Корабът на изкуплението

ТРЕТА ГЛАВА

От превъзходното си наблюдателско място в една от херметическите камери, Невил Клавейн наблюдаваше как в корпуса на „Куче грозде” постепенно се образува отвор. Бронираните роботи, които се суетяха напред-назад, приличаха на въшки-албиноси със своите черупки, множество сегменти и различни специализирани крайници, сензори и оръжия. Те прекосиха бързо откритото пространство до вражеския кораб и се закрепиха за корпуса му благодарение на прилепващите повърхности по краката си. После забързаха по увредената му повърхност, търсейки люкове и известните слаби места на този тип кораби, откъдето да влязат.

Роботите се движеха с типичните за насекомите произволни движения, водени от някакви свои критерии. Скарабеите можеха да превземат кораба много бързо, но тогава възникваше рискът да убият всички оцелели, потърсили подслон в зоните с атмосферно налягане. Затова Клавейн настоя машините да използват люковете, дори това да означаваше забавяне, докато преминат всички роботи.

Нямаше причини да се тревожи. Щом първият скарабей проникна вътре, стана ясно, че няма да срещне нито съпротива, нито въоръжени оцелели. Корабът беше тъмен, студен и притихнал. Почти бе в състояние да подуши смъртта на борда му. Роботът се движеше из неприятелския кораб и отминаваше мъртвите, застигнати от смъртта по постовете им. Подобни отчети идваха и от другите роботи, бродещи из други части на кораба.

Клавейн оттегли повечето скарабей и изпрати малък отряд конджоинъри по същия път, който бяха използвали роботите.

През очите на един скарабей той наблюдаваше как хората от взвода му преминават един по един през люка: това бяха подобни на призраци бели форми.

Отделението преброди кораба, движейки се през същите тесни пространства, които бяха изследвали роботите, но с допълнителната бдителност, присъща за хората. Те насочваха оръжието си към евентуалните скривалища, отваряха складовете, за да търсят в тях оцелели членове на вражеския екипаж. Така и не намериха такива. Мъртвите бяха подложени на дискретно изследване, което доказа, че нито един от тях не се преструва на такъв. Телата им започваха да изстиват и термалните данни около лицата им показваха, че смъртта вече бе настъпила, макар и наскоро. Не се виждаха признаци на насилствена смърт или наранявания.

Той оформи една мисъл и я изпрати към Скейд и Рьомонтоар, които се намираха все още на мостика. „Отивам вътре. Никакви „ако”, никакви „но”. Ще бъда бърз и няма да поемам ненужни рискове.”

[Не, Клавейн.]

„Съжалявам, Скейд, но не може да имаш всичко. Аз не членувам в уютното ви клубче, което означава, че мога да ходя където си поискам. Харесва ли ти или не, това е част от сделката.”

[Ти въпреки всичко си ценен актив, Клавейн.]

„Ще бъда внимателен, обещавам.”

Той усети как раздразнението на Скейд попива в собственото му емоционално състояние. Рьомонтоар също не бе въодушевен.

Като членове на Затворения съвет бе немислимо някой от тях да предприеме нещо толкова опасно като да се качва на борда на пленен неприятелски кораб. Бяха поели достатъчно голям риск, напускайки Майка Нест. Много от другите конджоинъри, в това число и Скейд, искаха той да се присъедини към Затворения съвет, където можеха да черпят от неговата мъдрост по-ефективно и да го предпазват от вреда. Благодарение на авторитета си в Съвета, Скейд можеше да затрудни живота му, ако той упорстваше в желанието си да остава извън него, и да му възлага символични задължения или дори да го задължи да се пенсионира. Не липсваха и други възможности за наказание и Клавейн не гледаше на нито едно от тях с лека ръка. Дори беше започнал да се замисля върху възможността в крайна сметка да се присъедини към Затворения съвет. Така поне щеше да научи някои отговори и евентуално щеше да окаже някакво влияние върху агресорите.

Но докато решеше да лапне този залък, щеше да бъде войник. Никакви ограничения не важеха за него и проклет да бъдеше, ако действаше така, сякаш вече бяха в сила.

