Корабът на изкуплението

ДВАЙСЕТ И СЕДМА ГЛАВА

В редките случаи, когато изобщо се придвижваше из „Зодиакална светлина”, Клавейн го правеше с помощта на външна подпора на скелета, която непрестанно го насиняваше и нараняваше в точките на натиска. Вече се движеха при пет гравитационни константи, ускорявайки заедно с „Куче грозде”, което сега се намираше само на три светлинни дни пред тях. Всеки път, когато Скейд увеличеше ускорението, Клавейн убеждаваше Сухой да увеличи дори още повече тяхната скорост, и тя го правеше, макар и с доста голяма неохота. Малко повече от седмица корабно време по-късно, Скейд отвръщаше с ново ускорение. Очевидно дори тя нямаше желание да пришпорва машината по-силно, отколкото бе абсолютно необходимо.

Самата Полин Сухой не използваше подпорна рамка за скелета. Тя се срещаше с Клавейн, легнала почти хоризонтално по гръб върху приемаща формите на тялото пътна кушетка, като спираше почти след всяко изречение, за да си поеме въздух. Както много от нещата в кораба, и тази кушетка изглеждаше така, сякаш бе грубовато приспособена за изпълнението на настоящите си функции. Фабриките работеха денонощно върху изработката на оръжие, бойна екипировка, криокамери и резервни части. Всичко останало трябваше да се прави някак си в не толкова изтънчени работилници.

— Е? — попита Сухой; силата на ускорението подчертаваше изпития ѝ вид, като придърпваше кожата дълбоко в очните ѝ кухини.

— Нужни са ми седем гравитационни константи — обяви Клавейн. — Най-малкото шест и половина. Можеш ли да ми ги дадеш?

— Дадох ти всичко, което можех, Клавейн.

— Това съвсем не е отговорът, който исках.

Тя прожектира някаква схема на едната стена — червени линии на фона на кафяв метал. Това бе напречен разрез на кораба, а в кръг бе оградена средната и кърмовата част, където корпусът беше най-широк и където бяха прикрепени двигателите.

— Виждаш ли това, Клавейн? — Сухой освети по-силно кръга. — Мехурът на потиснатата инерция вече е погълнал повечето от нашата дължина, което е достатъчно ефективната ни маса да падне до една пета от това, което би трябвало да бъде. Но тук, в предната част на кораба, все още усещаме пълната сила на петте гравитационни константи.

Тя освети малкия конус на корпуса, който стърчеше напред от края на мехура.

Клавейн кимна.

— Тук полето е толкова слабо, че са нужни доста чувствителни детектори, за да бъде измерено.

— Правилно. Нашите тела и корабният материал около нас все още имат почти пълната си квота инерционна маса. Подът на кораба напира към нас с пет гравитационни константи, така че ние усещаме сила пет гравитационни константи. Но само защото сме извън мехура.

— Накъде биеш?

— Натам. — Сухой смени картината, като разшири кръга толкова, че да обхване целия обем на „Зодиакална светлина”. — Полевата геометрия е сложна, Клавейн, и зависи от степента на потискане на инерцията. При пет гравитационни константи можем да спасим цялата обитаема част на кораба от въздействието на машината. Но при шест… няма да се получи. Всички ще попаднем в мехура.

— Но ние вече всъщност сме вътре в него — възпротиви се Клавейн.

— Да, но не до такава степен, че да усещаме нещо. При шест гравитационни константи обаче ефектът ще надмине физиологичния праг на нашата чувствителност. При това остро — ефектът не е линеен. От усещането на пет ще преминем към усещането направо на една гравитационна константа.

Клавейн се намести, опитвайки да намери поза, която да облекчи една или повече от допирните точки.

— Не звучи особено зле.

— Но ще усещаме също така, че инерционната ни маса ще бъде една пета от това, което би трябвало да бъде. Всяка част от твоето тяло, всеки мускул, всеки орган, всяка кост, всяка течност са еволюирали при нормални инерционни условия. Всичко ще се промени, Клавейн, дори вискозността на кръвта. — Сухой закара кушетката си до него, докато си поеме въздух. — Виждала съм какво става с хора, попаднали в поле на изключително потискане на инерцията. Много често умират. Сърцата им престават да бият както трябва. Случват им се и други неща, особено ако полето не е стабилно… — Погледна го с усилие в очите. — А то няма да бъде стабилно, уверявам те.

— Въпреки това искам да го направиш — отвърна Клавейн. — Рутинната машинария ще продължи ли да функционира нормално? Криокамерите и другите неща от този род?

— Няма да давам обещания, но…

Той се усмихна.

— В такъв случай ще направим точно това. Ще замразим армията на Скорпион или толкова, колкото успеем, в новите криокамери. Който ще ни бъде нужен за едно или друго, ще застопорим за животоподдържаща система, която да подсигурява дишането му и да изпомпва кръвта с нужния ритъм. Така ще се получи, нали?

— Отново ти казвам — няма да давам обещания.

— Шест гравитационни константи, Сухой. Това е всичко, за което те моля. Можеш да го направиш, нали?

— Мога. И ще го направя, ако настояваш. Но разбери, че квантовият вакуум е гнездо на змии…

— И ние ги бодем с извънредно остра пръчка. Да, знам.

Сухой го изчака да свърши.

— Не. Това беше преди. При шест гравитационни константи вече сме долу в ямата, заедно със змиите.

Той ѝ позволи да се наслади на думите си, после потупа с длан желязната шушулка на пътната кушетка.

— Просто го направи, Полин. Остави на мен да се тревожа за аналогиите.

Тя направи завой с кушетката и я насочи към асансьора, който щеше да я отведе на по-долните нива. Клавейн я изпрати с поглед, после трепна, защото се обади още една от причинените от натиска на поддържащата скелета му апаратура язвички.

Трансмисията пристигна малко по-късно. Клавейн я прекара през защитната програма, но се оказа, че не съдържаше скрита информационна атака.

Беше лично от Скейд. Взе я в стаята си, наслаждавайки се на краткия отдих от високото ускорение. Експертите на Сухой трябваше да пълзят по инерционната си машина, нещо, което определено не обичаха да правят, докато тя функционираше. Докато гледаше записа, Клавейн отпиваше от чая си.

