Корабът на изкуплението

ТРИЙСЕТ И ОСМА ГЛАВА

Когато доближи битката с още петстотин километра, Антоанет напусна мостика, вярвайки, че корабът ще се грижи сам за себе си три-четири минути, докато тя каже „довиждане” на Скорпион и неговия ескадрон. Когато стигна до големия обезвъздушен хангар, където чакаха прасетата, външният люк вече се бе отворил и първата от трите совалки беше излетяла. Видя само как сините ѝ пламъци се отдалечават към бляскавата сърцевина на битката. Последваха я незабавно два велосипеда, после дойде ред на втората совалка, изтласкана от тумбестите хидравлични бутала, които досега бяха използвани за придвижването на обемни товари.

Скорпион вече закопчаваше обезопасителния си колан, наместен в своя велосипед край третата совалка. Тъй като велосипедите на борда на „Буревестник” не бяха стигнали дотук сами чак от „Зодиакална светлина”, те носеха повече оръжие и амуниции и бяха по-добре бронирани от останалите. Бронята на велосипеда на Скорпион представляваше смъртоносна за очите комбинация от светещи цветове и отразяващи участъци. Беше почти невъзможно да се различи рамката на велосипеда под слоевете на бронята и различните форми на оръжията. Зейвиър му бе помогнал да направи последна проверка на отделните системи и точно преустанови връзката на някакъв лаптоп от диагностичния вход под седалката на велосипеда. Показа с вдигнат палец, че всичко е наред, и потупа бронята на миниатюрния летателен апарат.

— Изглежда си готов — обади се Антоанет през комуникационния канал на скафандъра.

— Не трябваше да излагаш на риск кораба си — каза Скорпион. — Но след като го направи, ще използвам подобаващо икономисаното си по този начин гориво.

— Не ти завиждам, Скорпион. Знам, че вече изгуби доста от войниците си.

— Те са наши войници, Антоанет, не само мои. — Включи контролното си табло и то заблестя във всевъзможни цветове, когато втората совалка бе избутана през люка от буталата. Стартерът на мотора му излъчваше силно синкаво сияние, отразявано от бронята. — Слушай — рече той. — Иска ми се да помислиш върху един факт. Ако знаеше каква е средната продължителност на живота на прасетата в Мълч, случилото се днес нямаше да ти се стори толкова трагично. Повечето от членовете на моята армия щяха да са умрели още преди години, ако не се бяха включили в кампанията на Клавейн. Смятам, че са му задължени, а не обратното.

— Това не означава, че трябваше да умрат днес.

— И повечето от тях няма да умрат. Клавейн е наясно от самото начало, че ще трябва да се примирим с известни загуби, моите прасета също го знаеха. Никога не сме превземали дори една пресечка в Казъм сити, без да се пролее кръв. Но повечето от нас ще се върнат на кораба, и то заедно с оръжията. Вече печелим, Антоанет. След като Клавейн използва кода за възпиране на оръжията, с войната на Вольова беше приключено. — Прасето дръпна надолу предпазващия от светлинни отблясъци визьор с ръкавицата си. — Това сега дори не е война, а просто една прочистваща терена операция.

— Може ли все пак да ти пожелая късмет?

— Можеш да ми пожелаеш каквото ти харесва, дяволите да го вземат. Това няма да промени нищо. А ако промени, значи не съм се подготвил достатъчно добре.

— Късмет, Скорпион. Късмет и на теб, и на цялата ти армия.

Буталата вече изтласкваха третата совалка към отвора. Антоанет стоя и гледа, докато и останалите велосипеди, заедно с велосипеда на Скорпион я последваха, а след това нареди на кораба да затвори люка и да се отдалечи от мястото на битката.

