Игрите на Немезида

3. Наоми

Масата за голго бе подготвена за началните хвърляния, първата и втората цел стояха недокоснати, а полето бе още празно. Бумтящият бас откъм главната стая на „Блауе бломе“ се усещаше като вибрация в палубата и шумът бе прекалено силен, за да го надвикаш. Наоми претегли в ръка стоманената топка, преценявайки деликатната разлика между маса и тегло, която бе различна при всяка гравитация. Срещу нея Малика и съотборниците ѝ от ремонтния екип чакаха. Един от тях пиеше „Синя гадост“ и ярката лазурна течност обагряше устните му като червило. Бяха минали три години — не, четири? — откакто Наоми бе играла на голго, а тези хора го правеха всеки четвъртък. Наоми претегли пак топката, въздъхна и я хвърли с въртеливо движение. Моментално противниковите топки изскочиха да я спрат, въртяха се в синхрон с нея, като се опитваха да неутрализират хвърлянето ѝ.

С такъв отговор се играеше срещу начинаещи. Наоми може да бе поръждясала, но не беше начинаеща. Масата регистрира края на хвърлянето и маркерът на Наоми се появи далеч зад средната линия на полето. Отборът ѝ избухна в овации, този на Малика застена. Всички се усмихваха. Това бе приятелска игра. Не винаги беше така.

— Следващият, следващият! — извика един от новите съотборници на Наоми и размаха широката си бледа ръка. Казваше се Пийр или Паар. Или нещо от този род. Тя взе стоманената топка и му я подхвърли. Той се ухили насреща ѝ и очите му се стрелнаха за миг надолу по тялото ѝ и обратно. Бедното копеленце. Наоми се отдръпна и Малика дойде да застане до нея.

— Още те бива — похвали я. Имаше прекрасен глас, акцентът на станция Церера смекчаваше по-грубите тонове на дълбокия Пояс.

— Прекарах доста време в игра, когато бях за последно тук — каза Наоми. — Човек никога не забравя какво е правил на младини, нали?

— Дори и да му се иска — засмя се Малика и Наоми се присъедини към смеха ѝ.

Малика живееше в апартамент три етажа по-надолу и на трийсет градуса по посоката на въртене от клуба. Когато Наоми беше за последно там, по стените висяха копринени завеси с кафяво-златни шарки и въздухът бе напоен с уханието на тамян от изкуствено сандалово дърво, така че да не задръства рециклаторите за въздух. Наоми бе спала две нощи в чувал на пода, унесена от записа на арфа и мърморещите гласове на Малика и Сам. Сега обаче Сам бе мъртва, Наоми се бе събрала отново с Джим, а човечеството бе наследило хиляда слънца в границите на две години път. Сега Наоми бе отново тук, смееше се с Малика и ремонтния екип и не можеше да каже кое я изненадва повече — колко много са се променили нещата или колко малко.

Малика я докосна по рамото и челото ѝ се сбърчи.

— Bist ajá?

— Замислих се — отвърна Наоми, влизайки тромаво в ритъма на поясния жаргон. Голгото не бе единственото нещо, в което бе ръждясала.

Ъгълчетата на устата на Малика се извиха надолу точно когато на масата за голго изригнаха викове на радост и смайване. За миг Сам сякаш отново бе там. Не истинската жена с рижата коса, веселата ѝ нецензурност и навика да използва детски думички — аки, боленко, — за да опише неща като пробит от метеорит корпус. Просто мястото, където някога е била, и две жени, споделящи знанието, че някой липсва.

Паар-или-Пийр подаде топката на следващия играч — Сакай, новия главен инженер, — докато противниковият отбор го тупаше подигравателно по гърба. Наоми пристъпи напред да оцени щетите. Да се намира сред поясни — просто поясни — ѝ действаше странно успокоително. Тя обичаше екипажа си, но той се състоеше от двама земляни и марсианец. Някои разговори никога не би могла да води с тях.

Когато Джим се появи, тя го разбра, без дори да се обръща. Играчите от другата страна на масата като един погледнаха зад нея. Очите им се разшириха и по лицата им плъзна въодушевление. Никой не обели и дума, но все едно всички го бяха казали: „Хей! Я вижте! Това е Джеймс Холдън!“.

Беше лесно да забравиш кой е Джим. Той бе започнал две войни и бе изиграл известна роля в прекратяването и на двете. Беше капитан на първия човешки кораб, минал през Пръстена, или поне на първия оцелял. Беше ходил на извънземната база в центъра на бавната зона и се бе върнал. Бе преживял станция Ерос и гибелта на „Агата Кинг“. Беше стъпил на Нова Тера, първата човешка колония на нечовешка планета, и бе изковал странен, неловък мир там. Беше почти смущаващо да гледа как реагират всички на този Холдън: човека от екраните и новинарските емисии. Тя знаеше, че Джим изобщо не прилича на Джеймс Холдън, но нямаше смисъл да го казва. Някои неща си оставаха тайни, дори когато ги разкриеш.

