Корабът на изкуплението

ЧЕТИРИНАЙСЕТА ГЛАВА

Триумвир Иля Вольова се взираше в тъмната бездна на скривалището, като се питаше дали нямаше да допусне ужасната грешка, която винаги се бе опасявала, че ще сложи край на дните ѝ.

Гласът на Хури избръмча в каската ѝ.

— Иля, наистина смятам, че би трябвало да помислим малко по-задълбочено върху това.

— Благодаря.

Провери отново добре ли е затворен отвсякъде скафандърът ѝ, после провери статуса на оръжията.

— Говоря сериозно.

— Знам. За съжаление аз вече съм размишлявала предостатъчно. И ако поразмисля още малко, може да реша да не го правя. Което в крайна сметка ще бъде дори още по-самоубийствено опасно и глупаво, отколкото да се направи.

— Не мога да оборя твоята логика, но ми се струва, че корабът… Имам предвид Капитана… наистина няма да хареса това.

— Така ли? — Вольова също се замисли върху тази съвсем не чак толкова невероятна възможност. — В такъв случай той може би ще реши да ни сътрудничи.

— Или да ни убие. Замисляла ли си се за това?

— Хури?

— Да, Иля?

— Моля те, млъкни.

Носеха се в обезвъздушената камера, от която се влизаше в помещението. Макар да бе сравнително голяма, мястото едва стигаше да побере двете. И не само защото скафандрите им бяха уголемени заради обемните двигателчета. Носеха също така екипировка, допълнителна броня и различни полуавтоматични оръжия, прикрепени за стратегически точки по тях.

— Добре, нека просто да приключим с това — отвърна Хури. — Мястото никога не ми е харесвало, още от първия път, когато ми го показа. И нищо от случилото се впоследствие не ми помогна да го харесам повече.

Понесоха се към главното помещение, като се придвижваха в синхрон с отсеченото пухтене на миниатюрните си двигатели.

Това бе едно от петте вътрешни пространства на „Носталгия по безкрая” с еднакви размери. Бяха огромни, достатъчно, за да поберат флота от пасажерски совалки или няколко мегатона товар, за да го отнесат до нуждаещите се от колонизираните светове. Толкова много време бе изминало от дните, когато корабът бе пренасял колонизатори, че бяха останали само едва доловими следи от предишните му функции, скрити под правените в продължения на няколко века адаптации и промени. Вече от години корабът рядко превозваше повече от десетина обитатели, свободни да скитат из ехтящия му интериор като малцината останали в напуснат от жителите си град в надеждата да плячкосат изоставените му богатства. Но под наслояванията на времето много оставаше в по-голяма или по-малка степен недокоснато, въпреки промените, настъпили в резултат на трансформациите на Капитана. Гладките стени на помещението се простираха във всички посоки, изчезвайки в мрака, осветявани само тук-там от блуждаещите светлинки на прожекторите на скафандрите им. Вольова не бе успяла да възстанови главната осветителна система на залата: тя бе сред многото неща, намиращи се под контрола на Капитана, а на него явно не му харесваше, че навлизат в неговата територия.

Постепенно стената отстъпи. Вече бяха потънали в мрак и само дисплеят върху шлема на Иля даваше известна представа накъде да вървят и с каква скорост се движеха.

— Имам чувството, че сме в Космоса — обади се Хури. — Трудно ми е да повярвам, че сме все още в кораба. Някакъв знак от оръжията?

— Би трябвало да стигнем до оръжие седемнайсет след петнайсетина секунди.

Точно в този момент оръжието от скривалището изплува от мрака. То не се носеше свободно из помещението, а бе закрепено от сложно съчетание от скоби и скелета, на свой ред свързани към триизмерна система от една релса, която се губеше в тъмнината, закрепена за стените чрез огромни наклонени пилони.

Това бе едно от трийсет и трите оръжия, останали от първоначалните четирийсет. Иля и Ана бяха унищожили едно от тях в края на системата, когато бе излязло изпод контрол, обсебено от част от същия софтуерен паразит, който Хури бе носила на борда на „Носталгия по безкрая”. Другите шест оръжия бяха изоставени в Космоса след епизода с Хадес. Вероятно можеха да си ги върнат, но нямаше гаранция, че ще проработят, а и според преценката на Вольова имаха значително по-малка мощност от онези, които бяха останали.

Двигателите на скафандрите им ги отнесоха до първото оръжие.

— Оръжие седемнайсет — произнесе Иля. — Грозен кучи син, не мислиш ли? Но с него съм имала известен успех — достигнах чак до пласта със синтаксиса на машинния му език.

— Което означава, че можеш да разговаряш с него?