Зае се с подготовката на скафандъра си. Известно време, някъде преди около два-три века, този процес бе значително по-бърз и по-лесен. Човек слагаше маска и комуникационно оборудване, после прекрачваше през мембрана от умна материя, опъната на вратата като единствена преграда към вакуума. При това преминаване слой от мембраната обгръщаше човека и моментално образуваше опънат по кожата му скафандър. При връщането си той преминаваше през същата мембрана и скафандърът му се връщаше обратно там, просмуквайки се като вълшебна слуз. Така излизането от кораба бе приблизително толкова сложно, колкото поставянето на слънчеви очила. Разбира се, подобни технологии никога не са били особено ефективни по време на война, защото бяха прекалено уязвими при атака, и още по-малко — в ерата след чумната епидемия, когато бе разумно да се използват само най-здравите форми на нанотехнологиите.

Клавейн подозираше, че би трябвало да е раздразнен заради допълнителните усилия, които бяха необходими сега. Но в много отношения актът на поставянето на скафандъра — сърцатото налагане на пластините на бронята, критичната проверка на всички подсистеми, закрепването на оръжието и сензорите — му се струваше странно успокояващ. Може би защото наподобяващата изпълнението на ритуал природа на упражнението приличаше на поредица от суеверни жестове, предназначени да държат по-надалече нещастието. Или може би защото му напомняше за положението на нещата по време на собствената му младост.

Излезе през люка и се отправи към неприятелския кораб. Той светеше на фона на тъмния газов гигант. Определено беше пострадал, но не се виждаше излизането на газове отвътре, което говореше, че не е загубил целостта на своя корпус. Възможно бе дори някой от неговите обитатели да е оцелял. Макар сканирането с инфрачервени лъчи да не бе довело до окончателни заключения, лазерните съоръжения бяха установили незначително движение напред-назад из целия кораб. Това движение можеше да бъде обяснено с ред причини, но най-очевидната бе присъствието на поне един човек, който все още се движеше вътре. Но пък нито скарабеите, нито разузнавателният му отряд бяха открили оцелели.

Нещо привлече погледа му: извиваща се бледозелена нишка светлина в тъмния полумесец на газовия гигант. Почти не се беше сещал за товарния кораб, откакто се бе появил корабът на демаршистите, тъй като първият така и не бе изплувал от атмосферата. Най-вероятно Антоанет Бакс беше мъртва, убита по един от няколкото хиляди начина, по които бе възможно да бъдеш убит, когато си в атмосферни условия. Клавейн нямаше представа какво бе възнамерявала да прави там и се съмняваше, че е било нещо, което той самият би одобрил. Но тя беше сама, поне така смяташе, а това не бе начинът да умреш в Космоса. Помнеше как не бе обърнала внимание на предупреждението на капитана на демаршистите и си даде сметка, че всъщност ѝ се възхищава за това. Не я познаваше що за човек е, но не можеше да ѝ отрече, че е смела.

Той тупна с глух звук на повърхността на неприятелския кораб и омекоти удара като прегъна колене. Изправи се; подметките му залепваха за корпуса. Засенчи с длан очи, за да ги предпази от блясъка на слънцето, и се обърна назад, за да погледне към „Куче грозде”, наслаждавайки се на рядката възможност да го види отдалече. Корабът беше толкова тъмен, че в първия момент му беше трудно да го различи. След това имплантите му го отделиха с пулсиращ зелен контур, мащабът и разстоянието бяха обозначени с червени цифри. „Куче грозде” беше лайтхъгър, способен да осъществява междузвездни полети. Източеният му корпус изтъняваше все повече към носа, придавайки му максимално ефикасна аеродинамична форма за подпомагане на поддържането на близка до светлинната скорост. Край най-дебелата точка на корпуса, непосредствено преди започването на опашната част, се намираха двата двигателя, извадени от корпуса и подпирани на тънки лонжерони. Това бяха така наречените от другите човешки фракции „конджоинърски двигатели” поради простата причина, че именно конджоинърите притежаваха монопол върху тяхното конструиране и дистрибуция. Столетия наред конджоинърите бяха позволявали на демаршистите, ултрите и другите пътуващи в междузвездното пространство фракции, да използват технологията, без никога да изпуснат и намек за тайнствените физически процеси, които позволяваха на защитените срещу външни намеси и фалшификации двигатели да функционират.