— Здравей, скъпа — поздрави Джим и я прегърна през раменете. В другата си ръка държеше грейпфрутово мартини.

— За мен ли е? — усмихна се тя и взе коктейла.

— Надявам се. Аз не бих го пил дори заради бас.

— Hoy, coyo! — обади се Паар-или-Пийр и му протегна стоманената топка. — Искаш ли да хвърлиш?

Около масата избухна смях. Част от него бе радостен — „Джеймс Холдън играе голго с нас!“, а друга част жесток — „Гледай как ще се изложи голямата клечка“. Но и двете нямаха нищо общо с истинския човек. Тя се зачуди дали Джим знае колко променя настроението в една стая просто като влезе в нея. Предполагаше, че не.

— Не — отказа Джим с усмивка. — Ужасен съм на тази игра. Нямам представа откъде да започна.

Наоми се приведе към Малика.

— Трябва да вървя. Благодаря много, че ме поканихте. — Това означаваше: „Признателна съм ти, че ми позволи да постоя тук с останалите поясни, все едно съм свой човек“.

— Todamas си добре дошла, coya-mis — отвърна Малика. Това означаваше: „Смъртта на Сам не беше по твоя вина, а и да е била, прощавам ти“.

Наоми хвана Джим под ръка и му позволи да я заведе до главния бар. Щом минаха през вратата, музиката се усили и светлините и звуците се обединиха за сетивна атака. На дансинга се движеха хора, по двойки или на групи. Едно време, много преди да срещне Джим, идеята да се натряска до козирката и да се хвърли в гъмжилото от тела ѝ се струваше привлекателна. Тя си спомняше с обич за онова момиче, което е била някога, но това не бе младост, която би искала да върне. Застанала до бара, Наоми допи мартинито си. Беше прекалено шумно за разговори, затова тя се забавляваше да гледа как хората забелязват Джим и върху лицата им заиграва неувереността „това той ли е, или не е той“. Джим, от своя страна, излъчваше дружелюбно отегчение. Самата мисъл да е център на внимание му беше чужда. Това бе едно от нещата, които обичаше в него.

Когато чашата ѝ се изпразни, тя сложи ръка върху неговата и двамата се измъкнаха в коридора пред клуба. Мъже и жени, чакащи да влязат — почти до един поясни, — ги гледаха как излизат. На станция Тихо бе нощ, което не означаваше кой знае какво. В станцията бяха установени три редуващи се осемчасови смени: отдих, работа, сън. Кого познаваш зависеше от това в коя смяна работиш, беше като три различни града, заемащи едно и също пространство. Свят, който винаги щеше да се състои от две трети непознати. Тя прегърна Джим през кръста и го притисна към себе си, докато усети как бедрото му се движи до нейното.

— Трябва да поговорим — каза Наоми.

Той се напрегна малко, но се постара гласът му да прозвучи нехайно.

— В смисъл, като мъж с жена?

— По-лошо — отвърна тя. — Като капитан със старши офицер.

— Какво има?

Влязоха в един асансьор и тя натисна бутона за тяхната палуба. Прозвуча мелодичен сигнал, вратите се затвориха бавно и тя събра мислите си. Не че не знаеше какво трябва да каже. Просто на него то щеше да му хареса не повече, отколкото на нея.

— Трябва да помислим за наемането на още екипаж.

Познаваше достатъчно добре мълчанията на Джим, за да разпознае сегашното. Вдигна поглед към лицето му, което си оставаше безизразно — само очите мигаха малко по-бързо от обичайното.

— Наистина ли? — учуди се той. — На мен ми се струва, че се справяме отлично.

— Така е. Досега. „Роси“ е военен кораб. Умен. Силно автоматизиран, с множество подсигуряващи системи. Ето защо толкова дълго успяваме да го караме с една трета от стандартния екипаж.

— А също и защото сме най-добрият екипаж в космоса.

— Това не вреди. С оглед на уменията и опита ни сме силна група. Но сме уязвими.

Асансьорът се разклати, сложните сили от въртенето на станцията и ускорението на кабината придаваха усещане за нестабилност. Тя не бе сигурна, че е само от движението.

— Не съм сигурен какво имаш предвид под „уязвими“ — каза Джим.

