Корабът на изкуплението

ЧЕТИРИЙСЕТА ГЛАВА

Измъкнаха го треперещ от отворения ковчег. Той се чувстваше като спасен в последния момент, давещ се през зимата човек. Започна да фокусира лицата на хората наоколо, но не разпозна веднага нито едно от тях. Някой хвърли термално одеяло около раменете му. Гледаха го без да говорят, защото предполагаха, че не му беше до разговори и би предпочел да се ориентира със собствени сили.

Клавейн поседя на ръба на ковчега няколко минути, докато усети в краката си достатъчно енергия, за да се потътри из стаята. Спъна се в последния момент, но успя да падне грациозно, сякаш внезапно бе решил да се подпре на бронираната рамка на прозореца. Взря се през стъклото. Не виждаше нищо освен тъмнина и собственото си призрачно отражение. Изглеждаше като без очи, очните му кухини бяха със сенки, също толкова черни, както и вакуумът навън. Изпълваше го непреодолимо усещане за дежа вю, чувството, че вече е бил тук, и е съзерцавал подобното си на маска лице. Той опъна нишката на спомените, докато се освободи, и си припомни една, организирана в последния момент дипломатическа мисия, една приближаваща към окупирания Марс совалка, предстоящата конфронтация с един стар враг и приятел на име Галиана… и си спомни, че даже тогава, преди четиристотин години, макар вече май да бяха и повече, се почувства прекалено стар за света, прекалено стар за ролята, която му налагаше той. Ако тогава знаеше какво му предстои, или щеше да се изсмее, или да полудее. Беше му се струвало, че това е краят на живота му, а в действителност се бе оказало само миг от неговото начало, който сега трудно отделяше от детството си.

Погледна назад към хората, които го бяха довели, и после нагоре, към тавана.

— Намалете осветлението — обади се някой.

Отражението му изчезна. Сега успяваше да види нещо друго освен тъмнина. Беше рояк звезди в едната полусфера на небето. Червени, сини, златни и смразяващо бели. Едни бяха по-ярки от други, но той не виждаше познати съзвездия. Но струпването на звезди в едната част на небето означаваше само едно — все още се движеха релативистично, все още с близка до светлинната скорост.

Клавейн се обърна към групичката хора.

— Мина ли битката? — попита той.

Бледа тъмнокоса жена отговори от името на всички:

— Да, Клавейн. — Говореше топло, но не с абсолютната увереност, която бе очаквал. — Да, мина. Влязохме в бой с трите конджоинърски кораба, като унищожихме единия и повредихме другите два.

— Само ги повредихте?

— Симулациите не го представиха съвсем правилно — отвърна жената. Тя се приближи до Клавейн и напъха под носа му чаша с някаква кафява течност. Той се вгледа в лицето и косата ѝ. В тях имаше нещо познато, нещо, което пробуди същите стари спомени, раздвижени от отражението му в прозорчето. — Ето, изпий това. Възстановяващи медишинки от арсенала на Иля. Ще ти подейства превъзходно.

Клавейн пое чашата от ръката ѝ и подуши бульона. Миришеше на шоколад, а бе очаквал чай. Отпи малко от него.

— Благодаря — каза той. — Имаш ли нещо против, ако те попитам как се казваш?

— Ни най-малко. Аз съм Фелка. Познаваш ме много добре.

Той я погледна и сви рамене.

— Струваш ми се позната…

— Изпий го. Мисля, че имаш нужда от него.

Паметта му се възвръщаше на части, като електричеството в останал за известно време без ток град: светват квартал след квартал, докато нормалното захранване се възстанови напълно. Дори когато се чувстваше добре, му прилагаха все нови и нови терапии с медишинки, всяка една от които въздействаше върху конкретна мозъчна функция и се даваше в още по-фино определени дози от предишната, докато Клавейн гримасничеше и не съдействаше особено охотно. Най-накрая стигна дотам да не желае никога повече да види чаша с топъл шоколад.

След няколко часа заключиха, че е неврологично здрав. Все още имаше неща, които не си спомняше с особена точност, но му обясниха, че това е в допустимите рамки на обичайната амнезия, придружаваща излизането от замразено състояние, и не говори за неприятен развой на събитията. Дадоха му биомонитор под формата на леко наметало, назначиха му издължен бронзов слуга и му казаха, че е свободен да се движи където иска.

— Не е ли редно да попитам защо ме събудихте?