Но всичко това се бе изменило преди един век. Практически за една нощ конджоинърите преустановиха производството на своите двигатели. Без никакво обяснение, дори без обещание, че производството някога ще бъде възобновено.

От този момент нататък съществуващите конджоинърски двигатели станаха извънредно ценни. Започнаха ужасни пиратски действия с цел осигуряване на собственост върху тях. Това събитие определено бе една от причините за започване на войната.

Клавейн бе чувал слуховете, че конджоинърите продължават да правят двигатели за собствена употреба. Знаеше също така, че тези слухове са неверни, доколкото можеше да бъде сигурен в нещо. Декретът за прекратяване на производството бе всеобщ и бе влязъл в сила незабавно. Нещо повече, наблюдаваше се остро намаляване на употребата на съществуващите кораби, дори от неговата фракция. Клавейн обаче не знаеше коя е причината този указ да бъде издаден. Предполагаше, че е дело на Затворения съвет, но нямаше представа защо подобна мярка бе сметната за необходима.

Но ето че сега Затвореният съвет бе създал „Куче грозде”. На Клавейн бе поверен прототипът на тази пробна мисия, но Затвореният съвет не бе разкрил почти нищо от своите тайни. Рьомонтоар и Скейд очевидно знаеха повече от него, освен това бе готов да се обзаложи, че Скейд знаеше дори повече от Рьомонтоар. Скейд бе прекарала скрита някъде по-голямата част от пътуването, вероятно боравейки с някакъв свръхсекретен военен хардуер. Всички усилия на Клавейн да открие за какво става дума не го бяха довели доникъде.

И все още нямаше представа защо Затвореният съвет бе одобрил строежа на нов междузвезден кораб. Какъв беше смисълът от това в един толкова късен етап на войната, когато врагът вече отстъпваше? Ако се присъединеше към Съвета, може би нямаше да получи всички желани отговори, защото все още нямаше да е проникнал във Вътрешното светилище, но все пак щеше да бъде много по-близо до тях отколкото бе сега.

Звучеше почти изкусително.

Отвратен от лекотата, с която го манипулираха Скейд и другите, Клавейн обърна гръб към гледката и се отправи предпазливо към входното място.

Скоро вече беше в демаршисткия кораб и минаваше покрай тръби, които обикновено не би трябвало да съдържат въздух. Клавейн поиска информация за неговия план и му се стори, че усети леко погъделичкване, когато тя се появи в главата му. За миг го обзе нереално усещане за нещо познато, като за някога вече преживян епизод. Стигна до някакъв люк, който му се стори доста тесен заради неудобния брониран скафандър. Затвори го херметично зад себе си, въздухът нахлу с бучене и вътрешната врата му позволи да мине към частта на кораба, където се поддържаше нормално атмосферно налягане. Най-силното му впечатление бе за тъмнина, но тогава каската му премина към свръхчувствителен режим и пусна в нормалното му зрително поле инфрачервени лъчи и сонар. [Клавейн.]

Един от членовете на разузнавателния отряд го чакаше. Клавейн застана така, че лицето му да бъде на една линия с лицето на жената, и се закрепи за вътрешната стена.

„Какво открихте?”

[Почти нищо. Всички са мъртви.]

„До последния?”

Мислите на жената достигаха до главата му като куршуми — стегнати и точни. [Неотдавна. Няма и следа от наранявания. Изглежда умишлено.]

„И няма следа от нито един оцелял? Мислехме, че може да е останал поне един.”

[Няма оцелели, Клавейн.] Тя му даде възможност да се включи към спомените ѝ. Той го прие и събра сили за това, което го очакваше.

Беше толкова лошо, колкото си бе представял. Приличаше на сцена на масово самоубийство. Не се виждаха следи от борба или насилие; дори от колебание. Всички членове на екипажа бяха умрели по съответните си работни места, сякаш на някой бе възложена задачата да ги обиколи един след друг, раздавайки хапчета за извършване на самоубийството. Дори още по-ужасяваща бе вероятността екипажът да се бе събрал някъде, където му бяха раздали средства за евтаназия и след това да се бе върнал по определените си ниши. Може би всички бяха продължили да изпълняват дълга си, докато капитанът на кораба бе наредил да се пристъпи към акта на масовото самоубийство.

