Корабът на изкуплението

ТРИЙСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА

Чу отново гласа му. Тонът му беше спокоен, любезен, почти извинителен.

— Знам какво опита да направиш току-що, Иля. Но не мисли, че вече не бях се сетил за вероятността да насочиш срещу мен оръжията си.

Тя заекна в отговор.

— Ти… какво… направи?

Двайсетте секунди ѝ се сториха цяла вечност.

— Всъщност, нищо. Просто казах на оръжието да не стреля. Те са наша собственост, Иля, не твоя. Не ти ли мина за момент през ума, че може би имаме начин да се предпазим от тях?

— Лъжеш — заяви тя.

Реакцията ѝ като че ли го развесели, сякаш се беше надявал тайно тя да поиска повече доказателства.

— Мога да ти го покажа отново, ако искаш.

Каза ѝ да насочи вниманието си към тайните оръжия, които вече беше хвърлила срещу инхибиторите.

— А сега би ли се съсредоточила върху онова, което е най-близо до останките от Рок? Ще видиш как то ще престане да стреля.

После характерът на войната се промени. След един час първата вълна от щурмовата сила на Клавейн щеше да пристигне в непосредственото пространство около „Носталгия по безкрая”. Той наблюдаваше от разстояние десет светлинни секунди, чувствайки се толкова далече от предизвиканата от него самия битка, сякаш бе застанал на върха на някакво възвишение античен генерал, съзерцаващ армията си през бинокъл, така че глъчката и яростта на битката да няма как да достигат до него.

— Хубав номер беше — рече Вольова.

— Не беше никакъв номер. Просто предпазна мярка от наша страна. И никога не предполагай, че няма да вземаме предпазни мерки. Те все пак са нашите оръжия, Иля.

— Това някакъв сигнал ли е, Клавейн?

— Кодиран неутринен взрив. Не можеш да го блокираш, нито да го заглушиш, така че изобщо не се опитвай. Няма да излезе нищо.

Въпросът, който му зададе, бе напълно неочакван за него и му напомни да не я подценява нито за момент.

— Чудесно. Но, след като имате начин да не им позволявате да действат, би трябвало да разполагате с начин и да ги разрушавате.

Въпреки часовата разлика той беше наясно, че има само една-две секунди за обмислянето на отговора си.

— И каква ще бъде ползата от това за мен, Иля? Така ще унищожа онова, за което съм дошъл чак дотук.

Отговорът на триумвира достигна до него двайсет секунди по-късно.

— Не непременно, Клавейн. Можеше просто да заплашиш, че ще ги унищожиш. Предполагам, че унищожението на едно от тези оръжия ще бъде истинско зрелище, независимо по какъв начин ще подходиш към него. Всъщност не е нужно да предполагам нищо. Вече съм виждала как става това и да, наистина беше зрелищно. Защо не заплаши, че ще взривиш едно от оръжията, които все още се намират в кораба ми, и да чакаш да видиш къде ще те отведе това?

— Не би трябвало да ми даваш идеи — отвърна той.

— Защо? Защото можеш да ги приложиш ли? Аз обаче не мисля, че можеш, Клавейн. Не мисля, че имаш възможност да направиш нещо друго освен да ги спреш да не стрелят.

Беше го отвела до самия капан. Сега вече не му оставаше нищо друго, освен да я последва.

— Имам…

— Тогава докажи го. Изпрати разрушителен сигнал на едно от другите оръжия, едно от онези, които са пръснати из системата. Защо не разрушиш онова, което вече спря?

— Би било глупаво да разруша едно незаменимо оръжие, само за да докажа някаква теза, нали така?

— Зависи какво искаш да покажеш.

Клавейн осъзна, че не печели нищо, като я лъже. Въздъхна и усети как от раменете му пада огромна тежест.

— Не мога да унищожа нито едно от оръжията.

— Добре… — измърка Вольова. — Единствената цел на преговорите е прозрачността, нали разбираш. Кажи ми, могат ли оръжията изобщо да бъдат унищожени от разстояние?

— Да — отвърна той. — Има код, уникален за всяко оръжие.

— И?

