Корабът на изкуплението

СЕДЕМНАЙСЕТА ГЛАВА

Двете жени заведоха Торн в едно помещение в „Носталгия по безкрая”. В средата му се намираше огромен сферичен дисплей, напомнящ гротескна очна ябълка. Торн имаше непреодолимото усещане, че го оглеждат, че не само окото, а цялата материя на кораба го изучава с огромен, бухалоподобен интерес и немалко злонамереност. После започна да се вглежда в особеностите на това, което го заобикаляше. Навсякъде се виждаха доказателства за претърпени увреждания. Дори сферичният апарат явно бе подложен наскоро на грубовата поправка.

— Какво е станало тук? — попита той. — Изглежда така, сякаш се е водила престрелка или нещо подобно.

— Никога няма да разберем със сигурност — отвърна инквизитор Вюйомие. — Очевидно екипажът не е бил толкова сплотен, колкото си мислехме по време на кризата „Силвест”. Всичко, което виждаме тук, говори за воденето на някакви спорове и разединение на борда на кораба.

— Винаги сме подозирали нещо такова — добави другата жена, Ирина. — Очевидно под повърхността са назрявали противоречия. Явно случилото се около Цербер / Хадес, каквото и да е било то, е възпламенило някакви бунтовни искри. Членовете на екипажа трябва да са се избили помежду си, оставяйки кораба да се грижи сам за себе си.

— Което се оказва добре дошло за нас — заяви Торн.

Двете жени се спогледаха.

— Може би е добре да преминем към интересуващия ни въпрос — рече Вюйомие.

Пуснаха му един филм. Той беше холографски и се прожектираше в голямото око. Торн реши, че представлява компютърен синтез на информация, събрана от кораба от множество сензорни ленти и гледни точки. Той представяше Божия поглед, погледа на същество, способно да обхваща цели планети и техните орбити.

— Налага се да ви помоля да приемете нещо — обяви Ирина. — Трудно е за приемане, но трябва да се направи.

— Кажете ми за какво става дума — отвърна Торн.

— Целият човешки род е на ръба на внезапно и катастрофално изтребление.

— Доста сериозно твърдение. Надявам се, че сте в състояние да го обосновете.

— Да, и точно това и ще направя. Важно е да се разбере, е, че изтребването, ако действително се случи, ще започне оттук, сега, някъде около Делта Павонис. Но това е само началото на нещо, което ще става все по-голямо и по-кърваво.

Торн не удържа усмивката си.

— Значи Силвест е бил прав, така ли?

— Силвест не знаеше нищо за подробностите, нито за риска, който поема. Но беше прав в предположението си, че амарантинците са били изтребени от външна интервенция и това има нещо общо с развитието им като пътуваща из Космоса култура.

— И същото ще се случи и с нас ли?

Ирина кимна.

— Както изглежда, този път механизмът ще бъде различен. Но агентите са същите.

— И те са?

— Машини — отвърна Ирина. — Пътуващи из Космоса машини с необозрима възраст. В продължение на милиони години са се крили между звездите, очаквайки някоя нова култура да наруши великата галактическа тишина. Те съществуват, само за да улавят появата на разум и да го унищожават. Ние ги наричаме „инхибиторите”.

— И сега те са тук?

— Всичко свидетелства за това.

Показаха му какво се бе случило засега, как един ескадрон инхибиторски машини бе пристигнал в системата и се бе заел с разрушаването на три свята. Ирина сподели подозренията си, че бе твърде вероятно да са привлечени от дейността на Силвест и в системата на Ризургам да дойдат и други от тях, предупредени от разпространяващите се вълни на сигнала, активиран от първите машини.

Торн видя как трите свята умират. Едната планета беше метална; другите две бяха скалисти луни. Машините се тълпяха и умножаваха на повърхността им, като ги покриваха с някакво специализирано индустриално покритие. От екваторите към Космоса изригнаха стълбове изровена от вътрешността им материя. Изкарваха вътрешността на луните като ябълки. Стълбовете бяха насочени към търбусите на три колосални обработващи машини, обикалящи около умиращите небесни тела. Потоци рафинирана материя, разпределени на отделни руди, изотопи и грануларити потегляха след това из междупланетното пространство във вид на разтеглени параболи.

— Това е само началото — обади се Вюйомие.

Показаха му как потоците маса от трите разглобени луни се пресичат в една точка в пространството. Тази точка бе в орбита на най-големия газов гигант на системата и той щеше да стигне до нея по едно и също време с трите потока маса.

— Ето тогава вниманието ни бе привлечено от газовия гигант — заключи Ирина.

Страшно и трудно бе да се разгадаят машините. С цената на големи усилия бе съумяла да открие наличието на по-малък брой от тях около гиганта. Дълго време те не бяха правили нищо друго освен да чакат, готови за появата на потоците материя, стотиците милиарди тона полезни изкопаеми.

— Не разбирам — промълви Торн. — Около самия газов гигант има колкото искаш луни. Защо са си направили труда да разглобяват светове някъде другаде, след като ще имат нужда от тях тук?

— Луните тук не са подходящи — отговори Ирина. — Повечето луни около гиганта не са нищо повече от ледени топки, малки скални сърцевини, обградени от вещества в замръзнало или течно състояние. А те се нуждаят от метални светове, което означава, че е трябвало да ги потърсят другаде.

— И какво ще правят сега?

— Нещо друго, както изглежда — рече Ирина. — Нещо още по-голямо. Нещо, за което са нужни стотици милиарди милиарда тона полезни изкопаеми.

Торн върна вниманието си към окото.

— Кога започна това? Кога стигнаха до Рок потоците материя?

— Преди три седмици. Нещото, каквото и да е то, започва да се оформя.

Ирина натисна гривната на ръката си и на окото се появиха околностите на гиганта.