На овалния прожекционен обем се появиха главата и раменете на Скейд, замъглени в краищата. Клавейн си спомни кога я бе виждал така за последен път — тогава, когато му бе изпратила съобщение, докато още пътуваше към Йелоустоун. Тогава бе предположил, че вдървената ѝ поза се дължеше на формата на съобщението, но сега, като я видя отново, го обзеха съмнения. Главата ѝ беше неподвижна, докато говореше, сякаш беше закрепена на рамката, която хирурзите използваха при извършването на мозъчни операции, изискващи особено голяма точност. Вратът ѝ се губеше в абсурдно лъскава черна броня, като че ли излязла от Средновековието. В Скейд имаше още нещо странно, но не можеше да определи точно какво…

— Клавейн — заяви тя. — Моля те, бъди така любезен да изгледаш тази трансмисия изцяло и да помислиш внимателно върху това, което ще предложа. Не правя това предложение току-така и няма да го повторя.

Той я изчака да продължи.

— Доказа, че е трудно да бъдеш убит — додаде тя. — Засега всичките ми опити се провалиха и няма гаранция, че това, което ще опитам в бъдеще, ще свърши работа. Но и не искам да кажа, че очаквам да останеш жив. Поглеждал ли си назад наскоро? Реторичен въпрос — сигурна съм, че си го правил. Трябва да си даваш сметка, въпреки ограничените способности на твоите детектори, че там има още кораби. Спомняш ли си силите, които трябваше да предвождаш, Клавейн? Майсторът на делото е довършил онези кораби. Три от тях приближават към теб. Въоръжени са по-добре от „Куче грозде”: тежки релативистични оръдия, батареи от бозери и гразери, да не говорим за огневите гнезда с далечен радиус на действие. На всичко отгоре разполагат с ярка мишена.

Клавейн знаеше за другите кораби, макар да бяха засечени на самата граница на възприемащите възможности на неговите детектори. Беше започнал да обръща светлинните платна на Скейд към себе си, след което насочваше към тях оптичните си лазери и ги препращаше по посока на преследващите го кораби. Вероятността от сблъсък оставаше малка, освен това те можеха винаги да прибягнат до подобни на изобретените от Клавейн методи за защита, но това бе достатъчно да принуди Скейд да се откаже от по-нататъшното им производство.

— Знам — прошепна той.

— Но аз съм склонна да се договорим, Клавейн — продължаваше тя. — Ти не искаш да умреш, а и моето желание не е да те убивам. Честно казано, бих предпочела да изразходвам енергията си за разрешаването на други проблеми.

— Очарователно.

Клавейн отпи от чая си.

— Така че ще те оставя да живееш. И, което е по-важно, ще ти позволя да вземеш Фелка.

Клавейн остави встрани чашата с чая.

— Тя е много болна, Клавейн, затваря се все повече в мечти за Стената. Вече не прави нищо друго освен да гради някакви овални структури около себе си, сложни игри, изискващи пълното ѝ внимание през цялото денонощие. Отказа се от съня, като истински конджоинър. Притеснявам се за нея, наистина се притеснявам. Двамата с Галиана толкова се старахте да я направите човешко същество в колкото се може по-голяма степен… но сега гледам как трудът ви се руши с всеки следващ ден, така както се сгромоляса Голямата стена на Марс. — Лицето на Скейд се разтегна в неестествено тъжна усмивка. — Вече изобщо не разпознава хората. Не проявява интерес към нищо друго освен към непрекъснато стесняващия се комплекс от мании. Дори не пита за теб, Клавейн.

— Ако си ѝ направила нещо… — чу се да произнася той.

Но Скейд не беше свършила да говори.

— Но може би все още не е късно да се промени нещо, да се поправи част, ако не и цялото зло. От теб зависи, Клавейн. Разликата в скоростта на корабите ни е достатъчно малка, за да бъде осъществена операцията по трансфера. Ако се отклониш от моя курс на движение и не проявяваш желание да се върнеш към него, ще ти изпратя Фелка на борда на една корвета… засилена в далечния Космос, разбира се.

— Скейд…

— Очаквам да отговориш незабавно. Би било мило да получа лична трансмисия от теб, ако ли не, ще очаквам да видя промяна в посоката ти на движение. — Тя въздъхна и в този момент Клавейн осъзна какво го смущаваше още от началото на трансмисията — Скейд изобщо не си поемаше въздух, не спря нито за секунда, за да вдиша. — И още нещо. Ще ти дам щедра възможност за грешка, преди да реша, че си отхвърлил предложението ми. Но след приключването на изчаквателния период пак ще изпратя Фелка на борда на някоя корвета. Разликата е там, че в този случай няма да улесня намирането ѝ за теб. Помисли върху това. Фелка съвсем сама сред звездите, далече от каквото и да било човешко присъствие. Може да не разбере. Но може и да разбере напълно. — Скейд се поколеба, преди да добави: — Ти би трябвало да знаеш това по-добре от всеки друг. Все пак тя е твоя дъщеря. Въпросът е означава ли това всъщност нещо за теб?

Това бе краят на посланието на Скейд.

Рьомонтоар беше в съзнание. Усмихна се леко развеселено, когато Клавейн влезе в стаята, която му служеше едновременно за дом и за затвор. Не можеше да се каже, че изглежда блестящо — никога нямаше да изглежда така — но и в никакъв случай не приличаше на човек, който до съвсем неотдавна е бил замразен, а преди това — технически мъртъв.

— Чудех се кога ще ми дойдеш на посещение — рече той обезоръжаващо жизнерадостно, както се стори на Клавейн.

Лежеше по гръб, главата му бе вдигната на възглавница, дланите му бяха положени една върху друга на гърдите, но изглеждаше във всяко отношение спокоен и отпуснат.

Външният помощен скелет на Клавейн го пусна да седне и натискът се премести от един комплект ранички към друг.

— Страхувам се, че нещата не бяха съвсем лесни — започна Клавейн. — Но се радвам да те видя цял. Не беше подходящо да те размразим по-рано.

— Разбирам — махна пренебрежително с ръка Рьомонтоар. — Не можеше…

— Чакай.

Клавейн гледаше стария си приятел, попивайки с поглед и най-незначителните промени в лицето му, които се бяха оказали необходими, за да може да действа като агент в Йелоустоунското общество. Беше свикнал да го вижда без абсолютно никаква коса, като недовършен манекен.

— Какво да чакам, Клавейн?

— Трябва да бъдеш наясно с някои основни правила, Рем. Не можеш да напускаш тази стая, затова, моля те, не ме поставяй в неудобна ситуация, като правиш подобен опит.

Рьомонтоар сви рамене, сякаш това бе маловажен въпрос.

— Не бих и помислил да го правя. Какво друго?

— Не можеш да осъществяваш комуникация с друга система извън тази стая, не и когато си тук. Затова, отново те моля, не прави подобен опит.