При нулева гравитация главите не увисват безжизнено. Даже устите не се отварят. Мъртвите тела запазват в по-голяма или по-малка степен позата си като живи, независимо дали са завързани по някакъв начин или се носят безпрепятствено от стена до стена. Това бе един от първите и най-смразяващи уроци на космическата война: в Космоса понякога бе трудно да различиш мъртвите от живите.

Целият екипаж бе измършавял, сякаш от месеци живееше само с дажби от неприкосновените запаси. По кожата на някои се виждаха доказателства за стари, недобре зараснали наранявания. Възможно бе някои дори да бяха умрели преди това и да бяха изхвърлени от кораба, за да се икономисва гориво. Под кепетата си малцина имаха нещо повече от едва наболи сивкави косми. Бяха облечени еднакво, а отличителните им знаци бяха свързани по-скоро със специализацията им, отколкото с ранга. На мрачната аварийна светлина кожата им изглеждаше сиво-зелена.

Сега Клавейн видя през собствените си очи как един труп се появи в полезрението му. Мъжът сякаш плуваше из въздуха, устата му бе отворена едва-едва, очите му бяха фиксирани към някакво неопределено място на няколко метра пред него. Той се удари с тъп звук в една от стените и Клавейн усети леката реверберация на мястото, за което бе завързан.

Проектира молбата си към главата на жената.

„Би ли се уверила, че това е труп?”

Тя изпълни молбата му. Тогава Клавейн нареди всички от разузнавателния отряд да се вържат и да стоят неподвижно. Не се виждаха други трупове, следователно не би трябвало да има други обекти, предизвикващи раздвижването на самия кораб. Клавейн изчака миг, докато получи последната информация от „Куче грозде”, който държеше лазерите си все така насочени към врага.

В първия момент се усъмни в това, което му показаха.

Изглеждаше нелогично, но нещо във вражеския кораб продължаваше да мърда.

— Госпожичке?

Антоанет познаваше много добре този тон на гласа му и той не вещаеше нищо добро. Притисната в ускорителната си кушетка, тя измърмори нещо, което никой и нищо друго на света освен Бийст не би било в състояние да разбере.

— Става нещо, нали?

— За съжаление да, госпожичке. Не съм сигурен, но както изглежда има някакъв проблем с главния ядрен двигател.

Бийст ѝ показа схема на съответната система върху прозореца на моста; от другата му страна се носеха облачните слоеве, които „Буревестник” пореше при завръщането си към открития Космос. Елементи от осъществяващия ядреното топене мотор бяха защриховани със застрашително пулсиращо червено.

— По дяволите! Токамакът, нали?

— Така ми се струва, госпожичке.

— Шибана работа. Знаех си, че трябва го сменим при последния основен преглед.

— Езика ти, госпожичке. И с цялото си уважение напомням, че каквото е сторено, вече не може да се промени.

Антоанет прегледа информацията и от другите диагностични апаратури, но положението не стана по-добро.

— Това стана заради Зейвиър — обяви най-накрая тя.

— Зейвиър ли, госпожичке? И по какъв начин виновникът е мистър Лиу?

— Зейв се закле, че токамакът може да осъществи още поне три полета, преди да сдаде багажа.

— Може би, госпожичке. Но преди да хвърлиш прекалено голяма вина върху мистър Лиу би трябвало да си спомниш изключването на главния двигател, което изиска от нас полицията при потеглянето ни от Ръждивия пояс. Това определено не се отрази добре на токамака. На всичко отгоре после трябваше да бъде подложен на пагубните вибрации по време на навлизането в атмосферата.

Антоанет се намръщи. Понякога се питаше на чия страна е всъщност Бийст.

— Добре — рече тя. — Зейв е оневинен. Засега. Но това не ми помага особено, нали?

— Развалянето на нещо може да се предвиди, госпожичке, но не и да се гарантира.

Антоанет хвърли отново поглед към данните върху дисплея.

— Трябват ни още десет клика на секунда, само за да достигнем орбита. Ще успееш ли да се справиш, Бийст?

— Правя всичко възможно, госпожичке.