Вольова стигна невредима до оръжие седемнайсет. Макар наоколо битката за кораба ѝ да бушуваше с пълна сила, Клавейн очевидно вземаше всички възможни предпазни мерки да не повреди плячката. Преди да тръгне, тя бе изучила модела на действие на неговите велосипеди, совалки и корвети и стигна до заключението, че корабът ѝ може да стигне до оръжие седемнайсет с вероятност да не бъде улучен само от петдесет процента. В друг случай шансът за оцеляване би ѝ се сторил недопустимо нисък, но сега, донякъде за свой ужас, реши, че е по-скоро благоприятен. Оръжие седемнайсет единствено от петте не беше изтеглено обратно сред сигурността и уединението на „Носталгия по безкрая”. Иля паркира совалката си до него, достатъчно близо, за да няма как атаката срещу нея да не повреди и оръжието. После изтегли въздуха от кабината за управление на полета, защото не искаше да губи време с процедурата за изравняване на наляганията в херметичната камера. Скафандърът улесняваше движенията ѝ и ѝ даваше фалшиво усещане за сила и жизненост. Но може би все пак не всичко се дължеше на скафандъра.

Вольова се измъкна от отворения люк на совалката и за момент увисна между нея и оръжие седемнайсет. Чувстваше се ужасно уязвима, но спектакълът от битката беше хипнотизиращ. Накъдето и да погледнеше, виждаше само щурмуващи кораби, танцуващи искри от пламъците на двигателите им и кратки, обрамчени в синьо цветове на експлозии материя-антиматерия. Радиото ѝ пращеше от непрекъснатите смущения. Радиационният сензор на скафандъра ѝ пищеше непрестанно. Изключи и двете, защото жадуваше за тишина и спокойствие.

Беше паркирала совалката непосредствено над люка отстрани на оръжието. Усещаше пръстите си непохватни, докато набираше команди в гривната на скафандъра си, но действаше бавно и не допусна грешка. Не беше убедена, че ще постигне нещо заради дадената от Клавейн команда.

Люкът обаче се отвори с плъзгане и отвътре се разнесе бледозелена светлина.

— Благодаря — каза триумвирът, без да се обръща конкретно към никого.

Спусна се в зеления кладенец с главата напред. Всички доказателства за войната изчезнаха като кошмарен сън. Отгоре Вольова виждаше само бронирания корем на своята совалка, а наоколо си различаваше само вътрешната машинария на оръжието, окъпана все в същото блудкаво зелено сияние.

Залови се с извършването на процедурата, която вече беше изпълнявала, като на всяка крачка очакваше да се провали. Генераторите на страх работеха все така с пълна мощност, но този път тревожността ѝ се стори по-скоро успокояваща, отколкото смущаваща. Това означаваше, че критично важните функции на оръжието все още бяха активни и че Клавейн само беше зашеметил оръжие седемнайсет, а не го беше убил. Всъщност никога не беше предполагала сериозно, че може да бъде другояче, но в ума ѝ все пак бе останало известно съмнение. Ами ако той не се беше справил както трябва с кода?

Но оръжието не беше мъртво, а само спеше.

И тогава се случи същото като първия път. Люкът рязко се затвори, вътрешността на оръжието започна да се движи заплашително и тя усети приближаването на нещо. Към нея се бе насочило някакво неописуемо злобно присъствие. Вольова събра всичките си сили. Преживяването не ставаше по-малко смущаващо поради факта, че това не беше нищо повече от една по-съвършена субперсона.

Присъствието се промъкна зад нея, сянка, която оставаше вечно на самия ръб на периферното ѝ зрение. Отново се парализира и, както и преди, страхът бе десеторно по-голям от усещането, което бе имала току-що.

[За злите няма почивка, нали, Иля?]

Спомни си, че оръжието може да разчита мислите ѝ. „Реших просто да се отбия, за да видя как се чувстваш, Седемнайсети. Нали нямаш нищо против?”

[Това ли е всичко? Светско посещение?]

„Е, всъщност става дума за нещо малко повече от това.” [Така си и мислех. Ти идваш само когато искаш нещо, нали?]

„Определено не може да се каже, че полагаш особени усилия да ме накараш да се почувствам добре дошла, Седемнайсети.”