— Ще стигнем и до това, но по-късно — отвърна Скорпион, който явно командваше парада. — Няма причина да бързаме толкова, Клавейн.

— Но доколкото разбирам, трябва да се вземе някакво решение?

Скорпион погледна към един от другите лидери, някаква жена на име Антоанет Бакс. Имаше големи очи и луничав нос и той усещаше, че има спомени и за нея, но все още не ги беше изнамерил. Тя кимна почти незабележимо в отговор.

— Не бихме те събудили само заради гледката, Клавейн — увери го Скорпион. — Става дума за един голям боклук, дори при изгасени светлини.

Някъде в сърцето на огромния кораб имаше място, което му се струваше, че принадлежи на съвсем друга част на вселената. Това бе една полянка, място с трева, дървета и синтетично синьо небе. Във въздуха се носеха холографски птици: папагали, колибри и други от този род, които прелитаха от дърво на дърво, оставяйки кометоподобни следи от ярки основни цветове. Водопадът в далечината изглеждаше подозрително истински, обвит в синкавобяла мъгла там, където падаше в малко тъмно езеро.

Фелка го съпроводи до равно петно от прохладна, лъскава трева. Тя носеше дълга черна рокля, стигаща до под глезените. Очевидно нямаше нищо против подгъвът ѝ да се влачи по мократа от росата трева. Двамата седнаха един срещу друг, за да си починат, върху пънове, чиято горна част бе излъскана до блясък. Не трябваше да делят това място с никой друг освен с птиците.

Клавейн се огледа. Вече се чувстваше несравнимо по-добре и паметта му беше почти възстановена, но изобщо не си спомняше това място.

— Ти ли създаде това, Фелка?

— Не — отвърна предпазливо тя. — Но защо питаш?

— Защото ми напомня донякъде гората в сърцето на Майка Нест, струва ми се. Където беше твоето ателие. Само дето тук има гравитация, разбира се.

— Значи си го спомняш.

Той почеса наболата си брада. Някой го беше бръснал старателно, докато бе спал.

— Това-онова. Но не толкова, колкото ми се иска, особено за случилото се преди да бъда замразен.

— Какво точно си спомняш?

— Рьомонтоар тръгна, за да се свърже със Силвест. Ти за малко не замина с него, но в последния момент се отказа. Почти нищо друго. Вольова е мъртва, нали?

Фелка кимна.

— Евакуирахме населението на планетата. Вие с Вольова се договорихте да си поделите останалите оръжия адска класа. Тя взе „Буревестник”, натовари там колкото оръжия можа, и се насочи право към сърцето на инхибиторската машина.

Клавейн сви устни и подсвирна тихичко.

— И успя ли да промени нещо?

— Абсолютно нищо. Но си отиде с гръм.

Клавейн се усмихна.

— Не съм очаквал нещо по-малко от нея. И какво друго?

— Хури и Торн… нали си ги спомняш? Присъединиха се към експедицията на Рьомонтоар към Хадес. Имат совалки и задвижиха системите за самостоятелно възстановяване на „Зодиакална светлина”. От тях се иска само да снабдяват лайтхъгъра с необходимите суровини, а той ще се поправи сам. Това обаче ще отнеме известно време, достатъчно, за да осъществят контакт със Силвест, според Хури.

— Не знаех какво да мисля за твърдението ѝ, че вече е била в Хадес — промълви Клавейн, като откъсна няколко стръка трева в близост до краката си. Смачка ги между пръстите си и подуши сочната зелена субстанция, която изцапа дланта му. — Но триумвирът явно мислеше, че това е вярно.

— Ще разберем рано или късно — отговори Фелка. — След като осъществят контакта, независимо колко време ще отнеме тази задача, те ще изведат „Зодиакална светлина” от системата и ще следват нашата траектория. Колкото до нас, ами… това е все така твоят кораб, но ежедневните дела се управляват от триумвират. Триумвирите са Блъд, Крус и Скорпион, избрани чрез всеобщо гласуване. Хури щеше да бъде една от тях, разбира се, ако не беше предпочела да остане след приключването на евакуацията.

— Доколкото си спомням бяха спасени сто и шейсет хиляди души — рече Клавейн. — Шокиращо далече ли са от истината тези спомени?

— Не, почти са верни. Тази цифра звучи наистина впечатляващо, но само докато разбереш, че не успяхме да спасим останалите четирийсет хиляди…

— Ние объркахме нещата, нали? Ако не се бяхме намесили…

— Не, Клавейн. — Тонът ѝ прозвуча поучително, сякаш той бе старец, допуснал непростима грубост в изискана компания. — Не. Не трябва да мислим по този начин. Ето така беше, разбираш ли?