— Да. Не казах ли точно това?

Нямаше две оръжия от скривалището, изглеждащи абсолютно еднакво, макар очевидно да бяха продукт на един и същ начин на мислене. Това например наподобяваше кръстоска между реактивен двигател и викторианска машина за дълбаене на тунели: симетричен, дълъг шейсет метра цилиндър, отпред с нещо като режещи зъби или остриета на турбина, но най-вероятно не ставаше дума нито за едното, нито за другото. Цялото нещо бе облицовано в сплав, която изглеждаше ту зелена, ту бронзова, в зависимост от начина, по който светлината падаше върху нея. Охлаждащите фланци и зъбци му придаваха разпуснатия вид на творба в стил ар деко.

— Щом можеш да разговаряш с него — додаде Хури, — не можеш ли просто да му кажеш да напусне кораба и след това да го използваш срещу инхибиторите?

— Би било страхотно, нали? — Сарказмът на Вольова бе в състояние да пробие дупки в метал. — Проблемът е, че Капитанът също може да контролира оръжията и в момента неговите команди ще слагат вето на моите, защото неговото влияние е на много по-дълбоко ниво.

— Хмм. И чия бе тази умна идея?

— Моя. По времето, когато исках всички оръжия да се контролират от оръжейната, тази идея ми се струваше доста добра.

— Това е проблемът с добрите идеи — те често се оказват огромен трън в задника.

— И аз го разбрах. Така. — Тонът на Иля придоби приглушени, делови нотки. — Искам да ме следваш и да си отваряш очите. Смятам да проверя до каква степен имам контрол над него.

Двете започнаха да обикалят около оръжието, като насочваха скафандрите си между пролуките в еднорелсовата система.

Вольова бе заварила специално контролно табло като хамут около оръжието, снабдено с различни бутони и лостове. Беше постигнала доста ограничен успех в опитите си да контактува с оръжията, а изгубените бяха именно от тези, с които бе най-сигурна, че е осъществила контакт. Някога бе опитала да свърже всички оръжия чрез един-единствен контролен възел: специално приспособен за тази цел чрез импланти човек, поставен на фотьойла в оръжейната. Макар замисълът да бе добър, оръжейната ѝ бе създала всевъзможни проблеми. Индиректно за цялата бъркотия, в която се намираха сега, можеше да се намери връзка с въпросните експерименти.

— Хамутът изглежда здрав — заяви тя. — Мисля да проверя системите на едно по-ниско ниво.

— Искаш да кажеш, да събудиш оръжието?

— Не, не… просто да му прошепна няколко сладки, нищо незначещи думички. — Тя набра някакви команди в дебелата гривна, обхванала скритата ѝ под ръкава на скафандъра ръка, наблюдавайки пробягващите по дисплея диагностични факти. — Докато го правя, съзнанието ми ще бъде напълно заето с работата, затова ти ще трябва да следиш за евентуалното възникване на всевъзможни проблеми. Разбрано?

— Разбрано. Ъъъъ… Иля?

— Какво?

— Ще трябва да вземем решение за Торн.

Вольова не обичаше да ѝ отвличат вниманието, особено по време на толкова опасна операция като тази.

— Торн ли?

— Чу го какво каза. Иска да се качи на борда.

— А аз казах, че не може. И дума не може да става за подобно нещо.

— В такъв случай сигурно няма да можем да разчитаме на помощта му, Иля.

— Ще ни помогне и още как. Ще намерим начин да накараме копелето да ни помогне.

Чу как Хури въздъхна.

— Иля, той не е машина, която можем да мушкаме и изпробваме, докато получим желаната реакция. Той няма кореново ниво. Той е мислещо човешко същество, напълно способно да изпитва съмнения и страх. Милее отчаяно за своята кауза и няма да рискува да я изложи на опасност, ако сметне, че крием нещо от него. Затова пък, ако казваме истината, нямаме основателна причина да му откажем визитата, която иска. Той знае, че имаме начин да стигнем до кораба. Съвсем разумно е да пожелае да види Обетованата земя, към която трябва да поведе своя народ, както и да научи каква е причината за евакуирането на Ризургам.

Вольова преминаваше през първото ниво от протоколи на оръжието, ровейки чрез собствената си софтуерна обвивка в оперативната система на машината. Засега нищо от това, което беше направила, не бе породило враждебна реакция от страна на оръжието или на кораба. Тя прехапа език. От сега нататък нещата ставаха дори още по-сложни.

— Изобщо не смятам, че е разумно — отвърна Иля.

— Тогава изобщо не разбираш човешката природа. Слушай, довери ми се за това. Той трябва да види кораба, иначе няма да работи с нас.