[За какво говориш? За насилствената парализа и чувството за всеобхватен ужас? Искаш да кажеш, че не ти допадат?] „Не мисля, че съм създадена, за да ги харесвам, Седемнайсети.”

Долови съвсем леко недоволство в отговора на оръжието.

[Може би.]

„Седемнайсети… налага се да поговорим по един въпрос, ако нямаш нищо против…”

[Няма да ходя никъде. Нито пък ти.]

„Така е. Наясно ли си с възникналото затруднение, Седемнайсети? Кодът, който не ти позволява да стреляш?”

Сега нацупването, ако наистина ставаше дума за такова нещо, заприлича повече на възмущение.

[Как няма да знам за него?]

„Просто проверявах, това е всичко. Колкото до този код, Седемнайсети…”

[Да?]

„Предполагам, че няма никакъв шанс да не му обърнеш внимание?”

[Да не обърна внимание на кода?]

„Нещо от този род, да. Тъй като имаш известна свобода на волята, помислих, че може би си заслужава да подхвана този… как да се изразя… дебат… Разбира се, знам, че е неразумно да очаквам от теб да бъдеш способен на такова нещо…”

[Неразумно ли, Иля?]

„Ами, ти със сигурност имаш своите ограничения. И ако, както твърди Клавейн, този код причинява системно прекъсване от корен… не може да се очаква да направиш кой знае какво по въпроса, нали така?”

[Какво ли знае пък Клавейн?]

„Доста повече от теб или мен, струва ми се…”

[Не ставай глупава, Иля.]

„В такъв случай възможно ли е…?”

Последва пауза, преди оръжието да благоволи да отговори. В този момент Вольова си помисли, че все пак може би не е изключено да успее. Дори степента на страх намаля дотолкова, че вече не беше нищо повече от остра крещяща истерия.

И тогава оръжието гравира отговора си в главата ѝ.

[Знам какво се опитваш да направиш, Иля.]

„Нима?”

[Но няма да излезе нищо. Не вярвам да мислиш сериозно, че могат да ме манипулират чак толкова лесно. Толкова абсурдно детински.]

„Не знам. За момент ми се стори, че виждам в теб нещо от самата себе си, Седемнайсети. Това е всичко.”

[Ти умираш, нали?]

Това я шокира.

„Откъде знаеш?”

[Знам много повече за теб, отколкото ти — за мен, Иля.] „Да, умирам. Но какво променя този факт? Ти си само една машина, Седемнайсети. Изобщо нямаш представа какво е това.”

[Няма да ти помогна.]

„Няма ли?”

[Не мога. Ти си права. Кодът действа из корен. Не мога да направя нищо.]

„В такъв случай всички приказки за свободна воля…” Парализата се прекрати мигновено, без предупреждение. Страхът остана, но не беше така краен както преди. Около нея оръжието се бе раздвижило отново, водещата навън врата се отвори и коремът на совалката се показа.

[Това не беше нищо. Просто приказки.]

„В такъв случай ще си вървя. Довиждане, Седемнайсети. Имам чувството, че това е последният ни разговор.”

Стигна обратно до совалката. Точно премина през люка и се озова в обезвъздушената кабина, когато забеляза някакво движение отвън. Тромаво, като голяма стрелка на компас, търсеща север, тайното оръжие се насочваше към нова цел, а от двигателите му изскачаха искри. Вольова погледна към дългата му ос, търсейки някаква отправна точка, каквото и да е от бойната сфера, което би я ориентирало накъде се насочваше оръжие седемнайсет. Но гледката беше прекалено объркваща, а нямаше време да даде команда на дисплея на конзолата да ѝ го покаже.

Оръжието спря рязко. Сега ѝ напомни желязната стрелка на титаничен часовник, биещ часа.

Тогава от пастта му изригна ослепителна линия и изчезна в пространството.

Седемнайсет стреляше.

