Игрите на Немезида

8. Холдън

Холдън върна видеото и го пусна отначало. Корабът, грозна метална кутия с допълнителни товарни контейнери, прикрепени отстрани, го караше да си мисли за натоварените с провизии закрити фургони от старите уестърни. Това не бе далеч от истината. „Рабия Балхи“, регистриран на името на капитан Ерик Хан от Палада, също возеше стоки и хора, запътили се към границата, за да си отвоюват парче земя. Може да имаше по-малко коне, но пък имаше повече ядрени реактори.

И отново корабът мина през портала, образът заигра и „Балхи“ го нямаше.

— Е? — попита Моника с напрегнат от очакване глас. — Какво мислиш?

Холдън се почеса по ръката, докато решаваше какво да отговори.

— Има милион причини една такава ръждива стара кофа да изчезне — каза той. — Загуба на щита на ядрото, загуба на атмосферно налягане, сблъсък с отломки. По дяволите, може просто радиото да е изключило и те да си живеят уютно на някоя нова планета и да се надяват някой да мине да провери как са.

— Може би — кимна Моника. — Ако беше само един. Но през последната година четиристотин трийсет и седем кораба са минали през пръстените в нови слънчеви системи. И тринайсет от тях са изчезнали. Пуф. — Тя разпери пръсти като миниатюрна експлозия. Холдън направи сметката наум. Това означаваше около три процента загуби. Навремето, когато беше във флота, бюджетът предвиждаше половин процент загуби от механични аварии, сблъсъци с астероиди, саботаж и вражески действия. Тук имаха шест пъти повече.

— Хм — изсумтя той. — Това ми изглежда доста много за кораби, способни да летят година и половина до Пръстена.

— Съгласна. Прекалено много. Ако корабите избухваха без причина толкова често, никой никога нямаше да лети.

— Та така — поде Холдън и млъкна, за да си поръча ново питие от менюто на масата. Имаше чувството, че ще се нуждае от него. — Защо никой не говори за това? Кой следи корабите?

— Никой! — заяви триумфално Моника. — Тъкмо там е работата. Никой не ги следи. Имаме хиляди кораби, които напускат вътрешната система и се понасят към порталите. Те принадлежат на поданици на три различни правителства и дори на някои, които не се смятат за ничии поданици. Повечето от тези хора дори не са подавали план на полета, просто са метнали куфарите на един скален скачач и са драснали към новите светове.

— Предполагам, така се заграбват недвижими имоти.

— И ето ти ги, потеглили сами или на малки групи, всички тласкани от стремежа да се доберат дотам първи. Само че нещо ги спира. Кара ги да изчезнат. Или поне някои от тях.

— Явно ти имаш теория — отбеляза Холдън.

— Мисля, че е протомолекулата.

Холдън въздъхна и потърка лицето си с ръце. Питието му пристигна и той посръбваше мълчаливо от него близо минута. Устата му се изпълни със студенината на леда и парливия вкус на джина. Моника се взираше в него, едва ли не подскачайки от нетърпение. Накрая той каза:

— Не, не е. Протомолекулата я няма вече. Мъртва е. Аз изстрелях последното зрънце в една звезда.

— Откъде знаеш? Дори това да е бил последният остатък от оръжието, построило Пръстена, знаем, че който и да е създал всичко това, го е направил с протомолекулни инструменти. Пък и какво друго може да бъде? Чела съм докладите. Всички онези роботи и създания, които се събудиха на Ил? Протомолекулата ни атакува, задето вземаме нещо, което ѝ принадлежи.

— Не — възрази Холдън. — Не стана така. Без да знам, аз занесох със себе си зрънце от оригиналната инфекция, което още се опитваше да се свърже с онова, което го е пратило. Докато го правеше, разбуди доста неща. Ние го изключихме и, както ти казах, го изстреляхме в една звезда, за да не може това да се повтори.