— Ако го види, Ана, ще направи това, което би направил всеки здравомислещ човек при същите обстоятелства: ще си плюе веднага на петите.

— Аз пък мисля, че ако не го заведем на най-ужасните места, на участъците, претърпели най-безмилостна трансформация, ще можем да разчитаме на помощта му.

Вольова въздъхна, все така без да отклонява вниманието си от работата. Имаше ужасното, доста познато усещане, че Хури вече бе размишлявала по въпроса… достатъчно, за да парира очевидните ѝ възражения.

— Това няма да му попречи пак да има своите подозрения.

— Не и ако разиграем както трябва картите си. Бихме могли да прикрием трансформациите в малка част на кораба и да му покажем само нея. Достатъчно, за да изглежда, че го развеждаме из него, но без да се разбира, че крием нещо.

— А инхибиторите?

— Ще трябва да научи за тях в крайна сметка… всички ще трябва да научат. Какъв е тогава проблемът Торн да разбере сега, а не по-късно?

— Ще започне да задава прекалено много въпроси. И не след дълго ще направи сам някои изводи и ще разбере за кого работи.

— Иля, знаеш, че трябва да бъдем по-открити с него…

— Така ли трябва? — Сега вече беше ядосана и не само защото оръжието бе отказало да изпълни командата ѝ. — Или просто искаме да се мотае около нас, защото го харесваме? Помисли много внимателно, преди да отговориш, Хури. От това може би зависи приятелството ни.

— Торн не означава нищо за мен. Просто е удобен.

Иля опита нова синтактична комбинация. Затаи дъх, в очакване на реакцията на оръжието. Досегашният опит я бе научил, че не може да си позволи много грешки, когато разговаря с оръжие. Ако броят на грешките минеше определена граница, то или преставаше изобщо да реагира, или започваше да действа отбранително. Този път явно бе успяла. От едната му страна, която бе изглеждала направена от плътна сплав, сега се появи отвор и се разкри дълбок, осеян с бутони инспекционен кладенец, от който се носеше зелено сияние.

— Влизам. Пази ми гърба.

Вольова насочи скафандъра си по дължината на оръжието, докато достигна отвора, удари спирачки и се спусна надолу с едно-единствено покашляне на двигателчетата на скафандъра си. Спря движението си с крака насред кладенеца. Беше достатъчно широк, за да ѝ позволява да се върти и мести, без една или друга част на скафандъра ѝ да влиза в контакт с машинарията.

Не за първи път се запита какъв ли бе тъмният произход на тези трийсет и три ужасии. Те очевидно бяха човешки творения, но разрушителният им потенциал надминаваше значително всичко друго, което бе измисляно някога. Преди векове, дълго преди да се качи на борда на кораба, „Носталгия по безкрая” бе открила скривалището с оръжията в един астероид, безименна скална буца, обикаляща около също така безименна звезда. Може би подробният оглед на астероида щеше да открие някаква информация за създателите на оръжията или поне за онзи, който ги бе притежавал до този момент, но екипажът не бе имал възможност да се бави дълго там. Оръжията бяха отмъкнати на кораба, който бе напуснал сцената на престъплението незабавно, преди зашеметените защитни системи на астероида да са се пробудили.

Естествено, Вольова имаше своите теории. Може би най-достоверната от всички бе, че оръжията са произведени от конджоинърите. Паяците съществуваха от доста отдавна. Но ако това оръжие бе тяхно, защо бяха позволили да им се изплъзне? И защо не бяха направили опит да върнат нещо, което им принадлежеше по право?

Това бе несъществено. Оръжията се намираха на борда на кораба от векове. Никой нямаше да дойде да си ги поиска сега.

Иля се огледа, изследвайки кладенеца. Отвсякъде я заобикаляше оголена машинария: контролни табла, дисплеи, електрически вериги, релета и съоръжения, чиито функции не бяха толкова очевидни. Някъде в задните кътчета на съзнанието ѝ вече се пораждаха опасения. Оръжието бе фокусирало магнитно поле върху част от мозъка ѝ, пораждащо фобиоподобни страхове.

Беше идвала тук и преди. Беше свикнала с това.

Вольова снемаше различни модули, окачени по скафандъра й, и ги прикрепваше към интериора на кладенеца чрез възглавнички от епоксидна смола. От тези модули, които бяха нейно дело, измъкваше няколко десетки кабели в различни цветове, всеки от които имаше своето значение, и ги свързваше или снаждаше с някои от устройствата.

— Иля… — обади се Хури. — Как върви?

— Чудесно. Не му допада особено, че съм тук, но не може да ме изрита навън — дала съм всички необходими упълномощаващи кодове.