По-голямата част от планетата оставаше в сянка. Над единия осветен лимб — почти бял сърп, осеян със светли резки в охра и кафяво — беше увесено нещо: нишкоподобна дъга, която сигурно бе дълга много хиляди километра от единия до другия си край. Ирина увеличи образа още повече, като избра част от средата на дъгата.

— Това е твърд обект, доколкото можем да кажем — обади се Вюйомие. — Дъга на кръг с радиус сто хиляди километра. Той се намира в екваториалната орбита на планетата и краищата му нарастват.

Ирина продължи да увеличава образа, като сега се фокусира точно върху средната точка на нарастващата дъга. Там имаше някаква подутина, не много по-голяма от ромбовидно петънце дори при последното увеличение. Тя натисна други бутони на гривната си и петънцето се уголеми дотолкова, че зае целия обем на дисплея.

— Това бе луна — поясни Ирина, — ледена топка от неколкостотин километра от единия до другия си край. Преместиха орбитата ѝ около екватора за броени дни, без луната да се разпадне на съставните си части поради динамичния стрес. След това машините изградиха някакви структури вътре в нея. Предполагаме, че става дума за допълнителна преработваща апаратура. Един от потоците материя пада в луната тук, през тази структура във форма на стомах. Страхувам се, че нямаме представа какво се извършва в нея. Знаем само, че две тръбовидни структури излизат от двата края на луната, отпред и отзад на орбиталното ѝ движение. При този мащаб те приличат на мустачки, но в действителност са дебели цели петнайсет километра. В момента се простират на седемдесет хиляди километра от двата края на луната и дължината им нараства със скорост около двеста и осемдесет километра в час.

Ирина кимна, забелязала очевидното недоверие на Торн.

— Да, съвсем точно. Това, което виждаш тук, бе направено през последните десет стандартни дни. Имаме работа с индустриален капацитет, нямащ аналог в нищо от нашия собствен опит. Нашите машини могат да превърнат малък, богат на метал астероид в космически кораб само за няколко дни, но дори това изглежда учудващо бавно в сравнение с процесите на инхибиторите.

— Десет дена за формирането на тази дъга. — Космите на тила на Торн бяха настръхнали, за негово смущение. — Мислиш ли, че ще продължават да я увеличават, докато краищата ѝ се срещнат?

— Твърде вероятно е. Ако краищата трябва да оформя:’ пръстен, значи ще се срещнат след по-малко от деветдесет дни.

— Три месеца? Имаш право. Ние не сме в състояние да направим това. Никога не сме били в състояние, дори през Бел епок. Но защо? Защо им е този пръстен около газовия гигант?

— Нямаме представа. Засега. Това обаче не е всичко. — Ирина кимна към окото. — Продължаваме ли?

— Покажи ми — отвърна Торн. — Искам да видя всичко.

— То няма да ти хареса.

Показа му останалото, като обясни как трите отделни потока маса бяха следвали почти балистични траектории от точката на своето зараждане, като вериги от камъчета, хвърлени така, че да образуват съвсем точни формации. Но в близост до гиганта ги ръководеха, насочваха и възпираха прекалено малки, за да бъдат видени, машини. Принуждаваха ги да се извият остро и ги насочваха към строителния фокус, определен за тях. Единият поток се изливаше в пастта на луната, от която стърчаха „мустачките”. Другите два потока се спускаха в подобни структури в други две луни, спуснати в орбита току над слоя облаци, в рамките на радиуса, на който трябваше да бъдат разбити от приливни сили.

— Какво правят другите две луни? — попита Торн.

— Нещо друго, както изглежда — отговори Ирина. — Ето, погледни тук. Виж дали ще можеш да разбереш нещо повече от това, което разбрахме ние.

Трудно беше да се предположи точно какво ставаше. От двете по-ниски луни по посока на орбиталното движение излизаше мустаче от някакъв материал. Мустачетата изглеждаха със същите размери като дъгата, изграждана на по-високата луна, но всяко от тях следваше особена криволичеща линия, която ги отделяше от тангентата към орбиталното движение към самата атмосфера, като дебели телеграфни кабели, развивани от кораб в морето. Непосредствено зад точката на взаимодействие на всяка тръба се виждаше наподобяваща око диря от разбъркана и развълнувана атмосфера, дълга хиляди километри.

— Те не се появяват отново, доколкото успяваме да видим — рече Вюйомие.

— С каква скорост ги поставят?

— Нямаме представа. На самите тръби няма точки, които могат да послужат като еталон, затова не можем да пресметнем с каква скорост нарастват от луните. Няма как да направим Доплерово измерване, без да разкрием интереса си към ставащото. Но знаем, че потокът материя, падащ върху всяка от трите луни, е горе-долу един и същ, и тръбите са приблизително с еднаква ширина.

— В такъв случай най-вероятно ги издигат към атмосферата със същата скорост, с която формират дъгата, нали така? Двеста и осемдесет километра в час или нещо от този род. — Торн огледа подред лицата на двете жени, търсейки в тях някакъв ориентир. — Някакви идеи по въпроса?

— Нямаме представа — отвърна Ирина.

— Но според вас тази вест не предвещава нищо добро, така ли?

— Да, Торн. Честно казано, моето предположение е, че ставащото там е част от нещо дори още по-голямо.

— И това нещо означава, че трябва да евакуираме Ризургам?

Тя кимна.

— Все още имаме време, Торн. Външната дъга няма да бъде завършена преди да са минали осемдесет дни, но изглежда невъзможно да се случи някаква катастрофа незабавно след това. По-вероятно е да започне друг процес, нещо, което може би ще отнеме също толкова време, колкото и изграждането на дъгите. Възможно е да разполагаме с още много месеци.

— Месеци, но не и години.

— Нужни са ни само шест месеца, за да евакуираме населението на Ризургам.