— Откъде си сигурен?

В суши бара един от готвачите обяви нещо на висок глас и няколко души около него го аплодираха. Холдън си пое дълбоко дъх и го изпусна бавно през зъби.

— Предполагам, че няма откъде. Как да докажеш, че нещо не е така?

— Аз знам един начин — каза Моника. Изражението ѝ наведе Холдън на мисълта, че следващите ѝ думи са единствената причина за разговора им. Беше донякъде като да гледаш как ловуваща котка следва пържола. — Фред Джонсън все още разполага с може би единствената останала мостра от протомолекулата. Онази, която ти взе от тайния кораб на „Мао-Квиковски“.

— Която… Я чакай, откъде знаеш? — възкликна Холдън. — И колко други хора го знаят?

— Не разкривам източниците си, но мисля, че трябва да я вземем и да видим дали не можем да я пробудим. Да накараме твоя призрак на Милър да се върне и да разберем дали протомолекулата използва порталите, за да унищожава нашите кораби.

В ума на Холдън се блъскаха множество отговори, като се започне от „Това е най-лошата идея, която съм чувал“ и се стигне до „А бе, ти изобщо слушаш ли се какво говориш?“. Трябваха му няколко секунди, докато един от тях надделее.

— Искаш да направя спиритичен сеанс?

— Не бих го нарекла…

— Не — заяви Холдън. — Просто не.

— Не мога да оставя нещата така. Ако ти не искаш да помогнеш…

— Не съм казал, че няма да помогна. Казах, че няма да беседвам с частица смъртоносно извънземно вещество с надеждата, че ще започне да ми разказва старите си детективски истории. Не искам да ръчкаме това нещо. Трябва да го оставим на мира.

Изражението на Моника бе открито и заинтригувано. Той изобщо не би забелязал раздразнението и разочарованието ѝ, ако не знаеше, че трябва да ги търси.

— Тогава какво? — попита тя.

— Знаеш стария виц за тропота на копита, нали?

— Май не го знам.

— Дълъг е за разказване, но смисълът е, че ако чуваш тропот на копита в далечината, първото ти предположение е, че са коне, а не зебри. А ти чуваш тропот на копита и веднага скачаш на еднорози.

— Какво искаш да кажеш?

— Казвам да проверим дали не можем да намерим някакви коне или зебри, преди да тръгнем на лов за еднорози.

Една интригуваща нова загадка не означаваше, че Холдън няма повече ежедневна работа, но все пак му даваше нещо друго, за което да мисли, освен за липсата на Наоми. И Еймъс. И Алекс. Но най-вече Наоми. Докато пълзеше по оголените ребра на „Росинант“ с плазмена горелка в ръка и търсеше пукнатини, се чудеше къде може да са се дянали корабите при изчезването си. Моника бе права; броят им бе прекалено голям, за да става дума за случайни грешки на системата. Имаше сума ти други възможности, даже ако се отхвърли „еднорожката“ протомолекулна теория. Но Холдън бе престанал да вярва на съвпадения горе-долу по времето, когато започна да се мотае с детектив Милър. А другото голямо нещо, което ставаше, бе, че радикалните фракции на СВП предприемаха атаки срещу владения на вътрешните планети, като Калисто. И дори срещу Земята.

Някаква склонна към насилие фракция на СВП бе категорично против колонизацията. И сега колонизаторски кораби, натоварени с провизии, изчезваха безследно. Освен това станция Медина — по-рано „Бегемот“, още по-рано „Науву“, и център на всички пръстенови портали — се намираше твърдо под контрола на СВП. Това рисуваше интересна картинка, макар той да не разполагаше с никакво реално доказателство, че е вярна.