— И как би разбрал, ако опитам?

— Ще разбера.

— Добре. Нещо друго?

— Още не знам дали мога да ти имам доверие. Оттук дойдоха и предпазните мерки, и нежеланието ми да те събудим по-рано.

— Напълно разбираемо.

— Не съм свършил. Много ми се иска да ти вярвам, Рем, но не съм сигурен, че ще мога. И не мога да си позволя да рискувам успеха на тази мисия. — Рьомонтоар понечи да каже нещо, но Клавейн вдигна предупредително пръст и продължи да говори. — Затова няма и да рискувам. Ако направиш нещо, колкото и тривиално да изглежда, което според мен би могло да се отрази по някакъв начин отрицателно върху мисията, ще те убия. Без никакви „ако” и „но”. Без съд. Вече сме много далече от Конвенция Ферисвил и още по-далече — от Майка Нест.

— Дадох си сметка, че сме на кораб — рече Рьомонтоар. — И че ускоряваме много, ама много здраво. Исках да намеря нещо, което да изтърва на пода, за да добия представа точно колко здраво. Но ти си се справил чудесно със задачата да не ми оставиш нищо. Въпреки това мога да се досетя. Колко са гравитационните константи в момента — четири и половина?

— Пет — отвърна Клавейн. — Но скоро ще ги качим до шест и повече.

— Тази стая не ми напомня нищо, което познавам в „Куче грозде”. Да не би да си пленил друг лайтхъгър, Клавейн? Няма да е било лесно.

— Помогнаха ми.

— Ами това ускорение? Как успя да го постигнеш без вълшебната кутия с трикове на Скейд?

— Скейд не е създала тази технология от нулата. Откраднала я е или поне е откраднала достатъчно части, за да се досети за останалото. Тя обаче не е била единствената, която е имала достъп до нея. Запознах се с един човек, който е черпал от същия източник.

— И той е сега на борда?

— Не, остави ни да се оправяме сами. Корабът е мой, Рем. — Клавейн разгъна защитената си от предпазната опора ръка и погали твърдата метална стена на килията. — Нарича се „Зодиакална светлина”. Пренася малка армия. Скейд е пред нас, но няма да ѝ позволя да се добере без бой до онези оръжия.

— А, Скейд — усмихна се Рьомонтоар и кимна.

— Какво те развесели толкова?

— Обаждала ли се е?

— Може и така да се каже. Затова те събудих. Накъде биеш?

— Тя даде ли ти да разбереш, че… — Не довърши мисълта си, но не се прикриваше, че наблюдава внимателно своя събеседник. — Очевидно не.

— Какво?

— Тя за малко не умря, Клавейн. При твоето бягство от кометата, където се срещнахме с Майстора на делото.

— Явно вече е по-добре.

— Е, това зависи… — Рьомонтоар отново не довърши мисълта си. — Не става дума за Скейд, нали? Виждам загрижения бащински поглед в очите ти. — Той се изви без усилие така, че успя да седне почти нормално на ръба на леглото, сякаш петте гравитационни константи не се отнасяха за него. Само потрепващата веничка отстрани на главата му издаваше напрежението, под което се намираше. — Нека да отгатна. Фелка е все още в нейните ръце.

Клавейн не отговори, в очакване той да продължи.

— Опитах да я взема, когато тръгнах с прасето — додаде той, — но Скейд не се съгласи. Каза, че Фелка била безценна за нея, че щяла да ѝ даде предимство при евентуални преговори. Не успях да я разубедя. Ако бях настоявал прекалено много, изобщо нямаше да ме пусне да тръгна след теб.

— Ти тръгна с цел да ме убиеш.

— Тръгнах, за да те спра. Намерението ми беше да те убедя да се върнеш с мен в Майка Нест. Разбира се, щях да те убия, ако се стигнеше дотам, но и ти би постъпил по същия начин, ако ставаше дума за нещо, в което вярваш достатъчно. — Рьомонтоар замълча за момент. — Вярвах, че ще съумея да те разубедя. Никой друг не би ти дал никакъв шанс.

— Ще поговорим за това по-късно. Сега е важна Фелка.

Настъпи продължително мълчание. Клавейн се намести отново, твърдо решен да не позволи на Рьомонтоар да разбере колко неудобно се чувстваше.

— Какво е станало? — попита Рьомонтоар.

— Скейд предложи да ми върне Фелка, ако се откажа да я преследвам. Ще я пусне в совалка. Бихме могли да се доберем до нея с някоя от нашите совалки.

Рьомонтоар кимна. Клавейн усещаше, че приятелят му е дълбоко замислен и в главата му се въртят възможности и варианти.

— А ако откажеш?

— Пак ще я пусне, но като направи възможно най-трудна задачата ни да я намерим. В най-добрия случай ще трябва да се откажа от преследването, за да увелича шансовете ни да я намерим жива и здрава. В най-лошия случай никога няма да я открия. Намираме се в открития Космос, Рем. Тук нищото е дяволски много. Като се има предвид, че пламъкът на Скейд е пред нас, а нашият — отзад, в покритието на сензорите ни има огромни мъртви зони.

Последва ново продължително мълчание, през което Рьомонтоар пак потъна в дълбок размисъл. Той се отпусна върху леглото, за да улесни притока на кръв към мозъка си.

— Не можеш да имаш доверие на Скейд, Клавейн. Тя няма абсолютно никаква нужда да те убеждава в своята искреност, защото не смята, че някога ще имаш нещо, което ѝ е необходимо или което би могло да ѝ навреди. Това не е играта с двама затворници, на която са те учили на Деймос[6].

— Трябва да съм я уплашил — изрече Клавейн. — Не е очаквала да я догоним толкова лесно.

— Дори да е така…

Рьомонтоар направи нова пауза, която продължи няколко минути.

— Сега вече си даваш сметка защо те събудих.

— Да, мисля, че си давам. Рън Севън се намираше в подобно положение спрямо Скейд, когато Иравъл Вейда го преследваше, опитвайки да си върне пасажерите.

— Севън те накара да му служиш. Беше принуден да го съветваш, да му предлагаш тактики, които да използва срещу Иравъл.

— Ситуацията беше коренно различна, Клавейн.

— За мен подобията са предостатъчно. — Клавейн накара поддържащата го рамка да го изправи. — Ето такава е картината, Рем. Скейд ще очаква отговор от мен в близките дни. Ти ще ми помогнеш да реша как да реагирам. В идеалния случай искам да си върна Фелка, без да изгубя целта от погледа си.