— Ние сме на „Росинант“, откакто го спасихме от „Донагър“. Не сме сменяли персонала. Не сме имали реорганизации. Кажи ми, сещаш ли се дори за един друг кораб, където да е така? На „Кентърбъри“ сме имали пътувания, при които една четвърт от екипажа е бил от новаци. И…

Вратите се отвориха. Те излязоха и се дръпнаха встрани, за да пропуснат друга двойка в асансьора. Наоми ги чу да си шепнат, докато вратите се затваряха. По пътя към апартамента им Джим мълчеше. Когато най-после заговори, гласът му бе тих и замислен.

— Мислиш, че някой от тях може да не се върне? Еймъс? Алекс?

— Мисля, че може да се случат много неща. Под висока тяга хората понякога получават удар. Сокчето помага, но не е гаранция. Случвало се е разни хора да стрелят по нас. Или да се носим безпомощно по снижаваща се орбита. Помниш тези неща, нали?

— Да, но…

— Ако загубим някого, минаваме от една трета стандартен екипаж на една четвърт. Добави към това и загубата на незаменими умения.

Холдън спря с ръка на дръжката на апартамента им.

— Чакай, чакай малко. Ако загубим някого ли?

— Да.

Очите му се ококориха и я гледаха стреснато. В ъгълчетата се бяха събрали малки бръчици на безпокойство. Тя вдигна ръка да ги заглади, но те не изчезнаха.

— Значи се опитваш да ме подготвиш за смъртта на някого от екипажа ми?

— Исторически погледнато, това застига кажи-речи сто процента от хората.

Джим понечи да каже нещо, отказа се, отвори вратата на апартамента и влезе. Тя го последва и затвори след тях. Искаше ѝ се да остави темата, но ако го направеше, не знаеше кога ще я подхванат пак.

— Ако бяхме традиционен екипаж, щяхме да имаме по двама души за всеки пост. Така че ако някой бъде убит или изваден от строя, ще има кой да го замести.

— Няма да взема още четири души на кораба си, камо ли осем — заяви Джим и влезе в спалнята. Бягаше от разговора. Ала нямаше наистина да го прекрати. Тя зачака мълчанието, болката и притеснението, че я е ядосал, да го върнат обратно. Това отне около петнайсет секунди. — Ние не работим като обикновен екипаж, защото не сме обикновен екипаж. Взехме „Роси“, когато всички в системата стреляха по нас. Стелт кораби взривиха боен кораб под носа ни. Загубихме „Кент“, а после и Шед. Човек не може да мине през всичко това и да остане нормален.

— Какво точно имаш предвид?

— Този кораб няма екипаж. Ние не го управляваме като екипаж. Управляваме го като семейство.

— Да — съгласи се тя. — И това е проблем.

Те се взряха един в друг през стаята. Джим размърда челюсти, възраженията и аргументите бяха застинали на езика му. Знаеше, че е права, а му се искаше да греши. Тя го видя как осъзнава, че няма измъкване.

— Добре — отстъпи накрая. — Когато другите се върнат, ще поговорим дали да не проведем някои интервюта. Да вземем един-двама за едно-две пътувания. Ако се впишат добре, може да помислим да ги задържим за постоянно.

— Добре звучи — каза Наоми.

— Това ще промени равновесието в кораба — предупреди Холдън.

— Всичко се променя — отвърна тя и го прегърна.

Поръчаха храна от индийски ресторант: къри, генетично модифициран ориз и гъбичен протеин, почти неразличим от телешко. През останалата част от вечерта Холдън се опитваше да бъде весел, да скрие безпокойството си от нея. Изобщо не се получаваше, но тя му бе благодарна за усилията.

След вечеря гледаха развлекателни програми, докато в уютния ритъм на деня им не настъпи времето, когато тя изключи екрана и го дръпна обратно в леглото. Сексът с Холдън бе започнал като нещо вълнуващо преди години, когато за първи път осъзнаха колко глупаво би било един капитан и старшият му офицер да спят заедно. Сега беше по-богат, по-спокоен и по-игрив. А също и по-утешителен.

След това, докато лежаха на големия матрак от омекотяващ гел, с чаршафите, усукани в краката им, умът на Наоми се отнесе. Мислеше си за „Роси“ и за Сам, за книга с поезия, която бе чела като момиче, и за една музикална група, в която я бе убедил да се включи един от старшите инженери на „Кентърбъри“. Спомените ѝ бяха започнали да потъват в сюрреалистичния хаос на сънищата, когато гласът на Джим почти я разбуди.

— Не ми харесва, че ги няма.

— Хмм?

— Алекс и Еймъс. Не ми харесва, че ги няма. Ако се забъркат в неприятности, ние ще сме тук. Не мога дори да запаля „Роси“ и да отидем да ги приберем.

— Ще се оправят — промърмори сънено тя.

— Знам. Или поне мисля, че знам. — Той се надигна на лакът. — Наистина ли не се тревожиш?

