Корабът на изкуплението

ДЕВЕТНАЙСЕТА ГЛАВА

Клавейн не знаеше дали да заплаче или да се разсмее, когато видя оръжието и си даде сметка колко антично и неефективно беше в сравнение дори с най-старите оръжия с най-малка огнева мощ на една конджоинърска корвета или демаршистки кораб за нападение. Явно бе сглобено от престояли няколко века по разпродажбите на черния пазар части, повече въз основа на лъскавия им и опасен вид, отколкото на реалната им мощ. Освен шепата ръчно оръжие, складирано на кораба, за да се използва за отблъскване на хора при евентуален абордаж, по-големите оръжия се намираха в скрити отвори в корпуса или в разположени в гръбната и коремната част на „Буревестник” капсули, които Клавейн бе помислил, че съдържат комуникационно оборудване или сензорна апаратура. Много от оръжията дори не функционираха. Около една трета от тях не бяха действали никога или се бяха развалили, или нужните за работата им гориво или амуниции бяха изчерпани.

За да стигне до тях, Антоанет бе измъкнала контролно табло, скрито в пода. От кладенеца бавно се издигна дебела метална колона, като същевременно разгъваше контролни лостове и дисплеи. В една въртяща се сфера се виждаше планът на „Буревестник” и активните оръжия пулсираха в червено. Бяха свързани към главната управляваща мрежа на кораба чрез червени линийки. Други сфери и дисплеи показваха непосредствено намиращото се около „Буревестник” пространство при различно увеличение. При най-ниското корабите на баншите се виждаха като неясни петънца от радарно ехо, промъкващи се все по-близо до товарния кораб.

— Петнайсет хиляди клика — обяви Антоанет.

— Настоявам да преминем към режима за бягство — прошепна Зейвиър.

— Остави горивото за тогава, когато ще ти потрябва — каза Клавейн. — Не го използвай преди това. Антоанет, всички оръжия ли са разгърнати, за да могат да се използват?

— Всичко, с което разполагаме.

— Добре. Имаш ли нещо против да те питам защо не искаше да ги използваш по-рано?

Тя натискаше някакви бутони, настройвайки разгръщането на оръжията, като преразпределяше получаването на информация чрез по-свободни пътеки в мрежата.

— По две причини, Клавейн. Първо: страхотно оскърбление е даже да помислиш да инсталираш оръжие на граждански кораб. Второ: всички тези оръжия могат да се окажат последната капка, която ще накара баншите да дойдат и да ни ограбят.

— Няма да се стигне до това. Стига да ми се довериш.

— Да ти се доверя ли, Клавейн?

— Позволи ми да седна тук и да командвам оръжията.

Тя погледна към Зейвиър.

— Изобщо не се и надявай.

Клавейн се приведе напред и скръсти ръце пред гърди.

— В такъв случай, знаеш къде съм, ако ти потрябвам.

— Стартирай програмата за бя… — започна Зейвиър.

— Не — отсече Антоанет и натисна някакви бутони.

Клавейн усети как целият кораб изръмжа.

— Какво беше това?

— Предупредителен изстрел.

— Добре. Аз бих направил същото.

Предупредителният изстрел бе направен най-вероятно с водороден цилиндър от пенестата фаза, ускорен до няколко десетки клика в секунда в късо дуло. Клавейн бе запознат отлично с водорода от въпросната фаза. Сега това бе едно от главните оръжия, останали в арсенала на демаршистите, след като вече не бяха в състояние да боравят с антиматерия в необходими за военни цели количества.

Демаршистите извличаха водород от океанските сърца на газовите гиганти. При условия на шокиращо налягане, водородът преминаваше в метално състояние, наподобяващо донякъде живака, но хиляди пъти по-плътно. Обикновено това метално състояние беше нестабилно: при изчезване на ограничаващото налягане той се връщаше към състоянието си на газ с ниска плътност. Пенестата фаза обаче, беше само донякъде нестабилна. При подходящи манипулации водородът можеше да остане в метално състояние дори когато външното налягане паднеше с няколко степени. Компресирани във вид на гилзи и патрони, мунициите от пенестата фаза бяха създавани така, че да запазват стабилността си до момента на удара. После се взривяваха с катастрофални последствия. Те се използваха или като самостоятелно средство за разрушение, или като инициатори за ядрени бомби.