— Значи си ме размразил от чисто отчаяние, така ли? Предпочел си познатото зло, както казват?

— Ти си най-старият и най-близкият ми приятел, Рем. Просто не знам дали вече мога да ти имам доверие.

— А ако съветът, който ти дам, се окаже добър…

— Доверието ми към теб вероятно ще се увеличи. — Клавейн си наложи да се усмихне. — Разбира се, за това ще се съобразя също и със съвета на Фелка.

— А ако се провалим?

Клавейн не отговори. Само се обърна и излезе от стаята.

Четири малки совалки, подредени като дъга, се отдалечаваха от „Зодиакална светлина”, като всяка попадаше в своята половин полусфера от релативистично изкривения звезден пейзаж. Излизащите от ауспусите им струи проблясваха на фона на дирята, оставена от главните пламъци на „Зодиакална светлина”. Траекториите, които излизаха от кораба-майка като рамена на полюлей, бяха мъчително красиви.”Само ако това не беше военно действие — мислеше си Клавейн. — Човек можеше да бъде почти горд с него…”

Гледаше потеглянето им от наблюдателния купол близо до носа на своя кораб, чувствайки се длъжен да изчака, докато вече нямаше да бъде в състояние да различава совалките. На всяка една от тях пътуваше ценен член на екипажа плюс част от горивото, която би предпочел да не изразходва, преди да са стигнали до Ризургам. Ако всичко се развиеше както трябва, щеше да си върне и четирите совалки, и техния екипаж. Но повечето гориво щеше да бъде безвъзвратно изразходвано. Допускаше се само малка възможност за грешка, достатъчна, за да може която и да е от совалките да върне освен своя пилот и още един човек.

Клавейн се надяваше, че постъпва правилно.

Казват, че трудните решения се вземали по-лесно с повторението, както става при всякакъв род трудности. В това твърдение може би имаше известна истина. Клавейн обаче установи, че то със сигурност не се отнасяше за неговия случай. Напоследък му се бе налагало да взема няколко изключително трудни решения, като всяко бе, по свой уникален начин, по-трудно от предишното. Точно такъв беше случаят и с Фелка.

И не защото не искаше да си я върне, ако изобщо имаше начин да го осъществи. Но Скейд знаеше колко силно желаеше и оръжията. Знаеше също, че при Клавейн мотивите не бяха егоистични. Не можеше да се пазари с него в обичайния смисъл на думата, защото той не искаше оръжията за лична облага. Фелка обаче ѝ даваше съвършеното средство за водене на преговори. Знаеше, че връзката между двамата е специална, още от времето, когато са били на Марс. Наистина ли му беше дъщеря? Той не знаеше със сигурност, дори сега. Беше убедил сам себе си, че е така, същото му беше казала и тя самата… но го беше направила под външен натиск, когато опитваше да го убеди да не дезертира. Това признание, обаче, бе започнало да подкопава бавно онова, в което бе сигурен. И нямаше да разбере със сигурност, преди да се озове отново в нейно присъствие и да може да я попита както трябва.

А всъщност имаше ли действително значение това? Ценността ѝ като човешко същество нямаше никакво отношение към хипотетичната ѝ генетична връзка с него самия. Дори наистина да му беше дъщеря, той не го знаеше и даже не го бе подозирал дълго след като я спаси от Марс. И въпреки това нещо го бе накарало да се върне в гнездото на Галиана, излагайки се на голям риск. Галиана му беше казала, че е безсмислено да го прави, че тя не е мислещо човешко същество в познатия му смисъл, а просто лишено от разум, обработващо информация растение.

И той ѝ беше доказал, че греши. Вероятно това бе единственият случай в целия му живот, когато бе причинил нещо подобно на Галиана.

Но дори то нямаше значение. Ставаше въпрос единствено за хуманност, не за кръвни връзки или лоялност. Забравеше ли го, тогава спокойно можеше да остави Скейд да вземе оръжията. И със същия успех можеше да дезертира обратно при паяците и да остави останалата част от човешкия род на собствената му съдба. Но ако не успееше да се сдобие с оръжията, каква полза щеше да има от един-единствен човешки жест, каквато и да бе мотивацията зад него?

Четирите совалки се бяха изгубили в безкрая. Клавейн се надяваше и се молеше да е взел правилното решение.

Из улиците на Кювие се движеше правителствена кола с наподобяваща бръмбар задница. Пак валеше, но през последните десетина минути небето се беше прояснило. Разглобената планета вече се виждаше ясно всяка нощ по няколко часа. Облакът от освободена материя наподобяваше дантела с множество удължения. Проблясваше в червено, охра и бледозелено, от време на време припламваха електрически бури, пулсиращи като ухажорски прояви от страна на невключено в каталога дълбоководно животно. Твърдо очертани сенки и ярки симетрични точки маркираха местата в облака, където се намираха машините на инхибиторите, които събираха масата и я втвърдяваха. Беше отминало времето, когато човек можеше да помисли, че случилото се с планетата бе резултат от рядко, но естествено събитие. Сега вече бяха лишени от подобна утеха.

Торн бе видял как реагираха хората в Кювие на този феномен. Повечето не му обръщаха внимание. Когато нещото се виждаше на небето, те вървяха по улиците, без да вдигат поглед нагоре. Дори когато фактът на неговото съществуване повече не можеше да бъде пренебрегван, те рядко го поглеждаха директно и никога не споменаваха за него, освен с най-заобиколни думи. Сякаш вярваха, че актът на колективното му отричане щеше да го накара да изчезне, че това не беше нищо повече от предзнаменование, на което предпочитаха да не обръщат внимание.

Торн седеше на една от двете задни седалки на колата, зад отделението за шофьора. На гърба на седалката бе закрепен малък телевизионен екран. По лицето му играеше синкава светлина, докато той гледаше филма, заснет далече извън града. Картината беше неясна и нестабилна, сякаш беше заснета на ръка, но показваше каквото бе необходимо. Първата от двете совалки се намираше все още на земята — камерата се фокусира върху нея, задържа се върху сюрреалистичното противопоставяне на лъскавата машина и разбъркания каменист пейзаж — а втората летеше във въздуха, връщайки се от орбита. Вече беше направила няколко полета малко над атмосферата на Ризургам, където се намираше по-големият кораб.

Сега камерата се насочи към стърчащите над облаците зъбери и улови совалката, която слезе към мястото за приземяване и приседна върху триножник от пламъци.

— Би могло да е фалшификация — рече Торн. — Аз знам, че не е, но би могло да бъде, така ще си помислят хората.