Торн си спомни изчисленията, които бяха споделили с него, сухата аритметика на полетите на совалката и капацитета и за пътниците. Това можеше да се извърши за шест месеца, да, но само ако не се вземеше предвид човешкото поведение. Хората не се държаха като бездушен товар. Особено хората, сплашвани и обуздавани от потиснически режим през последните пет десетилетия.

— А онова, което ми казахте преди — че може би разполагаме с няколко години за осъществяването на това начинание?

Вюйомие се усмихна.

— Изрекохме някоя и друга благородна лъжа, нищо повече.

По-късно, след като се движиха безкрайно дълго, както му се стори, по някакви виещи се тунели из кораба, го заведоха в подобен на пещера хангар, където чакаха много по-малки кораби. Трансатмосферните и пренасящите от кораб до кораб совалки приличаха на акули с гладка кожа. Повечето бяха прекалено малки, за да послужат при планираната евакуация, но Торн не можеше да отрече, че гледката бе внушителна.

Дори му помогнаха да влезе в скафандър с двигател, за да бъде разведен из залата и да огледа корабите, които щяха да пренесат жителите на Ризургам до „Носталгия по безкрая”. Сега вече и последните му подозрения, че всичко това е скалъпено, изчезнаха. Огромните размери на залата и неоспоримият факт за съществуването на кораба разсеяха и най-натрапчивите предчувствия, поне що се отнасяше до реалността на „Носталгия по безкрая”.

И въпреки това… и въпреки това. Беше видял кораба със собствените си очи, беше се разхождал из него и бе усетил тънката разлика между породената от въртенето около оста му изкуствена гравитация и онази, които бе изпитвал през целия си живот като зрял човек на повърхността на Ризургам. Корабът не можеше да бъде фалшифициран и щяха да бъдат необходими извънредни мерки, за да се симулира фактът, че хангарът му бе пълен с по-малки летателни апарати. Но що се отнасяше до самата заплаха? Ето тук всичко ставаше на пух и прах. Бяха му показали много, но съвсем не достатъчно. Всичко, свързано със заплахата за Ризургам, бе информация от втора ръка. Не беше видял нищо със собствените си очи.

Торн бе от хората, за които бе задължително да видят всяко нещо със собствените си очи. Можеше да помоли която и да е от двете жени да му покаже още доказателства, но това нямаше да реши нищо. Дори да го изведяха извън кораба, за да може да огледа през телескоп газовия гигант, нямаше как да се увери, че предоставяната му гледка не е манипулирана по някакъв начин. Дори да му позволяха да огледа със собствените си очи газовия гигант и да му обясняха, че светлата точица, която вижда, се различава по някакъв начин поради дейността на машините, пак трябваше да приеме думите им на доверие.

А той не беше от хората, които приемат каквото и да било на доверие.

— Е, Торн? — обади се Вюйомие, след като му помогна да се измъкне от скафандъра. — Струва ми се, че видя достатъчно, за да се убедиш в достоверността на нашите думи. Колкото по-скоро те върнем на Ризургам, толкова по-скоро ще можем да се захванем с евакуацията. Времето е много ценно, както се убеди сам.

Той кимна на дребната жена с опасен вид и очи с цвят на дим.

— Имаш право. Признавам, че ми показахте много неща. Достатъчно, за да се убедя, че не лъжете за всичко това.

— В такъв случай добре.

— Но не е достатъчно.

— Нима?

— Искате да рискувам прекалено много, за да мога да си позволя да приема дори един детайл на доверие.

В гласа ѝ прозвучаха стоманени нотки, когато му отговори.

— Ти си видя досието, Торн. В него има предостатъчно, за да бъдеш изпратен по дяволите.

— Не се и съмнявам. Ще ви дам и още, ако искате. Но това не променя нищо. Няма да поведа хората към нещо, което ми прилича на правителствен капан.

— Все още ли смяташ, че това е заговор? — намеси се Ирина, като приключи забележката си със странен цъкащ звук.

— Не мога да изключа подобна вероятност и това е единственото, което има значение.

— Но нали ти показахме какво правят инхибиторите?

— Не — отвърна той. — Показахте ми някакви факти в прожекционно съоръжение. Все още нямам обективни доказателства, че машините са реални.

Вюйомие го изгледа умоляващо.

— Мили Боже, Торн. Какво още ще трябва да ти покажем?

— Достатъчно — каза той. — Достатъчно, за да повярвам напълно. Как ще го направите е изцяло ваш проблем.

— Няма време за това, Торн.

Изпълниха го съмнения. Настоятелността в гласа ѝ почти изтри всичките му опасения. Нещо повече, в него долови страх.

Каквото и да ставаше, нещо определено я изпълваше с ужас…

Торн погледна назад към хангара.

— Може ли някой от тези кораби да ни приближи към гиганта?

Войната на зазоряване беше заради метал.

Почти всички тежки елементи в наблюдаемия свят се произвеждаха в ядрото на звездите. Самият Голям взрив не бе произвел почти нищо друго освен водород, хелий и литий, но всяко следващо поколение звезди обогатяваше палитрата от елементи в Космоса. Масивните слънца смесваха по-леките от желязото елементи при деликатно балансирани ядрени реакции, блокче по блокче, осъществявайки все по-отчаяни реакции, защото по-леките елементи се изчерпваха. Но щом звездите започваха да изгарят силиций, краят вече бе видим. Крайният стадий на силициевото горене бе желязна черупка, обхващаща ядрото на звездата, но самото желязо не можеше да бъде разтопено. Само ден след началото на силициевото горене, звездата внезапно ставаше катастрофално нестабилна и преживяваше колапс под влияние на собствената си гравитация. Обновяващите се ударни вълни от колапса издигаха черупката ѝ в пространството, затъмнявайки всички други звезди в галактиката. Самата супернова създаваше нови елементи, изпомпвайки кобалт, никел, желязо и смес от отпадни радиоактивни продукти обратно в разредените газови облаци между звездите. Този именно звезден фактор осигуряваше суровините за следващото поколение звезди и светове. Намиращото се наблизо струпване от газове, до този момент стабилно срещу евентуален колапс, се нагъваше от ударната вълна на суперновата, образувайки възли и спирали с нарастваща плътност. Струпването, вече обогатено с метали от предишна супернова, изпадаше в колапс под въздействие на собствената си призрачна гравитация. То образуваше горещи, плътни звездни ясли, родилни домове за млади звезди. Някои от тях бяха студени джуджета, които консумираха звездното си гориво толкова бавно, че надживяваха самата галактика. Но при свръхмасивните слънца горенето бе значително по-бързо, дотолкова, че животът и смъртта им продължаваха колкото едно галактическо премигване. При своята кончина те изхвърляха още метали във вакуума и предизвикваха нови цикли на раждане на звезди.

