако бях оставила Фелка. Не. Няма да ти я покажа. Не е необходимо. Фелка ще ти каже, че тя е тук. Тя също се срещна с Вълка… Нали?

Но Фелка не помръдна.

— Айде — каза Скорпион. — Да тръгваме, преди да е размислила.

Клавейн беше с Фелка, когато тя дойде на себе си. Той седеше край леглото ѝ, като се почесваше по брадата и издаваше скърцащ звук, наподобяващ песента на щурците, който се впиваше безмилостно в подсъзнанието ѝ и я дърпаше към будното състояние. Тя сънуваше Марс, сънуваше своята Стена, сънуваше, че се е отдала на безкрайната, всепоглъщаща задача за поддържане на нейната недосегаемост.

— Фелка. — Гласът му прозвуча остро, почти строго. — Фелка. Събуди се. Аз съм, Клавейн. Вече си сред приятели.

— Къде е Скейд? — попита тя.

— Изостана някъде назад. Тя вече не е твоя грижа. — Той постави дланта си върху ръката ѝ. — Толкова ми олекна, че си добре. Радвам се да те видя отново, Фелка. Понякога си мислех, че това няма да стане никога вече.

Стаята, в която бе дошла в съзнание, не ѝ напомняше нито едно от помещенията в „Куче грозде”. Изглеждаше някак по-грубовата. Очевидно се намираше на кораб, но не така безупречно направен като предишния.

— Ти така и не си взе довиждане с мен, преди да дезертираш — промълви тя.

— Знам. — Клавейн изглеждаше уморен, по-стар, отколкото си го спомняше от последната им среща. — Знам и се извинявам. Но го направих умишлено. Ти щеше да опиташ да ме разубедиш. — В тона му се прокраднаха обвинителни нотки. — Нали?

— Единственото ми желание беше да се погрижиш за себе си. Затова те убедих да влезеш в Затворения съвет.

— Сега, като се замисля, виждам, че това беше грешка, а?

Тонът му бе омекнал. Фелка беше почти сигурна, че се усмихваше.

— Да, признавам, че не това имах предвид, като казах „да се погрижиш за себе си”.

— А Скейд грижеше ли се за теб?

— Искаше да й помогна. Но не го направих. Затворих се… в себе си. Не исках да науча, че те е убила. А тя полагаше доста усилия за тази цел, Клавейн.

— Знам.

— Галиана е при нея.

— И това знам. С Рьомонтоар и Скорпион разположихме зарази из кораба ѝ. Дори в този момент бихме могли да го унищожим, ако бях готов да забавя пристигането ни на Ризургам.

Фелка се надигна с усилие и седна.

— Чуй ме хубавичко, Клавейн.

— Слушам те.

— Трябва да убиеш Скейд. Няма значение, че Галиана е с нея. Галиана сама би пожелала да го направиш.

— Знам — промълви той. — Но това не улеснява задачата ми.

— Така е. — Фелка повиши глас. Не се страхуваше да прояви гняв към човека, който току-що я беше спасил. — Но не ме разбра. Галиана би пожелала да направиш точно това. Знам го добре, Клавейн. Докоснах съзнанието ѝ отново, когато се срещнахме с Вълка.

— Там вече няма част от Галиана.

— Има. Вълкът направи всичко възможно, за да я скрие, но… Успях да я почувствам.

Тя се взря в лицето му, изучавайки старите му, непроявени загадки. От всички лица, които бе виждала, най-лесно можеше да разпознае неговото, но какво точно означаваше това? Дали бяха свързани от нещо повече от случайността, обстоятелствата и общата история? Спомни си как го беше излъгала, че му е дъщеря. Нищо в поведението му не показваше дали бе разбрал, че това е лъжа.

— Фелка…

— Чуй ме, Клавейн. — Плесна го по дланта и я стисна, за да привлече вниманието му. — Чуй ме. Никога не съм ти го казвала, защото ме смущаваше прекалено много. Но при експериментите от „Встъпление” усетих някакво съзнание, което достигаше до мен от бъдещето. Почувствах някакво неописуемо зло. Но усетих също и нещо познато. Беше Галиана.

— Не… — прекъсна я Клавейн.