Хури седеше до него, облечена като Вюйомие.

— Човек може да фалшифицира всичко, ако се постарае достатъчно. Но тази работа вече не е толкова лесна, както преди, защото сега всичко се съхранява чрез аналогови способи. Не съм сигурна даже, че цяло държавно министерство би могло да създаде нещо достатъчно убедително.

— Въпреки това хората ще бъдат подозрителни.

Камерата се насочи към рядката тълпа с нервен вид, която беше все още на земята. На триста метра от паркиралата совалка се виждаше малък лагер, прашните палатки се различаваха трудно от големите камъни наоколо. Хората изглеждаха така, както изглеждат бежанците във всеки свят, във всяко столетие. Някои идваха от хиляди километри. Това им бе струвало много — една десета от тях не бяха успели да стигнат до края на пътуването. Бяха донесли достатъчно вещи, за да изкарат пътуването, но знаеха — ако нелегалната разузнавателна мрежа в съответното селище бе успяла да донесе тази информация — че на кораба нямаше да имат право да вземат нищо друго освен дрехите на гърба си. Край лагера имаше дупка, където хвърляха вещите, преди да се качат на совалката. Тези вещи те бяха държали като нещо скъпо при себе си до последния възможен миг, макар че най-логично би било да ги оставят в дома си, преди да тръгнат на трудното пътуване из Ризургам. Сред тях имаше снимки и детски играчки, и всички те щяха да бъдат погребани и към старите един милион години предмети от бита на амарантинците, които планетата все още пазеше, щяха да се прибавят и човешки реликви.

— Ние се погрижихме за това — отвърна Хури. — Някои от свидетелите, които стигнаха дотук, се върнаха в най-големите населени центрове. Нуждаеха се от убеждение, разбира се, за да направят това, когато бяха стигнали толкова далече, но…

— Как успяхте?

Гумите на колата изсвистяха при поредния завой. Кубичните постройки на Дома на инквизицията се извисиха пред тях, сиви, подобни на гранитни скали с облицованите си с каменни плочи стени. Торн ги загледа с опасение.

— Казали им, че ще им позволят да вземат някои вещи със себе си на кораба, когато се върнат.

— Подкупили са ги, с други думи. — Торн поклати глава, като се питаше дали някое велико дело не би могло да се опази напълно неопетнено, на колкото и полезна цел да служеше корупцията. — Колко са се качили вече?

Хури бе готова с цифрите.

— Хиляда и петстотин са в орбита. Неколкостотин са все още на земята. Когато се съберат петстотин, ще осъществим следващия полет от повърхността и тогава трансферният кораб ще се напълни, готов да ги отведе до „Носталгия по безкрая”.

— Смели са — промълви Торн. — Или много, много глупави. Не съм сигурен кое от двете.

— Смели, Торн, няма съмнение в това. И уплашени. Но не можеш да ги виниш.

Наистина бяха смели. Бяха отпътували до совалките, осланяйки се на съвсем оскъдни доказателства за тяхното съществуване. След арестуването на Торн слуховете придобиха измерения на епидемия сред евакуационното движение. Правителството продължаваше да пуска грижливо изработени опровержения, предназначени да поддържат в умовете на хората идеята, че совалките на Торн може всъщност и да са реални. Онези, които вече бяха стигнали до тях, го бяха направили против изричния съвет на правителството, рискувайки да бъдат арестувани и убити, защото влизаха незаконно в забранена територия.

Торн им се възхищаваше. Съмняваше се, че той самият би имал куража да последва тези слухове до логическото им заключение, ако не беше инициаторът на цялото движение. Но не можеше да се чувства горд с постигнатото. Хората все още не разполагаха с истинска информация за окончателната си съдба и той беше съучастник в тази измама.

Колата стигна до задната част на Дома на инквизицията. Торн и Хури влязоха в сградата и минаха покрай обичайните часовои. Самоличността на Торн все още се пазеше в пълна тайна и той разполагаше с пълен комплект от документи, които му позволяваха да се движи свободно във и около Кювие. Охраната реши, че той е просто друг чиновник от Дома, дошъл по държавна работа.

— Все още ли мислиш, че от това ще излезе нещо? — попита той, докато двамата с Ана изкачваха забързано стълбите.

— Ако не излезе, с нас е свършено — отговори тя все така шепнешком.

Триумвирът ги чакаше в по-голямата стая на инквизиторката, седнала на мястото, обикновено запазено за Торн. Тя пушеше и тръскаше пепелта върху излъскания до блясък под. Торн усети спазъм на раздразнение от този акт на премерено безгрижие. Несъмнено доводът на триумвира щеше да бъде, че съвсем скоро цялата планета щеше да се превърне в пепел; какво щеше да се промени тогава, ако сега изтръскаше още малко пепел на земята?

— Ирина — обърна се той към нея с името, което бе избрала за Ризургамската си самоличност.

— Торн. — Тя се изправи и смачка цигарата си върху страничната облегалка на стола. — Изглеждаш добре. Правителственият арест очевидно не ти се отразява зле.

— Ако това е шега, не е проява на особено добър вкус.

— Разбира се. — Тя сви рамене, сякаш извинението би било прекалено. — Видя ли какво са направили напоследък?

— Кои?

Триумвир Иля Вольова гледаше през прозореца, към небето.

— Отгатни.

— Разбира се. Сега вече човек не може да не го забележи. Знаеш ли какво се заформя в онзи облак?

— Механизъм, Торн. Нещо, което ще разруши нашето слънце.

— Нека поговорим в офиса — намеси се Хури.

— О, нека не го правим — възпротиви се Вольова. — Там няма прозорци, Ана, а тази гледка фокусира невероятно ума, не мислиш ли? Само след минути фактът за тайното споразумение на Торн ще стане обществено достояние. — Изгледа го остро. — Нали?

— Щом желаеш да го наричаш „тайно споразумение”…

Торн вече бе написал своето „заявление”, където говореше за правителството, разкриваше, че совалките са реални, че планетата беше действително в голяма, непосредствена опасност и правителството го бе помолило, макар и неохотно, да стане водеща фигура на официалната операция по изселването. То щеше да се излъчи по всички телевизионни канали на Ризургам и щеше да се повтаря на равни интервали през целия следващ ден.

— Никой няма да го приеме като тайно споразумение — каза Хури и изгледа студено Иля. — Ще разберат, че Торн действа така единствено от грижа за хората, а не поради собствения си интерес. И ще звучи убедително, защото, по една случайност, това е самата истина. — Насочи вниманието си към него. — Нали така?