Тя кимна, приела, че не би могла да иска повече от това от своя кораб. Облаците отгоре започваха да изтъняват, небето потъмняваше и придобиваше среднощносин цвят. Космосът изглеждаше достатъчно близо, за да го пипнеш, ако протегнеш ръка.

Но тепърва я очакваше много дълъг път.

Клавейн наблюдаваше, докато бе отстранен и последният прикриващ слой от скривалището на оцелелия. Един от неговите войници осветяваше с фенер тъмното ъгълче. Оцелелият се бе свил в него, увит в изцапано, сиво термално одеяло. Клавейн изпита облекчение; сега, след като се бяха погрижили за тази дребна подробност, неприятелският кораб можеше да бъде унищожен спокойно, а „Куче грозде” — да се върне в Майка Нест.

Намирането на оцелелия се оказа много по-лесно, отколкото бе предполагал Клавейн. Бяха необходими само трийсетина минути, за да се открие точното местонахождение, като полето на издирването се стесняваше постепенно чрез употребата на акустични и биосензорни скенери. А после трябваше просто да се свалят преградите и оборудването, докато открият скритата ниша, чийто обем бе приблизително колкото на два шкафа, допрени гръб с гръб. Хората от екипажа избягваха да ходят в тази част на кораба заради засилената радиация вследствие на близостта му с атомните двигатели.

Клавейн реши веднага, че скривалището прилича на набързо приспособено помещение за арест в кораб, който не е бил предназначен да превозва затворници. Пленникът вероятно бе сложен в дупката, а преградите и оборудването бяха върнати по местата и застопорени, като оставеният проход позволяваше само да влиза въздух и да се подават храна и вода. Дупката беше мръсна. Клавейн накара скафандъра си да вземе проба от въздуха и да го пусне пред носа му: вонеше на урина и изпражнения. Нямаше представа дали отношението към затворника е било такова през цялото време или само след като вниманието на екипажа е било привлечено от появата на „Куче грозде”.

Но във всяко друго отношения явно се бяха грижили добре за затворника. Стените на дупката бяха омекотени, имаше и две халки, за които можеше да се привързва, за да не се нарани по време на бойни маневри. Беше поставен микрофон за общуване, но, доколкото виждаше Клавейн, той работеше само в едната посока, като даваше възможност да се говори на затворника. Освен одеяла имаше и останки от храна. Клавейн беше виждал и по-лоши места за пленници. Дори бе посещавал някои от тях.

Изпрати мисъл към главата на войника, който държеше фенера. „Ще му отметнеш ли одеялото? Искам да видя кого сме открили?”

Войникът посегна към дупката. Клавейн се чудеше кой може да е затворникът, умът му изследваше различните възможности. Не знаеше напоследък да са пленявани конджоинъри, а и се съмняваше, че врагът би си създал толкова труд, за да запази някой от тях жив. Следващото най-вероятно предположение бе, че затворникът е от неприятелските редици, може би предател или дезертьор.

Войникът отметна завивката от свитата фигура.

Затворникът, свит като зародиш в майчината утроба, изписка при нахлуването на светлината и прикри привикналите си към тъмнината очи.

Клавейн се взря в него. Той нямаше нищо общо с очакванията му. На пръв поглед можеше да бъде взет за юноша, защото размерите и пропорциите му бяха аналогични на тази възраст. Голата му плът с човешки вид розовееше в дупката.

Едната му ръка над лакътя бе покрита с ужасни рани от изгаряне, там сгърчената кожа бе на места яркорозова, а другаде — мъртвешки бяла.

Пред Клавейн стоеше хиперсвиня: генетична химера между прасе и човек.

— Здравей — каза Клавейн; усиленият му глас излизаше през високоговорителя на скафандъра.