— Започна ли пак вдъхващото си страх въздействие?

— Да. — За момент я изпълни абсолютен ужас, от който ѝ идеше да закрещи с цяло гърло, сякаш някой бърникаше в мозъка ѝ с електрод и разбуждаше най-първичните ѝ страхове и притеснения. — Имаш ли нещо против да проведем този разговор по-късно, Хури? Иска ми се… да приключа с това… колкото се може по-скоро.

— Но решението за Торн ще чака пак нас двете.

— Така е. По-късно, съгласна ли си?

— Той трябва да дойде тук.

— Хури, направи ми една услуга: престани да говориш за Торн и си гледай работата с четири очи, разбрано?

Вольова поспря и си наложи да се съсредоточи. Засега, въпреки страха, нещата вървяха така добре, както се беше надявала. Само веднъж преди това бе слизала толкова дълбоко в контролната архитектура на оръжието, и това бе станало по времето, когато бе отдавала приоритет на идващите от кораба команди. Тъй като сега се намираше на същото ниво, можеше теоретично, използвайки правилния команден синтаксис, да заключи Капитана завинаги. Това бе само едно оръжие; имаше още трийсет и две други, някои от които ѝ бяха абсолютно непознати. Със сигурност обаче нямаше да има нужда от целия арсенал, за да промени положението. Успееше ли да придобие контрол над десетина от тях, най-вероятно щеше да съумее да пъхне прът в колелото на инхибиторския план…

И определено нямаше да успее чрез уклончивост.

— Хури, чуй ме. Малка промяна в плана.

— Аха.

— Продължавам напред, за да видя, дали ще мога да накарам това оръжие да ми се подчини напълно.

— И наричаш това „малка промяна в плана”?

— Няма абсолютно никаква причина за притеснение.

Преди да се бе възпряла, преди страхът да бе станал неуправляем, Иля свърза останалите линии. Светлинките, указващи статуса, премигваха и пулсираха; по дисплеите пробягваха букви и цифри. Страхът ѝ се изостри. Оръжието наистина не желаеше да бърника в него на това ниво.

— Лош късмет — рече тя. — Сега нека да видим…

С няколко дискретни докосвания по гривната си тя издаде цяла поредица от парализиращи ума със сложността си команди. Тризначната логика, по която действаше оперативната система на оръжието, бе характерна за програмирането на конджоинърите, но и бе дяволски трудна за разкодиране.

Вольова притихна в очакване.

Дълбоко в оръжието закономерността на нейната команда щеше да бъде огледана най-подробно от десетки модули за синтактичен разбор. И щеше да бъде изпълнена едва след като задоволеше всички критерии. Ако сработеше и командата направеше това, което си мислеше Иля, оръжието щеше да изтрие незабавно Капитана от списъка с оторизираните юзъри. Тогава щеше да остане само един валиден начин за задействането му — чрез нейния контролен хамут, хардуер, който не бе свързан с контролираната от Капитана инфраструктура на кораба.

Теорията бе непоклатима.

Получи първата индикация, че синтаксисът на командата не е бил правилен, миг преди люкът да се плъзне и да закрие отвора над главата ѝ. Гривната ѝ светна в червено. Вольова тъкмо бе започнала да подбира една особено поетична последователност от руски ругатни, когато люкът се захлопна над нея. Страхът бе станал значително по-силен, но това може би беше собствената ѝ реакция на ситуацията.

— По дяволите — измънка тя. — Хури… чуваш ли ме?

Отговор не последва.

Без предупреждение машинарията около нея се раздвижи. Камерата бе станала по-просторна, появиха се мъждиво осветени сводове, които се спускаха все по-дълбоко в оръжието. Огромни механизми с неустановена форма плуваха в кървавочервена светлина. По тях премигваха студени сини светлини или проследяваха движението на гърчещи се захранващи кабели, наподобяващи черва. Цялата вътрешност на оръжието като че ли бе започнала да се реорганизира.

И тогава Иля за малко не умря от ужас. Усети нещо друго вътре, някакво приближаващо се присъствие, промъкващо се между движещите се компоненти бавно като призрак.

Вольова заблъска по люка над главата си.

— Хури…!

Но присъствието стигна до нея. Не го видя да пристига, но почувства внезапната му близост. Беше безформено. Коленичи зад нея. Стори ѝ се, че почти го вижда с периферното си зрение, но щом отмести глава, то отново се отмести така, че да не може да го види.

Внезапно главата я заболя с такава ослепителна сила, че я накара да закрещи.