— Аз просто изричам на глас всеобщите съмнения — поясни Вольова. — Но няма значение. Съвсем скоро ще разберем каква ще бъде реакцията. Вярно ли е, че вече е имало случаи на граждански вълнения в по-отдалечените селища, Ана?

— Смазани са изключително ефективно.

— Лошото тепърва предстои, трябва да сме наясно. Не се изненадвайте, ако последва опит за сваляне на този режим.

— Такова нещо няма да се случи — отговори Хури. — Не и когато хората си дават сметка какъв е залогът. Ще осъзнаят, че държавният апарат трябва да си остане на мястото, за да организира гладко евакуацията.

Триумвирът се усмихна на Торн.

— Виждаш ли колко безнадеждно оптимистично е настроена все още?

— За жалост Ирина е права — каза той. — Можем да очакваме положението да стане далече по-лошо. Но пък вие и никога не сте си мислили, че ще успеете да откарате всички на тази планета цели и невредими.

— Но ние разполагаме с капацитета… — започна Ана.

— Хората не са товар. Не можеш да ги товариш и разнасяш насам-натам. Дори мнозинството да повярва, че правителството е искрено по въпроса за евакуацията — а това би било истинско чудо само по себе си — достатъчно е малцинство от опозиционно настроени елементи, за да причини големи неприятности.

— Ти направи цяла кариера като един от тях — рече Хури.

— Така е — усмихна се тъжно Торн. — И за нещастие не съм единственият. Ирина е права и за това — скоро ще научим каква ще бъде всеобщата реакция. Как се развиват вътрешните усложнения, между другото? Другите клонове на правителството не започват ли да стават подозрителни покрай всички тези машинации?

— Нека кажем само, че може да се наложи да бъдат извършени още едно-две дискретни убийства — отвърна Ана. — Но по този начин трябва да се погрижим за най-лошите врагове. Останалите ще трябва да държим настрани до приключването на изселването.

Торн се обърна към триумвира.

— Ти изучаваш онова нещо на небето по-отблизо от всички останали, Ирина. Знаеш ли с колко време разполагаме?

— Не — заяви лаконично тя. — Разбира се, че не мога да кажа с колко време разполагаме, след като не знам какво строят там. Единственото, което мога, е да направя едно извънредно обосновано предположение.

— В такъв случай направи ни тази чест.

Иля се намуси и прекоси бързо стаята по цялата ѝ дължина до прозореца. Торн погледна към Хури, като се питаше какво смята тя за цялото това представление. Беше забелязал между двете жени напрежение, което не помнеше да бе усещал при предишните си срещи с тях. Може би бе съществувало през цялото време, но просто той не го бе забелязвал. Съмняваше се обаче, че е така.

— Ето какво ще кажа — заяви триумвирът, а токовете ѝ изскърцаха, когато се обърна към двамата. — Каквото и да е това нещо, несъмнено е голямо. Много по-голямо от онова, което сме в състояние да си представим, че може да бъде съградено, дори да разполагахме с нужните материали и време. Дори най-малките структури, които успяваме да различим в облака, трябваше вече да са се срутили под въздействието на собствената си гравитация, превръщайки се в сфери от разтопен метал. Но това не става. Този факт говори нещо.

— Продължавай — обади се Торн.

— Те или могат да убеждават материята да става несравнимо по-твърда, отколкото би било възможно да бъде, или успяват да контролират по някакъв начин гравитацията в дадените участъци. Нищо чудно даже да използват някаква комбинация от двете. Ускорените потоци материя може би са в състояние да изпълняват същите структурни функции като твърди греди, ако могат да бъдат контролирани достатъчно фино… — Очевидно Иля размишляваше на глас и за момент престана да говори, докато се сети за своите слушатели. — Подозирам, че са в състояние да манипулират инерцията, когато е необходимо. Видяхме как пренасочват потоците материя, като ги огъват под прав ъгъл. Този факт говори за дълбоки познания в тази област, за намеса в основния субстрат на пространство-времето. Ако са способни на това, вероятно могат да контролират и гравитацията. Струва ми се, че досега не сме ставали свидетели на такова нещо, следователно са в състояние да го правят само в големи мащаби. Всичко, което сме виждали дотук — раздробяването на планетите, Дайсъновия мотор около газовия гигант — са часовникарска работа, така да се каже. За първи път се сблъскваме с доказателства за тежкото инженерство на инхибиторите.

— Сега вече ме уплаши — каза Торн.

— Точно това беше и намерението ми.

Иля се усмихна за секунда. За първи път виждаше усмивката ѝ тази вечер.

— Какво ще да е това тогава? — попита Хури. — Машина, която ще накара слънцето да се превърне в свръхнова?

— Не — отвърна триумвирът. — Струва ми се, че можем със сигурност да отхвърлим тази възможност. Дори да разполагат с такава технология, тя би действала само върху тежки звезди, върху такива, които така или иначе вече са предопределени да се взривят. Това би било страховито оръжие, признавам. Който успее да предизвика преждевременно раждане на свръхнова, би могъл да стерилизира пространство с ширина десетки светлинни години. Нямам представа как би могло да се направи — може би като се настроят ядрените сечения да възпрепятстват ядрените реакции за по-леките от желязото елементи и така се премести върхът на енергийната крива. Внезапно звездата няма да има вече какво да топи и свързва, няма да има как да поддържа външната си обвивка, за да не рухне. Нищо чудно да са го направили някога. Земното слънце се намира в мехур в междузвездната среда, взривен от неотдавна родена свръхнова. Пресича се и с други структури чак до процепа Акила[7]. Възможно е това да са резултати от естествени събития или пък белези, останали от направената от инхибиторите стерилизация милиони години преди ксеноцида на амарантинците. Мехурите може да са разкъсани и от оръжията на бягащи видове. Вероятно никога няма да разберем, колкото и да се стараем. Но подобно нещо няма да се случи тук. В тази част на галактиката сега няма звезди-супергиганти, нещо, което да бъде в състояние да издържи свръхнова. Те трябва да са разработили други оръжия, за да се справят със звезди с по-малка маса, като Делта Павонис. Не толкова ефектно — не е нужно да се стерилизира повече от една слънчева система — но абсолютно ефикасно на даденото ниво.

— Ти как би убила звезда като Павонис? — попита Торн.

