Гарата на високоскоростната железница във Филаделфия се намираше близо до центъра на търговски район за средната класа. Хора на заплата се шляеха по улиците между магазините и купуваха полумодерните дрехи и дребните луксове, достъпни само за онези с пари. Но не твърде много пари. Елитът пазаруваше другаде, защитен от охрана, която да държи хора като тези навън.
Дори на Земята имаше хора с пари и хора с пари.
Еймъс се чувстваше странно при мисълта, че може би има достатъчно в сметката си, за да мине за един от последните. Забавляваше се да си представя как влиза в някой тежкарски търговски център в неугледните си поясни дрехи само за да докара припадък на персонала, като се изръси с два бона за нещо безполезно. Може би хубав платинен шейкър. За един-двата случая в годината, когато му се допиваше мартини.
Може би по-късно. Когато си свърши работата.
Излезе от мола и се насочи към жилищния квартал, където според картата на ръчния му терминал се намираше старият дом на Лидия. В късия тунел на изхода го заговори някакво единайсет-дванайсетгодишно момче в евтин хартиен комбинезон, от онези, които будките за основна раздаваха безплатно само срещу пръстов отпечатък. Момчето му предложи разнообразни сексуални услуги на най-ниски цени. Еймъс го хвана за брадичката и вдигна лицето му към себе си. По бузите му имаше избледняващи жълти следи от не много скорошен побой, а около клепачите му — издайническото розово на пристрастеност към „вълшебното прахче“.
— Кой ти е бавачката? — попита Еймъс.
Момчето се дръпна.
— Не барай без пари, човек.
— Няма проблем. Не съм насилник. Питам кой ти е бавачката? Наблизо ли е?
— Не знам за к’во говориш. — Момчето се заозърта, търсейки път за бягство.
— Ами, хубаво. Айде чупката. — Еймъс го видя как хукна и почувства как нещо притиска стомаха му като предвестник на спазми. Не можеше да помогне на всяко улично хлапе, което му се изпречи на пътя. Те бяха прекалено много, а и той си имаше друга работа. Смущаващо много. Може би детето щеше да каже на сводника си за големия страшен мъж, който го е пипал по лицето. Тогава сводникът щеше да дойде да го търси, за да му даде урок да не се закача със стоката.
Тази мисъл извика усмивка на лицето на Еймъс и възелът в стомаха му се отпусна.
Къщата на Лидия се намираше на трийсет и седем пресечки от гарата, в беден квартал, но не в държавна кооперация. Някой плащаше истински пари за мястото, а това бе интересно. Еймъс не мислеше, че Лидия би могла да изчисти достатъчно досието си, за да кандидатства за обучение за работа. Може би мъжът ѝ беше гражданин с нужните умения и чисто минало, за да получи нормална работа. Това също бе интересно. Що за човек, водещ почтен живот, се жени за застаряваща гангстерка като Лидия?
Еймъс вървеше лениво, все още таеше някаква надежда, че сводникът ще го намери и ще цъфне пред него. Час и половина по-късно ръчният му терминал го уведоми, че е стигнал до целта си. Къщата не изглеждаше кой знае какво. Малка едноетажна постройка, която отвън бе почти точно копие на всяка друга малка едноетажна къщурка в квартала. Миниатюрна градинка заемаше тясната ивица между къщата и тротоара. Изглеждаше обгрижвана с любов, макар че Еймъс не можеше да си спомни Лидия някога да е притежавала растение.
Мина по тясната пътека през градината до входната врата и позвъни. След миг му отвори дребен възрастен мъж с рехава бяла коса.
— Мога ли да ти помогна, синко?
Еймъс се усмихна и нещо в изражението му накара мъжа да отстъпи нервно половин крачка назад.
— Здрасти. Аз съм стар приятел на Лидия Малуф. Наскоро разбрах, че е починала, и се надявах да отдам почитта си. — Той се опита да докара на лицето си усмивка, която да не плаши дребното старче.