Бяха достатъчно близо един до друг, за да свържат мислите си по конджоинърския начин. Тя вля в главата му картини, изобразяващи смъртта на Ризургам. Той видя последните часове, когато машината на вълците, която сега всички наричаха „оръжието на инхибиторите”, стигна до самото сърце на звездата, забивайки невидима гравитационна кюретка дълбоко в ядрото ѝ, където се осъществяваше ядрено горене. Направеният по този начин тунел бе изключително тесен, не по-широк от няколко километра в най-дълбоката си точка, и макар звездата да беше обезкървена, процесът не приличаше на неконтролируемо кръвопролитие. Вместо това на материята в горящото ядро бе позволено да бликне навън във вид на дъга, на стълб от изстиващ моментално адски огън, който се разпространяваше от повърхността на звездата с половината от скоростта на светлината. Сдържан и насочван от пулсациите на същата гравитационна енергия, която бе пробила тунела в Делта Павонис, стълбът бе превит във вид на широка парабола, за да се изсипе върху осветената част на Ризургам, където в момента беше ден. Ефектът при достигането ѝ до повърхността му беше катастрофален и практически мигновен. Атмосферата се изпари светкавично, секунди по-късно същата съдба сполетя и ледените калпаци по полюсите и малкото открити водни басейни. Останала без въздух и вода, кората се разтопи под въздействието на лъча, който оставяше вишневочервен белег по лицето на планетата. Ударните вълни от първоначалния сблъсък обхванаха целия свят и унищожиха живота и върху неосветената в момента част: всяко човешко същество, всеки организъм, донесен от хората на Ризургам. Но те щяха да умрат съвсем скоро и без тези ударни вълни. Само след часове нощната в момента част щеше да обърне лице към слънцето на системата. Лъчът продължаваше да изгаря, тъй като енергийният кладенец в сърцето на Делта Павонис все още бе почти непокътнат. Кората на Ризургам вече бе изгоряла, но лъчът продължаваше да впива зъби в мантията на планетата.

За три седмици Ризургам бе превърнат в сгорещена до червено купчина пепел, от която се вдигаше дим, а от някогашните му размери бяха останали само осемдесет процента. Тогава лъчът се премести към друга цел, към друг свят, и започна същия унищожителен акт. Изчерпването на материята в сърцето на Делта Павонис в крайна сметка щеше да превърне и него самия в студена шушулка, когато недостигът на материя щеше да причини внезапно спиране на ядреното горене. Фелка каза, че това все още не се беше случило, поне ако се съдеше по светлинните сигнали, които долавяха от системата, но когато станеше, събитието най-вероятно щеше да бъде неописуемо яростно.

— Така че, както виждаш — продължи обясненията си тя, — имаме късмет, че успяхме да спасим и тези хора. Вината за смъртта на другите не е наша. Ние просто направихме онова, което беше правилно при съществуващите обстоятелства. Ако не се бяхме появили, можеха да се объркат хиляда други неща. Флотата на Скейд щеше да пристигне така или иначе, и със сигурност нямаше да бъде по-склонна да преговаря.

Клавейн си спомни ужасния блясък от един умиращ междузвезден кораб и как с решението си да унищожи „Куче грозде” собственоръчно бе подписал окончателната смъртна присъда на Галиана. Дори сега тази мисъл беше непоносимо болезнена.

— Скейд умря, нали? Аз я убих, в междузвездното пространство. Другите елементи от нейната флота действаха автономно, дори когато ги нападнахме.

— Всичко беше автономно — отвърна Фелка. Тя като че ли избягваше тази тема и това възбуди любопитството му.

Той проследи известно време обикалящия около едно дърво голям пъстър папагал.

— Нямам нищо против да се съветват с мен по стратегически въпрос, но не се стремя към власт на този кораб. Първо, той не е „мой”, независимо какво си е мислела Вольова. Прекалено стар съм, за да поемам командването. Освен това, за какво съм на кораба? Той вече си има капитан — Капитана.

Фелка понижи глас.

— Значи си спомняш Капитана?

— Помня онова, което ни каза Вольова. Не си спомням някога да съм разговарял със самия Капитан. Той все така ли ръководи нещата, както ни беше уверила Вольова?

Тонът ѝ беше все така внимателен.