Прасето се раздвижи. Направи го внезапно и като пружина и завари всички присъстващи неподготвени. Нахвърли се с нещо дълго и металическо, което бе стискало в юмрука си. Предметът проблесна, краят му вибрираше като камертон. Свинята го заби с всички сили в гърдите на Клавейн. Върхът на острието се плъзна по бронята, като остави само тясна блестяща следа, но намери мястото близо до рамото на Клавейн, където две плочки се приплъзваха една върху друга. Острието се мушна в пролуката, скафандърът отчете нахлуването с издаване на остра пулсираща аларма в шлема. Клавейн отскочи, преди острието да успее да проникне през вътрешния слой на скафандъра му и да достигне до кожата, и се блъсна с остър пукот в стената отзад. Оръжието изхвърча от ръката на прасето и се завъртя като кораб, загубил жироскопски контрол. Едва сега Клавейн установи, че това е пиезонож; носеше нещо подобно на колана на скафандъра си. Свинята сигурно го бе откраднала от някой от демаршистите.

Клавейн успя да си поеме дъх.

— Да започнем пак, а?

Другите конджоинъри притиснаха прасето. Клавейн направи оглед на скафандъра си и поиска да му даде отчет за нанесените увреждания. Край рамото целостта на налягането бе нарушена. Нямаше опасност да се задуши поради липса на въздух, но все още не бе сигурен, че са открили всички отровни вещества, присъстващи на борда на неприятелския кораб. Почти рефлекторно откачи запечатващия спрей от колана си, насочи го към причинената от ножа рана в скафандъра и я покри с бързо втвърдяващата се епоксидна смола, която образува там нещо като огънат сив мехур.

Някъде непосредствено преди зората на демаршистката ера, през двайсет и първи или двайсет и втори век, близо и до раждането на Клавейн, цяла поредица от човешки гени бяха вкарани в домашното прасе. Целта бе да се оптимизира трансплантацията на органи от единия на другия вид и някои части от тялото на прасетата да се използват за спасяване на хора. Вече съществуваха по-добри начини за възстановяване или замяна на увредени тъкани, използвани от векове, но експериментите с прасета продължаваха. Генетичната интервенция бе отишла прекалено далече и най-накрая бе постигната не само съвместимостта между видовете, а и нещо неочаквано: разум.

Никой обаче, дори свинете, не знаеха какво всъщност бе станало. Макар генните инженери да не възнамеряваха да доведат познавателните им способности до човешкото ниво, прасетата със сигурност не бяха започнали да използват езика случайно. Не всички бяха на това ниво — съществуваха множество подгрупи прасета с различни умствени и гласови способности — но тези, които можеха да говорят, бяха създадени от хора, знаещи какво точно правят. И това не се дължеше просто на факта, че в мозъците им бе вкарана нужната за тази цел машинария. Гърлата, белите дробове и челюстите им също бяха адаптирани така, че да бъдат в състояние да формират звуците на човешката реч.

Клавейн се приведе напред и заговори на затворника:

— Можеш ли да ме разбираш? — попита той, първо на норте, а след това — на каназиански, основния език на демаршистите. — Казвам се Невил Клавейн. Ти си задържан от конджоинърите.

Прасето отговори с префасонираните си гърло и челюсти, които му позволяваха да формира съвършени човешки звуци.

— Пет пари не давам от кого съм задържан. Можете да си го заврете и да пукнете.

— Нито едно от тези неща не фигурира в плана ми за деня.

Свинята отвори уморено едното си розовочервено око.

— Кои, по дяволите, сте вие? Къде са останалите?

— Екипажът на кораба ли? Опасявам се, че всичките са мъртви.

Свинята не прояви видима благодарност при тази новина.

— Убихте ли ги?

— Не. Бяха вече мъртви, когато се качихме на кораба.

— А вие сте?

— Както казах — конджоинъри.

— Паяци… — Прасето присви почти човешката си уста в подобие на отвращение. — Знаеш ли какво правя с паяците? Пикая отгоре им — Много мило.

Клавейн виждаше, че така не стигат доникъде. Помоли беззвучно един от разузнавателния отряд да приспи прасето и да го превози до „Куче грозде”. Нямаше представа кого или какво представлява прасето, как се бе озовало във въртележката на войната, но щеше да разбере много повече след като извлекат информацията направо от мозъка му. А една доза от конджоинърските медишинки щеше да направи чудеса с необщителността му.

Клавейн остана на вражеския кораб, докато разузнавателният отряд приключи проверката и се увери, че врагът не бе оставил тактически полезна информация. Не намериха нищо такова: всичките им бази данни бяха празни. Успоредното издирване установи липсата на технологии, които вече да не са напълно известни на конджоинърите, както и на оръжейни системи, които заслужаваше да си присвоят. Оставаше да извършат стандартната в такъв случай процедура — да унищожат претърсения кораб, за да не попадне отново в ръцете на врага.