„Антоанет е права” — помисли си Клавейн. Оръдието от пенестата фаза може и да беше антично, но дори само мисълта за притежаването му беше достатъчна да причини на човек необратима смърт на мозъчни клетки.

Видя подобното на светулка петънце на снаряда да прекосява бавно разстоянието към приближаващите пиратски кораби, като ги пропусна само с някакви си десет километра.

— Не спират — обяви няколко минути по-късно Зейвиър.

— Колко снаряди имате още? — попита Клавейн.

— Един — отвърна Антоанет.

— Пази го. Вече няма връщане назад. Те могат да насочат радарен спирачен механизъм към снаряда и да го отклонят преди да стигне до тях. Развърза се от придържащия го към стената каиш и прекоси моста, докато се озова непосредствено зад другите двама. Възползва се от възможността да огледа по-отблизо оръжията, преценявайки наум функционалността им.

— Какво още имате?

— Два гигаватови ексимъра — отговори Антоанет. — Един тримилиметров бузър на Брайтенбах с протонно-електронен прекурсор. Две стрелящи с куршуми оръжия с близък обсег на действие, с мегахерцова скорост на стрелба. Гразер с каскадни пулсации, не съм сигурна с какъв обсег на действие.

— Вероятно половин гигават. Какво е това?

Клавейн посочи единственото активно оръжие, което не бе описала.

— Това ли? Това е подигравка. Гатлингово оръдие.

Клавейн кимна.

— Не, не е зле. Не подценявай Гатлинговото оръдие. То също върши своята работа.

— Доплеровият апарат казва, че намаляват скоростта — обади се Зейвиър.

— Да не би да сме ги уплашили?

— Съжалявам, не сме. Прилича ми по-скоро на стандартния подход на банши — отвърна Зейвиър.

— По дяволите! — възкликна Антоанет.

— Не правете нищо, преди да са се приближили — каза Клавейн. — Но нека да са се приближили много. Те няма да ви атакуват. Няма да рискуват да повредят товара.

— Ще ти припомня тези думи, преди да ни прережат гърлата — заяви Антоанет.

Клавейн повдигна вежди.

— Така ли правят?

— Всъщност, само когато решат да бъдат хуманни.

Следващите дванайсет минути бяха сред най-напрегнатите, които помнеше Клавейн. Разбираше как се чувстват домакините му, симпатизираше на инстинктивния им импулс да стрелят по врага. Но подобна постъпка щеше да бъде равносилна на самоубийство. Лъчевите оръжия бяха прекалено слаби, за да гарантират убийството на неприятеля, а метателното — прекалено бавно, за да бъде ефикасно освен на много късо разстояние. В най-добрия случай може би щяха да успеят да свалят един, но не и двата банши. Същевременно Клавейн се питаше защо пиратите не бяха се уплашили от дадения по-рано предупредителен изстрел. Антоанет им бе дала достатъчно ясно да разберат, че няма да им бъде лесно да откраднат товара ѝ. Бе предполагал, че ще предпочетат да не рискуват и да се насочат към някоя по-бавна и не така добре въоръжена мишена. Но според Антоанет това не бе единственото необичайно нещо — банши не кръстосваха обикновено толкова далече в зоната.

Когато се приближиха на сто клика, двата кораба намалиха и се разделиха, като единият се оттегли в другото полукълбо, преди да поднови приближаването си. Клавейн изучаваше увеличения образ на по-близкия кораб. Изображението беше неясно — оптическите уреди на „Буревестник” не бяха с военно качество — но все пак бе в състояние да разпръсне и последните останали съмнения относно идентичността на кораба. Това бе граждански кораб с тяло като на оса, малко по-малък от „Буревестник”. Беше обаче черен като нощта и целият в куки и заварени за корпуса оръжия. Неоновата маркировка напомняше черепи и зъби на акула.

— Откъде са? — попита Клавейн.

— Никой не знае — отвърна Зейвиър. — Някъде от околностите на Ръждивия пояс/Йелоустоун, но повече от това… никой няма представа.

— И властите просто ги търпят?

— Властите не могат да направят нищо. Нито демаршистите, нито Конвенция Ферисвил. Ето защо всички са уплашени до смърт от тях. — Зейвиър намигна на събеседника си. — Казвам ти, дори да успеете да вземете властта, пак няма да се чувствате като на пикник, не и докато баншите са наблизо.

— За щастие това няма да бъде сред моите проблеми — заяви Клавейн.