Този процес водеше началото си от самото зараждане на живота. Горещите взривове на умиращите звезди изпълваха галактиката и с всеки следващ взрив суровините за пораждане на светове — и на самия живот — ставаха все по-изобилни. Но постоянното обогатяване с метали не се осъществяваше еднакво навсякъде по галактическия диск. В районите в покрайнините на галактиката, циклите на умиране и раждане на звезди се извършваха значително по-бавно в сравнение с трескавия ритъм, царуващ в сърцевинните зони.

Затова първите звезди със скалисти светове се бяха образували по-близо да ядрото, където металите най-рано достигнаха критичното ниво. Именно в намиращите се в ядрото зони, на хиляди килопарсеци от галактичния център, се появиха първите култури, започнали да пътуват из Космоса. Те оглеждаха галактическата пустош, изпращаха посланици на разстояния от хиляди светлинни години и си въобразяваха, че са сами, уникални и някак си привилегировани. Това бе време едновременно на тъга и на смразяващ космически потенциал. Те си въобразяваха, че са господари на сътворението.

Но нищо в галактиката не е толкова просто и ясно. Не само че горе-долу в същата галактическа епоха и в същата лента от годни за обитаване звезди се бяха появили и други култури, ами и в студената зона се наблюдаваха райони с по-висока концентрация на метали: статистически отклонения, позволяващи да се зароди изграждащ машини живот дори там, където не би трябвало да е възможно. Така се бе стигнало до съществуването на обхващащи всичко галактически доминиони.

Но първоначалните условия се бяха променили. Големите звездни пещи не се бяха успокоили. Няколко пъти в столетие тежките звезди умираха като супернови, затъмнявайки всички други. Обикновено го правеха зад тъмни була и смъртта им така и не се отбелязваше освен от цвъртенето на неутрино или сеизмичния трепет на гравитационните вълни. Но създадените от тях метали все пак достигаха до междузвездната среда. Нови слънца и светове продължаваха да възникват от облаците, обогатени от всеки предходен звезден цикъл. Тази неспирна космическа индустрия боботеше, без да обръща внимание на разума, чийто разцвет бе направила възможен. Но в близост до ядрото металното съдържание започваше да става по-високо от оптималното. Новите светове, възникващи около новите слънца, ставаха все по-тежки, тежките елементи заемаха все по-голяма част от ядрата им. Гравитационните им полета бяха все по-силни, а химическият състав — все по-непостоянен от този на съществуващите светове. Тектониката на плочите вече не функционираше, защото мантията им вече не бе в състояние да поддържа товара на твърдите кори. Без тектоничните процеси, изразеността на топографията — и следователно промените в надигането — намаляваше. Тези светове привличаха кометите, които се блъскаха в тях, и ги давеха във вода. Обширни, поглъщащи светове океани, дремеха под надвиснали небеса. На тях рядко еволюираха сложни форми на живот поради недостига на подходящи условия и климатично разнообразие. А културите, които вече бяха в състояние да се придвижват из Космоса, не виждаха полза или разнообразие в тези нови светове в сърцевината на галактиката, когато ставаше ясно, че облак с подходящо метално съдържание е на път да кондензира в слънчева система, която обещава да стане желана, по-старите култури често започваха да се карат за право на собственост върху нея. Последвалите спречквания бяха най-страховитата демонстрация на енергия, на който галактиката бе ставала свидетел, като се изключат слепите процеси на звездна еволюция. Но те бяха нищо в сравнение с онова, което предстоеше.

И така, по-старите култури се насочиха навън, избягвайки конфликтите, когато беше възможно. Но дори тогава намеренията им бяха осуетени. В продължение на половин милиард години оптималната за обитаване зона се придвижваше малко по-навън от сърцевината на галактиката. Самотната вълна на живота се разпространяваше от центъра към края на галактиката. Местата, където се образуваха звезди, преди смятани за прекалено бедни откъм метали, за да създадат ценни слънчеви системи, сега станаха достатъчно богати на тях. Отново възникваха спречквания. Някои от тях продължаваха десет милиона години, а за заличаването на оставените белези върху галактиката бяха необходими още петдесет милиона години.

И въпреки всичко те бяха нищо в сравнение с Войната на зазоряване.

Защото на галактиката, на която се гледаше като на машина за производство на метали и следователно — на сложни химически вещества, и следователно — на живот, можеше също така да се гледа и като на машина за водене на войни. На галактическия диск няма стабилни ниши. Според времевите мащаби, които са от значение за галактическите суперкултури, обкръжението се променя постоянно. Колелото на галактическата история ги принуждава да бъдат в постоянен конфликт с други култури, както нови, така и стари.

И така се стигна до войната, която трябваше да прекрати войните; войната, която сложи край на първата фаза от галактическата история и която щеше да стане известна под името „Войната на зазоряване ”, защото бе избухнала толкова назад в миналото.

Инхибиторите помнеха малко от самата война. Тяхната собствена история бе хаотична, объркана и почти със сигурност — обект на груба намеса със задна дата. Те не знаеха кое от нея е документиран факт и кое — измислица на някое по-ранно тяхно въплъщение с цел пропаганда. Възможно бе някога да са били органични, гръбначни, топлокръвни обитатели на някоя планета с двукамерен ум. Слабата сянка на подобно минало можеше да бъде доловена в кибернетичната им архитектура.