— Може да се подходи по няколко начина — отговори замислено Вольова. — Зависи от ресурсите и от времето, с които разполагам. Инхибиторите могат да сглобят пръстен около звездата, както направиха с газовия гигант. Разбира се, този път нещо по-голямо и може би функциониращо по-различно. Звездите нямат твърда повърхност, нямат даже твърдо ядро. Те обаче биха могли да я заобиколят с ускорители на частици. Ако осигурят приток на лъч от частици към пръстена, биха могли да създадат огромна магнитна сила, като го стягат и отпускат на вълни. Полето от пръстена ще задуши звездата като впила се в плътта ѝ змия, изпомпвайки хромосферичен материал от екватора ѝ към полюсите. Това е единственото място, където би могъл да отиде и единственото място, където би могъл да избяга. Горещата плазма ще се отблъсне от северния и южния полюс на звездата. Възможно е дори тези плазмени струи да се използват като оръжие сами по себе си, превръщайки звездата в бълваща огън — достатъчно е само да се разположат още машини над и под полюсите, за да насочват и фокусират струите към желаните точки. С подобно оръжие може да бъде изпепелен абсолютно всеки свят в дадена слънчева система, като се свалят атмосферата и океанът му. Няма да се наложи даже да се разглобява цялата звезда. Веднъж щом бъде отделена достатъчна част от външната ѝ обвивка, ядрото ще приспособи към новите условия скоростта на топене и звездата ще стане по-студена, а животът ѝ ще се удължи значително. Възможно е този сценарий да отговаря на дългосрочните им планове.

— Очевидно това ще отнеме доста време — рече Хури. — А ако единствената им цел е да изпепеляват световете, защо да се хаби половин звезда за нейното осъществяване?

— Те биха могли да я унищожат и цялата, ако пожелаят.

Просто посочвам възможностите. Не е изключено да прибягнат и към друг метод. Те се справиха с газовия гигант, като го въртяха около оста му, докато се разпадна на части. Биха могли да постъпят по същия начин и с всяко слънце: да го обвият отново в ускорители, този път в пръстени от единия до другия полюс, и да започнат да ги въртят. Ще се съединят с магнитосферата на звездата и ще я помъкнат цялата след себе си, докато започне да се върти по-бързо от разрушителната си центробежна скорост. Материята ще издигне нагоре повърхността на звездата. И тя ще се раздели като глава лук.

— И това ми се струва бавно.

Вольова кимна.

— Може би. Трябва да обърнем внимание на още едно нещо. Изгражданата там горе машина не е пръстеновидна, нито се забелязват признаци за някаква подготвителна дейност около самото слънце. Мисля, че инхибиторите ще използват различен метод.

— По какъв друг начин би унищожила една звезда, ако помпането или въртенето около оста не свършат работа? — поинтересува се Ана.

— Не знам. Нека приемем, че те са способни да манипулират гравитацията до известна степен. Ако случаят е такъв, нищо чудно да успеят да превърнат масата на дадена планета в черна дупка от материята, която вече са събрали. Да речем — десет пъти масата на Земята. — Иля отдалечи лекичко дланите си една от друга, сякаш играеше невидима игра на конец. — Толкова голяма, това е всичко. Най-много да имат ресурсите да създадат десет-двайсет пъти по-голяма черна дупка — с неколкостотин пъти земната маса.

— И ако я пуснат в звездата?

— Тя ще започне да си проправя път през нея, като я изяжда. Но ще трябва да се постараят да я поставят там, където ще причини най-големи поражения. Изключително трудно би било да я вкарат точно в сърцето ѝ, където се извършват ядрените реакции. Черната дупка ще прояви тенденция към трептене, следвайки орбитална траектория, минаваща през звездата. Сигурна съм, че би се отразило — според мен плътността на масата в близост до радиуса на Шварцчайлд на черната дупка ще достигне прага на ядреното горене, така че звездата изведнъж ще се озове с две места на образуване на ядро, като едното се върти около другото. То ще изяде бавно звездата, защото повърхността му е толкова малка. Дори след като погълне половината звезда, ширината му ще бъде само три километра. — Вольова сви рамене. — Но може да се получи нещо. Зависи най-вече от начина, по който материята пада в дупката. Ако се сгорещи прекалено много, налягането от собствената му радиация ще взриви следващия слой падащ навътре материал, забавяйки целия процес. Ще трябва да направя някои изчисления.

— А нещо друго? — обади се Торн. — Не посредством черна дупка?

— Можем да правим всевъзможни предположения безкрайно дълго. Процесите на ядрено горене в ядрото на всяка звезда представляват деликатен баланс между налягане и гравитация. Всяко нещо, което наклони равновесието в едната или другата посока, може да се отрази катастрофално върху свойствата ѝ. Но звездите са устойчиви. Те опитват неизменно да създадат нова точка на равновесие, дори това да означава да преминат към изгаряне на по-тежки елементи. — Триумвирът се обърна да погледне отново през прозореца, почуквайки лекичко с пръсти по стъклото. — Нищо чудно все още да не сме в състояние дори да проумеем точния механизъм, който ще използват инхибиторите. Но това няма значение, защото те няма да стигнат толкова далече.

— Моля? — намеси се Хури.

— Аз нямам намерение да изчакам това да стане, Ана. За първи път инхибиторите концентрират дейността си върху една фокусна точка. Предполагам, че сега са по-уязвими от всякога. И за първи път Капитанът е готов да се споразумеем за нещо.

Хури хвърли поглед към Торн.

— Оръжията?

— Той ме увери, че ще позволи да бъдат използвани. — Иля продължаваше да потропва с пръсти по стъклото, все така без да се обръща с лице към тях. — Разбира се, съществува риск. Не знаем точно на какво са способни те. Но пораженията са си поражения. Убедена съм, че ще успеем да осуетим плановете им.

— Не — обади се Торн. — Това не е правилно. Не и сега.

Триумвирът се обърна с лице към тях.

— Защо точно пък сега?

— Защото операцията по преселението е в ход. Започнахме да издигаме хората от повърхността на Ризургам.

— Няколко хиляди — възкликна иронично Вольова. — Не е кой знае какво, нали?

— Положението ще се промени, когато операцията стане официална. Винаги сме разчитали именно на това.

— Но пък е възможно нещата да се влошат още повече. Готов ли си да поемеш този риск?

— Имахме план — намеси се Ана. — Оръжията са си тук и можем да ги използваме винаги, ако се наложи. Безсмислено е обаче да предизвикваме реакция от страна на инхибиторите сега, след всичко направено.

— Тя е права — рече Торн. — Трябва да изчакаш, Ирина. Поне докато евакуираме сто хиляди души. Тогава използвай безценните си оръжия, ако се налага.