Рьомонтоар притисна слабото си тяло към един от наблюдателните мехури на „Куче грозде” и установи със зрителни средства, че двигателите всъщност бяха спрели. Беше дал правилната последователност от невронни команди и почувства моментално преминаването към безтегловност, щом корабът преустанови ускорението, но въпреки това се нуждаеше от потвърждение, че нареждането му е изпълнено. Имайки предвид случилото се, нямаше да се изненада особено, ако видеше, че синьото сияние от разпръснатата светлина все още присъства.

Видя обаче само тъмнина. Двигателите наистина бяха престанали да работят. Корабът се носеше с постоянна скорост и продължаваше да пада към Епсилон Еридани, но твърде бавно, за да хване някога Клавейн.

— А сега какво? — попита тихичко Фелка.

Тя се носеше в пространството край него, пъхнала едната си ръка в примката, която корабът се бе погрижил да ѝ осигури.

— Ще чакаме. Ако съм прав, Скейд няма да ни кара да я чакаме дълго.

— Няма да бъде доволна.

Той кимна.

— Ще възстановя мощността веднага щом ми обясни какво става. Но преди това бих искал да чуя някой и друг отговор.

Ракът се появи след минутка, като се промъкна през голяма колкото юмрук дупка в стената.

— Това е недопустимо. Защо…

— Двигателите са моя отговорност — отвърна любезно Рьомонтоар, който бе репетирал наум точно какво ще каже. — Те са рожба на една изключително деликатна и опасна технология, което обяснява експерименталната природа на новите дизайни. Всяко отклонение от очакваното им действие може да бъде признак за сериозен, дори катастрофален проблем.

Ракът размаха манипулаторите си.

— Знаеш много добре, че на двигателите им няма абсолютно нищо. Настоявам да ги включиш незабавно. Всяка секунда, която губим в дрейфуване, е в полза на Клавейн.

— Така ли? — намеси се Фелка.

— Само в най-общ смисъл. Ако се забавим още малко, единственият ни реалистичен изход ще бъде убийството му от разстояние, вместо залавянето му жив.

— Това не е ли подлагано някога на сериозно обмисляне? — осведоми се Фелка.

— Никога няма да разбереш, ако Рьомонтоар упорства в своето… неподчинение.

— Неподчинение ли? — повтори присмехулно Фелка. — Сега вече звучиш почти като демаршист.

— Не си играйте, и двамата. — Ракът се завъртя на кривите си крачка. — Включи двигателите, Рьомонтоар, или ще намеря начин да го направя и без теб.

Звучеше като блъф, но Рьомонтоар бе готов да повярва, че отменянето на командите му бе във възможностите на един член на Вътрешното светилище. Може би нямаше да бъде лесно, определено не толкова, колкото да бъде накаран да направи каквото тя иска, но не се съмняваше, че Скейд бе способна на това.

— Ще го направя… след като ми покажеш какви ги върши твоята машинария.

— Моята машинария ли?

Рьомонтоар се пресегна и взе рака от стената, а всяко от захваналите се с вакуум крачета се отдели от нея с комичен засмукващ звук. Вдигна го на нивото на очите си и се вгледа в неговия ансамбъл от сензори и разнообразни оръжия, предизвиквайки Скейд да му направи нещо. Крачетата се мятаха патетично във въздуха.

— Много добре знаеш какво имам предвид — рече той. — Искам да разбера какво става, Скейд. Искам да знам какво си се научила да правиш.

Следваха пълномощника из „Куче грозде” по виещите се сиви коридори и вертикалните шахти между отделните палуби, като се отдалечаваха от носа на кораба, тоест в посока „надолу”, ако питаха вътрешното ухо на Рьомонтоар. Ускорението сега бе една гравитационна константа и три четвърти, защото той се бе съгласил да включи двигателите при средносилен подем. Картата на другите обитатели, която имаше в ума си, показваше, че все още бяха натъпкани зад кърмовата част на кораба и че двамата с Фелка бяха единствените хора, намиращи се толкова надолу в него. Все още не бе открил къде се намира тялото на Скейд; все още не му бе проговорила през нещо друго освен гласовата кутия на рака, а обичайното му всезнание за плана на кораба бе заменено от ментална карта, осеяна с бели петна.

— Тази машинария… каквото и да е там…

— Ще разбереш рано или късно какво е — прекъсна го Скейд. — Както и всички в Майка Нест.

— Да не е нещо, което си научила от „Встъпление”?

