Игрите на Немезида

28. Холдън

— „Прикритие за някаква кражба“ — повтори пак Холдън. — Какво, по дяволите, значи това?

Фред Джонсън продължи да крачи. Леко извитият коридор с изглед към строителната сфера изглеждаше все едно станция Тихо се фука, че не е унищожена. Хората, с които се разминаваха, кимаха на Фред и Холдън. Някои носеха зелени ленти в знак на солидарност и на немалко от тях се виждаше разцепеният кръг на СВП с още една резка перпендикулярно на първата. На други имаше стилизиран глобус и думите ЕДИН НАРОД, СВП & ЗЕМЯТА. Материалните щети на станцията се ограничаваха предимно до машинното, двигателите в дъното на сферата и кабинета на Фред на пръстена, но Холдън неволно чувстваше, че по-голяма рана е нанесена на историята на Тихо. Неотдавна Тихо — също като Церера — бе един от бисерите на външните планети. Част от големия спор за независимостта на Пояса.

Сега, когато го бяха атакували поясни, той се бе превърнал в нещо друго. Чувството на единство със Земята бе не толкова искрено съчувствие към правителството, било доскоро техен враг, колкото разграничаване от СВП. Станция Тихо за станция Тихо и майната му на всеки, който ѝ се опълчи.

Или може би просто той проектираше чувствата си върху другите, защото до голяма степен се чувстваше именно така.

— Тя е журналистка — напомни Фред. — Нали се сещаш? Те така правят.

— Ние току-що ѝ спасихме живота. Ако не бяхме ние, щяха да я откарат бог знае къде и… Не знам. Да я измъчват или нещо такова.

— Това е вярно — каза Фред. Стигнаха до асансьора и минаха през вратите, които се разтвориха за тях. Рангът на Фред все още си имаше привилегии и сред тях беше първи приоритет за асансьорите. — Но също така я излъгахме. И тя го знае.

Холдън преглътна възражението си, защото то не бе нищо повече от отричане на факт, за който знаеше, че всъщност е верен. Само преди няколко години не би направил подобно нещо. Тогава би казал истината, цялата истина, пък да става каквото ще. Не знаеше кое го смущава повече — че се е променил или че не го е забелязал, преди някой друг да го изтъкне.

Фред погледна към него с уморена усмивка.

— „Ядосвай се на слънцето, че залязва, ако тези неща те ядосват.“ Казал го е един поет на име Джефърс.

— Да, но дали е говорил за журналисти и политици, които се лъжат взаимно?

— Ами, всъщност, да.

Асансьорът потрепери и се устреми надолу. Фред се облегна със стон на задната стена.

— Не се налага да го правим — заяви Холдън.

— Напротив — възрази Фред. — След загуба най-важното е хората да виждат своя водач. И да го виждат да се разхожда на място, където е в тяхната проклета власт. Действа убеждаващо.

— И все пак.

— Това е нещо, което още мога да правя — каза Фред. — И категорично ще го направя.

Старият кабинет на Фред още бе в ремонт. Докато стените и подът му престанат да зеят към вакуума, Дръмър му бе приготвила място близо до препълнения бриг. Беше по-малко, по-неудобно и по-малко внушително. Холдън не можеше да влезе вътре, без да изпита чувството, че Фред се е самопонижил. Или е приел без оплаквания онова, което вселената му е предложила.

Фред се настани зад бюрото и разтърка очите си с длани.

— Истината е, че почти всичко, което правим тук, няма да влезе дори като бележка под линия в учебниците по история.

— Няма как да си сигурен. Просто си обезкуражен — посочи Холдън, но Фред вече вадеше работата си върху монитора на бюрото.

— Снощи получих две съобщения. Е, всъщност повече, но две от тях бяха интересни. Първото е от Земята. Авасарала била на Луната, когато това станало, и подготвя отговор.

— Отговор?

— Дипломатическа конференция. Марсианският премиер вече пътува натам. Тя иска и аз да присъствам. За да „представлявам малко по-малко лайнарското крило на СВП“. Ако човечеството наистина зависи от дипломатическите умения на тази жена… ами, ще бъде интересно.

— Кое е най-лошото, което може да стане? Война?

Фред нададе мрачен кашлящ смях.

— Вече говорих с Дръмър. Тя е готова да поеме управлението на Тихо в мое отсъствие.

— Значи ще отидеш?

— Не знам дали ще отида, но няма да стоя тук. Има още нещо, което исках да видиш.

Фред отвори едно съобщение и даде знак на Холдън да погледне. На екрана се виждаше мъж с бледа кожа и късо подстригана бяла коса. Бръчките на ранно състаряване си съперничеха с белези от акне от отдавна миналата младост. Маркировката в долния ляв ъгъл сочеше, че съобщението е пратено от станция Палада.