— Зависи какво разбираш под „ръководи нещата”. Инфраструктурата му е все още запазена, но така и не е дал знак за съзнателна същност откакто сме напуснали Делта Павонис.

— Тогава значи Капитанът е мъртъв?

— Не, не може да е и това. Замесен е в прекалено много аспекти от корабните функции, така обясни Вольова. Когато имал навика да изпада в някое от своите кататонични състояния, все едно някой дръпвал щепсела на целия кораб. Такова нещо не се е случвало. Корабът продължава да се грижи за себе си, осигурява действието на цялостния механизъм, залавя се да си прави сам ремонт и да се обнови.

Клавейн кимна.

— В такъв случай Капитанът функционира все още на подсъзнателно, но не и на разумно ниво? Като пациент, чиито мозъчни функции осигуряват дишането му, но почти нищо повече?

— Така предполагаме. Но няма как да бъдем напълно сигурни. Понякога се долавят проблясъци на разум, неща, които корабът прави със себе си без да попита никого. Творчески прояви. По-скоро Капитанът като че ли е все още тук, но заровен по-дълбоко в себе си откогато и да било досега.

— Или просто е оставил свой призрак — додаде Клавейн. — Лишена от интелигентност черупка, използваща същите модели на поведение.

— Какъвто и да е случаят, той се е изкупил — заяви Фелка. — Извършил е нещо ужасно, но в крайна сметка спаси сто и шейсет хиляди живота.

— Също като Лайл Мерик — каза Клавейн, като си спомни за първи път след събуждането си тайната, която се криеше в кораба на Антоанет и саможертвата на човека, носил това име. — Две изкупления на греховете на цената на едно? Мисля, че това е добро начало. — Клавейн измъкна тресчицата от пъна, която се бе забила в дланта му. — И така, какво се случи все пак, Фелка? Защо ме събудихте, макар да знаехте, че това може да ме убие?

— Ще ти покажа — отговори тя.

И погледна към водопада. Клавейн се стресна, защото смяташе, че двамата са сами, а зърна някаква фигура, застанала в самия край на езерото, непосредствено пред водопада. Мъглата я обгръщаше от всички страни.

Но я позна.

— Скейд — каза той.

— Клавейн — отвърна тя.

Но не се приближи към него. Гласът ѝ звучеше кухо, в дисхармония с околната акустика. С прилив на раздразнение Клавейн осъзна колко лесно можеше да бъде заблуден, че това всъщност е симулация.

— В бета-ниво е, нали, Фелка? — попита той. — Майсторът на делото трябва да е запазил достатъчно добър работен спомен за Скейд, за да разпространи симулацията ѝ в бета-ниво из другите кораби.

— В бета-ниво е, да. Но не е получена по този начин. Нали така, Скейд?

Фигурата, в броня и с гребен на главата, кимна.

— Бета-нивото е скорошна версия, Клавейн. Физическият ми първообраз ви я изпрати по време на спречкването.

— Моля? — възкликна Клавейн, като разтърси глава. — Паметта ми може да не е като преди, но си спомням, че убих твоя първообраз. Унищожих „Куче грозде” малко след като спасих Фелка.

— Това си спомняш ти. И то отговаря на случилото се почти напълно.

— Не е възможно да си оцеляла, Скейд.

Заяви го с ирационална настойчивост, въпреки доказателството пред очите си.

— Спасих главата си, Клавейн. Опасявах се, че ще унищожиш „Куче грозде”, когато ти върнах Фелка, макар да не мислех, че ще имаш куража да го направиш, след като държах Галиана на борда му… — Тя се усмихна, със странно приличащо на възхищение изражение на лицето. — Но се излъгах, нали? Ти се оказа далече по-безмилостен противник, отколкото предполагах, дори след като ми причини това.

— Ти държеше тялото на Галиана, не Галиана — отвърна Клавейн, като правеше всичко възможно да не издаде вълнението си. — Аз само ѝ дадох покоя, който трябваше да получи още преди години, когато всъщност умря.

— Но не вярваш истински в това, нали? Винаги си знаел, че в действителност не е мъртва, а просто в неразрешено състояние, в смъртоносна схватка с Вълка.

— Това беше равносилно на смърт.

— Но винаги съществуваше вероятност Вълкът да бъде отделен… — Гласът ѝ стана почти нежен. — Ти също вярваше в това. Вярваше, че има шанс един ден да си я върнеш.

— Направих каквото трябваше — заяви той.