Дълго време се бяха придържали към органичното. Но в някакъв момент магиинното им „аз” бе станало доминиращо и бе заменило старата форма. И сега бродеха из галактиката като машинен разум. Споменът за живота им по планети бе избледнял и накрая бе напълно изтрит и сега нямаше по-голямо значение от спомена за обитаването на дървета.

Единственото, което имаше значение, бе великото дело.

Вече в стаята си, след като се увери, че Рьомонтоар и Фелка са запознати с постигнатата цел на мисията, Скейд накара бронята да върне главата ѝ върху пиедестала. Откри, че мислите ѝ придобиват съвсем други измерения, когато бе принудена да стои на едно място. Вероятно бе свързано с незначителните разлики между осъществяващите кръвообращението системи, на тънките нюанси в състава на неврохимикалите. На пиедестала се чувстваше спокойна и вътрешно съсредоточена, отворена за присъствието, което носеше постоянно със себе си.

[Скейд?] Гласът на Нощния съвет беше тъничък, почти детински, но в никакъв случай не можеше да бъде пренебрегнат. Отдавна се бе убедила в този факт.

„Да.”

[Струва ти се, че успя, така ли?]

„Да.”

[Разкажи ни, Скейд.]

„Клавейн е мъртъв. Ракетите ни го улучиха. Все още чакам потвърждение за убийството… но съм сигурна в резултатите.”

[Добре ли умря, в римския смисъл?]

„Не се предаде. Продължи да бяга до последния миг, макар да си е давал сметка, че няма да стигне далече с повредените си двигатели.”

[Не сме мислили, че някога ще се предаде, Скейд. Но краят му настъпи бързо. Ти се справи добре, Скейд. Доволни сме. Повече от доволни.]

Скейд понечи да кимне, но пиедесталът не ѝ позволи. „Благодаря.”

Нощният съвет ѝ даде време, за да събере мислите си. Винаги се бе държал тактично към нея, винаги бе проявявал търпение. Неведнъж гласът я бе уверявал, че я цени така високо, както цени който и да е от малцината от елита, може би дори повече. За Скейд отношенията помежду им напомняха отношенията между учител и неговия талантлив, изключително любознателен ученик.

Тя не си задаваше често въпроса откъде идва гласът или какво точно представлява. Нощният съвет я бе предупредил да не разсъждава върху подобни въпроси, защото мислите ѝ можеха да бъдат доловени от други.

Скейд установи, че се е отдала на спомени за онзи случай, когато Нощният съвет и бе дал да разбере за първи път за себе си и бе разкрил нещичко от своята природа.

[Ние сме избрано ядро конджоинъри,] — беше ѝ казал той — [толкова таен, толкова хиперсекретен Затворен съвет, че повечето от главните ортодоксални членове на Съвета дори не подозират за нашето съществуване. Ние сме по-дълбоко дори от Вътрешното светилище, макар то понякога да е наш несъзнателен клиент, нашата марионетка в по-широко разпространените конджоинърски дела. Но ние не се намираме вътре в него. Взаимоотношенията ни с въпросните две тела могат да бъдат изразени на математически език като пресичащи се множества. Подробностите не те засягат, Скейд.]

По-нататък гласът ѝ обясни, че е избрана. Беше се представила блестящо в последните най-опасни операции на конджоинърите, тайната мисия дълбоко в Казъм сити за придобиването на ключови елементи, жизненоважни за програмата, свързана с технологията за потискане на инерцията. Никой друг освен Скейд не се бе измъкнал жив оттам.

[Ти се справи добре. Колективното ни око те следи от известно време, но това бе шансът ти да блеснеш. И не убягна от вниманието ни. Ето защо сега ти се представихме: защото ти си именно от конджоинърите, способни да се справят с предстоящата трудна задача. Това не е ласкателство, Скейд, а просто излагане на фактите.]

Вярно беше, че тя единствена бе оцеляла при операцията в Казъм сити. Точните подробности около въпросната задача бяха изтрити от паметта ѝ, но тя знаеше, че начинанието бе изключително опасно и не бе протекло според плановете на Затворения съвет.

В операциите на конджоинърите съществуваше следният парадокс. Никога не се допускаше войниците, които се разполагаха по бойните линии в рамките на оспорваното пространство, да имат важна информация в главите. Но проникването дълбоко в тила, секретните набези във вражеско пространство, бяха съвсем друго нещо. Операциите бяха изключително деликатни и за осъществяването им се привличаха експерти. Нещо повече, тези агенти преминаваха специална психологическа подготовка, за да бъдат в състояние да издържат изолацията от своите себеподобни. Хората, които бяха в състояние да работят сами, далече в тила на врага, бяха рядкост, и другите едновременно им се възхищаваха и се страхуваха от тях. Клавейн бе един от тях.

Скейд бе друг представител на тази особена група.

След като се върна в Майка Нест, гласът проникна за първи път в черепа ѝ. Беше ѝ обяснил, че не трябва да говори с никого по въпроса.

[Ние ценим нашата секретност, Скейд. И ще я пазим с цената на всичко. Ако служиш на нас, ще служиш за доброто на Майка Нест. Предадеш ли ни, даже неволно, ще бъдем принудени да те накараме да замълчиш. Няма да ни бъде забавно, но ще го направим.]

„Аз първата ли съм?”

[Не, Скейд. Има и други като теб. Но никога няма да разбереш кои са те. Такава е нашата воля.]

„Какво искате от мен?”

[Нищо, Скейд. Засега. Но ще се обадим, когато имаме нужда.]