След малко старчето — наречено в некролога Чарлз — сви рамене и покани с жест Еймъс да влезе. Отвътре вече си личеше, че къщата е на Лидия. Плюшеното обзавеждане и ярките драперии и пердета напомниха на Еймъс за апартамента ѝ в Балтимор. По рафтовете и масите се редяха снимки. Късчета от живота ѝ след заминаването на Еймъс. Две кучета на тревиста поляна, ухилили се с провесени езици към фотоапарата. Чарлз, с повече коса на главата, но пак сребристобяла, копаещ в градината. Лидия и Чарлз заедно в някакъв ресторант, със свещи на масата, усмихнати над винените си чаши.
Изглеждаше хубав живот и Еймъс усети как нещо в стомаха му се отпуска, когато ги видя. Не бе сигурен какво означава това, но вероятно беше хубаво.
— Имаш ли си име? — попита Чарлз. — Искаш ли малко чай? Тъкмо си правех, когато позвъни.
— Разбира се, бих пийнал малко чай — каза Еймъс, пренебрегвайки първия въпрос. Остана в уютния хол, докато Чарлз тропаше из кухнята.
— Погребението беше преди два месеца — отбеляза Чарлз. — Да не си бил нагоре в кладенеца?
— Да, за последно работих в Пояса. Съжалявам, че ми отне толкова време да сляза дотук.
Чарлз се върна от кухнята и му подаде димяща чаша. Съдейки по аромата, беше зелен чай, неподсладен.
— Тимъти, нали? — подхвърли Чарлз, сякаш питаше за времето. Еймъс усети как челюстта му се стяга. Адреналинът нахлу в кръвта му.
— Отдавна вече не съм — изръмжа той.
— Тя понякога говореше за майка ти — продължи Чарлз. Изглеждаше спокоен. Сякаш знаеше, че каквото и да стане, е неизбежно.
— Майка ми ли?
— Лидия се е грижила за теб след смъртта на майка ти, нали?
— Да — потвърди Еймъс. — Така е.
— Е — рече Чарлз и сръбна пак от чая си. — И сега какво?
— Или ще попитам дали мога да взема малко от тези рози отпред, за да ги сложа на гроба ѝ…
— Или?
— Или просто ще ги взема, защото тук вече не живее никой.
— Не искам неприятности.
— Трябва да знам как е станало.
Чарлз сведе очи, вдиша дълбоко и кимна.
— Тя имаше заболяване, наречено прогресивен аортен аневризъм. Една нощ си легна и не се събуди. На другия ден повиках бърза помощ, но те казаха, че била мъртва от часове.
Еймъс кимна.
— Ти добре ли се отнасяше с нея, Чарлз?
— Обичах я, момко — отвърна възрастният мъж със следа от стомана в гласа. — Можеш да правиш каквото си искаш тук, не съм в състояние да те спра. Но няма да търпя да подлагаш на съмнение любовта ми. Обичах я от момента, в който се запознахме, до последната ни целувка за лека нощ. И още я обичам.
Гласът на стареца не трепна изобщо, но очите му бяха влажни и ръцете му трепереха.
— Може ли да седна? — попита Еймъс.
— Заповядай. Кажи ми, ако искаш още чай. Чайникът е пълен.
— Благодаря, господине. Съжалявам, че ви разтревожих така. Но като чух, се притесних…
— Знам каква е била Лидия, преди да се срещнем — каза Чарлз и се настани на една малка кушетка срещу него. — Ние винаги сме били честни един с друг. Но тук никой никога не ни е безпокоил. Тя просто имаше спукана артерия, която ѝ изневери една нощ, докато спеше. Нищо повече.
Еймъс потърка главата си, сякаш да разбере дали вярва на старчето. Май че му вярваше.
— Благодаря. И съжалявам, ако съм бил малко груб — извини се той. — Е, може ли да взема няколко от онези рози?
