Корабът на изкуплението

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

В една сграда в Кювие, на планетата Ризургам, край прозореца стоеше жена, с гръб към вратата и здраво стиснати длани зад гърба.

— Следващият — рече тя.

Докато чакаше да вкарат заподозрения, тя остана край прозореца, възхищавайки се на страховитата и отрезвяваща гледка, която се разкриваше от него. Полегатите прозорци се простираха от тавана до пода, като горните им краища бяха наклонени навън. Във всички посоки се виждаха постройки с утилитарен вид — струпани едни върху други кубове и правоъгълници. Безмилостно четвъртитите сгради вдъхваха чувство на смазващ конформизъм и покорност. Предназначението на менталните насочващи вълни бе да се изключи възможността за каквато и да било радостна или ободряваща мисъл.

Нейният офис, който бе мъничка частица от значително по-големия Дом на инквизицията, се намираше в престроената част на Кювие. Според историческите документи — самата инквизиторка не бе още тук по време на събитията — сградата се намираше в по-голяма или по-малка степен точно над точката, където инундационистите на Истинския път бяха взривили първото си терористично съоръжение. С мощността си от два килотона, бомбата от антиматерия с големина колкото връхче на карфица не беше най-впечатляващото средство за унищожение, с което се бе сблъсквала. Важното обаче не беше големината на оръжието, а какво се правеше с него.

Терористите не биха могли да изберат по-мека мишена, а резултатите бяха пагубни.

— Следващият… — повтори жената-инквизитор, този път малко по-силно.

И чу гласа на стоящия отвън охранител. — Това беше всичко за днес, госпожо.

Разбира се — личното дело на Айбърт беше последното в купчинката.

— Благодаря — отвърна тя. — Предполагам не си чул нищо ново за разследването на Торн?

Часовоят отговори с леко неудобство, сякаш предаваше информация между две съперничещи си правителствени ведомства.

— Както подразбрах, са освободили един от хората след разпита. Алибито му било желязно, макар да било необходимо известно убеждаване, докато го получат от него. Май бил с жена, която не му е съпруга, нещо от този род. — Той сви рамене. — Обичайната история…

— И обичайното убеждение, предполагам — няколко злочести пътувания надолу по стълбите. Значи нямат допълнителни улики за Торн?

— Не са се доближили до залавянето му повече, отколкото вие — до хващането на триумвира. Съжалявам. Знаете какво имам предвид, госпожо.

— Да…

Тя остави думата да увисне мъчително във въздуха.

— Това всичко ли е, госпожо?

— Засега.

Вратата се затвори с леко поскърцване.

Жената, чиято официална титла беше инквизитор Вюйомие, насочи отново вниманието си към града. Делта Павонис се намираше ниско в небето и започваше да оцветява хълбоците на сградите във всевъзможни варианти на ръждивото и оранжевото. Взира се така в гледката до падането на сумрака, като я сравняваше със спомените си за Казъм сити и преди това — за Края на небето. Винаги бе решавала именно привечер дали харесва дадено място. Помнеше как веднъж, малко след пристигането си в Казъм сити, попита един човек на име Мирабел, дали в някакъв момент бе решил, че харесва града. Също като нея, Мирабел бе родом от Края на небето. Той беше отговорил, че е намерил начини да свикне с него. Тогава се бе усъмнила в думите му, но в крайна сметка се оказа, че е бил прав. Но едва след като беше принудена да се раздели с Казъм сити, бе започнала да се сеща за него с някакво подобие на обич.

Никога обаче не бе достигала това състояние на Ризургам.

Светлините на държавните електрически коли образуваха сребърни реки между сградите. Обърна гръб на прозореца, прекоси помещението и се запъти към личната си стая. Затвори вратата зад себе си.

Съображенията за сигурност изискваха стаята да бъде без прозорци. Тя се отпусна върху мекия си стол зад голямото бюро във форма на подкова. Писалището беше старо, а мъртвите му кибернетични вътрешности бяха извадени и заменени с много по-недодялани системи. В единия му край имаше каничка с изстинало, блудкаво кафе, поставено върху приспособление за затопляне. От бръмчащия електрически вентилатор се носеше дъх на озон.

Три стени, в това число и по-голямата част от тази, през която бе преминала, бяха заети с полици, по които бяха наредени подвързани доклади, дело на петнайсетгодишни усилия. Истински абсурд беше цяло ведомство да бъде посветено на залавянето на една-единствена особа: жена, за която не се знаеше със сигурност даже дали е жива, камо ли дали се намира все още на Ризургам. Затова задачата на офиса на инквизитора бе да събира информация за няколко от външните заплахи за колонията. Беше обаче факт, че триумвирът се бе превърнал в най-прочутият от все още отворените случаи, така както опасението от Торн и справянето с оглавяваното от нея движение, доминираше работата на съседното ведомство, Вътрешни заплахи. Макар да бяха изминали шейсет години, откакто бе извършила престъпленията си, високопоставените чиновници продължаваха да настояват бурно за арестуването и осъждането на триумвира, използвайки я като фокус за обществените емоции, които иначе можеха да се насочат към правителството. Това бе най-старият номер за справяне с тълпата: да ѝ се даде обект, който да мрази. Инквизитор Вюйомие би предпочела да прави десетки други неща пред това да преследва военната престъпница. Но ако нейното ведомство не проявеше нужния ентусиазъм при изпълнението на тази задача, тя щеше да бъде възложена на някой друг отдел, а това вече не можеше да бъде допуснато. Съществуваше, макар и пренебрежимо малка вероятност, новото ведомство да успее.

