Игрите на Немезида

17. Алекс

Алекс бе изкарал немалка част от обучението си в базата Хеката и сегашното му връщане там бе странно по няколко причини. Забеляза същите промени, с които вече бе свикнал на Марс — стари барове липсваха, заместени от нови ресторанти, мизерните хандбални игрища бяха превърнати в административен център, такива ми ти работи. Но докато караше колата си по широките коридори, най-силно го поразяваше колко са млади всички. Кадети крачеха наперено пред бара, който някога бе мексиканска закусвалня „Стоманеният кактус“, а сега продаваше купички с тайландска храна за ядене на крак. Брадичките им бяха вдигнати, а гърдите — изпъчени, изглеждаха сякаш са на модно ревю. По екраните вървяха реклами само на оръжия и църкви, бюра за запознанства за военнослужещи и застраховки живот, пригодени за нуждите на семействата, които те оставяха. Това бяха все неща, които обещаваха контрол или удобство в една несигурна вселена. Алекс помнеше подобни реклами отпреди десетилетия. Стилът се бе променил, но нуждите и скритите страхове, които ги подхранваха, си бяха същите.

Алекс бе носил същата униформа, бе разказвал същите шеги. Или поне от същия тип. Беше се чудил дали ще се сблъска с насилие, когато го пратят навън, със смесица от надежда и ужас. Преструваше се на по-печен, отколкото е, с надеждата наистина да стане по-печен. Спомняше си колко сериозно възприемаше всичко. Онзи случай, когато Престън се напи и се сби с Грегъри. Алекс бе въвлечен във въргала и накрая всички се озоваха във военната полиция, сигурни, че с кариерата им е свършено. Или пък онзи случай, когато хванаха Андрея Хауърд да мами и го уволниха дисциплинарно. Алекс имаше чувството, че някой е умрял.

Сега, като гледаше тези хлапета, му се струваше естествено между тях да избухват кавги и да вземат глупави решения. Та те бяха деца. Той също бе дете, когато живееше тук, и изборите му бяха направени от човек, на който толкова му беше умът. Беше се оженил за Талиса горе-долу на същата възраст. Бяха си правили планове как той ще изкара службата, а после ще се прибере вкъщи. Всичките им планове бяха съставяни от ето такива хлапета. Погледнато от този ъгъл, бе съвсем логично, че не е излязло нищо.

Другото, което го изненада, беше, че сякаш всички знаеха кой е.

Той паркира колата си пред една чайна, наречена „Пауш“, която бе оцеляла от годините на неговата служба. Синьо-златната тента хвърляше лека сянка върху остъкления вход. Изкуствено състарената боя на прозореца, извит в стил арт нуво, оформяше фрази на френски. Алекс предполагаше, че идеята е да създава впечатление за парижко кафене отпреди векове у хора, които дори не са стъпвали на планетата, където се намираше Франция. Беше странно, че усещането за старомодност се предаваше толкова добре.

Вътре имаше скупчени десетина малки маси с истински ленени покривки. Въздухът бе натежал от миризмата на местна кахва — бадеми, канела и захар. Капитан Холдън беше вманиачен по кафето и Алекс за момент съжали, че той е на станция Тихо и не може да вдъхне аромата на предлаганото тук. Още преди тази мисъл да отмине, Фермин бе скочил от стола си и го беше сграбчил в прегръдка.

— Алекс! — извика Фермин. — Боже господи, човече. Надебелял си.

— Не — отвърна Алекс, като отвърна на прегръдката, а после се откопчи от него. — Това беше ти.

— Ах, да — кимна старият му приятел. — Вярно, бях аз. Забравих. Сядай.

Сервитьорът, около осемнайсетгодишен младеж, надникна иззад вратата на кухнята и очите му се разшириха. Престори се, че усмивката му е обикновена учтивост, но когато се дръпна обратно, Алекс го чу да говори с някого. Изглеждаше развълнуван. Той се опита да не се чувства неловко.