— Разбира се — въздъхна Чарлз. — Така или иначе тази градина няма да е моя още дълго. Вземай колкото искаш.
— Местиш ли се?
— Ами, човекът, който подпомагаше финансово Лидия, спря да го прави, когато тя умря. Имахме някакви заделени пари, но не бяха много. Съвсем скоро ще мина на основна, а това означава държавна кооперация.
— Кой ѝ плащаше? — попита Еймъс, макар че вече знаеше отговора.
— Едно хлапе на име Ерих. Командва групировка в града, където живееше по-рано Лидия. Предполагам, че си го познавал.
— Някога — съгласи се Еймъс. — Той знае ли за теб? Че Лидия е омъжена?
— Естествено. Поддържахме връзка. Той ни проверяваше как сме.
— И те отряза, когато тя умря.
Това не беше въпрос и Чарлз не отговори, само отпи от чая си.
— Е — каза Еймъс и стана, — имам работа за вършене. Не бързай още да се изнасяш. По един или друг начин ще се погрижа да получиш нужните пари, за да задържиш това място.
— Не си длъжен да го правиш.
— В известен смисъл съм.
— Заради нея — предположи Чарлз.
— Заради нея.
Пътуването със скоростния влак до Балтимор му отне по-малко време, отколкото да стигне до гарата. Самият град не се беше променил изобщо през двете десетилетия, докато Еймъс отсъстваше. Същата купчина от многоетажни търговски сгради, същата шир от квартири за хора на основна и хора с малък доход, преди да се стигне до подредените квартали от къщи на средната класа в покрайнините. Същата миризма на разлагащи се водорасли от потопения източен бряг с рушащите се коруби на стари сгради, стърчащи от тъмната вода като ребрата на отдавна мъртво морско чудовище.
Колкото и да го смущаваше тази мисъл, Еймъс трябваше да признае, че мястото прилича на някогашния му дом.
Хвана автоматизирано електрическо такси от гарата до стария си квартал. Даже на улично ниво градът изглеждаше горе-долу същият. Уличните лампи бяха подменени с нови, с квадратен дизайн. Някои улици бяха станали от пешеходни смесени. Биячите, пласьорите и секстружениците бяха с различни лица, но общо взето стояха на същите кьошета и входове като предшествениците си. Нови плевели, растящи в пукнатините на града, но пукнатините си бяха същите.
Той накара таксито да го остави до една каравана, преустроена в кафене, на ъгъла, лицензирана да приема карти за основна издръжка. Тя се намираше точно на мястото, където бе ял за последно, преди да напусне Балтимор. Караваната и търговската марка бяха различни, но рулцата и кексчетата изглеждаха същите.
— Едно дълго кафе и царевично кексче — поръча той на продавачката. Тя изглеждаше толкова изненадана, когато терминалът му преведе истински пари вместо кредити за основна, че едва не изтърва храната. Докато церерските нови юани минат през мрежата и се преобразуват в долари на ООН, с всичките там такси за обмен и трансфер, закуската щеше да му излезе тройно.
Кексчето имаше вкус на рециклирано от стари, вече изядени царевични кексчета. А кафето можеше да мине за петролен продукт. Той обаче се облегна на една стена до караваната и си довърши закуската, без да бърза. Хвърли останките в рециклатора и благодари на момичето. Тя не отговори. Космическите му пари и чуждите му дрехи я караха да го зяпа все едно е извънземен. Което, предполагаше той, в известен смисъл си беше вярно.
Нямаше представа откъде да започне с търсенето на Ерих. Но не му се наложи да върви дълго, преди някаква тийнейджърка с машинно сплетени плитки и скъпи памучни панталони да се появи от един сенчест вход.
— Хей — повика я той. — Имаш ли минутка?
— За теб ли, Монго?
— Не се казвам Монго — отвърна с усмивка Еймъс. Виждаше страха в очите ѝ, но той бе добре прикрит. Беше свикнала на опасни непознати, но това отчасти се дължеше на факта, че знаеше, че са опасни.