— Беше безмилостно, Клавейн. Възхищавам ти се за тази постъпка. Ти си по-голям паяк от когото и да било от нас.

Клавейн стана от пъна и тръгна към езерото, докато се приближи на няколко метра от Скейд. Тя се носеше сред мъглата, нито напълно солидна, нито здраво стъпила върху земята.

— Направих каквото трябваше — повтори той. — Винаги съм правил само това. Не беше безмилостно, Скейд. Това би означавало, че не съм изпитал болка, когато го извърших.

— А изпита ли?

— Това бе най-страшното, което съм правил някога. Оставих света без нейната любов.

— Жал ми е за теб, Клавейн.

— А ти как оцеля, Скейд?

Тя повдигна длан и прокара пръст по линията, където плътта се свързваше с бронята.

— След като си тръгна с Фелка, откачих главата си и я поставих в кутията на малка бойна глава. Мозъчната ми тъкан беше подсигурена с интерневроглиални медишинки, за да издържи на бързото намаляване на скоростта. Бойната глава беше изстреляна зад „Куче грозде”, към останалите елементи на флотата. Ти така и не забеляза, защото единствената ти грижа беше потенциалната опасност да бъдете атакувани. Бойната глава се носи безшумно из пространството, докато излезе от сферата, където бихте могли да я идентифицирате. След това тя активира насочени към определена цел пулсации. Един от елементите на флотата получи нареждане да промени скоростта си, за да стане възможно да ме пресрещне. И така бойната глава беше уловена и занесена на борда на другия кораб. — Тя се усмихна и притвори очи. — Покойният доктор Делмар беше на борда на друг кораб от флотата. За нещастие именно това бе корабът, който ти унищожи. Но преди да умре, той успя да завърши клонирането на новото ми тяло. Невронната интеграция се оказа изненадващо лесна, Клавейн. Би трябвало да я опиташ някой ден.

Клавейн почти заекна.

— Значи… си отново цяла и невредима?

— Да. — Изрече го заядливо, сякаш съжаляваше донякъде за това. — Да, отново съм цяла и невредима.

— Защо тогава предпочете да се представиш по този начин?

— Като напомняне за това, което направи с мен, Клавейн. Аз все още съществувам там някъде. Корабът ми оцеля след спречкването с вас. Беше увреден, да, както беше повреден и вашият кораб. Но аз не съм се отказала. Искам това, което открадна от нас.

Той се обърна към Фелка, която продължаваше да наблюдава ставащото търпеливо от пъна си.

— Вярно ли е това? Скейд все още ли е там някъде?

— Не можем да бъдем сигурни — отвърна тя. — Знаем само това, което ни казва тази симулация. Възможно е да лъже, опитвайки да ни дестабилизира. Но в такъв случай Скейд трябва да е проявила учудваща прозорливост, за да я създаде.

— А оцелелият кораб?

— Ето заради това те събудихме. Те са там някъде. Дори сега държим под око пламъците на двигателите им.

И Фелка му разказа, че трите конджоинърски кораба бяха прелетели покрай тях с половината от светлинната скорост спрямо „Носталгия по безкрая”, точно както бяха предсказали направените от тях симулации. Оръжията бяха извадени, последователността на активирането им бе програмирана грижливо, както се правеше за отделните експлозии при шоу с фойерверки. Конджоинърите бяха използвали предимно лъчи с частици и тежки релативистични оръдия. „Носталгия по безкрая” беше отговаряла с по-леки варианти на същите оръжия, като същевременно бе разположила отвън две от спасените тайни оръжия. И двете страни бяха използвали широко различни имитации и примамки, а в най-критичната част на битката прибягнаха до неописуеми ускорения, опитвайки да се отклонят от предвидените си траектории.

Нито една страна не можеше да претендира за победа. Един от конджоинърските кораби беше унищожен, а другите два — повредени, но за Клавейн това бе почти равносилно на провал, както ако не бяха нанесли абсолютно никакви щети. Двама врагове бяха почти толкова опасни, колкото и трима.

Но изходът можеше да бъде и далече по-ужасен. „Носталгия по безкрая” бе понесла известни увреждания, но не толкова, че да ѝ попречат да стигне до друга слънчева система. Нито един от нейните обитатели не беше пострадал и нито една от критично важните системи не беше излязла от строя.

— Но не постигнахме целта си — обяви накрая Фелка.

Клавейн се обърна отново към нея.

— Така ли?