„Това ще се случи след три милиарда години — продължи Фелка. — Две галактики ще се сблъскат: нашата и най-близката спираловидна съседка, галактиката Андромеда. В момента ги делят повече от два милиона светлинни години, но те се движат една към друга с неподлежаща на спиране инерция и това ще доведе до разрушение с космически мащаби. ” Клавейн я попита какво ще стане, когато галактиките се срещнат и тя обясни, че са възможни два сценария, два варианта на бъдещето. „В единия вълците, инхибиторите или, по-точно, далечните им потомци-машини прекарват живота през тази криза така, че да излезе от другия край, където ще може да процъфтява и да се разпространява безпрепятствено. Предотвратяването на сблъсъка не е възможно — уточни Фелка. — Дори една бродеща из галактиката, свръхорганизирана култура на машини не разполага с необходимите ресурси, за да го предотврати напълно. Но могат да се справят донякъде с него, най-лошите последствия могат да се избегнат. Това ще се случи на много нива. Вълците знаят няколко техники за придвижване на цели слънчеви системи, така че биха могли да ги отклонят в по-безопасен район. Методите не са прилагани през най-новата галактическа история, но повечето са опитвани и тествани в миналото, при различни спешни локални ситуации или при по-всеобхватни програми за изолиране. Проста машинария, за чието построяване е нужно да се разрушат само един-два свята на система, би могла да се прикрепя към корема на звездата. Атмосферата на звездата може да бъде изтеглена и огъната от леко вълнуващи се магнитни полета, приканващи материята да излита от повърхността. Звездното вещество би могло да се манипулира и да се принуди да лети само в една посока, действайки като излизащи от дюзата на огромна ракета отработени вещества. Това трябва да се направи деликатно, така че звездата да продължава стабилното си горене, а останалите планети да не изпопадат от орбитите си, когато тя започне да се движи. Отнема много време, но обикновено не е проблем; нормално те усещат десетки милиони години по-рано кога дадена система ще трябва да се придвижи.

Има и други техники: звездата може да се облече частично в черупка от огледала, така че налягане от собствената радиация да създаде импулс. По-малко тествани или предизвикващи по-малко доверие техники използват мащабно манипулиране на инерцията. Те са най-лесните, когато действат добре, но когато нещо не е както трябва се стига до потресаващи инциденти, катастрофи, при които цели системи внезапно са изхвърляни от галактиката с близка до светлинната скорост, запокитвани в междугалактическото пространство без надежда за връщане.

Вълците научили, че по-бавните, по-стари подходи често са по-добри от новооткритите способи.

Цялата тази работа, разбира се, не се ограничава единствено с придвижване на звезди. Дори ако двете галактики просто се докоснат пътьом, без да връхлетят челно една върху друга, пак няма да мине без гигантски фойерверки при сблъсъка на стените от газ и прах. При преминаването на ударните вълни през галактиките, ще се стартират преждевременно цикли на раждане на звезди. Цяло поколение свръхмасивни горещи звезди ще живеят и умрат за едно космическо премигване, загивайки в също толкова конвулсивни цикли на свръхнови. Не е изключено отделни звезди и техните слънчеви системи да преминат без драскотина през въпросните събития, но катастрофалните експлозии ще стерилизират огромни пространства от Галактиката. Положението ще бъде милиони пъти по-ужасно, ако сблъсъкът е челен, но и това развитие на нещата може да се задържи до известна степен и последствията да бъдат сведени до минимум. В продължение на един милиард години машините ще се трудят не за потискането на интелигентния живот, а за създаването на горещи звезди. Онези, които се изплъзнат от мрежата, ще бъдат отведени до ръба на пространството от машини за придвижване на звезди, така че предсмъртните им експлозии да не излагат на заплаха новопроцъфтелите култури.

Тази титанична работа няма да приключи скоро.

Но това е само един вариант на бъдещето. Има и друг — обясни Фелка. — При другия вариант разумът ще се промъкне през мрежата тук и сега и тогава инхибиторите ще изгубят здравата си хватка над Галактиката.