Тя стисна ръката му още по-силно.

— Това е истината. Но вината не е нейна. Сега го разбирам. Това беше умът ѝ, след като Вълкът го беше завладял. Скейд позволи на Вълка да участва в експериментите. Нуждаеше се от съвета му за машината.

Клавейн поклати глава.

— Вълкът никога не би си сътрудничил със Скейд.

— Но го направи. Тя го убеди, че е необходимо да ѝ помогне. Защото така тя, а не ти щеше да вземе оръжията.

— И каква би била ползата за Вълка от това?

— Никаква. Но за него беше по-добре оръжията да попаднат в ръцете на сила, върху която има влияние, вместо у трета страна като теб, например. Затова се съгласи да ѝ помогне, знаейки, че винаги ще намери начин да унищожи оръжието, когато се озове в близост до него. Аз бях там, Клавейн, в неговото владение.

— И Вълкът го позволи?

— Той го изиска. Или по-скоро, онази част в него, която все още беше Галиана.

Фелка направи пауза. Знаеше колко трудно трябва да е всичко това за Клавейн. Беше истинска агония и за нея самата, а Галиана означаваше за него дори още повече, отколкото за нея.

— В такъв случай някаква част на Галиана все още си спомня за нас, това ли искаш да кажеш? Част, която помни какво е било преди?

— Тя все още помни, Клавейн. Все още помни и чувства. — Фелка замълча отново, осъзнавайки, че предстои най-трудното. — Затова трябва да го направим.

— Да направим какво?

— Каквото планираше да направиш, преди Скейд да ти съобщи, че Галиана е при нея. Трябва да унищожиш Вълка. — Вгледа се отново в лицето му, като не можеше да се начуди на преклонната му възраст и изпитваше мъка заради това, което му причинява. — Трябва да унищожиш кораба.

— Но ако го направя — заяви внезапно и развълнувано Клавейн, сякаш бе намерил фатална грешка в аргумента ѝ, — ще убия Галиана.

— Знам — отвърна Фелка. — Знам. Но въпреки всичко трябва да го направиш.

— Няма как да го знаеш.

— Има и го знам. Аз я усетих, Клавейн. Усетих желанието ѝ да го направим.

Наблюдаваше го, сам и в мълчание, от наблюдателния купол в близост до носа на „Зодиакална светлина”. Беше дал инструкции да не го безпокоят, докато не отиде при тях, дори това да означаваше да остане часове наред в самота.

След четирийсет и пет минути очите му свикнаха с мрака. Той се взираше в морето на безкрайната нощ зад кораба си, очаквайки знак, че работата е извършена. От време на време космически лъч надраскваше фалшива следа върху полезрението му, но той знаеше, че почеркът на събитието ще бъде различен и няма как да го обърка. Нито пък имаше вероятност да го пропусне в тази тъмнина.

То изригна от сърцето на мрака: синьо-бял проблясък, който достигна максималната си яркост в продължение на три-четири секунди и започна да намалява бавно, преминавайки през различни нюанси на червеното и ръждивокафявото. Петното прогори дупка в зрението му, ярка виолетова точица, която остана пред вътрешния му взор дори след като затвори очи.

Беше унищожил „Куче грозде”.

Въпреки усилията си, Скейд не беше открила всички заряди, които двамата със Скорпион бяха залепили из кораба ѝ. А тъй като ставаше въпрос за антиматерия, беше достатъчно да остане само едно връхче от игла, за да свърши нужната работа. Въпросният заряд беше само инициатор на много по-голям водопад от взривове: първо на бойните глави, съдържащи антиматерия, а после — на самите конджоинърски двигатели. Целият този процес се осъществяваше моментално и без предупреждение.

Клавейн мислеше за Галиана. Скейд беше решила, че той никога нямаше да атакува кораба, след като разбере или дори само заподозре, че Галиана е на борда му.

И може би имаше право.

Но Фелка го беше убедила, че трябва да го направи. Единствено тя се бе докоснала до нейното съзнание и бе усетила агонията, причинявана от присъствието на Вълка. И единствено тя бе успяла да предаде това простичко послание на Клавейн.

„Убий ме.”

И той го бе направил.