Затова инквизиторът поддържаше маскарада. Случаят на триумвира оставаше законно отворен, защото триумвирът беше ултра, и следователно можеше да се предположи, че е все още жива въпреки времето, изминало от извършването на престъпните ѝ дела. Само при нейния случай списъците включваха десетки хиляди потенциални заподозрени, преписи от хиляди срещи. Биографиите и сводките възлизаха на неколкостотин. На някои от индивидите, десетина на брой, бе отделено солидно място на една или друга от полиците по стените. И това бе малка част от архива на офиса; само документацията, която трябваше да се намира под ръка. Долу в мазето, и на други места в града бяха складирани още неизброими количества от нея. Невероятната и секретна мрежа от пневматични тръби позволяваше папките да бъдат пренасяни от офис до офис само за секунди.

На бюрото ѝ имаше отворени няколко такива папки. Няколко имена бяха оградени в кръг, подчертани или свързани с линийки. Снимки бяха закрепени с телбод към картони с резюмета; тук се намираха цели тълпи от лица. Прелистваше ги замислено, давайки си сметка, че трябва да създаде убедително впечатление за следване на очевидните улики. Налагаше се да изслушва своите действащи агенти и да смила откъслечните сведения, които получаваха чрез информаторите. Трябваше да се държи всячески така, сякаш откриването на триумвира я интересува.

Нещо привлече погледа ѝ. Нещо на четвъртата стена.

Там имаше Меркаторова проекция на Ризургам. Картата отразяваше прогреса на землеоформящата програма; на нея се виждаха малки сини и зелени петънца освен безмилостните сиви, кафяви и бели цветове, които бяха единствени само преди един век. Кювие бе все още най-голямото селище, но вече имаше десетина достатъчно големи предни поста, за да могат да се сметнат по право за градове. Бяха свързани помежду си с канали, пътища или тръби за пренасяне на товари. Виждаха се шепа писти за приземяване, но летателните апарати не бяха достатъчно, за да осигурят рутинни полети по въздуха за всички; тази привилегия имаха само ключовите държавни служители. До по-малките селища — метеорологичните станции и малкото останали археологични разкопки — можеше да се стигне по въздуха или с кролърите, които се движеха по всякакъв терен, но обикновено това пътуване отнемаше не по-малко от седмица.

Сега в североизточния ъгъл на картата, отстоящ на стотици километри от което и да е място, за което бяха чували повечето хора, премигваше червена светлинка. Обаждаше се действащ агент. Оперативните работници се идентифицираха с кодовите си номера, които премигваха до светлинката, обозначаваща местонахождението им.

Оперативен работник Четири.

Инквизиторката усети, че късите тъмни косми на тила ѝ настръхват. Много, много отдавна не беше получавала вести от оперативен работник Четири.

Набра въпроса си върху бюрото, като търсеше нужния черен клавиш и чукваше по него. Искаше бюрото да провери дали имаше достъп в момента до оперативен работник Четири. То потвърди, че червената светлинка бе започнала да премигва едва от два часа. Агентът бе все още във въздуха, в очакване на отговора на инквизитора.

Тя вдигна телефонната слушалка и я допря до ухото си.

— Комуникации.

— Тук комуникации.

— Свържете ме с оперативен работник Четири. Само аудио връзка. Протокол три.

— Не затваряйте, ако обичате. Осъществявам връзката. Готово.

— Дайте ѝ допълнителна подсигуровка.

Чу как сигналът на линията се промени леко, след като служителят се оттегли. Ослуша се, но не чу нищо друго освен съскане.

— Четири…? — прошепна тя.

Отговорът дойде едва след изпълнено с агония изчакване.

— Аз съм.

Гласът беше слаб, като ту се губеше сред статичния шум, ту се появяваше отново.

— Много време мина, Четири.

— Знам. — Гласът беше женски и инквизитор Вюйомие го познаваше много добре. — Как сте, инквизитор Вюйомие?

— Работата има своите върхове и спадове.

— Това чувство ми е познато. Трябва да се срещнем, спешно и лично. Вашият офис все още ли е сред привилегированите?

— В определени граници.

— Тогава предлагам да злоупотребите максимално с тях. Знаете къде се намирам в момента. На седемдесет и пет клика оттук има едно малко селище на име Золнхофен. Мога да бъда там до един ден на следните координати.

И тя запозна инквизиторката с подробностите за хотелчето, което вече бе изнамерила.

Инквизиторката извърши обичайните си аритметични действия. Сухоземният транспорт щеше да я откара там след два-три дена. По въздуха щеше да стане по-бързо, но пък биеше повече на очи: Золнхофен не беше точка от най-разпространените маршрути. По въздуха щеше да се добере там до ден и половина, дори ако се наложеше да направи обиколка, за да избегне въздушните фронтове. Обикновено когато получеше подобна молба от оперативен работник, не се колебаеше да лети. Но това бе действащ агент Четири. Не можеше да си позволи да привлича ненужно внимание към тази среща. От друга страна, точно това щеше да направи, ако не избереше въздушния път.

Не беше лесно.

— Наистина ли е толкова спешно? — попита тя, макар да знаеше какъв ще бъде отговорът.

— Разбира се. — Жената издаде странен звук, наподобяващ кудкудякане. — Иначе не бих се обадила, нали?

— И с нея ли е свързано… с триумвира?

Може би си въобразяваше, но ѝ се стори, че усети усмивката в последвалия отговор.

— А с кой друг?