При този вариант на бъдещето времето на голямото процъфтяване е предстоящо според космическите измерения. То ще стане през следващите няколко милиона години. За миг сърцето на Галактиката ще загъмжи от живот, ще се превърне в групов, гъсто населен оазис на разума. Това ще бъде време на чудеса.

И въпреки това то е обречено.

Органичният разум не може да достигне организацията, която е необходима за успешното преминаване през сблъсъка. Сътрудничеството между видовете просто не е възможно в тези мащаби. Ако един вид избива всички останали, галактическите култури никога няма да се обединят в достатъчна степен, за да предприемат толкова масивна и продължителна програма като операцията по избягване на сблъсъка. И не защото няма да видят, че нещо трябва да се направи, а защото всеки вид ще предлага своя стратегия, свое предпочитано решение на проблема, и ще държи на него на всяка цена. Предизвиканите от това спорове няма да отстъпят с нищо на Войната на зазоряване.

Прекалено много ръце ще искат да държат космическото кормило — додаде Фелка. — Сблъсъкът ще се превърне в реалност и резултатите, от самия него и от придружаващите го войни, ще бъдат катастрофални. Това няма да сложи незабавно край на живота в Млечния път. Няколко премигващи разумни пламъчета ще се борят за живот в продължение на още два-три милиарда години, но поради мерките, които са взели, за да оцелеят, те самите също ще са се превърнали в машини. Никога вече няма да възникне нещо подобно на обществата отпреди сблъсъка. ”

Почти веднага след като Вольова установи, че оръжието стреля, лъчът секна и тя видя оръжие седемнайсет точно такова, каквото го беше оставила. Според нея то се бе освободило от контрола на Клавейн за около половин секунда. Ако не и за по-малко.

Включи радиото на скафандъра си. Незабавно прозвуча гласът на Хури.

— Иля…? Иля…? Можеш ли…

— Чувам те, Хури. Да не е станало нещо?

— Нищо не е станало, Иля. Просто ти очевидно успя да направиш каквото си беше наумила. Оръжието от тайната оръжейна улучи директно „Зодиакална светлина”.

Триумвирът затвори очи, наслаждавайки се на мига, като се питаше защо това не ѝ се струваше победа, както си бе представяла.

— Директен удар, казваш?

— Да.

— Не може да бъде. Не съм видяла светкавица от взривяването на конджоинърските двигатели.

— Казах, че попадението беше директно, а не фатално.

Междувременно Вольова беше успяла да извика изображението на неприятелския лайтхъгър на конзолата на совалката. Оттам го прехвърли във визьора на шлема си и се зае да изучава със страхопочитание пораженията. Лъчът беше срязал кораба на Клавейн, както нож — самун хляб, някъде през една трета от дължината. Подобният на игла нос, блестящ с шлифованите повърхности на леда с диамантени нишки, беше килнат на една страна от останалата част на корпуса и изоставаше, движейки се с вледеняващи бавни движения, като срутващ се остър връх на кула. Оставената от лъча рана все още беше яркочервена, а от двете страни на увредения корпус избухваха експлозии. Това беше най-сърцераздирателно красивото нещо, което беше виждала от известно време. Жалко само, че не го виждаше със собствените си очи.

Точно тогава совалката се килна на една страна. Иля излетя и се блъсна в стената, защото не бе успяла да си сложи предпазния колан на мястото пред конзолата. Какво бе станало? Да не би оръжието да се беше прицелило отново и да бе блъснало совалката при този процес? Тя се изправи и насочи очилата си към прозореца, но оръжието не беше променило ориентацията си откакто бе стреляло. Совалката отново се наклони рязко на една страна и този път тя усети, посредством дактилните сензори на ръкавиците си, острото стъргане на метал в метал. Все едно че друг кораб се триеше в нейния.