Така и бе станало. През последвалите месеци, които постепенно се превръщаха в години, тя бе решила, че този глас е бил рожба на въображението ѝ, колкото и реален да ѝ се беше сторил тогава. Но Нощният съвет се беше върнал, в един спокоен момент, и бе започнал да ръководи действията ѝ. В началото гласът не искаше много от нея: предимно въздържане от определени действия. Издигането и като член на Затворения съвет като че ли беше резултат от собствените и усилия, а не на намеса на гласа. Същото можеше да се каже и за допускането ѝ във Вътрешното светилище по-късно.

Често се питаше кои са всъщност членовете на Нощния съвет. Сред лицата, които виждаше по време на събранията на Затворения съвет и в Майка Нест като цяло, някои принадлежаха към официално несъществуващия Нощен съвет, представен от гласа. Така обаче и не забеляза нещо, поне поглед, който да я ориентира. В мислите им никога не откри дори една подозрителна нотка; нито пък имаше усещането, че гласът разговаря с нея чрез други канали. Правеше всичко възможно да не мисли за гласа в негово отсъствие. Просто изпълняваше това, което ѝ казваше, без да опитва да открие източника на нарежданията. Чувстваше се добре, като служеше на нещо по-високо от самата себе си.

На свой ред влиянието на Скейд нарастваше все повече и повече. Програмата „Встъпление” вече бе стартирана по времето, когато бе станала един от конджоинърите, но бе получила инструкции да достигне пост, от който да бъде в състояние да я доминира, да се възползва максимално от нейните открития и да определя бъдещите ѝ насоки. Благодарение на издигането си във все по-високи пластове на секретност, Скейд започваше да си дава сметка колко важна беше технологичната информация, която бе почерпала от Казъм сити. Вътрешното светилище вече бе направило нерешителни опити да построи машина за потискане на инерцията, но с нещата от Казъм сити — макар Скейд да не помнеше точно какво се бе случило по време на тази мисия — частите на пъзела отиваха по местата си невероятно лесно. Може би това се дължеше на факта, че, както бе намекнал гласът, и други конджоинъри също му служеха, или просто Скейд бе безскрупулен и умел организатор. Затвореният съвет бе нейният театър на сенките. Неговите играчи се движеха според волята ѝ с достойна за презрение лекота.

И въпреки всичко гласът искаше още и още. Той обърна вниманието ѝ към сигнала от системата Ризургам, към диагностичния пулс, от който ставаше ясно, че останалите оръжия адска класа са заредени отново.

[Майка Нест има нужда от тези оръжия, Скейд. Трябва да ускориш възвръщането им.]

„Защо?”

Гласът бе изпратил образи в черепа ѝ: рояк от неумолими черни машини, тежки, черни и активни като пърхане на гарванови крила. [Между звездите има врагове, Скейд, по-лоши от всичко, което сме си представяли някога. Те се приближават. А ние трябва да се защитим.]

„Откъде знаете?”

[Знаем, Скейд. Имай ни доверие,]

В този момент усети в този детински глас нещо, което не бе почувствала досега. Това беше болка, мъка, или и двете.

[Имай ни доверие. Ние знаем на какво са способни. Знаем какво е да бъдеш опустошен от тях.]

И тогава гласът бе млъкнал отново, сякаш бе казал прекалено много.

Сега гласът вкара нова, натрапчива мисъл в главата ѝ, която я извади от замисленото състояние. [Кога ще можем да сме сигурни, че е мъртъв, Скейд?]

„След десет-единайсет часа. Ще пресеем зоната, където е извършено убийството, за увеличаване на определени олиго-елементи, каквито се очаква да бъдат намерени при тази ситуация. И дори доказателствата да не са убедителни, можем да бъдем уверени…”

Реакцията беше рязка, сприхава. [Не, Скейд. Не може да позволим на Клавейн да стигне в Казъм сити.]

„Аз го убих, кълна се.”

[Ти си умна, Скейд, и изпълнена с решимост. Но същото се отнася и за Клавейн. Веднъж той вече те надхитри. Не е изключено да го направи и втори път.]

„Това няма значение.”

[Така ли?]

„Ако Клавейн стигне до Йелоустоун, информацията, с която разполага, няма да бъде от особена полза за врага или Конвенцията. Могат да опитат да намерят сами оръжията адска класа, ако искат. Ние обаче разполагаме с „Встъпление” и машината за потискане на инерцията. Те ни дават предимство. Клавейн и съюзниците, с който успее да се обгради, няма да успеят.”

Не последва отговор. За момент тя се запита дали гласът не си беше отишъл и не я бе оставил сама.

Но грешеше.

[Значи мислиш, че може все пак да е жив?]

Скейд опита да намери отговор. „Аз…”

[По-добре да не е жив, Скейд. Иначе ще ни разочароваш страшно много.]

Държеше в ръцете си ранена котка, чийто гръбнак бе прекъснат някъде в най-долната си част, така че задните ѝ крачета висяха безсилно. Опитваше да я убеди да отпие вода от найлоновия биберон на запасите в скафандъра си. Неговите собствени крака бяха затиснати под тонове срутена мазилка. Котката беше сляпа, обгорена, не владееше отделителните си функции и явно се измъчваше от болка. Но той нямаше да ѝ позволи да се измъкне по лесния начин от ситуацията.

Измърмори някакво изречение, по-скоро заради самия себе си, отколкото заради нея.

— Ти ще живееш, приятелче. Независимо дали искаш или не.

Думите прозвучаха като прокарване на два листа шкурка един върху друг. Имаше страшна нужда от вода. В запасите на скафандъра обаче бе останало съвсем малко, а и сега бе ред на котката.

— Пий, скапаняче такова. Щом си стигнало дотук…

— Остави ме… да умра — промълви котката.

— Съжалявам, писанче. Няма да стане така.