Двата кораба наближаваха, заклещили „Буревестник” от двете страни. Оптичната картина се изясни и позволи на Клавейн да установи кои са силните и слабите точки и да направи някакви догадки за капацитета на вражеското оръжие. В главата му се въртяха десетки сценарии. Когато помежду им останаха само шейсет километра, той кимна и заговори тихо и спокойно:

— Така, слушайте ме внимателно. От това разстояние имате шанс да нанесете някакви поражения, но само ако ме слушате и изпълнявате точно това, което ви казвам.

— Мисля, че изобщо не трябва да му обръщаме внимание — заяви Зейвиър.

Клавейн облиза пресъхналите си устни.

— Можете да го направите, но ще умрете. Антоанет, искам да програмираш предварително следния режим за стрелба, без да раздвижваш нито едно от оръжията, преди да съм казал. Можем да се обзаложим, че онези не ни изпускат от погледа си и ще видят какво става.

Тя го погледна и кимна, поставила длани върху контролното табло за оръжията.

— Казвай, Клавейн.

— Стреляй по десния кораб с ексимъра, настроен на пулсации на всеки две секунди, колкото се може по в средата. Там има сензорно струпване. Целта е да се отървем от него. Същевременно използвай картечното метателно оръжие за другия кораб, да речем залп от един мегахерц с поддръжка сто милисекунди. Това няма да ги убие, но със сигурност ще повреди стойката за изстрелване и вероятно ще обездвижи кукоподобните им ръце. Във всеки случай ще предизвика реакция, а ние това и искаме.

— Така ли?

Тя вече програмираше предложения от него модел за стрелба.

— Да. Виждаш ли как корпусът на кораба се намира под определен ъгъл? В момента е заел отбранителна позиция, защото главните му оръжия са деликатни. Сега, когато са разгърнати, не искат да ги изложат на стрелбата ни, преди да се наложи да ги използват сами. Освен това са помислили, че първо сме стреляли с най-тежкото си оръжие.

Лицето на Антоанет светна.

— Което ние няма да направим.

— Да. Точно тогава ще ги ударим, и двата кораба, с нашите Брайтенбах.

— А гразерът?

— Изчакай с него. Той е нашият коз със среден радиус на действие и няма да го използваме, преди да сме се озовали в много по-голяма опасност от тази.

— А Гатлинговото оръдие?

— Ще го запазим за десерт.

— Надявам се, че не ни заблуждаваш, Клавейн — предупреди го Антоанет.

Той се усмихна широко.

— Искрено се надявам, че не ви заблуждавам.

Двата кораба продължаваха да приближават. Сега вече се виждаха през прозорците на кабината: черни точки, чиито двигатели от време на време изпускаха бели или виолетови искри. Точките нарастваха, превръщаха се в петънца. Петънцата придобиваха определена механична форма, после Клавейн успя да види съвсем ясно неоновите шарки на пиратските кораби. Бяха включили маркировката, щом наближиха достатъчно; така и така, тъй като двигателите им работеха с пълна мощност, нямаше как да останат скрити в космическия мрак. Целта ѝ беше да всява страх и паника, като черното знаме с череп и две кръстосани кости на някогашните морски пиратски кораби.

— Клавейн…

— След около четирийсет и пет секунди, Антоанет. Но нито миг по-рано. Ясно?

— Притеснявам се, Клавейн.

— Напълно естествено е. Това не означава, че ще умреш.

Точно тогава усети, че корабът потрепери отново. Беше почти същото движение, което бе почувствал преди това, при предупредителния изстрел на снаряда от пенестата фаза. Но този беше по-мощен.

— Какво стана? — попита той.

Антоанет се намръщи.

— Не съм…

— Зейвиър? — възкликна Клавейн.

— Не съм аз, човече. Трябва да е бил…

— Бийст! — извика Антоанет.

— Моля за извинение, госпожичке, но един…

Клавейн разбра, че корабът бе поел върху себе си вземането на решението за изстрелването на мегахерцовия снаряд. Беше отправен към левия банши, както бе уточнил, но доста по-рано.

„Буревестник” се разтресе отново. Контролното табло се оцвети в червено. Запищя някаква аларма. Клавейн усети рязко раздвижване на въздуха, последвано от незабавното затръшване на вратите из кораба една след друга.

— Току-що ни улучиха — обяви Антоанет. — В централната част.