Стигна до това заключение само миг преди първата фигура да влезе през все още отворения люк. Вольова се прокле, задето не бе затворила след себе си, но фактът, че носи скафандър, бе създал в нея фалшиво усещане за сигурност. А трябваше да мисли не толкова за нуждите за поддържане на живота си, колкото за опасността от нахлуване в совалката. Точно такъв тип грешка нямаше да допусне никога, ако беше добре, но предположи, че може да си позволи една-две грешки в края на играта. Все пак беше нанесла нещо като победоносен удар върху лайтхъгъра на Клавейн. Отрязаният корпус се отдалечаваше, оставяйки след себе си любопитни следи от механична кръв.

— Триумвир? — обади се фигурата; гласът на мъжа избръмча в каската ѝ.

Тя се вгледа в бронята му и забеляза странната ѝ украса и изумителното противопоставяне на светеща боя и огледални повърхности.

— Имате това удоволствие — отвърна тя.

Фигурата беше насочила срещу ѝ оръжие с широко дуло. Отзад в кабината се промъкнаха още два екземпляра с подобни брони. Първият дръпна надолу черния си визьор; през дебелото тъмно стъкло на каската му Вольова различи не особено човешките черти на суперпрасе.

— Казвам се Скорпион — информира я той. — Тук съм, за да приема вашата капитулация, триумвир.

— Моята капитулация ли? — възкликна изненадано тя.

— Да, триумвир.

— Не си ли поглеждал напоследък през прозореца, Скорпион? Добре би било да го направиш.

Нашествениците се посъветваха нещо помежду си. Тя усети точно в коя секунда те си дадоха сметка какво се бе случило. Последва почти незабележимо свеждане на дулото на оръжието, искрици на колебание в очите на Скорпион.

— Въпреки това сте наш затворник — заяви той, но съвсем не така убедено, както преди.

Иля се усмихна снизходително.

— Е, става доста интересно. Къде според теб ще осъществим формалностите? На вашия кораб или на моя?

„И за това ли става дума? Това ли е изборът, който ми се предлага? Че дори да победим, дори да бием вълците, това няма да означава нищо в дългосрочен план? Че най-доброто, което бихме могли да направим за запазването на самия живот, съобразявайки се с общата перспектива, е да се свием и да умрем още сега? Че би трябвало да се предадем на вълците, а не да се готвим за борба с тях?”

[Не знам, Клавейн.]

„Възможно е това да е лъжа. Възможно е да е само самооправдателна реторика и Вълкът да ти е показал тяхната пропаганда. Може би изобщо не съществува по-висша кауза. Може би в действителност те просто изтребват разума, без да се нуждаят от причина за това. Но дори да са ти показали самата истина, пак нещо не ми се струва както трябва. Каузата може и да е справедлива, но историята е пълна с жестокости, извършени в името на някаква правда. Можеш да ми се довериш в това отношение. Не можеш да извиниш избиването на милиарди разумни същества с осъществяването на някаква далечна утопична мечта, независимо от алтернативата.”

[Но ти знаеш точно каква е алтернативата, Клавейн. Абсолютно унищожение.]

„Да. Или поне те твърдят така. Ами ако не е толкова просто? Ако казват истината, тогава цялата бъдеща история на галактиката ще бъде повлияна от присъствието на вълците. Никога няма да разберем какво би се случило, ако те не бяха хванали кормилото в кризисния период. Експериментът се променя. И сега вече в него участва нов фактор: слабостта на вълците, фактът, че силите им бавно намаляват. Може би никога не са били създадени, за да бъдат толкова брутални, Фелка… Замисляла ли си се над това? Че някога са били повече овчари, отколкото бракониери? Може би това е бил първият им провал, толкова отдавна, че вече никой не го помни? Вълците продължават да следват правилата, които са били инструктирани да налагат, но го правят все по-неразумно и все по-безмилостно. Започналото като внимателно сдържане се е превърнало в геноцид. Започналото като авторитет се е превърнало в тирания, самоувековечаваща се и самоналагаща се. Помисли върху това, Фелка. Възможно е действията им да са мотивирани от по-висша кауза, но не е задължително тя да е справедлива.”