— „Встъпление” ни показа посоката, която трябва да следваме, това е всичко. Нищо не ни бе поднесено на тепсия. — Ракът тичаше пред тях и така стигна до преграда, една от механичните врати, които се бяха затворили преди увеличаването на ускорението. — Оттук трябва да минем в онази част на кораба, която изолирах и запечатах. Трябва да ви предупредя, че от другата страна нещата ще изглеждат по-различни. Не незабавно, но тази барикада в по-голяма или по-малка степен бележи точката, от която ефектът от машинарията нараства над прага на човешката чувствителност. Може да ви се стори смущаващо. Сигурни ли сте, че искате да продължите?

Рьомонтоар погледна към Фелка; тя също го погледна и кимна.

— Давай, Скейд — каза той.

— Добре тогава.

Барикадата се отвори със свистене и зад нея се разкри дори още по-тъмно и по-мъртво пространство. Те минаха от другата ѝ страна и после слязоха още няколко нива по-ниско чрез вертикални шахти, върху дискове на бутала.

Рьомонтоар изследваше усещанията си, но не забелязваше нищо необичайно. Повдигна въпросително вежда към Фелка, която отвърна с кратко поклащане на глава. Тя също не усещаше нищо необикновено, а беше значително по-чувствителна от него към такива неща.

Продължаваха да се движат през нормални коридори, като спираха от време на време, за да възстановят енергията си. Най-сетне стигнаха до гладки стени без каквито и да било индикатори — реални, холографски или ентоптични — които да показват, че става дума за нещо по-необичайно. Ракът обаче спря и след миг в стената, на височината на гърдите им, се отвори дупка, която се уголеми, докато се оформи отвор с форма на котешка зеница. През отвора се процеждаше червена светлина.

— Ето къде живея — обясни ракът. — Моля, заповядайте.

Последваха го и се озоваха в просторно, топло помещение. Рьомонтоар се огледа, осъзнавайки, че нищо не отговаря на очакванията му. Намираше се в една почти празна стая. В нея имаше някаква апаратура и още нещо, наподобяващо малка, донякъде ужасяваща скулптура, която не разпозна веднага. Помещението бе изпълнено с тихото бръмчене на апаратурата, но и този звук не беше непознат.

Най-големият предмет бе първото, което беше забелязал. Беше някаква черна капсула с форма на яйце, поставена върху тежък, ръждивочервен пиедестал, осеян с потрепващи аналогови циферблати. Шушулката имаше античния вид на реликва от ранните дни на изследването на Космоса в близост до Земята. Разпозна в нея демаршистки спасителен апарат, семпъл и устойчив. Конджоинърските кораби никога не носеха спасителни апарати-кошове.

По него се виждаха предупредителни надписи на най-разпространените езици — нортски, русиански, каназиански — както и иконки и диаграми в ярки основни цветове. Имаше линии в жълто и черно, сивите издатини на сензори и системи за комуникация, деформирани слънчеви крила и парашути. Около една врата се виждаха фугасни стрели, а на самата врата имаше миниатюрно триъгълно прозорче.

В капсулата имаше нещо. Рьомонтоар зърна бледите извивки на нечия плът, но не можа да различи нищо повече, защото тя се намираше в матрица от кехлибарен омекотяващ сътресенията гел или някакво полепващо лековито хранително вещество. Плътта помръдваше, дишаше бавно.

— Скейд…? — промълви той, мислейки за раните, които видя, когато я посети преди тръгването.

— Приближи се — насърчи го ракът. — Погледни. Сигурна съм, че ще се изненадаш.

Рьомонтоар и Фелка се приближиха още до капсулата. В нея бе наместена някаква фигура, розова и подобна на зародиш. Виждаха се тръбички и катетри, а фигурата помръдваше почти незабележимо, не по-често от веднъж на минута. Дишаше.

Това не беше Скейд или дори онова, което бе останало от нея. Определено не беше човешко същество.

— Какво е това? — попита шепнешком Фелка.

— Скорпион — отвърна Рьомонтоар. — Хиперсвинята, онази, която намерихме на демаршисткия кораб.

Фелка докосна металната стена на капсулата. Рьомонтоар направи същото и усети несекващия ритъм на животоподдържащите системи.

— Защо е тук? — попита Фелка.

— На път към справедливостта — отговори Скейд. — Щом наближим вътрешността на системата, ще изстреляме капсулата и Конвенция Ферисвил ще си го получи обратно.

— И после?

— Ще го съдят и ще го признаят за виновен за многобройните престъпления, които се предполага, че е извършил. И тогава ще го убият, в съответствие със законовата система в момента. Необратима невронна смърт.

— Като те слуша човек, ще рече, че одобряваш.

— Трябва да си сътрудничим с Конвенцията — рече Скейд. — Те могат да направят живота ни около Йелоустоун доста труден. Свинята трябва да им бъде върната по един или друг начин. За нас щеше да бъде много удобно, ако бе умрял, докато се намираше при нас, вярвайте ми. За жалост така той има все пак някакъв, макар и нищожен, шанс да оцелее.