Клавейн размишляваше кой би бил най-добрият начин да унищожи кораба, когато усети присъствието на Рьомонтоар да завладява главата му.

[Клавейн?]

„Какво има?”

[Получихме сигнал за помощ от товарния кораб.]

„Антоанет Бакс? Мислех, че е мъртва.”

[Не е, но скоро може и да бъде. Корабът ѝ има проблеми с двигателите, както изглежда токамакът е отказал. Не е успяла да развие достатъчно висока скорост, нито да достигне орбита.]

Клавейн кимна, по-скоро заради самия себе си, отколкото за Рьомонтоар. Представи си вида параболична траектория, която трябва да бе осъществил „Буревестник”. Още може и да не бе достигнал връхната точка на тази парабола, но рано или късно Антоанет Бакс щеше да започне да се спуска обратно към облаците. Представи си също отчаянието, което трябва да я бе накарало да излъчи сигнала за бедствие, когато единственият кораб, достатъчно близо, за да отговори, бе конджоинърски. Доколкото знаеше, повечето пилоти биха предпочели смъртта пред перспективата да станат пленници на паяците.

[Клавейн… даваш си сметка, че не ни е възможно да приемем зова ѝ.]

„Давам си.”

[Така ще създадем прецедент. Ще подкрепим незаконната дейност. Най-малкото, няма да имаме друг избор освен да я привлечем в нашите редици.]

Клавейн кимна отново, спомняйки си колко пъти бе виждал затворниците да крещят и да се мятат, когато ги повеждаха към мястото, където щяха да напълнят главите им с конджоинърска машинария. Не бяха прави да се страхуват от това; той го знаеше по-добре от всеки друг, тъй като някога сам се бе съпротивлявал. Но разбираше как се чувстват.

И не беше сигурен, че желае да причини целия този ужас на Антоанет Бакс.

Малко по-късно Клавейн видя яркосинята искрица, когато неприятелският кораб се блъсна в атмосферата на газовия гигант. Моментът бе съвпаднал случайно, но корабът го направи от тъмната страна и освети струпаните пластове от облаци в пурпурни ивици, докато потъваше все по-надолу. Беше впечатляващо, дори красиво, и Клавейн за момент се изпълни с желание да го покаже на Галиана, защото точно този тип визуален спектакъл би я очаровал. Щеше да одобри и метода за унищожаване на кораба, който бе избрал: не беше нещо така прахосническо като изстрелването на ракета. Вместо това бе прикрепил три ракети-влекачи от „Куче грозде”, миниатюрни роботи, които се бяха залепили за неприятелския кораб, и го бяха повлекли към газовия гигант. Отделиха се от него едва когато го деляха само минути от повторното му влизане в атмосферата. Това стана под остър ъгъл и изгарянето на вражия кораб бе наистина впечатляващо.

Сега влекачите бързаха обратно към дома с висока скорост, за да догонят „Куче грозде”, който вече се бе насочил към Майка Нест. Щом се завърнеха, операцията можеше да се сметне за приключена; оставаше само да се погрижат за затворника, но решаването на съдбата на прасето не трябваше да става спешно. Колкото до Антоанет Бакс… е, независимо от нейните мотиви, Клавейн се възхищаваше на смелостта ѝ; не само защото бе навлязла толкова навътре във военната зона, а и защото, без да ѝ мигне окото, не бе обърнала внимание на предупреждението на капитана на демаршисткия кораб, а когато стана необходимо — от начина, по който бе събрала кураж да помоли конджоинърите за помощ. Трябва да знаеше, че молбата ѝ е неразумна; че заради незаконното си навлизане във военната зона бе загубила всякакво право за получаване на помощ и надали един военен кораб би изгубил време и гориво, за да ѝ помогне. Със сигурност знаеше също така, че дори конджоинърите да ѝ спасяха живота, трябваше да плати за това като се присъедини към техните редици, нещо, което демаршистката пропаганда се бе постарала да ѝ представи като аналог на ада.