— Може би мъничко.

— Искам да кажа, знам, че са възрастни хора, но ако се случи нещо. Ако не се върнат…

— Трудно ще е — каза Наоми. — Вече от доста години насам сме свикнали да разчитаме само на нас четиримата.

— Да — потвърди Джим. След момент добави: — Знаеш ли коя е тази жена, която Еймъс отиде да провери?

— Не. Не знам.

— Мислиш ли, че му е била любовница?

— Не знам — повтори Наоми. — Останах с впечатлението, че е по-скоро нещо като сурогатна майка.

— Хмм. Може би. Не знам защо ми хрумна, че е любовница. — Гласът му ставаше сънлив. — Хей, може ли да ти задам един неуместен въпрос?

— Стига да мога да ти отговоря.

— Защо вие с Еймъс никога не сте се събрали? Имам предвид, навремето на „Кент“.

Наоми се засмя, претърколи се и преметна ръка през гърдите му. Даже след толкова време заедно харесваше мириса на кожата му.

— Ама ти сериозно ли? Изобщо ли не си обърнал внимание на сексуалността му?

— Не ми се вярва, че от нас с Еймъс се очаква да го правим.

— Не би искал да навлизаш в тази тема — каза Наоми.

— Хмм. Добре. Просто си мислех, сещаш се… Как постоянно те следваше навремето на „Кент“. И никога не е говорил да напуска „Роси“.

— Той не стои на „Роси“ заради мен — изтъкна Наоми. — Стои заради теб.

— Заради мен ли?

— Използва те като своя външна резервна съвест.

— Не е вярно.

— Така прави той. Намира човек с чувство за морал и го следва — обясни Наоми. — По този начин се опитва да не бъде чудовище.

— Че защо ще се опитва да не бъде чудовище? — Завалените от сънливост думи бяха като одеяло.

— Защото е такова — каза Наоми, докато съзнанието ѝ гаснеше. „Точно затова се разбираме.“

Съобщението дойде два дни по-късно и бе съвсем неочаквано. Наоми беше в скафандър и инспектираше работата на главен инженер Сакай. Той тъкмо ѝ обясняваше защо са избрали различна керамична сплав за връзките между вътрешната и външната обшивка, когато на лицевия ѝ дисплей изскочи приоритетно съобщение. Тя усети прилив на страх, последствие от разговора ѝ с Холдън. Нещо се бе случило с Алекс. Или с Еймъс.

— Задръж малко — помоли тя и Сакай ѝ отвърна с вдигнат юмрук.

Тя пусна съобщението. Появи се заставка с разцепения кръг на СВП и когато изчезна, там стоеше Марко. С годините лицето му бе наедряло, очертанията на челюстта му се бяха смекчили. Кожата му бе все така тъмна, каквато я помнеше, а ръцете му, скръстени на масата в мястото, където бе направил този запис, бяха все така деликатни. Той се усмихна със смесица от тъга и веселие, които сякаш я върнаха назад във времето.

Съобщението спря, прекъснато от медицинските системи на скафандъра. Предупреждения за учестено сърцебиене, повишено кръвно. Тя ги отмени с едно помръдване на брадичката и гласът му зазвуча тихо и пресекливо в ушите ѝ, после се заглади, когато предаването се стабилизира.

— Съжалявам. Знам, че не искаш да получаваш никакви вести от мен. Ако ще ти е от помощ, просто ще изтъкна, че досега не съм го правил. А и сега не го правя лекомислено.

„Изключи го — помисли си тя. — Спри записа. Изтрий го. И без това ще са само лъжи. Лъжи или онези части от истината, които му изнасят. Забрави, че изобщо си го получавала.“ Марко извърна поглед от камерата, сякаш бе прочел мислите ѝ или знаеше какво ще си помисли.

— Наоми, не съм съгласен с решението ти да си тръгнеш, но винаги съм го уважавал. Дори когато се появи по новините и всички разбраха къде си, не се свързах с теб. И сега също не се обръщам към теб заради себе си.

Всички думи бяха ясни, топли и внимателни: безупречната граматика на човек, който говори втори език толкова добре, че звучи свръхестествено. Не използваше нищичко от поясния си жаргон. Значи годините го бяха променили и по друг начин.

— Син и Карал ти пращат обичта и почитанията си, но те са единствените, които знаят, че се свързвам с теб. А също и защо. В момента те са на станция Церера, но не могат да останат дълго. Искам да се срещнеш с техния екип и… Не, съжалявам. Това е погрешно. Не трябваше да се изразявам така. Закъсал съм го. Не знам какво да правя и ти си единствената, към която мога да се обърна. Става дума за Филип. Той е в беда.