— Аз не знам тези кодове. Но ги търся, опитвам различни варианти.

— Значи все пак може и да ги откриеш?

Клавейн се почеса по брадата.

— Теоретично. Но не бързай да затаяваш дъх.

— Но все пак ще продължаваш да търсиш?

— Бих искал да ги знам. Ти не би ли искала?

— На мен не ми е нужно, Клавейн. Аз съм прикрепила към всяко едно от оръжията своя система за унищожение, напълно независима от онова, което твоите хора са инсталирали в тях.

— Струваш ми се предпазлива жена, Иля.

— Гледам на работата си много сериозно, Клавейн. Но същото се отнася и за теб.

— Да — съгласи се той.

— И така, какво ще правим сега? Все още не смятам да ти ги дам. Все още разполагам с други оръжия.

Клавейн наблюдаваше битката при огромно увеличение; пространството около кораба на триумвира беше осеяно с премигващи светлинки. Вече бяха регистрирани първите смъртни случаи. Петнайсет от прасетата на Скорпион бяха убити от защитната система в корпуса на „Носталгия по безкрая”, преди да успеят да се приближат на повече от трийсет километра от лайтхъгъра. Други щурмови екипи трябваше вече да се намират по-близо, като един от тях вече трябваше дори да е достигнал до кораба, но какъвто и да бъдеше изходът, вече нямаше вероятност кампанията да мине без кръвопролитие.

— Знам — отговори Клавейн, преди да сложи край на разговора.

Предаде пълния контрол над „Зодиакална светлина” на Рьомонтоар и след това взе един от малкото останали кораби в хангара на лайтхъгъра. Това бе една от бившите граждански совалки на X. Разпозна бляскавите дъги и линии на баншите, когато светнаха. Корабът със снага на оса беше малък и с лека броня, но разполагаше с последното съоръжение за потискане на инерцията; затова го беше пазил досега. На подсъзнателно ниво вероятно бе знаел през цялото време, че ще се присъедини към битката и този кораб щеше да го отнесе там за по-малко от час.

Вече беше сложил скафандъра и се провираше през люка, който осигуряваше връзката със совалката, когато тя го настигна.

— Клавейн.

Обърна се, стиснал шлема под мишница.

— Фелка.

— Не ми каза, че тръгваш.

— Нямах смелост.

Тя кимна.

— Щях да се опитам да те разубедя. Но те разбирам. Трябва да го направиш.

Той кимна, без да каже нищо.

— Клавейн…

— Фелка, толкова съжалявам за това, което…

— Няма значение — отвърна тя и направи още една стъпка към него. — Искам да кажа — има значение… разбира се, че има значение, но можем да поговорим за него по-късно. По пътя.

— По пътя за къде? — попита глуповато той.

— За битката, Клавейн. Идвам с теб.

Едва сега си даде сметка, че тя също носеше скафандър, който стискаше като вързоп под мишница, а шлемът ѝ се поклащаше от него като презрял плод.

— Защо?

— Защото ако ти умреш, искам да умра и аз. Съвсем просто е, Клавейн.

Отдалечаваха се от „Зодиакална светлина”. Клавейн наблюдаваше как лайтхъгърът се смалява и се питаше дали щеше някога да го види отново.

— Няма да е комфортно — предупреди той, като увеличи мощността до краен предел.

Мехурът за потискане на инерцията погълна четири пети от масата на совалката, но ефективният ѝ радиус не обхващаше кабината за управление на полета. Клавейн и Фелка усетиха смазващия натиск на осемте гравитационни константи, който се увеличаваше, сякаш върху гърдите им поставяха една след друга все нови и нови тежести.

— Ще го понеса — увери го тя.

— Все още не е прекалено късно да се върнеш.

— Идвам с теб. Имаме да обсъждаме много неща.

Клавейн веднага повика изображение на битката и направи преценка на промените, станали, докато не бе имал възможност да наблюдава. Корабите му се тълпяха около „Носталгия по безкрая” като разгневени стършели, като непрекъснато затягаха примката си около нея. Двайсет и трима членове от армията на Скорпион, повечето от които — прасета, вече бяха мъртви, но голяма част от щурмовия рояк вече се намираше само на километри от корпуса на лайтхъгъра.