— В голяма неприятност сте се оказали — отвърна Клавейн.

— Благодаря, и сама се досетих.

— Удари дясното банши с екс…

„Буревестник” потрепери отново и този път половината светлинки на таблото изгаснаха. Клавейн предположи, че пиратите току-що ги бяха улучили с проникващ снаряд с бойна ЕМР-глава. Толкова за хвалбата на Антоанет, че всички критично важни системи били свързани с опто-електронни пътеки…

— Клавейн… — Тя го гледаше с широко отворени от ужас очи. — Не мога да задействам ексимерите…

— Опитай да го направиш по друга пътека.

Пръстите ѝ бягаха по различните бутони и Клавейн наблюдаваше как връзките в мрежата се изместват в съответствие с нейните команди. Корабът се разтърси отново. Клавейн се приведе и погледна през прозореца от лявата страна. Баншито вече бе придобил внушителни размери. Виждаше разгъването на неговите куки и щипци, които се отдалечаваха все повече от корпуса и заприличваха на бодливи и космати крайници на сложно черно насекомо, току-що излязло от какавидата си.

— Побързай — обади се Зейвиър, вперил поглед в ръцете на Антоанет.

— Антоанет — намеси се възможно най-спокойно Клавейн. — Остави на мен. Моля те.

— И каква скапана полза…

— Просто остави на мен.

Тя диша тежко в продължение на пет-шест секунди, като само го гледаше, след това се разкопча и стана от мястото си. Клавейн кимна и го зае незабавно.

Вече се бе запознал с контролното табло на оръжията. Когато ръцете му докоснаха бутоните, имплантите започнаха да увеличават скоростта на субективното му осъзнаване. Всичко около него се движеше като кристализирало, като замръзнало, независимо дали ставаше въпрос за изражението по лицата на неговите домакини или за пулсирането на предупредителните съобщения на контролното табло. Дори дланите му се движеха като че ли в гъст захарен сироп, а забавянето от изпращането на нервния сигнал до реакцията на ръцете му бе ясно забележимо. Той обаче бе свикнал с това. Беше го правил безброй пъти и приемаше като нещо естествено мудните реакции на своето тяло.

Когато скоростта на действие на неговото съзнание нарасна петнайсет пъти, така че всяка секунда му се струваше колкото петнайсет, Клавейн си наложи да запази незаинтересовано спокойствие. Една секунда бе много време, когато се водеше война. Петнайсет секунди бяха дори още повече. Човек можеше да направи много, да измисли много неща за петнайсет секунди.

Започна да нагласява оптималните пътеки за останалото оръжие. Паяжината се разместваше и променяше конфигурацията си. Клавейн изследва няколко възможни варианта, като си наложи да приеме само най-добрия. Съвършеното подреждане на потока на информацията можеше да му отнеме цели две реални секунди, но това време щеше да бъде ползотворно изразходвано. Хвърли поглед към радарната сфера за близки разстояния и установи почти развеселено, че цикълът и на подмяна на информацията сега му се струваше като бавното биене на някакво огромно сърце.

Така. Беше възстановил контрола над оръдията-ексимери. Сега му оставаше да изнамери стратегия за действие при променената ситуация. Тази щеше да отнеме няколко секунди — няколко реални секунди.

Щеше да бъде натегнато.

Но смяташе, че е в състояние да се справи.

Усилията на Клавейн унищожиха единия банши и осакатиха другия. Повреденият кораб закуцука назад, бързайки да се скрие в мрака, а неоновата му маркировка проблясваше конвулсивно, напомняйки рояк от светулки. След петдесет секунди видяха как ядреният му двигател припламна и корабът ги изпревари, насочвайки се обратно към Ръждивия пояс.

Как да печелим приятели и да влияем на хората — произнесе Антоанет, докато наблюдаваше как поразеният пиратски кораб се премята, изпълнявайки невероятни акробатични номера. Половината му корпус го нямаше и на негово място се виждаше скелетоподобно безредие от вътрешности, от които се носеше пара на сиви спирали. — Добра работа, Клавейн.

— Благодаря — отвърна той. — Освен ако нещо не греша, вече имате две причини да ми вярвате. А сега, ако нямате нищо против, ще трябва да припадна.

И изгуби съзнание.