— За какви престъпления става въпрос? — попита Фелка.

— Военни — отвърна непринудено Скейд.

— Това не ми говори нищо. Как може да е военен престъпник, ако не е свързан с някоя известна фракция?

— Много е просто — каза Скейд. — Според законодателството на Конвенцията буквално всяко незаконно действие, извършено във военната зона, се превръща във военно престъпление по определение. А такива не липсват в случая със Скорпион. Предумишлено убийство. Политическо убийство. Тероризъм. Изнудване. Кражба. Шантаж. Екосаботаж. Трафик с нелицензиран разум на алфа-ниво. С две думи, замесвал се е във всяка престъпна дейност, за която можете да се сетите, от Казъм сити до Ръждивия пояс. Положението му щеше да бъде достатъчно сериозно и в мирно време. А във военно време повечето от тези престъпления се наказват задължително с необратима смърт. Щеше да я е заслужил вече няколко пъти дори да не се вземеше предвид природата на извършените от него убийства.

Прасето вдишваше и издишваше. Рьомонтоар наблюдаваше потрепването на защитния гел и се чудеше дали то сънуваше и ако сънуваше, от какъв характер бяха сънищата му. Свински сънища? Не беше сигурен. Не помнеше дали Рън Севън бе казал нещо по въпроса. Но пък умът на Рън Севън не беше съвсем като ума на другите прасета. Той бе един от най-ранните и несъвършени екземпляри и умственото му състояние бе доста далече от всичко, което Рьомонтоар би определил като здравомислещо. Което не означаваше, че той беше глупав или му липсваше изобретателност. Мъченията и методите за принуда, които пиратът прилагаше върху него, бяха убедително доказателство за неговата интелигентност и оригиналност. Дори сега, някъде в най-дълбоките нива на съзнанието си (имаше дни, когато дори не ги забелязваше), звучеше вик, който не секваше никога; агонизираща нишка, която го свързваше с миналото.

— Какви точни са били тези убийства? — поинтересува се Фелка.

— Той обича да убива хора, Фелка. Превърнал го е в особен вид изкуство. Не казвам, че няма и други като него — престъпни душици, които се възползват от създалото се положение. — Ракът, пълномощник на Скейд, скочи във въздуха и се приземи сръчно на едната страна на капсулата. — Но този е различен. Той се наслаждава на това, което прави.

— С Клавейн потършувахме из ума му — промълви Рьомонтоар. — Спомените, които извадихме от главата му, бяха достатъчни, за да бъде екзекутиран незабавно още там.

— Защо тогава не го направихте? — попита Фелка.

— Мисля, че при по-благоприятни обстоятелства може би щяхме да го направим.

— Прасето не трябва да ни задържа — додаде Скейд. — Има късмет, че Клавейн дезертира и ни принуди да отпътуваме за вътрешността на системата, иначе щеше да се наложи да върнем труп, напъхан в бойната глава на ракета. Бяхме започнали да мислим сериозно за този вариант. Имахме пълното право да го направим.

Рьомонтоар отстъпи крачка от "капсулата.

— А аз си помислих, че вътре може би си ти.

— И изпита ли облекчение, като разбра, че не съм аз?

Гласът го стресна, защото не дойде от рака. Той се огледа и за първи път обърна подобаващо внимание на непознатия обект, на който преди това само бе хвърлил бърз поглед. Беше му напомнил скулптура: цилиндричен сребърен пиедестал в средата на стаята, поддържащ отделена човешка глава.

Главата изчезваше в пиедестала някъде около средата на врата, за който бе свързана с тясна черна пломба. Пиедесталът бе съвсем малко по-широк от главата и завършваше с черна основа с множество вдлъбнатини и резки. От време на време издаваше гъргорещ звук или щракваше в резултат на незабележимо извършващите се в него медицински процеси.

Главата се наклони леко за поздрав и след това заговори, влагайки мислите си в главата му. [Да, това съм аз. Радвам се, че успяхте да последвате моя пълномощник. Сега вече сме в радиуса на действие на устройството. Усети ли някой от неприятните ефекти?]

„Само леко гадене” — отвърна Рьомонтоар.

Фелка се приближи още до пиедестала.

— Имаш ли нещо против да те пипна?

[Моля, заповядай.]

Рьомонтоар гледаше как тя притисна едва-едва пръсти в лицето на Скейд, очертавайки контурите му с ужасено внимание. „Това си ти, нали?” — попита той.