От толкова близко разстояние те бяха изключително трудни мишени за защитната система със среден радиус на действие, с която разполагаше Вольова. „Буревестник”, който се отличаваше поради по-едрата си иконка, приближаваше към края на бойния рояк. Триумвирът беше изтеглила отново всичките си оръжия адска класа, освен едно, обратно зад прикритието на лайтхъгъра. На друг дисплей, където бе изобразена общата картина на системата, оръжието на вълците продължаваше да впива единствения си гравитационен зъб в плътта на звездата. Клавейн сви изображението и те се смалиха съвсем.

— Страхувам се, че няма да бъде лесно да разговаряме — обърна се той към Фелка.

[В такъв случай няма да говорим, нали?]

Той я погледна, изненадан, задето го бе заговорила по конджоинърския начин, отваряйки прозорец между главите им, като пъхаше в черепа му думи и нещо много повече от думи. „Фелка…”

[Всичко е наред, Клавейн. Фактът, че не правех това много често не означава, че не бих могла…]

„Никога не съм мислил, че не би могла… просто…” Общуването им бе почти равностойно на конджоинърската мисъл, макар в кораба си да нямаха конджоинърска машина. Генерираните от имплантите им полета бяха достатъчно силни, за да си влияят едно на друго, без помощта от допълнително подсилване на сигналите, стига да не бяха на повече от няколко метра един от друг.

[Имаш право. Обикновено не искам да го правя. Но ти не си кой да е.]

„Не си длъжна да го правиш, ако…”

[Клавейн, едно предупреждение. Можеш да гледаш в главата ми колкото си искаш. Там няма бариери, няма прегради, няма мнемонични блокажи. Поне не за теб. Но не гледай прекалено дълбоко. Не защото ще видиш нещо лично или нещо, от което се срамувам… просто…]

„Може би няма да бъда в състояние да го приема?”

[Понякога аз самата не мога да го приема, а живея с него от раждането си.]

„Разбирам.”

Можеше да вижда повърхностните слоеве на личността ѝ, да усеща повърхностния трафик на мислите ѝ. Информацията беше спокойна. Нямаше нищо, което да не е в състояние да изследва; нямаше сензорен опит или спомен, който да не може да разкрие и отвори, сякаш е негов собствен. Но под спокойния повърхностен слой като зад опушено стъкло прозираше виеща буря на съзнателност. Тя беше неистова и непрестанна, като машина, която непрекъснато е на ръба на разпадането, но която никога няма да намери покой в собственото си разрушение.

Клавейн се отдръпна, ужасен да не попадне в нея.

[Сега разбра ли какво имам предвид?]

„Винаги съм знаел, че живееш с нещо от този род. Но все пак не…”

[Вината не е твоя. Не е ничия, дори на Галиана. Просто съм си такава.]

И тогава той разбра, може би по-ясно откогато и да било, какво представляваше копнежът на Фелка. Игрите, сложните игри засищаха тази ревяща машина, даваха ѝ нещо, с което да се занимава, забавяха темпото ѝ до нещо не толкова бясно. Като дете Стената бе всичко, от което се нуждаеше, но тя ѝ беше отнета. След това вече нищо не беше достатъчно. Може би машината бе еволюирала заедно с растежа на Фелка. Или пък Стената, така или иначе, пак в един момент щеше да се окаже недостатъчна. Единственото, което имаше значение сега, бе да намира заместители за нея: игри или пъзели, лабиринти или гатанки, които машината да може да обработва и в резултат да ѝ оставя поне някакво подобие на вътрешно спокойствие.

„Сега разбирам защо смяташ, че джъглърите може би ще бъдат в състояние да помогнат.”

[Дори да не успеят да ме променят, а на всичко отгоре даже не съм сигурна, че искам това, може поне да ми дадат нещо, върху което да размишлявам, Клавейн. Толкова много извънземни умове са били отпечатани в техните морета, толкова много модели са били складирани. Възможно е даже да намеря смисъла в нещо, в което другите плувци не могат. Нищо чудно дори да се окажа ценна.]