Клавейн зарида, когато осъзна истински какво е извършил. Винаги съществуваше някаква, макар и нищожна вероятност, тя да се оправи. Сигурно именно заради това така и не бе приел отсъствието ѝ — тази надежда правеше възможно да отрича факта на смъртта ѝ.

Но подобна утеха вече не съществуваше.

Беше убил съществото, което обичаше най-много на света.

Клавейн плачеше, безмълвен и сам.

„Извинявай, извинявай, извинявай…”

Той усети, че тя се приближава до чудовището, в което се беше превърнал. Чрез сетивата, които нямаха точен човешки аналог, Капитанът усети наближаващото метално присъствие на совалката на Вольова. Тя не мислеше, че всезнанието му е толкова пълно. От многото разговори, на които се бяха насладили, той беше разбрал, че все още го смята за затворник на „Носталгия по безкрая”, макар и затворник, който в известен смисъл се беше слял със своя затвор. Иля беше картографирала и каталогизирала усърдно нервните връзки на новата му, значително уголемена анатомия, проследявайки начина, по който се преплитаха със и инфилтрираха старата кибернетична мрежа на кораба. Трябва да си бе дала много добре сметка, на аналитично ниво, че няма смисъл да прави повече разлика между затвора и затворника. Въпреки това, изглежда не беше в състояние да направи този последен ментален скок, не беше в състояние да престане да гледа на него като на нещо вътре в кораба. Може би това би било прекалено радикална промяна на някогашните им взаимоотношения. Не можеше да я вини за този последен провал на въображението. Той самият също щеше да изпита огромни затруднения, ако беше на нейно място.

Капитанът усети как совалката влиза в него. Това усещане не можеше да бъде описано: сякаш през кожата му, през дупка в корема, беше прокаран напълно безболезнено камък. Малко по-късно усети потрепване сред вътрешностите си, докато совалката се закрепи на място.

Тя се беше прибрала.

Насочи вниманието си навътре, усещайки остро ставащото в него самия. Усещането му за външния свят — всичко, което се намираше отвъд корпуса му — отстъпи на второ място. Слизаше като по стълбица, като се фокусираше първо върху една своя област, после върху артериалната бъркотия от коридори и тръби във въпросната област. Иля Вольова беше подобна на едно-единствено атомче, което се движеше по коридора. В него имаше и други живи същества, както ги имаше във всяко живо същество. Дори клетките съдържаха организми, които някога са били независими. Той пък имаше плъхове: вечно бързащи нанякъде дребни присъствия. Но те бяха с не особено развити сетива и в крайна сметка се подчиняваха на неговата воля, неспособни да го изненадат или забавляват. Машините бяха дори още по-безинтересни. Затова пък Вольова беше нарушаващо покоя му присъствие, чужда клетка, която можеше да убие, но не и да контролира.

Сега тя му заговори. Той чуваше издаваните от нея звуци, улавяше ги от вибрациите, които причиняваше върху материала на коридора.

— Капитане? — възкликна Иля Вольова. — Аз съм. Върнах се от Ризургам.

Той ѝ отговори чрез материала на кораба; за него самия гласът му бе като шепот.

— Радвам се да те видя отново, Иля. Чувствах се малко самотен. Как е положението на планетата?

— Тревожно.

— Тревожно ли?

— Нещата се развиват все по-бързо. Хури смята, че ще успее да овладее положението достатъчно дълго, за да изведе повечето от тях от повърхността на Ризургам, но аз не съм убедена, че ще успее.

— Ами Торн? — попита деликатно Капитанът.

Много се радваше, че Вольова изглеждаше по-загрижена от ставащото на Ризургам, отколкото от другия въпрос. Може би все още не беше забелязала идващия лазерен сигнал.

— Торн иска да бъде спасителят на народа, човекът, който ще го заведе до Обетованата земя.

— Явно смяташ, че е подходящо да се действа по-директно.

— Изследвал ли си обекта напоследък, Капитане?