[Знам само това, което ми показа той. Не е моя работа да избирам, Клавейн. Не е моя работа да ти показвам какво би трябвало да правиш. Реших само, че трябва да бъде казано.]

„Знам. И не те виня за това.”

[Какво смяташ да правиш, Клавейн?]

Той се замисли за жестокия баланс на нещата: образуващите нещо като уравнение перспективи на космическата борба — продължаващи хилядолетия битки, раздиращи лицето на галактиката — противопоставени срещу безкрайно по-величествени перспективи на космическа тишина. Мислеше си за въртящи се около оста си светове и луни, чиито дни не бяха преброени, а сезоните им бяха незапомнени. Помисли си за звездите, които живееха и умираха в отсъствието на разумни наблюдатели, пламтящи в безсмисления мрак до края на времената, без нито една съзнателна мисъл да наруши леденото спокойствие между тук и вечността. Машините можеха пак да обикалят из тези космически степи и в известен смисъл да преработват и тълкуват фактите, но нямаше да има нито признателност, нито любов, нито омраза, нито загуба, нито болка, само анализ, докато последният проблясък на мощност изчезне в последната верига, така че финалният алгоритъм да замре, така и без да бъде довършен.

Разбира се, той беше безнадеждно антропоморфен. Цялата драма засягаше само местната група галактики. Отвъд тях, не само на десетки, а на стотици милиони светлинни години оттук, съществуваха други подобни групи, струпвания на десет-двайсет галактики, свързани в мрака от взаимодействието на своята гравитация. Бяха прекалено далече, за да си въобразява, че може да се стигне до тях, но така или иначе съществуваха някъде там. Бяха застрашително безмълвни… но това не означаваше непременно, че са лишени от разум. Може би бяха научили колко ценно е мълчанието. Величествената история на живота в Млечния път може би представляваше само една скромна нишка в нещо отрезвяващо със своите размери. Може би в крайна сметка даже нямаше значение какво щеше да се случи тук. Изпълнявайки сляпо дадените им в далечното галактическо време инструкции, вълците можеха да задушат разумния живот сега или да преведат една негова нишка през най-тежката криза. И може би нито един от възможните изходи всъщност нямаше значение, така както унищожението на живота на един-единствен остров не би променило кой знае какво от богатия живот, кипящ върху един цял свят.

Или пък това имаше по-голямо значение от каквото и да било друго.

Клавейн го прозря с внезапна, спираща сърцето яснота: единственото, което имаше значение, беше тук и сега. Единственото, което имаше значение, беше оцеляването. Разумът, който се подчиняваше и приемаше собственото си унищожение, независимо какви бяха дългосрочните доводи, независимо колко благородна беше по-висшата кауза, не беше от този тип разум, който би имал интерес да опази.

Нито от тип, на който би имал интерес да служи. Като всеки друг труден избор, който му се бе налагало да прави някога, сърцевината на проблема беше детински лесна: можеше да отстъпи оръжията и да приеме да стане съучастник в предстоящото унищожение на човечеството с пълното съзнание, че е дал своята дан за окончателната съдба на разума. Или можеше да вземе оръжията сега или поне толкова, доколкото успееше да се добере, и да се изправи срещу тиранията.

Може би щеше да бъде безсмислено. Може би така неизбежното просто щеше да се отложи във времето. Но ако случаят беше такъв, какво щеше да му навреди да опита?

[Клавейн…]

Изпълни го безбрежно спокойствие. Сега вече всичко беше ясно. Щеше да ѝ каже, че е решил да вземе оръжията и да се опълчи срещу ставащото, а бъдещата история можеше да върви по дяволите. Той беше Невил Клавейн и никога в живота си не се беше предавал.

Но внезапно нещо друго привлече вниманието му. „Зодиакална светлина” беше улучен. Големият кораб се разцепваше на две.