Не. Неразумно бе да се мисли, че е очаквала наистина да бъде спасена. Но молбата ѝ бе проява на смелост.

Клавейн въздъхна, усещайки, че е на път да се изпълни с отвращение към самия себе си. Даде на „Куче грозде” команда по невронен път да отправи насочен лъч към поразения търговски кораб. Когато връзката бе установена, заговори:

— Антоанет Бакс… аз съм Невил Клавейн. Намирам се на борда на конджоинърския кораб. Чуваш ли ме?

Сигналите вече достигаха с известно закъснение поради увеличеното разстояние, а полученият в отговор сигнал бе зле фокусиран. Гласът ѝ звучеше така, сякаш идваше от безкрайно далече.

— Защо ми отговаряш чак сега, копеле? Виждам, че ме оставихте да умра.

— Любопитен съм, това е всичко.

Затаи дъх; напълно възможно беше тя да не му отвърне.

— За какво?

— Ами какво те накара да поискаш помощта ни. Не се ли ужасяваш от това, което ще направим с теб?

— И защо трябва да бъда ужасена?

Тонът ѝ прозвуча безгрижно, но не успя да го заблуди.

— Нашата политика е да асимилираме пленените затворници, Бакс. Доведем ли те на кораба си, ще свържем към главата ти нашите машини. Това не те ли тревожи?

— Тревожи ме, но точно сега дяволски повече ме тревожи перспективата да се ударя в шибаната планета.

Клавейн се усмихна.

— Поведението ти е изключително прагматично, Бакс. Изпълва ме с възхищение.

— Добре. А сега ще се разкараш ли, за да ме оставиш да умра спокойно?

— Антоанет, слушай ме внимателно. Имам нужда да направиш нещо за мен, и то спешно.

Тя трябва да бе доловила промяната в тона му, макар все още да звучеше подозрително.

— Какво?

— Нека корабът ти ми изпрати плана си. Искам пълна карта на структурния профил на твоя кораб. Ако успееш да го убедиш да се оцвети, за да разкрие контурите, изложени на максимален натиск, още по-добре. Искам да знам дали мога да направя каквото съм намислил и дали корабът ти ще го издържи.

— Няма начин да ме спасиш. Прекалено сте далече. Дори да направите още в този момент обратен завой и да тръгнете към мен, ще пристигнете прекалено късно.

— Има начин, повярвай ми. А сега ми изпрати нужната информация, ако обичаш. Иначе ще се наложи да се осланям единствено на инстинктите си, а това невинаги е най-добрият вариант.

Тя не отговори веднага. Клавейн чакаше, като се почесваше по брадата, и си отдъхна едва когато „Куче грозде” му сигнализира, че е получил данните. Той филтрира трансмисията за невропатогенни вируси и след това ѝ позволи да проникне в черепа му. Всичко, което трябваше да знае за товарния кораб, вече беше в главата му, в краткотрайната му памет. — Много ти благодаря, Антоанет. Ще свърши чудесна работа.

Клавейн изпрати заповед до една от връщащите се ракети-влекачи. Тя се отдели от другите две и с непрестанно увеличаваща се скорост осъществи такъв остър завой, който би смазал всеки намиращ се на борда ѝ човек. Клавейн ѝ нареди да пренебрегне всичките си ограничения за вътрешна безопасност, като отстрани необходимостта да запази гориво за обратния си път до „Куче грозде”.

— Какво ще правиш? — попита Бакс.

— Изпращам ти един робот. Той ще се закрепи за корпуса ти и ще те изтегли до открития Космос, като те измъкне от гравитацията на Танджърин дрийм. Влекачът ще ти даде начален тласък към Йелоустоун, но се опасявам, че оттам нататък ще трябва да разчиташ на себе си. Надявам се да успееш да оправиш токамака, иначе те очаква безкрайно падане към дома.

Като че ли за осъзнаването на думите му ѝ бе необходима цяла вечност.

— Значи няма да ме вземете като ваш затворник?

— Не днес, Антоанет. Но ако отново се изпречиш на пътя ми, ти обещавам едно: ще те убия.

Изричането на тази заплаха не му беше никак приятно, но разчиташе тя да я накара да се вразуми. После прекъсна връзката, преди да бе успяла да отговори.