— Двата оцелели кораба завиха към нас. Бавно, но сигурно се готвят да тръгнат след нас.

Клавейн се изсмя.

— Ще им бъдат нужни обаче светлинни години, за да направят този завой.

— Не и ако разполагат с технология за потискане на инерцията. Но машината май се е повредила по време на битката. Това обаче не означава, че не могат да я оправят.

Тя погледна към Скейд, но изображението не реагира. Все едно се бе превърнало в статуя, застинала на брега на езерото — леко смущаваща декорация на полянката.

— Ако могат, ще го направят — потвърди Клавейн.

Фелка се съгласи.

— Триумвиратът пусна всевъзможни симулации. При определени предпоставки винаги бихме могли да изпреварваме преследващите ни кораби, толкова дълго, колкото се сетиш. Само трябва да продължаваме да пълзим все по-близо и по-близо до скоростта на светлината. Но това според мен не е особено сполучливо решение на проблема.

— Нито според мен.

— Във всеки случай, не е практично. Налага се да спрем, за да се заемем с ремонта, и колкото по-скоро го направим, толкова по-добре. Затова те събудихме, Клавейн.

Той се върна към пъновете. Приседна на своя и движението му беше съпроводено от изпукване на ставите на краката.

— След като ще се взема решение, трябва да има и някакъв избор. Такъв ли е случаят?

— Да.

Той зачака търпеливо, заслушан в успокояващия монотонен шум на водопада.

— Е, и?

Фелка говореше с почтителен шепот.

— Изминахме дълъг път, Клавейн. Системата на Ризургам остана на девет светлинни години зад нас, и няма населена колония на петнайсет светлинни години в която и да е посока оттук. Право пред нас обаче, има слънчева система. Две студени звезди. Това е голяма двойна звезда, но едната от тях е образувала планети със стабилни орбити. Те са зрели, поне на три милиарда години. В обитаемата зона има един обитаем свят с две малки луни. Според индикациите той разполага с кислородна атмосфера и много вода. В атмосферата има дори хлорофилни сектори.

— Резултат на човешки преобразувания ли? — поинтересува се Клавейн.

— Не. Няма признаци около тези звезди някога да се е застоявало човешко присъствие. В такъв случай остава само една възможност, струва ми се.

— Патърн джъглърите.

Очевидно ѝ стана приятно, че се беше досетил сам.

— Винаги сме знаели, че ще се натъкнем на други светове на джъглърите, ако пътуваме по-нататък из Галактиката. Така че сега, като ги открихме, не би трябвало да се изненадваме.

— Право пред нас казваш?

— Не е право пред нас, но е достатъчно близко. Можем да забавим и да стигнем дотам. Ако е като другите джъглърови светове, нищо чудно да има даже суха земя; достатъчно, за да поеме няколко заселници.

— И колко по-точно означава това „няколко”?

Фелка се усмихна.

— Няма да разберем, преди да отидем на място, нали?

Клавейн взе решението си, което впрочем бе повече от очевидно, и заспа отново. Медицинските лица в екипа му бяха малко и почти никой от тях не разполагаше с опит, а само бе получил няколко набързо направени вливания на информация в паметта, така да се каже. Но им повярва, когато му казаха, че не трябва да очаква да издържи повече от още един-два цикъла на замразяване и размразяване — Но аз съм стар човек — беше отвърнал той. — Ако не бъда замразен, най-вероятно също няма да остана жив.

— Изборът трябва да бъде ваш — казаха те, с което не му помогнаха особено.

Остаряваше, това бе всичко. Гените му бяха антични и макар да бе преминал през няколко програми за подмладяване, откакто бе напуснал Марс, те само бяха пренастроили часовника, който след това бе продължил да тиктака. В Майка Нест бе възможно да му подарят още половин век младост, ако бе пожелал… но така и не се бе подложил на това последно подмладяване. Не беше имал подобно желание след странното завръщане на Галиана и дори още по-странната ѝ полусмърт.

Даже не знаеше дали сега съжалява за това. Ако имаха възможност да се отбият до някой оборудван както трябва колонизиран свят, неопустошен от Смесената чума, за него може би щеше да има някаква надежда. Но какво щеше да промени това? Галиана все така я нямаше. Той бе все така стар вътре в черепа си, все така виждаше света през очи, уморени от четиристотин години, изпълнени с войни. Беше направил каквото може, а носенето на емоционалния товар му бе струвало страшно много и не мислеше, че има енергия да го направи още веднъж. Достатъчно беше, че този път не се бе провалил изцяло.