— Благодаря ти, че прие — отбеляза Алекс. — Не ми е приятно да съм човекът, който не поддържа връзки, докато не му потрябва услуга.

— И все пак го правиш — каза Фермин. Годините бяха оцветили в сиво наболата му брада, а челюстта му бе наедряла. Алекс имаше чувството, че ако присвие очи, още може да види в него остроликия мъж, с когото бе служил някога. Беше по-лесно да го види в жестовете му, когато махна с ръка да пропъди тревогите на Алекс. — Няма нищо. Радвам се да услужа на стар приятел.

Келнерът се появи от кухнята и кимна за поздрав. Широката чаша в ръката му димеше. Той я остави почти срамежливо пред Алекс.

— Специалитетът на заведението — каза момчето. — За вас, господин Камал.

— А — възкликна Алекс. — Благодаря.

Момчето кимна пак и се оттегли. Алекс се изкиска неловко, загледан в чашата, а Фермин се ухили.

— Хайде, хайде. Трябва да си свикнал с тези неща, нали? Та ти си Алекс Камал. Първият пилот, минал през Пръстена.

— Не, просто първият оцелял.

— Все тая.

— И със сигурност не съм искал да бъда — изтъкна Алекс. — Те стреляха по мен.

— А това прави ли го по-малко романтично?

Алекс подухна чашата и отпи. Беше чай с мед и кардамон, и още нещо, което не можеше да определи точно.

— Онова пътуване бе много неща — проточи той. — Но „романтично“ не беше сред тях. А и оттогава насам обикновено капитанът е наблизо да обира вниманието.

— Другаде може и да е така. Но ти си местно момче. Един от нас, който се е измъкнал оттук и е преуспял.

— Така ли?

Фермин разпери ръце, обхващайки с този жест чайната, коридора отвън, базата Хеката и Марс.

— Аз прекарах тук целия си проклет живот. Успях да стигна до главен старшина. Два развода и дете в университет, което ми се обажда два пъти в годината, за да иска пари назаем.

— Обаче пък по-малко са стреляли по теб. Не е толкова забавно, колкото ти се струва.

— Предполагам, че си прав — съгласи се Фермин. — Отстрани чуждото винаги изглежда по-лесно.

Около час седяха, пиеха чай и хапваха бадемови бисквити — но по-малко, отколкото на младини. Фермин го осведоми за неколцина други техни общи познати от едно време. Чаят бе хубав, а Фермин — сърдечен. Трудно бе да се каже какво точно предизвикваше меланхолия у Алекс. Като дойде време да си тръгват, момчето не пожела да вземе парите им. Щом се опитаха да платят, каза просто: „Заведението черпи“.

На пропускателния пункт на самата база имаше охрана, която накара Фермин да хвърли поглед към едно устройство за лицево разпознаване. Щом разрешението му за достъп бе потвърдено, провериха Алекс за оръжия и контрабанда и му издадоха пропуск на посетител. Целият процес отне не повече от пет минути, и то без бързане. Алекс последва Фермин до една подвижна пътека и се подпря на перилата заедно с него, докато пътеката ги носеше напред, все по-дълбоко в Олимп.

— Та значи, този човек — подхвърли Алекс.

— Командир Дуарте? Ще го харесаш. Всички го харесват. Адютант е на адмирал Лонг. Вече десет години.

— Лонг още ли не се е пенсионирала?

— Ще умре на бюрото си тази жена — каза Фермин. Звучеше почти възмутено, но усмивката му криеше каквото имаше отдолу.

— Благодарен съм ти, че уреди това.

— Няма проблем. Дуарте бе много развълнуван, че ще се срещне с теб.

— Сериозно?

— Защо се изненадваш? Ти си пилотът на „Росинант“. Известен си, човече.