В този сценарий корабите са били взети на абордаж от пиратски екипажи на СВП, провизиите — откраднати, а колонистите… изхвърлени в космоса? Ужасна мисъл, ако бе истина, и все пак не най-ужасното нещо, което хората са си причинявали някога един на друг. Обаче оставаха корабите. Те би трябвало да са запазили корабите, а после да са ги накарали да изчезнат. Това означаваше смяна на опознавателните кодове. Фактът, че „Росинант“ вече не бе „Тахи“, доказваше, че СВП са способни на това.

— Сакай — каза Холдън, като включи с брадичка радиото на честотата на частния канал между него и главния инженер. — Ей, тук ли си?

— Проблем ли има? — попита мъжът с тон, който сякаш предизвикваше Холдън да съобщи за проблем. Холдън се бе научил да не се обижда от него. Нетърпението беше естественото състояние на Сакай.

— По-скоро гатанка.

— Мразя гатанки — изсумтя Сакай.

— Да речем, че се опитваш да установиш дали някой е откраднал множество кораби и им е сменил опознавателните кодове. Как ще намериш тези кораби, ако ти се налага?

Инженерът пухтя замислено няколко секунди.

— Не търси липсващите кораби — отговори накрая Сакай. — Търси новите, които се появяват от нищото.

— Да, добре — каза Холдън. — Това е точният отговор. Благодаря.

Той спря до една напукана спойка между вътрешната обшивка и едно от ребрата на кораба и се зае да я поправя с горелката. Лицевото му стъкло потъмня, превръщайки света в огромна чернота само с едно ярко петно синя светлина в нея. Докато работеше, си мислеше как може човек да издири появилите се като по магия нови кораби. Общественият корабен регистър бе добро място, откъдето да започне, но ако се опиташе да свърши работата на ръка, щеше да бъде удавен в потопа от данни. Ако Наоми бе тук, той не се и съмняваше, че би могла да направи на ръчния си терминал програма, която да открие нужната информация за десет минути. За съжаление, самият Холдън не притежаваше нейните програмистки умения, но пък Фред държеше на щат софтуерни инженери и ако…

— Защо? — попита Сакай. Беше минало толкова дълго време, откакто инженерът проговори за последно, че на Холдън му трябваше един момент да си спомни контекста на въпроса.

— Защо какво? Защо искам да знам как да намеря изгубени кораби ли?

— Да.

— Имам една приятелка журналистка, която търси някакви изчезнали кораби. Обещах да ѝ помогна. Просто се мъча да измисля как точно да го направя.

— Стюарт — каза Сакай. Беше наполовина твърдение, наполовина въпрос. — Чух, че била на станцията.

— Да, старата ми дружка Моника. Честно казано, мисля си, че е тръгнала за зелен хайвер, но обещах да ѝ помогна. Пък и имам нужда да правя нещо, за да не се чувствам самотен и да се самосъжалявам.

— Аха — рече Сакай и след дълга пауза добави: — Значи нещата не са станали достатъчно шантави, за да вярваш в зеления хайвер?

На домашната му конзола мигаше сигнал за видеосъобщение. Холдън усърдно се опита да не се надява, че е от Наоми, и въпреки това почувства смазващо разочарование, когато на екрана изникна кръглото лице на Алекс.

— Здрасти, шефе — поздрави пилотът. — Сещаш ли се за оная работа, дето трябваше да се срещна с бившата си жена и да постигнем сълзливо помирение? Ами, оказа се пълен провал. Може би трябваше да го обмисля повечко. Но смятам да се отбия да видя Боби, преди да си тръгна, така че има и нещо хубаво. Как е моето момиче? Нали ще я лъснете и разхубавите за завръщането ми? Ще се обадя пак, когато мога. Камал, край.

Холдън едва не започна отговора си с искане за доклад относно ситуацията с бившата, но тихият гласец на Наоми, който сега живееше в главата му, прошепна: „Не бъди любопитен“, така че вместо това той отвърна: „Благодаря, че се обади. Предай на Боби най-добрите ми пожелания. На «Роси» му трябват още месеци, докато стане готов, така че не бързай“.