Усети подухване на ветрец. За първи път усещаше каквото и да е помръдване на въздуха във въздушния мехур, в който се намираха двамата с котката. Отдалече се дочу наподобяващ гръмотевица грохот на срутващ се бетон и метал. Молеше се внезапният приток на въздух да се дължи на изместване на въздушния мехур и падането на някаква пречка, довело до свързването на два мехура. Надяваше се да не е част от срутването на външната стена, иначе желанието на котката скоро щеше да се осъществи. В такъв случай във въздушния мехур щеше да се образува отвор и не след дълго на двамата с раненото животно щеше да им се наложи да правят опити да дишат марсиански въздух. Беше чувал, че не е никак приятно да се умре по този начин, въпреки всичко, което опитваха да те накарат да мислиш в специално създадените за повдигане на духа холографски драми на Коалицията.

— Клавейн… спаси себе си.

— Защо, писанче?

— Аз така или иначе ще умра.

Първият път, когато котката му бе проговорила, той реши, че е започнал да халюцинира и да си се представя в компанията на говорещо същество. След това обаче си даде сметка, че котката действително говореше, че животното бе плод на биоинженерството, предназначено за богатите туристи. На върха на въздушния паркинг-кула бе спрял граждански дирижабъл, когато паяците го бяха улучили с един от своите снаряди от пенестата фаза. Домашният любимец вероятно бе избягал от кабината на дирижабъла дълго преди атаката и се бе промъкнал в подземните нива на кулата. Според Клавейн говорещите животни, плод на биоинженерството, бяха оскърбление срещу Господ, и бе почти сигурен, че котката не е призната от правото за разумно същество. Коалицията за невронна чистота щеше да получи нервен пристъп, ако разбереше, че се бе осмелил да поделя водата си с подобно, забранено от закона същество. Тя мразеше генетичните намеси така, както мразеше бърникането на Галиана из човешкия мозък.

Клавейн напъха насила биберона в устата на котката. Някакъв рефлекс я накара да изгълта последните няколко капки вода.

— Всички ще си отидем някой ден, писанче.

— Не толкова… скоро.

— Пий и престани да се жалваш.

Животното облиза последните капки.

— Благодаря.

Точно тогава Клавейн усети отново полъха. Този път беше по-силен и бе съпроводен от по-настойчив тътен на разместваща се зидария. На мъждивата светлина, излъчваща се от термалносветлинната пръчка, която бе отворил преди час, той видя как по земята се носят прах и отпадъци. Златистата козинка на котката се набразди като повяно от вятъра поле с ечемик. Раненото животно опита да повдигне глава по посока на полъха. Клавейн докосна главата му с длан, опитвайки се да му помогне. Очите на котката бяха пълни с кръв.

Краят наближаваше. Усещаше го. Това не беше разместване на въздушни пластове в развалините; ставаше въпрос за голямо срутване в крайните участъци на падналата постройка. Съдържанието на въздушната клетка щеше да изтече сред студената марсианска атмосфера.

Смехът му прозвуча така, сякаш опитваше да избръсне доста порасналата си брада с тъпа самобръсначка.

— Нещо… смешно ли има?

— Не — отвърна той. — Не. Ни най-малко.

През мрака започваше да прониква светлина. Вълна от чист студен въздух го помилва по лицето и нахлу в дробовете му.

Клавейн погали отново котката по главата. Ако смъртта бе това, тогава съвсем не бе чак толкова страшна, колкото се бе опасявал.

— Клавейн.

Някой повтаряше спокойно и настойчиво името му.

— Клавейн. Събуди се.

Отвори очи. Усилието изчерпа незабавно половината сили, които според него му бяха останали. Намираше се в някакво толкова светло място, че премигна; затвори отново очи, чиито клепачи и без това бяха почти залепнали. Искаше му се да се оттегли отново в своето минало, колкото и мъчителен и клаустрофобичен да беше сънят му.

— Клавейн. Предупреждавам те… ако не се събудиш, ще…

Наложи си да отвори очи толкова широко, колкото бе в състояние. Над него се бе надвесила някаква форма, но тепърва трябваше да се фокусира, за да я различи. И именно тази форма му говореше.

— По дяволите! — произнесе женският глас. — Мисля, че си е изгубил ума или нещо от този род.

Друг глас, звучен, почтителен, но същевременно леко поучителен, рече:

— Моля за извинение, госпожичке, но би било неразумно да се предполага каквото и да било. Особено ако въпросният джентълмен е конджоинър.

— Хей, сякаш трябва да ми се напомня.

— Просто искам да наблегна върху факта, че медицинското му състояние може да бъде едновременно сложно и умишлено предизвикано.

— Я го изхвърли — обади се друг мъжки глас.

— Млъквай, Зейв.

Зрението на Клавейн се фокусираше. Беше сгънат на две в малко помещение с бели стени. В стените се виждаха разни помпи и измервателни уреди, както и стикери и напечатани предупреждения. Това беше херметическа камера. Той бе все още със скафандъра си, онзи, както си спомни сега, с който бе напуснал корветата, а надвесената над него фигура също носеше скафандър. Тя, защото това беше жена, бе отворила визьора му и защитаващия от блясък щит отгоре, за да стигнат до него въздухът и светлината.

Той затършува из развалините на паметта си, опитвайки да се сети за името ѝ.

— Антоанет?

— Улучи от първия път, Клавейн.

Тя беше свалила и своя визьор. Единственото, което успя да види от лицето ѝ, бе рус бретон, големи очи и луничав нос. Беше закрепена за стената с метално въже, а едната ѝ ръка се намираше върху тежък червен лост.

— По-млада си, отколкото си мислех — промълви той.

— Добре ли си, Клавейн?

— Чувствал съм се и по-добре — отвърна той. — Но след малко ще ми стане по-добре. Потопих се в дълбок сън, почти в кома, за да пестя ресурсите на скафандъра си. В случай, че позакъснееш.

— А ако не бях пристигнала изобщо?

— Предположих, че ще дойдеш, Антоанет.

