Игрите на Немезида

36. Холдън

На Холдън ужасно му се искаше да поспи, но сънят не идваше. Най-доброто, което постигна, бе да дремне няколко часа и след това се чувстваше като парцал. Бяха му дали възможност да се върне в квартирата си на станцията, но той отказа. Въпреки че спеше по-добре, когато гравитацията го притискаше към дюшека, не му се искаше да напуска кораба. Не беше сигурен откога не се е бръснал, но четината по бузите и врата му го сърбеше леко. По време на работните смени не бе толкова зле. Новият екипаж проверяваше системите, които всички те бяха проверили преди, търсейки неоткрития предишния път саботаж, и това му създаваше работа, която да върши. Хора, с които да говори. Когато си тръгнаха, той хапна в камбуза, опита се да поспи, а после тръгна из кораба с чувството, че търси нещо, но не можеше да си спомни какво е.

А после, неизбежно и въпреки здравия разум, прегледа новинарските канали.

— С мълчанието на станция Медина всички връзки с колониалните планети са загубени. Можем само да гадаем за важността на частичния доклад от поселението Фолкванг относно извънземна активност в южното полукълбо на Нови Тритон…

— Говорител на пристанищните власти съобщи, че неутралитетът на Ганимед е отражение на универсалната му важност, а не политическо заявление…

— Силите на ООН са на път, но не е ясно дали премиер-министърът Смит наистина е на борда на състезателния кораб, или това е заблуда за отвличане на вниманието на врага от по-традиционна евакуация. Независимо от това действащият генерален секретар Авасарала обяви зона за сигурност, покриваща пътя на скутера, и всички кораби в този район са посъветвани да се придвижат извън обсега на оръжията, докато…

Светлинната скорост, реши той, беше проклятие. Караше дори най-далечните кътчета на човешкия космос да изглеждат близки и тази илюзия бе като отрова. Забавянето между станция Тихо и Земята бе малко под четвърт час, но да изминеш това разстояние би отнело дни. Ако Алекс или Наоми умрат, той щеше да го разбере след минути. Холдън седеше в каютата си на угасени светлини и сменяше каналите, прескачаше напред-назад за в случай, че е станало нещо, макар да знаеше, че и да е станало, няма какво да направи. Изпитваше чувството, че стои върху замръзнало езеро и гледа надолу през леда, докато хората, на които държи най-много, се давят.

Ако нямаше как да узнае, ако всичко случващо се ставаше някъде, където не можеше да гледа, тогава вероятно би съумял да извърне поглед. Или поне да затвори очи и да ги сънува. Когато на терминала му се появи искане за връзка, той го прие с радост.

— Пола — поздрави Холдън.

— Холдън — отвърна хакерката. — Не бях сигурна в каква смяна си. Опасявах се да не ти се обадя по време на сън.

— Не спя — каза Холдън. Не знаеше защо се държи отбранително, задето е буден, но така си беше. — Всичко е наред. Добре съм. Какво имаш?

Тя се ухили.

— Имам димящ пистолет. Мога да ти пратя доклад…

— Не. Тоест, да. Направи го. Но ще разбера ли какво виждам?

На екрана тя се протегна и се ухили.

— Тъкмо смятах да отида да вечерям. Да се видим в „Ла фромажери“ и ще ти обясня всичко.

Холдън извади на екрана директорията на станцията. Не беше далеч. Ако Наоми умреше в същия този момент, той щеше да получи новината тъкмо когато стигне там. Може би малко по-рано. Холдън притисна с длан сухите си очи.

— Звучи ми добре — каза той.

— Ти черпиш.

— Да, да, хванала си ме натясно. Идвам веднага.

Ресторантът бе малък и масите изглеждаха като да са от истинско дърво, но със сигурност бяха от пресован бамбук от хидропонните резервоари на станцията; никой, който взема дори що-годе разумни цени за храната, не би могъл да си позволи нещо от истинско дърво. Пола седеше на една маса до стената. Скамейката изглеждаше нормално голяма за нея. Когато Холдън седна насреща ѝ, краката му не докосваха палубата.

— Шефе — уведоми го Пола, — вече поръчах.

— Не съм гладен. Какво имаш?

— Виж — каза тя и му подаде терминала си. Екранът бе покрит с блокове код, структури в структури, с повтарящи се секции с почти незабележими вариации. Все едно гледаше стихотворение, написано на непозната азбука.

— Какво гледам?

— Тези два реда — посочи тя. — Този праща спиращия код към бутилката. А този съдържа условията, които го задействат. Ако беше стигнал до деветдесет и пет процента, щеше да се превърнеш в звезда. Ако беше на док, както е най-вероятно, щеше да отнесеш и доста голяма част от станцията.