— А би трябвало, бабаит като теб.
— Ти си местна. Помогни ми.
— Трева ли търсиш? Прахче? Имам невро, това ти трябва. Направо ще изхвръкнеш от тая лайняна дупка.
— Не искам нищо за хвъркане, пиленце. Само да те питам нещо.
Тя се засмя и му показа среден пръст. Щом не беше клиент, значи не беше никакъв. Вече се обръщаше да потъне пак в тъмния вход, но Еймъс я хвана за ръката, твърдо, но нежно. В очите ѝ проблесна истински страх.
— Ще те питам, пиленце. Ти ще ми отговориш. А после те пускам да хвъркаш.
— Нашибай се, Монго. — Тя го заплю и се опита да се изтръгне от хватката му.
— Стига. Само ще се нараниш. Искам да знам кой командва бандата ти? Търся един човек на име Ерих, да поговоря с него. Със саката ръка. Ако твоята банда не е с него, просто ме насочи към някого, който е, sabe?
— „Sabe“ ли? — Тя престана да се бори. — Говори на английски, тъпако.
— Ерих. Търся Ерих. Само ме упъти и изчезвам.
— А може пък аз да ти пусна кръвчицата — обади се един нов глас. Някакъв едър мъж излезе от входа, където се бе крило пиленцето му. Истински великан, с белези около очите, а дясната му ръка бе пъхната в джоба на торбестия му суитшърт. — Пусни я.
— Разбира се — откликна Еймъс и пусна пиленцето. Момичето се стрелна нагоре по стълбите към вратата. Великанът му се ухили гадно. Беше взел отстъпчивостта на Еймъс за страх.
— А сега се разкарай.
— Не — каза Еймъс и също му се усмихна. — Трябва да намеря Ерих. Доколкото чувам, сега бил голям шеф. Той ли командва бандата ви? Или пък да ме насочиш към някоя банда, дето работи за него?
— Мам’ти, рекох ти да… — Каквото и друго да искаше да каже великанът, се превърна в гъргорене, когато Еймъс го фрасна в гърлото. Докато онзи се опитваше да си спомни как се диша, Еймъс дръпна нагоре суитшърта му и измъкна затъкнатия в колана на бияча пистолет. Ритна го отзад по крака, за да го събори на колене. Не насочи пистолета към него, просто го държеше небрежно в десницата си.
— Та значи, ето какво е положението — заговори Еймъс с достатъчно тих глас, че да го чуе великанът, но никой друг. Смущението бе причина номер едно хората да се бият. Като намалеше смущението на великана, щеше да намали и вероятността той да продължи да се бие. — Трябва да намеря Ерих и ти или си ми приятел в това, или не си. Искаш ли да ми бъдеш приятел?
Великанът закима, но все още не говореше.
— Ето, виждаш ли, обичам да си създавам нови приятели — каза Еймъс и потупа бияча по месестото рамо. — Можеш ли да помогнеш на новия си приятел да намери другия си приятел, Ерих?
Великанът кимна пак и успя да изхъхри:
— Ела с мен.
— Благодаря! — рече Еймъс и го остави да стане.
Великанът хвърли поглед към мрачния вход, вероятно като сигнал за пиленцето да се обади да предупреди някого — бандата на Ерих, надяваше се Еймъс. Нямаше нищо против. Искаше Ерих да се чувства в безопасност, когато се срещнат. Ако при него имаше много мъже с пистолети, щеше да е по-вероятно да се отпусне и да се вслуша в гласа на разума.
Великанът го поведе през стария му квартал и надолу към пристанището и рушащия се каменен монолит на провалилия се аркологичен1 проект там. Накуцваше леко, сякаш коляното му създаваше проблеми. Двама мъже в широки палта, които скриваха само донякъде тежките оръжия отдолу, им кимнаха, докато минаваха покрай тях, а после ги последваха.