Поседя около минута, опитвайки се да измисли какво още да добави, после просто отряза мълчанието в края на съобщението и го прати. Странно как бе възможно някой да е толкова важен в живота ти, а ти да нямаш какво да му кажеш, когато не е до теб. Обикновено двамата с Алекс щяха да побъбрят за кораба, за другите двама членове на екипажа, за работата. Но сега, когато всички бяха разделени, а „Роси“ беше на сух док, не оставаше кой знае какво за казване, което да не е нахълтване в личното пространство. Тази мисъл му се стори като началото на дълъг мрачен път към горчивата самота, затова той реши вместо да ѝ се отдава да отиде да поразследва малко.

Почти му се искаше да има шапка.

— Връщаш се толкова бързо? — изненада се Фред, когато един от служителите му въведе Холдън в офиса. — Знам, че кафето ми е хубаво, но…

Холдън си взе един стол и се изтегна на него, докато Фред се суетеше с кафе-машината.

— Моника Стюарт е на Тихо.

— Знам. Мислиш ли, че човек като нея може да кацне на станцията и аз да не разбера?

— Не — призна Холдън. — Но знаеш ли защо е тук?

Кафе-машината засъска и кабинетът се изпълни с плътен горчив аромат. Докато кафето се вареше, Фред се приведе над бюрото си и чукна по терминала.

— Нещо свързано с изчезнали кораби, нали? Така съобщава разузнавателният ни екип.

— Накарал ли си хората си да проверят тези случаи?

— Честно ли? Не. Чувал съм да се говори за това, но сме затрупани с работа. Всеки кораб с работещ ъпстейнов двигател се е насочил през порталите. Прекалено сме заети да следим да не се сблъскат, докато минават през пръстените. Повечето заминават към неизследвани системи, където няма нито други кораби, нито станции. Някои не се обаждат повече, което ми се струва съвсем нормално.

Холдън прие с благодарно кимване подадената му от Фред димяща чаша и отпи. Кафето на стареца не го разочарова.

— Разбирам това — каза Холдън след още една глътка. — И мисля, че теорията ѝ е доста изсмукана от пръстите, но е от онези неща, които ще привлекат общественото внимание, освен ако не намерим по-добър отговор първи.

— Тя има ли вече теория?

— Мисли, че е протомолекулата. Роботите и машините, пробудили се на Ил, са единствената ѝ опорна точка.

— Ти ме увери, че онова е било еднократен случай — рече Фред и се намръщи над чашата си с кафе. Когато заговори пак, заедно с думите от устата му излизаше пара като драконов дъх. — Да не би Милър да се е върнал?

— Не. Доколкото знам, в цялата вселена не съществува активна протомолекулна култура. Само че…

— Само че аз имам неактивното вещество, което ми даде.

— Да, и Моника някак си е разбрала за него — добави Холдън.

Мръщенето на Фред се усили.

— Някъде имам изтичане на информация.

— Да, без съмнение, но не това ме притеснява.

Веждите на Фред се повдигнаха в ням въпрос.

— Моника — продължи Холдън — е решила, че трябва да извадим веществото и да го използваме като един вид спиритична масичка, за да призовем духа на Милър.

— Това е тъпо — отбеляза Фред.

— Да. Затова мисля, че трябва да изключим всички други възможности, преди да се хвърлим да си играем с извънземни вируси.

— Предполагам, че за всичко си има първи път — подхвърли Фред, влагайки в думите си съвсем лек сарказъм. — Имаш ли алтернативни теории?

— Да — потвърди Холдън, — но няма да ти харесат.

— Все още ми е останал малко бърбън, ако се нуждаем от обезболяващо за тази операция.

— Може и дотам да стигнем — отвърна Холдън и допи кафето си, за да печели време. Колкото и да се бе състарил Фред през последните пет години, Холдън още се плашеше малко от него. Трудно му бе да зачекне тема, която би могла да го обиди.