Офисът на Уинстън Дуарте бе простичък и удобен. Бюрото беше от обикновен пресован поликарбонат, може би малко по-голямо от това на рецепционистката в лобито. Екранът на стената бе настроен да предава спокойно полуабстрактно видео в преливащи сепия и кафяво, което напомняше в еднаква степен окапали листа и математически доказателства. Единствената нотка на лукс бе една лавица с наглед истински печатни книги по военна стратегия. Самият мъж се вписваше в мястото, сякаш е създаден за него. Половин глава по-нисък от Алекс, с надупчени от акне бузи и топли кафяви очи, Дуарте излъчваше вежливост и компетентност. След като си стиснаха ръцете, той се настани до Алекс, вместо да мине зад бюрото си.

— Трябва да кажа, че съм малко изненадан от посещението ви — започна Дуарте. — Повечето ми отношения със СВП са чисто формални.

— „Роси“ не е СВП.

Веждите на Дуарте се повдигнаха на милиметър.

— Нима?

— Ние сме по-скоро независими предприемачи. Приемали сме задачи от СВП, но част от сметките ни са плащани от Земята. А също и от частни компании, ако работата ни приляга.

— Приемам забележката. Но така или иначе, за мен е чест. Какво мога да направя за вас, господин Камал?

— Първо, наричайте ме Алекс. Не съм тук официално. Искам да кажа, в отпуск съм. Върнах се да пообиколя старите местенца и попаднах на стара приятелка, която имаше нужда от помощ, и едното доведе до друго.

— Което ви доведе при мен — каза Дуарте. Усмивката му бе внезапна и топла. — Ще приема, че ми е излязъл късметът. Та от какво се интересува приятелката ви?

— Липсващи кораби.

Дуарте замръзна, все още усмихнат. За миг човекът сякаш се бе превърнал в статуя. Когато се раздвижи пак, той се облегна назад с едва преувеличена небрежност, от която Алекс го засърбяха ушите.

— Не ми е известно за никакви липсващи кораби. Трябва ли да знам нещо по въпроса?

Алекс отпусна ръце на коленете си.

— Моята приятелка е пехотинка. Е, вече бивша. Правеше малко проучване на черния пазар.

— Значи журналистка.

— Марсианска патриотка — поправи го Алекс. — Тя не се опитва да разбуни нищо, нито пък аз. Но откри някои неща, които я ядосаха.

— Какви например?

Алекс вдигна пръст.

— Ще стигна дотам след минутка. Работата е там, че тя не е от флота. Няма приятели и контакти сред нашите. Затова ме помоли да разпитам и когато го направих…

— Главен старшина Белтран ви прати при мен — довърши Дуарте. — Разбирам.

— Сбъркал ли е?

В продължение на един дълъг момент Дуарте мълчеше, а очите му бяха мътни и зареяни в нищото. Алекс се разшава на мястото си. Тези разговори не бяха част от обичайните му задължения и той не можеше да прецени дали се справя добре, или зле. Дуарте въздъхна.

— Не. Не е.

— Вие… вие също забелязвате някакви неща. Нали?

Дуарте стана и отиде до вратата. Не я докосна, но я огледа. Кимна едва-едва.

— Това не е от нещата, за които говорим. Аз не нарушавам командната верига.

— Уважавам това — увери го Алекс. — Не искам от вас да сте нелоялен към някого. Само че разполагам с някаква информация, а може би вие също. Ще ви кажа онова, което смятам, че мога да споделя, и вие ще ми отговорите със същото. Може би ще успеем да си помогнем взаимно.

— В момента тече разследване.

— Всичко, което ви съобщя, нямам нищо против да го предадете нататък — заяви Алекс. — И може би ще е по-добре, ако същото важи и за вас.

Дуарте се замисли, стиснал устни.

— Добре. С какво разполагате?

— Пропуски в инвентарните списъци. Неща, които уж са били загубени или унищожени, се появяват пак по-късно. Оръжия. Медицински материали.

— Кораби?

— Да — потвърди Алекс. — И кораби.

— Дайте ми име.

— „Апалала“.

Дуарте сякаш се смали още повече. Отиде до бюрото си и се отпусна на стола зад него, но когато заговори, в тона му имаше облекчение, което наведе Алекс на мисълта, че е издържал някаква проверка. Сякаш фалшивата сърдечност, с която бе започнала срещата, се бе смъкнала като маска.