Останалата част от пътуването мина без инциденти. Клавейн прекара в безсъзнание осем-девет часа след битката срещу баншите, докато умът му се възстанови от изпитанието, което представляваше продължителното пребиваване в състояние на ускорено осъзнаване. За разлика от Скейд, неговият мозък не беше създаден така, че да издържа подобно нещо в продължение на повече от две реални минути, и той бе претърпял нещо равносилно на внезапен масивен удар по главата.

Неприятните последствия бяха краткотрайни, но затова пък бе спечелил доверието им. Беше готов да плати необходимото за тази цел. През останалата част от пътуването беше свободен да се движи където пожелае из кораба, докато другите двама постепенно махаха скафандрите си пласт след пласт. Пиратският кораб не се върна, а „Буревестник” не се натъкна на военни действия. Клавейн обаче все така чувстваше нужда да бъде полезен и, със съгласието на Антоанет, помагаше на Зейвиър за осъществяването на дребни поправки и усъвършенствания на кораба по време на полета. Двамата прекарваха часове в тесни пространства, където можеха да се промъкват само пълзешком, омотани от кабели, или ровейки из слоеве архаични кодове.

— Действително не мога да те виня, че не ми вярваше преди — призна той, докато бяха двамата със Зейвиър.

— Тя ми е много скъпа.

— Това е очевидно. А и пое ужасен риск, като дойде тук да ме спасява. На твое място и аз щях да опитам да я разубедя.

— Не го приемай лично.

Клавейн прокарваше електронното острие за писане по лаптопа, който бе поставил върху коленете си. Пренареждаше логистическите пътеки между контролната мрежа и комуникационния възел.

— Няма.

— Ами ти, Клавейн? Какво ще стане, когато те закараме в Ръждивия пояс?

Клавейн сви рамене.

— Зависи от вас. Можете да ме оставите където ви е удобно. Карусел Ню Копенхаген не е по-лош от което и да е друго място.

— И после какво?

— Ще се предам на властите.

— На демаршистите?

Той кимна.

— Ще бъде много по-опасно да опитам да се доближа до тях директно, тук, в открития Космос. Ще трябва да мина през неутрална страна, такава като Конвенцията.

Зейвиър кимна.

— Надявам се да постигнеш това, към което се стремиш. Ти също пое голям риск.

— Не за първи път, уверявам те. — Клавейн направи пауза и понижи глас. Не беше необходимо — от Антоанет ги деляха няколко десетки метра — но въпреки това почувства нужда да го направи. — Зейвиър… докато сме сами… искам да те питам нещо.

Зейвиър го погледна през сивите си очила за визуализиране на информация.

— Давай.

— Доколкото разбирам, си познавал баща ѝ и си ремонтирал кораба, когато го е управлявал той.

— Абсолютно вярно.

— Тогава предполагам, че знаеш всичко за него. Може би повече от Антоанет?

— Тя е дяволски добър пилот, Клавейн.

Клавейн се усмихна.

— Което е учтив начин да се каже, че не се интересува особено от техническите аспекти на кораба ли?

— Нито пък баща ѝ — отвърна Зейвиър с леко отбранителен тон. — Управлението на търговски операции е достатъчно голям проблем и без да се притесняваш за всички поддетайли.

— Разбирам. Аз самият също не съм специалист. Но все пак ми направи впечатление, когато субперсоната се намеси…

Не довърши забележката си и я остави да виси във въздуха.

— Реши, че е странно.

— За малко не ни убиха заради нея — довърши Клавейн. — Тя стреля прекалено рано, въпреки моите нареждания.

— Това не бяха нареждания, Клавейн, а препоръки.

— Грешката е моя. Имам предвид обаче друго — подобно нещо не трябваше да се случва. Дори да има известен контрол над оръжията — а това ми се струва, меко казано, необичайно за граждански кораб, — субперсоната пак не би трябвало да действа без директна заповед. И определено не би трябвало да изпада в паника.

Зейвиър се изсмя шумно, но нервно.

— В паника ли?

— На мен ми изглеждаше така.

Клавейн не можеше да види очите на своя събеседник зад очилата.

— Машините не изпадат в паника, Клавейн.

— Знам. Особено пък субперсоните от гама-ниво, каквато би трябвало да бъде Бийст.

Зейвиър кимна.

— В такъв случай това не може да е било паника, нали?

— Така ми се струва.

Клавейн се намръщи и върна вниманието си към лаптопа, прокарвайки електронния писец из ярките възли от пътеки така, сякаш бъркаше спагети.