— И си сгрешил. За едната бройка да не дойда. Нали така, Зейв?

Един от другите гласове, които бе чул преди това, третият, отговори:

— Изобщо не си даваш сметка какъв късметлия си, човече.

— Вероятно не си давам — съгласи се Клавейн.

— Все още съм на мнение, че трябва да го изхвърлиш — повтори третият глас.

Антоанет погледна през рамо, към прозореца на вътрешната врата на херметичната камера.

— След като изминахме целия този път?

— Не е прекалено късно. Това ще го научи да не смята нещата за гарантирани.

— Не съм… — понечи да се раздвижи Клавейн.

— Уау! — Антоанет протегна ръка, показвайки ясно, че би било твърде неразумно от негова гледна точка да помръдне дори едно мускулче на тялото си. После кимна към лоста, който държеше с другата си ръка. — Виж какво, Клавейн. Достатъчно е да направиш едно-едничко нещо, което не ми допада, като например да премигнеш, и дръпвам този лост. И се озоваваш отново в открития Космос, точно както каза Зейв.

Той размишлява няколко секунди над новия си проблем.

— Ако не беше готова да ми вярваш, поне мъничко, нямаше да дойдеш да ме спасяваш.

— Може би съм изпитвала любопитство.

— Може би. Но може и да си си помислила, че не е изключено да съм бил искрен. Аз ти спасих живота, нали?

Със свободната си ръка тя започна да натиска бутоните върху контролното табло за другата врата. Вътрешната врата се плъзна встрани и Клавейн успя да зърне част от вътрешността на кораба. В далечния край видя друга фигура в скафандър и никой друг.

— Идвам — обади се Антоанет.

С ловко движение се освободи от задържащото я въже, мина през отворената врата и я затвори отново. Клавейн изчака неподвижно, докато лицето ѝ се появи на прозореца. Беше свалила каската и прокарваше пръсти през непокорните си коси.

— Тук ли ще ме оставиш? — попита той.

— Да. Засега. Звучи разумно, нали? Все още мога да те изхвърля навън, ако предприемеш нещо, което не ми харесва.

Клавейн вдигна ръка и свали шлема си. Пусна го и той се понесе плавно и се спря край люка, подобна на малка метална луна.

— Не планирам да правя каквото и да било, което би могло да досади на който и да е от вас.

— Звучи добре.

— Чуй ме, обаче. Вие сте в опасност само заради факта че се намирате тук. Трябва да излезем от военната зона колкото се може по-бързо.

— Успокой се, човече — обади се мъжът. — Имаме време да обслужим някои системи. В никоя от посоките няма зомбита на светлинни минути оттук.

— Притесненията ви не трябва да бъдат свързани с демаршистите. Аз избягах от моите хора, от конджоинърите. Те се движат с кораб, който не може да бъде уловен. Уверявам ви, че в момента не е наблизо, но затова пък може да се движи наистина бързо, освен това разполага с ракети с далечен обсег на действие и със сигурност търси мен.

— Защо си мисля, че спомена нещо за това как си инсценирал смъртта си? — обади се Антоанет.

Клавейн кимна.

— Предполагам, че Скейд е довършила корветата ми със същите тези ракети с далечен обсег на действие. В началото ще реши, че съм на борда ѝ. Но няма да спре дотук. Ако е толкова усърдна, колкото си мисля, ще претърси района с „Куче грозде” за наличие на атоми.

— На атоми ли? Шегуваш се. Докато стигнат до мястото на взрива…

Антоанет поклати глава.

Клавейн поклати своята глава в отговор.

— Плътността на елементите, които по принцип не се намират в междузвездното пространство, все още ще бъде малко по-висока — един-два атома на кубичен метър. Изотопи от корпуса и други неща от този род. Корпусът на „Куче грозде” ще вземе проби от средата и ще ги анализира. Корпусът е покрит със специални епоксидни участъци, които ще уловят всичко по-голямо от молекула, а спектрометрите за маса ще подушат атомния състав на самия вакуум. Алгоритмите ще обработят събраните факти, ще сравнят графиките и хистограмите на изобилието и изотопните съотношения с възможните сценарии за унищожение на кораб със строежа на корветата. Резултатите няма да бъдат еднозначни, защото статистическите грешки ще бъдат почти толкова големи, колкото и следствията, които Скейд опитва да измери. Виждал съм обаче как се прави това и преди. Везните ще наклонят в полза на извода, че на борда на корветата е имало твърде малко органична материя. — Клавейн протегна ръка и докосна главата си отстрани, достатъчно бавно, за да не бъде прието като заплаха. — Да не говорим за изотопите в моите импланти. Тяхното наличие се установява по-трудно, много по-трудно, но Скейд ще очаква да ги намери, ако потърси достатъчно настойчиво. И като не ги открие…

— Ще се досети какво си направил — довърши вместо него Антоанет.

Той кимна отново.

— Вземам всички факти предвид. На Скейд ще ѝ бъде необходимо време за цялото това задълбочено изследване. Все още имате време да се върнете в неутрална територия, но само ако тръгнете за дома незабавно.

— Наистина ли искаш толкова да стигнеш до Ръждивия пояс, Клавейн? — попита Антоанет. — Ще те изядат жив, независимо дали ще го направи Конвенцията или зомбитата.

— Никой никога не е казвал, че дезертьорството не е рисково начинание.

— Ти вече си дезертирал веднъж, нали така?

Клавейн хвана носещия се из камерата шлем и го задържа за колана си със специално предназначената за тази цел халка.

— Някога. Много отдавна. Вероятно мъничко преди твоето време.

— Нещо като четиристотин години преди моето време?

Той се почеса по брадата.

— Топло.

— Значи това си ти. Ти си онзи.

— Онзи ли?

— Онзи Клавейн. Историческият. Онзи, който според всички вече трябвало да е умрял. Палачът на Тарзис.

Клавейн се усмихна.

— Заради моите грехове.