— Андерсън Доус — каза Фред. — Чувал ли си го?

— Голям активист на СВП, нали?

— Човекът, който се свърза с мен навремето. Човекът, който ме превърна в лице на Пояса за пред вътрешните планети. Човекът, който спомогна за прехвърлянето на Церера под надзора на СВП. През последните години той преговаря СВП да получи дял от Ганимед, равен на земния и марсианския.

— Ясно — кимна Холдън.

Фред пусна записа и мъжът оживя. Гласът му бе нисък и дрезгав, като че ли са го удряли прекалено много в гърлото.

— Фред. Знам, че моментът трябва да е тежък за теб. Станалото бе голям шок за всички ни. Но това е положението. Историята се състои от изненади, които впоследствие ти изглеждат очевидни. Искам да знаеш, че аз не съм упълномощавал никого за това. Но познавам хората, които са го направили, и говори каквото щеш за методите им, но те са истински патриоти.

— Какви ги дрънка, мамка му? — възмути се Холдън.

— Почакай — спря го Фред.

— Свързвам се с теб сега, за да установя мир вътре в организацията. Знам не по-зле от теб колко много си пожертвал и колко усърдно си работил за СВП през годините. Приносът ти не е забравен. Но в момента сме в нова епоха, която носи със себе си собствена логика. Мисля, че си достатъчно зрял, за да знаеш разликата между справедливостта и нещата, които трябва да станат. Ще те приема обратно в лоното на СВП. Кълна ти се. Но ще ми трябва знак на добра воля. Нещо, което да занеса на новите силни на деня, за да им покажа, че си разумен човек. Че можеш да преговаряш. Ти си взел пленник. Не е от хората, участвали в бунта. Дори те си дават сметка, че да искат такова нещо толкова скоро е прекалено. Но въпреки това той е твой пленник. Казва се Уилям Сакай. Моля те, като жест на добра воля да ми го предадеш на станция Палада, а аз в замяна ще ти гарантирам място на масата, когато…

Фред спря записа и Андерсън Доус застина с полуотворени очи и уста.

— Сигурно се шегуваш — възкликна Холдън.

— Никой не се смее, както виждаш.

Холдън приседна на ръба на бюрото и се втренчи в замръзналия мъж, а в гърдите му бушуваха противоречиви емоции: гняв, изненада, възмущение, веселие, отчаяние.

— Можеш да му кажеш, че вече сме го изхвърлили през въздушния шлюз.

— Преди или след като го изхвърлим през въздушния шлюз?

— И двата варианта ме устройват.

Фред се усмихна и изключи дисплея.

— Казваш го, но не би го направил. Дори и ядосан, ти си прекалено свестен човек. Оказва се, че аз също.

— Наистина ли?

— Омекнах на стари години. Сега всичко ми изглежда някак… крехко. Още сме в извънредно положение, но ще трябва да отворя станцията. Да върна някакво подобие на нормалност. Но не това е важното. Имам покани за две маси за преговори. Вътрешните планети са в отстъпление. Прегрупират силите си. Радикалите в СВП се превръщат в новите лидери.

— Но те са побъркани масови убийци.

— Да — съгласи се Фред. — Но ние не ги знаем кои са. Доус ги знае. Не и аз.

— Я чакай — спря го Холдън. — Задръж малко. Да не се каниш да ми предложиш да предадем Сакай на този Доус, за да можеш да пратиш на Авасарала имената на хората, които стоят зад обстрела на Земята с камъни? Колко пъти смяташ да сменяш страните?

— Аз никога не сменям страните — подчерта Фред. — Страните около мен постоянно се сменят. Аз винаги съм бил човекът, който иска ред. Мир. Дори справедливост. Станалото на станция Андерсън ми отвори очите за неща, които дотогава не виждах. Или предпочитах да не виждам. И сегашните събития…

— Направиха същото.

— Не знам какво са направили. Тъкмо това се опитвам да реша. В СВП винаги е имало радикали. Групата на Волтер. Марко Инарос. Касандра Лек. Но те бяха в покрайнините, където мислехме, че можем да ги контролираме. Да им държим юздите, или ако не винаги, то да използваме ексцесиите им, за да накараме обикновените места като Церера и Тихо да изглеждат като по-малкото зло. Но сега те командват парада. Не знам дали е по-добре да се обявя срещу тях, или да застана на тяхна страна и да се опитам да овладея падането. — Той поклати глава.

— Приятелят ти Доус май вече се е сдушил с тях.

— Той е верен на Пояса. Когато най-добрият вариант бе да се намери начин вътрешните планети да ни уважават като равни, това бе целта му. Докато аз съм верен на… всички. Дълго време това означаваше да говоря от името на хората, чийто глас е най-слаб. После се появи протомолекулата и промени играта, а ако сега съюзяването с радикалите ще ми даде най-голямо влияние… Докато хората ми държат Медина, никой не може да ме пренебрегва. Мога да подкрепя онази страна, присъединяването към която мисля, че ще донесе най-голяма полза в дългосрочен план.