Паркираха в карусел Ню Копенхаген. Клавейн бе готов да продължи пътя си веднага, но Антоанет и Зейвиър не искаха да чуят за подобно нещо. Настояха първо да отидат да се нахранят заедно някъде в карусела. След като помисли върху предложението, Клавейн с радост прие. Щеше да отнеме само два-три часа и да му даде безценната възможност да се аклиматизира, преди да започне опасното си самотно пътуване. Освен това смяташе, че им дължи благодарността си, особено след като Зейвиър му позволи да вземе каквото пожелае от гардероба му.

Клавейн беше по-висок и по-слаб от него, така че му бе нужна известна изобретателност, за да се облече. Задържа прилепващия по кожата вътрешен пласт на скафандъра, облече върху него широко яке с висока яка, което му напомняше малко надуваемите спасителни жилетки, които слагаха пилотите, когато се приземяват във вода. Намери широки черни панталони, които стигаха до глезените му. Въпреки вътрешния слой на скафандъра, гледката бе смущаваща, докато не обу чифт груби черни ботуши, стигащи почти до коленете му. Когато се огледа в огледалото, реши, че изглежда по-скоро странно, отколкото ексцентрично, което според него бе крачка в правилната посока. Най-накрая оформи брадата и мустаците си и среса косата си назад от челото на снежнобели вълни.

Антоанет и Зейвиър го чакаха. Бяха успели да се освежат. Взеха движещ се по вътрешния край влак от едната до другата страна на карусела. Антоанет обясни, че тази линия бе направена след като спиците бяха отнесени. Дотогава най-бързият начин за придвижване бе издигането до главината и слизането отново надолу. Линията по вътрешния ръб правеше зигзаги, извивки и завои, а от време на време се отклоняваше навън към обвивката на населеното място, за да избегне някой скъп недвижим имот. Тъй като посоката на движение на влака се променяше в съответствие с вектора на въртене на Ню Копенхаген, Клавейн усети неведнъж как стомахът му се свива на топка и се отпуска отново по всевъзможни, предизвикващи гадене начини. Това му напомни за навлизането в атмосферата на Марс.

Върна се рязко в настоящето, когато влакът пристигна на обширен вътрешен площад. Слязоха на стъклена платформа със стъклени стени, увиснала на учудваща височина.

Под краката им, проникнал през вътрешната стена на ръба на карусела, се виждаше предната част на огромен космически кораб. Беше с тъп нос и закръглен, издран, издълбан и обгорен, а всичките му издатъци — капсули, шипове и антени — бяха отскубнати. Прозорците на кабините, които бяха наредени в полукръг около носа, се бяха превърнали в разбити черни отвори, като празни очни кухини. Около яката на кораба, там, където бе заседнал в карусела, се виждаше замръзнала сива пяна от втвърдено залепващо вещество, използвано в спешни ситуации, напомнящо порестата консистенция на пемза.

— Какво се е случило тук? — попита Клавейн.

— Един глупак и половина на име Лайл Мерик — отвърна Антоанет.

Зейвиър се зае да разкаже историята.

— Това е корабът на Мерик или онова, което е останало от него. Беше гемия от типа химическа ракета, един от най-примитивните, с които все още си изкарват прехраната в Ръждивия пояс. Мерик остана в бизнеса, защото имаше подходящи клиенти — хора, които властите никога, ама никога не биха заподозрели, че поверяват товарите си на такава съборетина. Но един ден Мерик я загази.

— Случи се преди шестнайсет-седемнайсет години — поде разказа Антоанет. — Властите го гонеха, с цел да го принудят да ги пусне на борда, за да инспектират товара. Мерик опитваше да се скрие — в далечния край на карусела има монтажен кладенец, който побира точно кораба. Но не успя. Изпорти нещо при приближаването — или изгуби контрол, или се беше напил. Глупакът му с глупак, заби се право в ръба на карусела.

— Тук се вижда само малка част от кораба му — додаде Зейвиър. — Останалата част бе предимно резервоар за гориво. При катализирането дори от пенестата фаза е нужно много гориво, когато става дума за химическа ракета. При сблъсъка корабът премина през ръба, като го деформира с цялата сила от удара. Лайл успя да го удържи, но резервоарите с гориво се взривиха. Дори сега на мястото има адски кратер.

— Жертви? — осведоми се Клавейн.

— Няколко — отговори Зейвиър.