— Тогава ще бъде прекалено късно — отвърна тя и се обърна отново към прозореца.

— Няма как да го знаем — каза Торн.

— Виж — промълви тихо Вольова. — Виждаш ли го?

— Какво да виждам?

— В далечината между онези две сгради. Ей там, зад Дома за излъчване на емисиите. Сега вече няма как да го пропуснете.

Торн тръгна към прозореца, последван от Хури.

— Не виждам нищо.

— Излъчиха ли вече твоето изявление? — попита Иля.

Торн погледна часовника.

— Да… да. Трябва да са го излъчили току-що, поне в Кювие.

— В такъв случай ето ти и първата реакция: огън. Засега не е много, но не се съмнявам, че ще се разрасне още преди края на вечерта. Хората са ужасени. От месеци изпитват ужас, заради онова нещо в небето. А сега разбират, че правителството ги е лъгало систематично. При дадените обстоятелства аз бих се поядосала? А вие?

— Това няма да продължи дълго — заяви Торн. — Повярвай ми, познавам хората. Когато разберат, че има начин да се измъкнат, че от тях се иска единствено да действат разумно и да правят, каквото им кажа, ще се успокоят.

Триумвирът се усмихна.

— Ти или си човек с необикновени способности, Торн, или познаваш твърде слабо човешката природа. Надявам се да е първото.

— Ти си гледай твоите машини, Ирина, а хората остави на мен.

— Нека се качим горе — предложи Ана. — На балкона. Оттам ще виждаме по-добре.

Сега вече се виждаха движещи се коли, повече, отколкото беше нормално за една дъждовна нощ. Долу пред сградата се събираха полицейски ванове. В тях се качваха полицаи, обучени за борба с безредици, като се побутваха с броните си, с щитовете и палките с електрически върхове. Вановете потегляха един подир друг, разнасяйки полицаите до проблемните точки. Други коли се движеха в кордон около сградата, свързани с метални барикади, перфорирани с тесни разрези.

От балкона наистина се виждаше много по-ясно. През дъжда до тях достигаха различни градски шумове. Не липсваше трясък и грохот, сирени и викове. Човек можеше да помисли, че има карнавал, само дето липсваше музика. Торн внезапно си даде сметка, че вече от много време не беше чувал музика.

Въпреки усилията на полицията, пред Дома на инквизицията се събираше тълпа. Действително имаше много хора за възпиране и единственото, което можеше да направи полицията, бе да им попречи да влязат вътре. Неколцина вече лежаха на земята пред останалите, зашеметени от гранати или електрически палки. Приятелите им се стараеха да ги отведат на по-безопасно място. Някакъв човек се мяташе в епилептичен припадък. Друг изглеждаше мъртъв или поне изпаднал в безсъзнание. Торн знаеше, че полицаите можеха да избият повечето хора само за секунди, но не го правеха. Той се вглеждаше в лицата им, доколкото го позволяваше разстоянието, и виждаше в тях само страх и объркване, също като на хората, които трябваше да възпират. Очевидно им бяха дадени специални нареждания да бъдат умерени, а не брутални.

Балконът беше заобиколен от ниска стена. Торн се приближи до края му и погледна надолу към улицата. Хури го последва. Вольова остана на мястото си.

— Време е — рече Торн. — Трябва да поговоря лично с хората. Така ще знаят, че изявлението не е било фалшифицирано.

Беше наясно, че щеше да е достатъчно да извика, за да го чуе някой, дори само един човек от тълпата. Не след дълго всички вече щяха да гледат нагоре и щяха да разберат кой е, даже още преди да бе заговорил.

— Направи го добре — обади се Вольова, почти шепнешком. — Направи го много добре. От това зависи извънредно много.

Той погледна назад към нея.

— И тогава ще премислиш?

— Не съм казвала подобно нещо.

— Ирина… — намеси се Хури. — Моля те, помисли. Поне ни дай шанс, преди да използваш оръжията.

— Ще имате този шанс — обеща триумвирът. — Преди да използвам оръжията, ще ги придвижа из системата. По този начин, дори да последва реакция от страна на инхибиторите, „Носталгия по безкрая” няма да бъде очевидната мишена.

— Това ще отнеме време, нали? — поинтересува се Хури.

— Разполагате с месец, не повече. Разбира се, не очаквам дотогава да евакуирате цялата планета. Но ако се придържате към уговорения график или дори го подобрите малко, може да размисля и да отложа с още известно време използването на оръжията. Нали е разумно? Аз мога да бъда и гъвкава.

— Искаш прекалено много от нас — рече Ана. — Колкото и ефективна да е нашата операция на повърхността, не можем да извозваме по повече от две хиляди човека наведнъж между ниската орбита и лайтхъгъра. Това е неизбежно забавяне на нещата, Иля, независещо от нас.

Тя изглежда не си даваше сметка, че бе изрекла истинското име на триумвира.

— За всяко нещо може да се намери изход, стига да е достатъчно важно. Освен това ви стимулирах по всякакъв начин.

— Правиш го заради Торн, нали? — попита Хури.

Той я погледна.

— Какво заради мен?

— Не ѝ харесва начинът, по който застана между нас — отговори Ана.

Триумвирът изсумтя насмешливо за втори път през последните няколко минути.

— Но е така — настоя Хури. — Нали, Иля? Двете с теб имахме прекрасни работни взаимоотношения, докато аз въведох Торн на сцената. И ти никога няма да простиш нито на мен, нито на него, че развалихме това красиво партньорство.

— Не ставай абсурдна — отбеляза Вольова.

— Не съм абсурдна, просто…

Но триумвирът мина като стрела покрай нея.

— Къде отиваш? — попита я Ана.

Тя спря само колкото да ѝ отговори.

— Къде според теб, Ана? Връщам се на кораба си. Чака ме работа.

— Значи изведнъж се превърна в твоя кораб? Мислех, че е нашият.

Но Вольова бе казала всичко, което възнамеряваше. Торн чу нейните отдалечаващи се стъпки.

— Вярно ли е? — обърна се той към Хури. — Наистина ли смяташ, че ми е сърдита?

Но Ана също не отговори. След като поседя известно време в очакване, Торн се обърна отново към града. Надвеси се над стената на балкона, формулирайки речта, която се готвеше да произнесе. Вольова имаше право: от нея зависеше изключително много.

Усети как ръката на Ана обгърна дланта му.

Въздухът вонеше на предизвикващ страх газ. Торн усети как той си проправя път до мозъка му, пораждайки тревога в цялото му същество.