— Това ми звучи като политическо нагаждачество — отсъди Холдън. И миг по-късно добави: — Сър.

— Прав си — съгласи се Фред. — Но това е ситуацията, в което трябва да работя. Ако наема „Росинант“ да ме откара на Луната за срещата с Авасарала, ще приемеш ли работата?

— Ако сме свършили с проверката на всичко, извършено от Сакай, и си вземеш собствен екипаж — разбира се. Или още по-добре, да идем да съберем моя от където са се запилели.

— А ако те наема да откараш мен и пленника на Палада?

— Тогава можеш да вървиш да се шибаш.

Фред се изкиска, стана и провери оръжието на кръста си.

— Винаги ми е приятно да си бъбря с теб, капитане. Вземи си почивен ден днес. Ще се свържа с теб, когато стигна до някакво решение. Каквото и да е то.

— Какво ще правиш сега?

— Ще говоря със Сакай — отвърна Фред. — Ще видя дали мога да изкопча нещо от него. Перспективата да не бъде изхвърлен от някой въздушен шлюз може да го направи по-разговорлив. — Той погледна към Холдън и изражението му стана някаква странна смесица между съжалително и умолително. — Опитвам се да постъпя правилно, капитане. Но понякога не е очевидно кое е правилното.

— Съгласен съм с теб — каза Холдън. — До момента, в който ми кажеш, че това е един от тези случаи.

Холдън седеше в тайвански ресторант и ядеше фъстъчено къри, което, доколкото помнеше от детството си на Земята, не приличаше на нищо, сервирано на планетна повърхност. В не-кърито плуваше парче не-пиле и Холдън си играеше да го потапя с една китайска пръчица и да го гледа как изплува пак, когато пристигнаха две съобщения. Първото беше от мама Елиса. Семейството засега било добре. Районът бил поставен под надзор, но още нямало заповеди за евакуация. Нито пък, изтъкна тя, повдигайки едната си вежда, имало по-добре подготвено и запасено място от ранчото, където да се евакуират. Пратили резервния реактор да помогне на местната мрежа в Три Форкс и чакали отговор от семейство Джаксън дали имат нужда от нещо. Той я познаваше достатъчно добре, за да долови дълбоката тревога в неизреченото. Докато се сбогуваше, тя обеща да поддържа връзка. Беше малко утешение, но повече от нищо.

Второто съобщение бе от Алекс.

Той и Боби Дрейпър се намирали на кораба на премиер-министъра и пътували към Луната, а корабите от ескорта им пазели гърба. Всички били доста издивели, но според него засега нещата вървели добре. Подкреплението било на път и щяло да пристигне до ден-два. Нямал никаква вест от Наоми, където и да е тя. Нито пък, което бе по-актуално в случая, от Еймъс. Пошегува се, че Еймъс оцелява във всякаква ситуация и това не е първата планета, която му избухва под краката, но в хумора се криеше същият ужас и страх, който чувстваше и Холдън. Когато Алекс свърши, той пусна цялото съобщение отначало още три пъти, само за да чуе познатия глас.

Започна да записва отговор, но ресторантът бе прекалено открито и публично място за нещата, които искаше да каже, затова си обеща да свърши тази работа, като се върне в квартирата си. Изяде толкова от кърито, колкото можеше да понесе, а осветлението в ресторанта бавно преля от жълто в златно, цветовете на фалшив залез на планета, която много от хората тук бяха виждали само на екрана. Той плати сметката и сервитьорът дойде да му предложи разнообразни десерти и питиета. Погледът му се задържа достатъчно дълго, за да подскаже, без да излиза от границите на учтивостта, че Холдън би могъл да си поръча и други неща.

Умът на Холдън прехвърли повечето идеи. Още храна, още пиене, още сън, още секс. Какъвто и да е секс. Усещаше дълбоката океанска бездна от желание в стомаха си. Нещо, което приличаше на глад или жажда, изтощение или похот, но не можеше да бъде утолено. Нямаше думи да го опише, но то го караше бързо да се гневи или отчайва. Зад всичко това се криеше страхът, че екипажът му никога няма да се върне на кораба му, и чувството бе все едно някой го е фраснал в корема.

А после се появи и думата за това. Той изпитваше носталгия и „Росинант“, колкото и чудесен да беше, не бе негов дом, докато Алекс, Еймъс и Наоми не са в него. Зачуди се колко ли ще продължи това чувство, ако те не се върнат. Колко ли дълго ще ги чака, даже след като разбере, че няма да се върнат. Сервитьорът му се усмихваше леко.