„Винаги съм казвал, че ще направя каквото мога. Но това не улесни нещата. Разбираш го, нали?”

[Естествено.]

„Фелка…”

Трябва да бе разчела достатъчно от мислите му, за да види какво се готвеше да попита.

[Излъгах, Клавейн. Излъгах, за да те спася, за да те накарам да се върнеш.]

Той вече знаеше. Скейд му го беше казала. Но до този момент не беше отрекъл напълно за себе си възможността Скейд да го бе излъгала; не беше отрекъл възможността Фелка действително да е негова дъщеря.

„В такъв случай това е било благородна лъжа. Аз самият съм изрекъл доста такива.”

[Но така или иначе — лъжа. Не исках обаче Скейд да те убие. Стори ми се по-добре да не каже истината…]

„Трябва да си знаела, че вечно се питах…”

[Беше естествено да се питаш, Клавейн. Между нас винаги е съществувала здрава връзка, след като ми спаси живота. А преди да се родя си бил затворник на Галиана. За нея не е било проблем да се снабди с твой генетичен материал…] — Мислите ѝ се замъглиха. — [Клавейн… имаш ли нещо против да ти задам един въпрос?]

„Между нас няма тайни, Фелка.”

[Правил ли си любов с Галиана, когато ѝ беше затворник?]

Той отговори със спокойна яснота на ума, която изненада дори самия него:

„Не знам. Така мисля. Спомням си го. Но какво означават спомените след четиристотин години? Може би си спомням просто някакъв отпечатък. Надявам се случаят да не е такъв. Но после… когато станах един от конджоинърите…”

[Да?]

„Ние се любехме. В началото се любехме често. Другите конджоинъри не харесваха това — виждаха в него животински акт, примитивен атавизъм. Галиана не беше съгласна, разбира се. Тя беше чувствен тип и се наслаждаваше на царството на сетивата. Нейните врагове така и не успяха да разберат това — че тя искрено обичаше човешката природа повече от тях. Именно заради това беше направила конджоинърите. Не за да бъдат нещо повече от човешкия род, а като подарък, като обещание за онова, което би могло да стане човечеството, ако само всички осъзнаем своя потенциал. Вместо това я представяха като някое студено, безчувствено чудовище. И грешаха страшно много. Галиана не мислеше за любовта като за някакъв стар Дарвинов номер на химическите реакции в главния мозък, който трябва да бъде изтрит от човешкото съзнание. Тя виждаше в нея нещо, което трябва да бъде доведено до своята кулминация, като семе, което се нуждае от грижи, за да порасне. Но те никога не разбраха тази част от нейното верую. А проблемът беше там, че човек трябваше да стане конджоинър, преди да може да оцени постигнатото от нея.”

Клавейн направи пауза, за да прегледа разположението на своите сили около кораба на триумвира. През този кратък период бяха убити още двама, но корабите му продължаваха неотклонно да настъпват.

„Да, любихме се през първите ми дни сред конджоинърите. Настъпи обаче момент, когато това вече не беше необходимо, освен като носталгичен акт. Усещахме го като нещо, предназначено за деца: не неправилно, не примитивно, дори не тъпо, просто нещо, което вече не представляваше интерес за нас. Не защото бяхме престанали да се обичаме или бяхме изгубили жаждата си за сензитивни преживявания. Просто можехме да постигнем същата близост по много по-удовлетворяващи начини. Докоснеш ли веднъж нечий ум, разходиш ли се сред неговите мечти, видиш ли света през неговите очи, усетиш ли го чрез неговата кожа… е… вече не усещахме реална нужда да се връщаме към стария начин. А и аз никога не съм бил носталгичен тип. Все едно бяхме навлезли в свят за малко по-зрели хора, изпълнен със свои удоволствия и съблазни. Нямахме причини да гледаме с носталгия назад към миналото.”

Фелка не отговори веднага. Корабът се носеше напред. Клавейн се вгледа отново в дисплеите и тактическите отчети. За момент, един ужасен, проточил се неестествено дълго миг усети, че е казал прекалено много. Но когато тя заговори, той осъзна, че беше разбрала всичко.

[Мисля, че се налага да ти разкажа за вълците.]