[Струваш ми се малко изненадан. Защо? Да не би състоянието ми да те смущава? Озовавала съм се и в значително по-обезпокояващи условия, уверявам те. Това е само временно.]

Но зад мислите ѝ той усети бездни от ужас; толкова силно отвращение от самата себе си, че се бе превърнало почти в нещо като страхопочитание. Нямаше представа дали му позволяваше нарочно да усети чувствата ѝ или контролът и просто не беше достатъчно голям, за да маскира онова, което изпитваше в действителност.

„Защо остави Делмар да направи това с теб?”

[Идеята не беше негова. Излекуването на цялото ми тяло щеше да отнеме прекалено много време, а оборудването на Делмар е прекалено обемисто, за да се пренася. Предложих му да отдели главата ми, която изобщо не беше засегната.]

Скейд погледна надолу, макар да не можеше да наклони глава. [Този животоподдържащ апарат е прост, надежден и достатъчно компактен за моите нужди. Има известен проблем с поддържането на точната химия на кръвта, сред която би се намирал мозъкът ми, ако беше все още свързан с пълноценно функциониращо тяло — хормони и нещо от този род — но, като се изключи незначителната емоционална лабилност, страничните ефекти са пренебрежимо малки.]

Фелка направи крачка назад.

— А тялото ти?

[Делмар ще подготви заместител, клониран от оригиналното тяло, докато се върна в Майка Нест. Процедурата по закрепването на главата няма да му създаде трудности, особено като се има предвид, че отделянето ѝ бе осъществено при контролирани обстоятелства.]

— Е, в такъв случай всичко е наред. Но си все още затворник", освен ако не съм пропуснала нещо.

[Не. Разполагам с известна подвижност, дори сега.] Главата се завъртя на цели двеста и седемдесет градуса. От потъналата в полумрак част на помещението пристъпи нещо, което Рьомонтоар бе взел за чакащ слуга, от онези, които можеха да се видят във всяко добре уредено домакинство. Двукраката машина с наподобяващи човешките форми имаше отхвърлен, депресиран вид. Беше без глава, с кръгов отвор между раменете.

[Помогнете ми да вляза вътре, ако обичате. Слугата може да го направи, но това всеки път му отнема цяла вечност.]

„Да влезеш вътре ли?” — попита Рьомонтоар.

[Хвани незабавно поддържащата подпора под врата ми.]

Рьомонтоар обхвана и с двете си длани сребърния пиедестал и го дръпна. Последва тихо изщракване и горната част, заедно с главата, остана в ръцете му. Той я вдигна и установи, че е много по-тежка, отколкото бе очаквал. Там, където пиедесталът се бе разделил, висяха слузести, извиващи се кабели. Те се мятаха слепешката като змиорки.

[А сега ме занеси внимателно до слугата.]

Рьомонтоар направи, каквото му бе казано. Може би вероятността да изтърве главата му мина през ума един-два пъти, макар да се съмняваше, че падането би навредило особено на Скейд: подът почти със сигурност щеше да омекне, за да абсорбира удара. Постара се обаче да не допусне по-нататъшното развитие на тези мисли.

[Сега ме постави върху тялото на слугата. Връзките ще се осъществят сами. Внимателно сега… действай лекичко.]

Той плъзна сребърната сърцевина в машината, докато срещна съпротива. „Това ли е?”

[Да.] — Очите на Скейд видимо се разшириха, а кожата ѝ придоби розовина, която бе липсвала досега. [Да. Връзката е възстановена. Сега, да видим… контрол на мотора…]

Ръката на слугата отхвръкна яростно напред, юмрукът му се свиваше и отпускаше конвулсивно. Скейд я издърпа назад и задържа разтворената длан пред очите си, изучавайки механичната ѝ анатомия от лъскаво черно и хром, изпаднала в екстатична омая. Слугата беше със странен дизайн, напомнящ средновековна броня; той беше едновременно красив и груб.

„Ти май си падаш по него.”

Слугата направи тътреща крачка напред, протегнал леко и двете си ръце напред. [Да… С това свикнах най-бързо. Понякога си мисля дали да не кажа на Делмар изобщо да не си прави труда.]

— За какво да не си прави труда? — попита Фелка.

[Да излекува цялото ми тяло. Струва ми се, че предпочитам това. Това между другото е шега.]

— Разбира се — съгласи се смутено Фелка.

[Трябва обаче да си благодарна, че това се случи с мен. Така вероятността да се постарая да върна Клавейн жив нараства.]

— И защо?

— Защото много би ми се искало да види какво направи с мен. — Скейд се обърна със скърцане на метал. — А сега, струва ми се, искахте да видите и още нещо. Продължаваме ли?

Бронята ги поведе навън от стаята.