И така, Клавейн влезе отново в ковчега за замразяване.

Непосредствено преди да заспи, каза да изпратят трансмисия с фокусиран лъч до умиращата система на Ризургам. Посланието бе кодирано и предназначено за „Зодиакална светлина”. Ако лайтхъгърът не беше напълно разрушен, имаше известен шанс да улови и декодира сигнала. Той никога нямаше да бъде видян от други конджоинърски кораби, а ако силите на Скейд бяха съумели по някакъв начин да разположат улавящи сигнали из системата, със сигурност щяха да се спънат в кода и нямаше да успеят да проникнат през него до съдържанието на посланието.

Самото то беше съвсем простичко. Казваше на Рьомонтоар, Хури, Торн и другите, които бяха тръгнали с тях, че трябва да забавят скорост и да спрат в системата на патърн джъглърите. Те щяха да ги чакат там двайсет години. Това бе достатъчно време „Зодиакална светлина” да се срещне с тях; беше достатъчно също и за създаването на самоподдържаща се колония от няколко десетки хиляди души, преграда срещу бъдещите катастрофи, които можеха да сполетят кораба.

Като знаеше всичко това и чувстваше, че по някакъв дребен, но значителен начин е уредил нещата си, Клавейн потъна в сън.

Когато се събуди, научи, че „Носталгия по безкрая” се е променил, без да се консултира с никого.

И никой не знаеше защо.

Промените не личаха отвътре; проявяваха се само отвън и бяха забелязани от излязлата на инспекция совалка. Бяха станали през фазата на намаляване на скоростта, при наближаването на новата система. Със скоростта на земна ерозия задната част на коничния корпус на лайтхъгъра, обикновено представляваща по-малък вдлъбнат конус, се бе изравнила, като основата на шахматна фигурка. Над тази трансформация не беше възможен никакъв контрол и тя бе осъществена в по-голямата си част преди някой да я бе забелязал. Някои отсеци на големия кораб се посещаваха от хора един-два пъти на столетие и това се отнасяше в голяма степен за задната му част. Спотайващите се там машини тихомълком се демонтираха и преместваха по-напред, в други, неизползвани пространства. Иля Вольова може би щеше да забележи феномена по-рано от когото и да било другиго — малко бе убягвало от вниманието ѝ — но нея вече я нямаше, а новите обитатели на кораба все още не бяха запознати така подробно с територията му.

Промените не бяха нито животозастрашаващи, нито затрудняваха работата на лайтхъгъра, но си оставаха загадъчни и представляваха поредното доказателство, ако изобщо имаше нужда от такова, че психиката на Капитана не беше изчезнала напълно и можеха и в бъдеще да очакват изненади от него. Нямаше съмнение, че той бе изиграл роля в промяната на формата на кораба, в който се бе превърнал. Много по-трудно можеше да се отговори на въпроса дали трансформациите бяха направени съзнателно или просто бяха породени от някаква прищявка, наподобяваща сън.

Затова засега, тъй като имаха други поводи за притеснение, те не ѝ обърнаха внимание. „Носталгия по безкрая” навлезе в орбита на водния свят и веднага бяха изпратили роботисонди, които да изпробват атмосферата и обширните зелени океани, които покриваха почти цялата повърхност от единия до другия полюс. Те бяха осеяни с кремави, пухкави форми, носещи се като необуздани вихрушки. Земните маси не бяха големи. Целостта на видимия океан се нарушаваше само тук-там от островни архипелази — охреножълти петънца, разпръснати безгрижно върху синкавозелената шир. Колкото повече приближаваха, толкова по-ясно ставаше, че това е свят на патърн джъглъри, и индикациите в крайна сметка се оказаха верни. Из океана се носеше голяма колкото континенти жива биомаса. Атмосферата ставаше за дишане от хора, а в почвата и скалите на островите имаше достатъчно химически елементи, за да подсигурят самоосигуряването на колониите.

В никакъв случай не беше идеално. Островите в джъглъровите светове обикновено изчезваха под напора на цунами, предизвикани от полусъзнателната биомаса на самите океани. Но щяха да свършат работа за двайсет години. Ако решаха да останат, заселниците можеха да построят понтонни градове, плуващи върху морето.

Беше избрана островна верига, която беше северна, студена, но според предвижданията — тектонически стабилна.