Разбира се, че го беше правил. Ако не заради друго, най-малкото заради болезненото любопитство, което не го напускаше. Беше видял как инхибиторите разглобяват газовия гигант с абсурдна лекота, като детска играчка. Беше видял появата на плътните сенки на нови машини в облака от освободена материя, компоненти, всеки един от които бе голям колкото отделен свят. Така, както бяха разположени в мъглявината, те напомняха полуоформени ембриони. Очевидно машините скоро щяха да се съберат в нещо още по-голямо. Може би беше възможно да се отгатне как ще изглежда. Най-големият компонент наподобяваше оформен като тромпет стомах, широк две хиляди и дълбок шест хиляди километра. Капитанът смяташе, че другите форми щяха да се съединят със задната част на гиганта.

Това бе една-единствена машина, нямаща нищо общо с пръстеноподобните структури, които инхибиторите бяха издигнали около газовия гигант. Една-единствена машина, способна да осакати цяла звезда, поне Вольова мислеше така. На капитан Джон Браниган почти му се струваше, че си заслужава да остане жив, за да види какво ще направи по-нататък машината.

— Изследвал съм го — отвърна сега той.

— Според мен е почти завършен — рече Вольова. — Въпрос на месеци, може би — по-малко, преди да бъде напълно готов. Точно заради това не можем да рискуваме.

— Оръжията ли имаш предвид?

Усети трепета ѝ.

— Каза ми, че ще размислиш дали да ми позволиш да ги използвам, Капитане. Остава ли в сила това положение?

Остави я да се поизпоти, преди да отговори. Тя явно наистина не знаеше за лазерния сигнал. Беше сигурен, че това щеше да бъде първата ѝ мисъл, ако го беше забелязала.

— Не е ли рисковано да използваме оръжията, Иля, след като стигнахме дотук без да бъдем атакувани?

— Даже още по-рисковано е да оставим нещата, докато стане прекалено късно.

— Предполагам, че Хури и Торн изобщо не са ентусиазирани от подобна перспектива сега, когато евакуацията се развива в съответствие с плана.

— Превозили са едва две хиляди души от повърхността на планетата, Капитане — един процент от общия брой. Това не е нищо повече от жест. Да, нещата ще стават по-бързо, веднъж щом правителството се заеме с осъществяването на операцията. Но пък ще има и много по-голямо гражданско неподчинение. Затова трябва да помислим да ударим инхибиторите преди те да са ударили нас.

— Но така със сигурност ще привлечем ответен огън от тяхна страна — отбеляза Капитанът. — Техните оръжия ще ме унищожат.

— Разполагаме с нашите тайни оръжия.

— Те нямат отбранителна стойност, Иля.

— Е, мислила съм по този въпрос — отговори сопнато тя. — Ще разположим оръжията на разстояние няколко светлинни часа от кораба. Те могат да се придвижат до желаната позиция преди да ги активираме, както направиха в случая с Хадес.

Не беше необходимо да ѝ напомня, че атаката срещу Хадес изобщо не беше протекла по вода. Но пък почтеността го задължаваше да признае, че Вольова беше предадена не от самите оръжия.

Джон Браниган затърси други възражения. Не трябваше да изглежда, че се съгласява прекалено лесно, иначе тя щеше да се изпълни с подозрения.

— Ами ако все пак успеят да установят връзка с нас… с мен?

— Дотогава вече ще сме нанесли решителен удар. Ако последва отговор, тогава ще се притесняваме за него.

— А оръжията, които имаш предвид…

— Подробности, Капитане, подробности. Можеш да оставиш това на мен. От теб се иска само да прехвърлиш контрола им.

— На всичките трийсет и три оръжия?

— Не… няма да е необходимо. Само онези, които съм набелязала. Не възнамерявам да използвам всичко срещу инхибиторите. Както беше така добър да ми напомниш, оръжията може да ни потрябват и след това, за справяне с евентуални наказателни мерки от тяхна страна.

— Значи си обмислила всичко, така ли?

— Нека кажем само, че винаги съм имала планове и за непредвидени случаи. — Тук тонът и се промени. — Капитане, и едно последно нещо.

Той се поколеба, преди да отговори. Може би сега идваше ред на онази информация. Тя щеше да го попита за лазерния сигнал, който се бе отразил многократно в корпуса му, сигнала, за който не му се искаше тя да разбере.

— Казвай, Иля — промълви с натежало сърце той.

— Дали случайно нямаш още от онези цигари?