— Нищо — каза Холдън. — Благодаря.

Излезе в главния коридор, репетирайки наум какво ще каже на Алекс и как ще го каже. Всичко изречено от него щеше да бъде прегледано от марсианската комуникационна служба и той не искаше да казва нищо, което би могло да се изтълкува погрешно. Проблемът тук беше, че той винаги знаеше какво има предвид и не виждаше чуждите тълкувания, преди някой да ги е направил. Може би трябваше просто да пусне няколко шеги и да изтъкне, че е готов да събере всички отново заедно.

Когато терминалът му избръмча с искане за връзка, той го прие. Умът му бе настроен да очаква Алекс, макар че светлинното забавяне правеше това невъзможно. От екрана му се намръщи Дръмър.

— Господин Холдън, чудех се дали можете да се отбиете в помощния офис на сигурността.

— Предполагам — отвърна Холдън, обзет от внезапна предпазливост. Все още наполовина очакваше да се окаже, че Дръмър играе някаква своя игра. — Има ли нещо, което трябва да узная веднага?

Някъде зад нея се изсипа поток от ругатни, които се усилваха. Дръмър отстъпи встрани и Фред се навря в екрана.

— Ако говорехме за това по мрежата, нямаше да идваш тук.

— Ясно — каза Холдън. — Идвам.

Когато пристигна в офиса, Фред крачеше насам-натам, стиснал ръце зад гърба си. Кимна му отсечено за поздрав. Дръмър, седнала на мястото си, бе пример за онзи строг професионализъм, създаден специално да не дава на шефа повод да ти крещи. Ами, хубаво. Холдън не възразяваше да крещят на него.

— Какво има?

— Медина е в радиомълчание — съобщи Фред. — Трябваше да докладва тази сутрин, но сред цялата тази бъркотия не се разтревожих. Оттогава пропусна още две възможности. И… Дръмър, покажи му.

Шефката на сигурността изкара на екрана схема на Слънчевата система. В този мащаб дори Юпитер и Слънцето изглеждаха просто като светли пиксели. Хиляди точици показваха трафика в системата. Кораби и бази, сателити, сонди и навигационни маяци. Обобщена картина на цялото човечество. Един жест и дума и повечето от този хаос изчезна. Остана да свети само група от около двайсетина зелени точки, с думата НЕОПРЕДЕЛЕН на мястото, където трябваше да е идентификационният код. Нечия статистика, пусната с малка, но значителна корелация.

— Веднага щом станцията замлъкна — каза Дръмър, — видяхме тези. Двайсет и пет нови реактивни следи. Всички те имат сигнатури на двигателите, съответстващи на марсиански военни кораби, и се носят с висока тяга към Пръстена.

— Висока тяга?

— Осем до десет g като начало и увеличават, което ще рече, че напрягат двигателите си до дупка.

Холдън подсвирна. Фред спря да крачи и лицето му бе спокойно по начин, който говореше красноречиво за яростта му.

— На Медина са моите хора. Ако станцията е компрометирана или ако тези нови кораби отиват там да извършат някакво насилие, това ще бъде сериозна пречка пред участието ми в новото ръководство на СВП.

— Тоест да го духат?

— Да.

— Пътят до Медина е дълъг — отбеляза Холдън. — Даже при тази тяга ще им отнеме известно време. Но не мисля, че можем да ги изпреварим.

— И да ги изпреварим, няма какво да направим. Дори да взема всички кораби, с които разполагам, една марсианска фрегата може да превърне станцията в истински ад. Освен това дори „Росинант“ ще им отстъпва значително по огнева мощ.

— Да се чуди човек откъде са намерили марсиански военни кораби — каза Холдън.

— Непременно ще попитам Доус за това, веднага щом му кажа какво мисля за неговата размяна на пленници в знак на добра воля. След колко време „Росинант“ ще е готов за полет?

— Ако пришпорим нещата, можем да потеглим след пет дни.

— Госпожо Дръмър, моля насочете всички свободни екипи за довършване на ремонта и проверката за безопасност на „Росинант“.

— Слушам — изпъна се Дръмър и превключи екрана си на работното разписание на строителния барабан. Фред заби поглед в краката си, после го вдигна пак.

— През следващите няколко дни ще съм зает да слагам в ред Тихо за Дръмър. Бих искал ти да надзираваш работните екипи на „Роси“.

— Не смятах да правя нещо друго.

— Добре — кимна Фред. После промълви, почти с копнеж: — Хубаво би било да видя пак Луната.

Холдън положи усилие да изчака, докато се прибере в квартирата си, но загуби търпение, щом стигна до асансьора. Отвори съобщението на Алекс и нагласи камерата да записва отговора му.

— Здрасти, Алекс. Знаеш ли, забавна история. Изглежда, ще се видим по-скоро, отколкото мислехме…