— Повече от няколко — каза Антоанет. — Неколкостотин.

Обясниха му, че примати в скафандри бяха затворили със запечатващо вещество ръба, като смъртните случаи в екипа за бързо реагиране били само няколко. Животните се справили така добре със задачата за запълване на празнината между совалката и ръба, че се наложил изводът да оставят останките от кораба по местата им. После били поканени скъпи дизайнери, за да направят разкрасяваща пластична операция на площада.

— Наричат го „ехо от бруталното нахлуване на кораба” — поясни Антоанет.

— Да — додаде Зейвиър. — Или пък „коментар за инцидента в поредица от иронични архитектурни жестове при същевременно запазване на настойчивото пространствено превъзходство на самия трансформиращ акт”.

— Аз ги наричам „банда свръхвисоко платени задници” — заяви Антоанет.

— Идеята да дойдем тук, обаче, беше твоя — отвърна Зейвиър.

В носа на разрушения кораб бе построен бар. Клавейн предложи тактично да се разположат така, че да не се набиват на очи. Намериха маса в един ъгъл, близо до подобен на пещера аквариум, пълен с озонирана вода. В нея плуваха сепии, по чиито конични тела проблясваха реклами.

Бирите донесе един гибон. Нападнаха ги с ентусиазъм, дори Клавейн, който не си падаше особено по алкохола. Но питието беше студено и освежаващо, а в това празнично настроение той беше готов да пие с радост каквото и да било. Надяваше се само да не развали нещата, като издаде колко мрачно се чувства в действителност.

— И така, Клавейн… — започна Антоанет. — Ще ни кажеш ли за какво е всичко това или ще ни оставиш да си блъскаме главите в недоумение?

— Знаете кой съм — отвърна той.

— Да. — Тя погледна към Зейвиър. — Така мислим. Преди не го отрече.

— В такъв случай знаете, че веднъж вече съм дезертирал.

— Доста отдавна — допълни Антоанет.

Клавейн забеляза, че тя белеше извънредно грижливо етикета от бирената си бутилка.

— Понякога ми се струва, че сякаш беше едва вчера. Но всъщност оттогава минаха четиристотин години, плюс-минус някое десетилетие. През повечето от това време главното ми желание беше да служа на моя народ. Дезертирането определено не е нещо, което правя току-така.

— Кое предизвика тогава тази промяна? — попита тя.

— На път е да се случи нещо много лошо. Не мога да кажа точно какво, не ми е известна цялата история, но знам достатъчно, за да кажа, че съществува заплаха, външна заплаха, която ще изложи на невероятна опасност всички ни. Не само конджоинърите, не само демаршистите, а всички нас. Ултри. Скайджакове. Дори вас.

Зейвиър се взря в бирата си.

— И ако продължим с този жизнерадостен тон…

— Нямах намерение да ви развалям настроението. Това са нещата. Има заплаха и всички сме в опасност, но ми се иска да не беше така.

— Каква заплаха? — намеси се Антоанет.

— Ако това, което научих е вярно, значи е извънземна. От известно време ние, по-точно — конджоинърите, знаят за съществуването на враждебни същности. Имам предвид активно враждебни, не просто опасни или непредвидими, като патърн джъглърите или шраудърите. И напълно реални, до такава степен, че са били действителна заплаха за наши експедиции. Наричаме ги „вълците”. Мислим, че са машини и, кой знае защо, едва сега започваме да предизвикваме тяхната реакция.

Тук Клавейн направи пауза, убеден, че вече е привлякъл вниманието на младите си домакини. Не го вълнуваше особено мисълта, че разкрива нещо, което технически бе тайна на конджоинърите. Надяваше се съвсем скоро да разкаже същото на демаршистките власти. Колкото по-бързо се разпространеше новината, толкова по-добре.

— И тези машини… — поде Антоанет. — От колко време знаете за тях?

— Достатъчно дълго. От десетилетия сме наясно за съществуването на вълците, но мислехме, че няма да ни причиняват неприятности, стига да вземаме определени предпазни мерки. Затова престанахме да строим космически кораби. Те привличаха вълците към нас, като фарове. Едва сега открихме начин да правим корабите си по-незабележими. На Майка Нест има една фракция, водена, или поне повлияна от Скейд.

— Вече си споменавал това име — отсъди Зейвиър.

— Скейд е тази, която ме преследва. Не иска да стигна до властите, защото знае колко опасна информация нося.