— Този аз също го проверявах — каза Дуарте.

— И какво открихте?

— Не знам. Не точно. Не ни достига персонал. Сигурно знаете?

— Хората заминават към новите планети.

— Инвентаризацията върви бавно. Мисля, че по-голяма част от нея, отколкото някой иска да признае, просто се изфабрикува. Опитвал съм се да убедя адмирала, че това е проблем, но тя или не разбира, или…

— Или?

Дуарте не довърши мисълта си.

— Освен това има някаква схема от нападения. Може да са политически или просто кражба и пиратство. Чухте ли за атаката на Калисто?

— Да, чух.

— Попаднали ли сте на нещо конкретно за нея?

— Не.

Дуарте стисна разочаровано челюсти.

— Нещо в нея ме тревожи, но не мога да определя какво. Разчетът на времето е бил прецизен. Атаката е била добре координирана. И за какво? За да оплячкосат една корабостроителница?

— Какво са взели?

Погледът на Дуарте се впи в Алекс. Усмивката му бе тъжна.

— Не знам. Никой не знае. И мисля, че никога няма да се разбере, защото не мога да установя дори какво е имало там. Толкова зле са нещата.

Алекс се намръщи.

— Казвате ми, че Марсианският флот не знае къде са собствените му кораби?

— Казвам ви, че следенето на припаси, кораби и материали е почти рухнало. Не знаем какво липсва, защото не знаем какво е имало. И ви казвам, че ръководството толкова се е съсредоточило върху стремежа си да не загуби престиж пред Земята и СВП, че го омаловажава.

— Прикрива го.

— Омаловажава го — повтори Дуарте. — Премиер-министърът Смит в същия този момент устройва голямо представление с пътуването си с конвой до Луната за среща с генералния секретар на ООН и се кълне, че всичко е наред, а причината да го прави е, защото не е вярно. Ако аз бях престъпник и черноборсаджия, всичко това щеше да ми прилича на вечна Коледа.

Алекс промърмори нещо неприлично. Дуарте отвори бюрото си и извади бележник и сребриста писалка. Надраска нещо, после откъсна листчето и му го подаде през бюрото. Там с прецизен четлив почерк пишеше „Карло Хендерсън-Чарлз“ и адрес в базата. Фактът, че го бе написал на ръка, а не доверяваше информацията на електронния трансфер, говореше или за разумна предпазливост, или за параноя. Алекс не бе сигурен кое от двете.

— Докато сте тук, бих ви препоръчал да говорите с Карло. Той е старши програмист и работи върху проект, който би трябвало да координира базите данни. Беше първият, който дойде при мен, за да ми каже, че забелязва проблеми. Ако имате конкретни въпроси, той може би ще е в състояние да ви отговори. Или да ви насочи къде да ги откриете.

— Той ще ми помогне ли?

— Възможно е — каза Дуарте. — Аз ви помогнах.

— Можете ли… да му осигурите прикритие?

— Не — отвърна Дуарте с тъжната си усмивка. — Няма да заповядвам на никого да ви сътрудничи. Не се обиждайте. Вие вече не сте във флота. Каквото и да правим, вие и аз, ще го правим като част от моето разследване. И ще докладвам всичко, в пълни подробности, на адмирала.

— Връзвате си гащите.

— И още как — потвърди Дуарте. — Вие би трябвало да сторите същото.

— Тъй вярно — отвърна Алекс.

Фермин го нямаше в чакалнята, когато си тръгна, затова Алекс излезе и хвана една от движещите се пътеки в източна посока, към квартирите на военнослужещите. Чувстваше се леко замаян, сякаш твърде дълго е карал на разреден кислород.

Флотът винаги бе нещото в живота му, което не се променяше. Неизменният фактор. Връзката му с него може да се менеше. Той си бе изкарал службата, беше се уволнил, но тези промени засягаха само него. Неговият живот, неговата крехкост, смъртност и непостоянство. Мисълта, че самият флот може да е уязвим, че марсианското правителство би могло да се разклати или да рухне, бе все едно да му кажат, че слънцето може да угасне. Ако това не бе стабилно, значи нищо не беше.