— Още? — попита Фред и посочи към празната му чаша. Холдън отказа с поклащане на глава.

— Разправяше ми за онази радикална екстремистка фракция на СВП — каза той.

— Не мисля, че…

— Те са извършили поне две публични нападения. Едно срещу марсианска собственост и едно срещу самата Земя.

— И двете се провалиха.

— Може би — каза Холдън. — Но ние предполагаме, че знаем какви са били целите им, а е възможно да не е така. Може би взривяването на голяма част от марсианска корабостроителница и принуждаването на флота на ООН да изстреля куп бойни ракети по стар товарен кораб за тях са победи.

— Добре — кимна неохотно Фред. — Тук си прав.

— Но има и още нещо. Да, радикалите смятат, че Земята и Марс ще ги изоставят, щом новите светове бъдат колонизирани, но това означава, че и самите колонисти са част от проблема.

— Съгласен.

— Ами ако това радикално крило на СВП реши, че в допълнение към взривяването на някакви неща на вътрешните планети може да прати послание, като премахне някои колонизаторски кораби?

— Ами — проточи Фред, говореше бавно, като че ли измисляше отговора в движение, — големият проблем тук е мястото на атаките.

— Защото са се случили от другата страна на порталите.

— Точно така — кимна Фред. — Едно е някой да взривява кораби, докато минават през Пояса. Но от другата страна на порталите? Кой има достъп дотам? Освен ако не мислиш, че корабите са саботирани по някакъв начин. Бомба с много дълъг фитил?

— Има и друга възможност — посочи Холдън.

— Не, няма — възрази Фред, предугаждайки следващия аргумент.

— Виж какво, Фред, знам, че не искаш да допуснеш, че на Медина има хора, които работят против твоите интереси. Че подправят доклади, може би. Или изключват сензори, когато не искат хората да видят някои неща. И разбирам защо е трудно да се преглътне това.

— Медина е от възлово значение за дългосрочните ни планове — заяви Фред и тонът му бе твърд като желязо. — Събрал съм всичките си най-добри и най-верни хора на тази станция. Ако радикалите имат пета колона там, значи не мога да вярвам на никого в моята организация. В такъв случай е по-добре да си събера багажа и да се оттегля.

— На Медина има хиляди хора. Съмнявам се, че можеш да гарантираш лично за всеки един от тях.

— Не, но онези, които управляват станцията, са мои хора. Най-верните, които имам. Няма начин подобно нещо да става без тяхното знание и съдействие.

— Плашеща мисъл.

— Това би означавало, че аз не притежавам Медина — изтъкна Фред. — Че най-безмилостната и твърдолинейна екстремистка фракция от нашата група контролира входа към цялата галактика.

— Е, и как би могъл човек да го разбере? — попита Холдън.

Фред се облегна с въздишка назад и му се усмихна тъжно.

— Знаеш ли какво си мисля? Мисля, че си отегчен и самотен, и си търсиш нещо да се разсееш. Не разрушавай организацията, която съм градил цял живот, само защото нямаш какво да правиш.

— Но все пак липсват кораби. Дори да не ги премахва Медина, нещо друго го прави. Не съм сигурен, че можем да пренебрегнем това и да се надяваме да отмине.

— Гледай собствения си кораб, Джим. Поправи го и събери отново екипажа си. Историята с липсващите кораби не е твоя работа.

— Благодаря за кафето — каза Холдън и стана да си върви.

— Няма да се откажеш, нали?

— А ти как мислиш?

— Мисля — процеди Фред, — че ако счупиш нещо мое, ще трябва да го платиш.

— Ясно — отвърна ухилено Холдън. — Ще те държа в течение.

Докато излизаше през вратата, си представи как Милър се усмихва и казва: „Можеш да познаеш, че си попаднал на наистина интересен въпрос, когато никой не иска да намериш отговора му“.