— Охо, даже ескорт си имаме — подхвърли Еймъс на единия.
— Не прави глупости — бе отговорът.
— Мисля, че този съвет е позакъснял с няколко десетилетия, но схващам намека ти.
— Пистолета — обади се другият и протегна ръка. Без да обели и дума, Еймъс сложи в нея оръжието, което бе отнел от великана.
Отвън старата аркологична сграда изглеждаше, че се разпада. Но щом влезе вътре, нещата коренно се промениха. Някой бе сменил повредената от водата подова настилка с нови плочки. Стените бяха боядисани и чисти. Гниещите дървени врати по протежение на главния коридор бяха сменени с нови от композитни материали и стъкло, които издържаха на влажния въздух. Изглеждаше кажи-речи като луксозна офис сграда.
С каквото и да се занимаваше Ерих, справяше се доста добре.
Спряха до един асансьор и великанът изгъгна:
— Той е на най-горния етаж. Аз ще изчезвам. — Гласът му още хъхреше, но звучеше далеч по-добре отпреди.
— Благодаря много за помощта — отвърна Еймъс без нито следа от сарказъм. — Погрижи се за това гърло. Сложи му лед, като се върнеш, и се опитай да не говориш много. Ако след три дни още те дразни, малко стероиден спрей ще ти помогне.
— Благодаря — изхриптя великанът и си тръгна.
Асансьорът звънна и се отвори, и един от двамата останали пазачи посочи към кабината.
— След теб.
— Gracias — каза Еймъс, влезе и се облегна на задната стена. Пазачите го последваха. Единият пъхна метална карта в контролното табло на асансьора и натисна най-горния бутон.
Докато пътуваха нагоре, Еймъс се развличаше, мислейки как би могъл да отнеме пистолета на по-близкия пазач и да убие другия. Вече си бе изработил доста прилична стратегия, когато асансьорът звънна отново и вратите се отвориха.
— Насам — каза единият пазач и посочи по някакъв коридор.
— Клубното ниво — подметна Еймъс. — Готино.
Последният етаж бе преобзаведен с плюшени мебели и тъмночервен мъхест килим. В края на коридора пазачите отвориха една врата, която приличаше на дървена, но изглеждаше доста тежка, така че вероятно отдолу имаше стомана. Луксозно, но не за сметка на сигурността.
След лукса на коридора отвън кабинетът от другата страна на вратата изглеждаше почти спартански. Метално бюро, отрупано с екрани за множество мрежови възли и терминали, стенен екран с океанска гледка, който имитираше прозорец, и голяма гумена топка вместо стол.
Ерих никога не го бе свъртало да седи дълго на едно място.
— Тими — каза Ерих, застанал зад бюрото все едно е барикада. Двамата пазачи се отдръпнаха да заемат позиции отстрани на вратата.
— Сега хората ме наричат Еймъс.
Ерих се засмя.
— Това май го знаех, а?
— Предполагам — отвърна Еймъс. Ерих изглеждаше добре. Здрав, какъвто никога не бе изглеждал като малък. Даже имаше шкембенцето на мъж на средна възраст. Лявата му ръка още бе малка и сгърчена. И съдейки по начина, по който стоеше, май още накуцваше при ходене. Но сега, поставени до успеха му и охранената му пухкавост, те изглеждаха като трофеи от един отминал живот, а не като недъзи на настоящия.
— Е — поде Ерих, — чудя се какво правиш в града.
— Той преби Трой — обади се един от пазачите. — Лейси също се оплака, че бил малко груб с нея.
— Убил ли е някого? — попита Ерих. Когато нито един от двамата не отговори, заключи: — Значи се е държал учтиво.
— Точно така — съгласи се Еймъс с дружелюбно кимване. — Не съм дошъл да ти се бъркам в работите, само да поговорим.
— Ами тогава — каза Ерих и се отпусна пак върху гумената си топка, — хайде да поговорим.