— Но защо точно тук? — поинтересува се Клавейн. — Има и други острови на същата географска ширина и няма как да са по-нестабилни.

— Там има нещо — обясни Скорпион. — Непрекъснато улавяме слаб сигнал от него.

Клавейн се намръщи.

— Сигнал ли? Но тук не би трябвало да е идвал никой.

— Това е просто радиопулсация, много слаба — намеси се Фелка. — Модулацията обаче е интересна; Конджоинърски код.

— Слагали ли сме фар тук?

— Явно, в един или друг момент. Не е документирано обаче, тук някога да е идвал конджоинърски кораб. Освен ако…

Тя замълча; не ѝ се искаше да изрече това.

— Казвай де.

— Вероятно не означава нищо, Клавейн. Но Галиана може да е идвала тук. Тоест, не е невъзможно, а както знаем, тя бе готова да изследва всеки джъглърски свят, на който се натъкне. Разбира се, ние не знаем къде е пътувал корабът ѝ преди да го открият вълците, а когато се върна на Майка Нест, цялата корабна документация беше изгубена. Но кой друг би могъл да остави конджоинърско сигнално устройство?

— Всеки, който е действал тайно. Не ни е известно всичко, което е правил Затвореният съвет, дори сега.

— Реших, че си заслужава да го спомена, нищо повече.

Той кимна. Беше усетил как в душата му се надигна огромна надежда, последвана от вълна на тъга, още по-смазваща заради онова, което я бе предшествало. Разбира се, че не беше идвала тук. Глупаво беше даже да си го мисли. Но така или иначе имаше нещо, заслужаващо да бъде изследвано, и беше разумно да се заселят близо до интересуващия ги обект. Това поне не беше проблем.

Бързо бяха начертани подробни планове за заселването. Един месец след като пристигнаха, направиха няколко пробни лагера на повърхността на планетата.

И тогава се случи. Бавно, без да бърза, сякаш бе най-естественото нещо на света за един дълъг четири километра космически кораб, „Носталгия по безкрая” започна да снижава орбитата си, слизайки спираловидно в горните слоеве на атмосферата. Вече беше намалил скоростта достатъчно, до суборбитално ниво, иначе триенето при навлизането в атмосферата щеше да изгори външния пласт на корпуса му. Сред част от хората настъпи паника, защото корабът действаше по своя воля, а не подчинявайки се на човешки контрол. Преобладаваше обаче спокойното примирение в очакване на онова, което трябваше да се случи. Клавейн и триумвиратът не проумяваха какви са намеренията на кораба, но беше малко вероятно да иска да им навреди.

Точно така се и оказа. Щом излезе от орбита, лайтхъгърът се наклони, така че дългата му ос да бъде на една линия с вертикала, определен от гравитационното поле на планетата. Това беше задължително, иначе гръбнакът на кораба щеше да се пречупи, ако беше навлязъл по друг начин. Но ако слезеше вертикално, промъквайки се между облаците като шпил на катедрала, нямаше да бъде подложен на по-голямо напрежение, отколкото ако летеше в Космоса при една гравитационна константа. На борда дори се чувстваха нормално. Единствената разлика идваше от тъпия рев на моторите, който обикновено не се чуваше, но сега се предаваше през корпуса чрез обвиващия ги въздух, подобен на несекващ, далечен гръм, който се засилваше все повече с приближаването към земята.

Само че долу нямаше земя. Макар да бе избрал за приземяването си място, близо до предпочетения от пътниците му архипелаг, където вече бяха разположени първите лагери, корабът слизаше към морето.

„Боже мой” — помисли си Клавейн. Внезапно разбра защо той бе променил формата си. Корабът или частта от Капитана, която продължаваше да го управлява, трябва да бе замислил това слизане от момента, в който бе изяснена природата на водната планета. Беше сплескал острата си опашка, за да може да се закрепи на морското дъно. Водата под тях започна да ври под въздействието на пламъците на двигателите. Лайтхъгърът слизаше, обгърнат в планини от пара, издигаща се на вълни на десетки километри в стратосферата. На това място морето беше дълбоко един километър, защото дъното му се спускаше стръмно надолу от края на архипелага. Но този километър почти не беше от значение. Когато Клавейн усети как корабът седна върху морското дъно с неописуемо дълбока въздишка, по-голямата му част се извисяваше над вълните.

„Носталгия по безкрая” се беше приземила на някакъв безименен, залят от води свят, огряван от двойно слънце на самия край на познатия на хората Космос.