Така че може би нищо не беше.

Квартирата на Карло Хендерсън-Чарлз се намираше в една редица с още сто като нея, оскъдна и спартанска. На сиво-зелената врата нямаше друго, което да я идентифицира, освен номера. Нямаше цветя в сандъчето, само суха пръст. Алекс натисна звънеца. Когато реши да почука, вратата се отвори пред юмрука му. Той чу някой да мърмори ядосано под нос. Не. Не беше човек. Рециклаторите работеха на високи обороти, пречиствайки въздуха. Той долови мирис на кордит и нещо като смрад на гнило месо.

Тялото лежеше на кухненската маса в униформения си комбинезон. Кръвта се бе събрала под стола и бе опръскала стените и тавана. Пистолетът още висеше в безжизнената десница. Алекс нададе кашлящ смях, в който се смесваха неверие и отчаяние, а после извади ръчния си терминал и се обади на военната полиция.

— А после какво стана? — попита Боби.

— Ти какво мислиш? Дойдоха военните полицаи.

Лобито на хотела бе декорирано в алено и златно. Една стенна чешма ромолеше и бълбукаше между кушетките, създавайки им нещо като уединение. Алекс отпи от джина си с тоник. Алкохолът пареше малко. Боби притисна юмруци към устните си и се намръщи. Изглеждаше съвсем здрава за човек, който е бил измъчван и гърмян, но все още малко крехка като за Боби. Превръзките върху огнестрелните рани от лявата ѝ страна образуваха странна издутина под блузата, но нищо повече.

— Разпитваха те? — каза тя, почти без да вложи въпросителна интонация в думите.

— Близо осем часа. Но Дуарте ми осигури желязно алиби, затова не съм в затвора.

— Дребни услуги. Ами приятелят ти? Фермин?

— Явно терминалът му не е свързан към мрежата. Не знам дали той е убил човека, или който е убил човека, е убил и него, или… нещо друго. Не знам нищичко. — Той отпи пак, този път по-голяма глътка. — Май не ме бива за тази работа с разследванията.

— И аз не съм кой знае колко по-добра — призна Боби. — Общо взето, само друсам дърветата и гледам какво ще падне от тях. Засега единственото, в което съм сигурна, е, че става нещо.

— И че хората са готови да се избиват заради него — допълни Алекс.

— А сега, когато се намеси военната полиция, ще запечатат разследването, все едно е опасен ядрен реактор. Няма да мога да свърша и едно скапано нещо.

— Изглежда, аматьорските ни детективски игри приключиха — съгласи се Алекс. — Впрочем, бих могъл да поразпитам още.

— Ти направи повече от достатъчно — каза Боби. — Изобщо не трябваше да те замесвам в тази работа. Просто не ми е приятно да разочаровам старата дама.

— Уважавам това. И все пак ми се иска да знам какво става.

— На мен също.

Алекс довърши питието си и кубчетата лед изтракаха в зъбите му. Усещаше приятна топлина в корема. Погледна към Боби и видя, че тя също го гледа.

— Знаеш ли — изрече той бавно, — само защото всичко тук е затворено, това не означава, че всичко навсякъде е затворено.

Боби премигна. Свиването на рамене бе необвързващо, но в очите ѝ се бе появил блясък.

— Мислиш си за онзи затънтен астероид, за който питаше Холдън?

— Ти имаш кораб. Тук и бездруго няма какво да правим — изтъкна Алекс. — А онова ми прилича на нещо, което бихме могли да свършим.

— И ако някой стреля по нас, поне ще го видим — добави Боби и в безгрижното ѝ държане се долови нещо като въодушевление. А може би просто алкохолът и перспективата да се озове пак в пилотското кресло караше Алекс да вижда каквото му се искаше.

— Можем да отскочим — настоя той. — Да хвърлим едно око. Вероятно няма нищо.