— И тази фракция какво прави?

— Строи флот за бягство. Видях го със собствените си очи. Достатъчно е голям да пренесе всички конджоинъри от тази система. С две думи, те планират да евакуират системата. Стигнали са до извода, че мащабната атака от страна на вълците е неизбежна — между другото и аз смятам така — и най-доброто, което можем да сторим, е да избягаме.

— И какво толкова ужасно има в това? — намеси се Зейвиър. — И ние бихме направили същото, ако така щяхме да си спасим кожата.

— Може би — промълви Клавейн, изпълнен със странно възхищение към цинизма на младия човек. — Има обаче едно допълнително усложнение. Преди време конджоинърите изфабрикуваха четирийсетина оръжия, достойни за Деня на Страшния съд. Разбирайте думите ми буквално — нищо толкова ужасно не е сътворявано и преди, и след това. Бяха изгубени, но сега ги намериха. Конджоинърите опитват да си ги върнат, с надеждата, че ще им осигурят допълнителна защита срещу вълците.

— Къде се намират те? — попита Антоанет.

— Близо до Ризургам, в системата Делта Павонис. Оттук дотам се лети около двайсет години. Някой — сегашният собственик на оръжията, който и да е той — ги е заредил и в резултат те излъчват диагностични сигнали, които ние уловихме. Това е тревожно само по себе си. Майка Нест събираше отряд за тяхното възвръщане и, съвсем естествено, искаха да го водя аз.

— Чакай малко — прекъсна го Зейвиър. — И ще отидете чак дотам, само за да приберете някакви си изгубени оръжия? Защо не направите нови?

— Конджоинърите не могат — отговори Клавейн. — Съвсем просто е. Тези оръжия са направени отдавна в съответствие с принципи, които са били забравени умишлено след тяхното конструиране.

— Звучи ми някак си подозрително.

— Никога не съм казвал, че разполагам с всички отговори — поясни Клавейн.

— Добре. Да предположим, че тези оръжия съществуват. После какво?

Клавейн се приведе по-близо до своите събеседници, стиснал в ръка бирата си.

— Досегашната ми страна ще направи всичко възможно, за да си ги върне, дори без мен. Целта на моето дезертиране е да убедя демаршистите или всеки, който е готов да слуша, че трябва да стигнат там първи.

Зейвиър погледна към Антоанет.

— Значи се нуждаеш от някой с кораб и може би с оръжие на борда. Защо не отиде право при ултрите?

Клавейн се усмихна уморено.

— Та ние опитваме да опазим оръжието именно от ултрите, Зейвиър. Не ми се иска да направя нещата още по-трудни, отколкото вече са.

— Късмет — рече Зейвиър.

— Да?

— Ще имаш нужда от него.

Клавейн кимна и вдигна бутилката си.

— В такъв случай за мен.

Антоанет и Зейвиър вдигнаха също бутилките си за наздравица.

— За теб, Клавейн.

Клавейн си взе довиждане с тях извън бара, като ги помоли само да го упътят кой влак да хване. В карусел Ню Копенхаген не се правеха митнически проверки, но, както обясни Антоанет, трябваше да мине през охранителна проверка, ако искаше да пътува другаде из Ръждивия пояс. Това му вършеше чудесна работа. Не се сещаше по какъв по-подходящ начин може да се представи на властите. Щяха да го изследват, да проучат съдържанието на ума му, да удостоверят конджоинърската му самоличност. Още няколко теста щяха да докажат без никакво съмнение, че е наистина този, за когото се представя, тъй като неговата, в по-голямата си степен немодифицирана ДНК, щеше да покаже недвусмислено, че е човек, роден на Земята през двайсет и втори век. Нямаше обаче реална представа какво щеше да се случи оттам нататък. Надяваше се да не го екзекутират веднага, но в никакъв случай не можеше да отхвърли със сигурност подобна вероятност. Надяваше се само да успее да им даде да разберат колко важно съобщение носи, преди да е станало прекалено късно.

Антоанет и Зейвиър му показаха кой влак да вземе и се увериха, че разполага с достатъчно пари за билета. Той им помаха за сбогом, когато влакът потегли от гарата, а очуканите останки на кораба на Лайл Мерик изчезнаха зад леката извивка на карусела.

Клавейн затвори очи, като наложи на съзнанието си съотношение три към едно, и открадна няколко мига на покой, преди да пристигне където трябва.