— Ами новият софтуер? Онзи, с който работи корабът сега?

— Няма го там — отвърна Пола. — Сега е моментът да се впечатлиш как съм намерила два реда некоментиран код в драйвера на магнитната бутилка на ядрения реактор.

— Много впечатляващо — каза послушно Холдън.

— Благодаря, но не това е якото. Погледни задействащия ред. Виждаш ли всички онези променливи, настроени на нула? Всички те са параметри на други системи, които не се използват.

— Добре — промърмори Холдън. По оживеното ѝ лице съдеше, че би трябвало да съзре нещо повече в думите ѝ. Може би ако беше успял да поспи…

— Това е универсален капан. Искаш нещо да избухне шест дни след като е напуснало дока? Настрой тази променлива на около половин милион секунди. Искаш да избухне, когато оръжейните системи са в готовност? Настройваш тази променлива на едно. Има сигурно десетина различни начини да се задейства това нещо и можеш да ги комбинираш както си щеш.

— Интересно…

— Това е шибан димящ пистолет — подчерта Пола. — Отказът на бутилката не оставя след себе си кой знае какви данни. Не би трябвало изобщо да се случва, но понякога се случва. Отношението винаги е било: стават злополуки, какво да се прави? Понякога корабите избухват. Това тук показва, че някой е създал инструмент специално за да го накара да се случи. И да се случва отново и отново, винаги когато успеят да вмъкнат кода си в кораба, който са решили, че трябва да загине. Това тук е ключово доказателство за може би хиляди убийства, които досега никой не е знаел, че са убийства.

Гласът ѝ бе изпълнен с въодушевление, очите ѝ блестяха. Безпокойството в стомаха му се усили.

„Трябва да направя нещо — каза Наоми в спомените му. — И не мога да забърквам теб. Изобщо.“

За това ли ставаше дума? От това ли се опитваше да го държи настрани — него и „Росинант“? И ако бе така, тогава какво? Пола още го гледаше с очакване. Той не знаеше как да отговори, но тишината вече ставаше неловка.

— Ммм, супер? — подхвърли Холдън.

Фред седеше зад бюрото на Дръмър, опрял лакти на плота и отпуснал брадичка върху дланите си. Изглеждаше също толкова уморен, колкото Холдън се чувстваше. На екрана се виждаха Дръмър и Сакай в една от стаите за разпити. Масата, която обикновено се намираше между тях, сега бе извъртяна накриво и Дръмър бе вдигнала крака върху нея, облегната в стола си. И затворникът, и надзирателят пиеха нещо, което приличаше на кафе. Сакай се засмя и поклати глава. Дръмър се ухили дяволито. Изглеждаше по-млада. Холдън осъзна със сепване, че си е пуснала косата.

— Какво, по дяволите, е това? — попита той.

— Професионализъм — обясни Фред. — Изграждане на разбирателство. Установяване на доверие. Тя вече наполовина го е убедила, че онзи, за когото работи, е готов да разцепи станцията, докато той още е на нея. Успее ли, ще бъде наш. Този човек ще ни каже всичко, за което го попитаме, а после ще се опита да си спомни нещо, за което изобщо не сме се сетили да го питаме, ако му дадем време. Никой не е толкова ревностен, колкото един новопокръстен.

Холдън скръсти ръце.

— Май пропускате стратегията „да го пребием с гаечен ключ“. Тя ми е любимата.

— Не, не е.

— В този случай ще направя изключение.

— Не, няма. Мъченията са за аматьори.

— Е, и? Аз не съм професионалист.

Фред въздъхна и се обърна да го погледне.

— Тази твоя версия на безразсъден грубиян е почти толкова отегчителна, колкото и онази на непоправимия бойскаут. Надявам се скоро махалото ти да спре някъде по средата.

— Безразсъден?

Фред сви рамене.

— Откри ли нещо?

— Да — потвърди Холдън, — но го няма в новия драйвер. Чисти сме.

— Освен ако няма нещо друго.

— Аха.

— Сакай се кълне, че няма.

— Не съм съвсем сигурен как да го приема — каза Холдън. Миг по-късно подхвърли: — Та, мислех си…

— За съобщението от „Пела“?

— Да.

Фред стана. Изражението му бе твърдо, но нелишено от състрадание.

— Очаквах тази битка, Холдън. Но тук е заложено нещо повече от Наоми. Ако протомолекулата бъде превърната в оръжие или дори само пусната отново на воля…

— Това няма значение — прекъсна го Холдън. — Не, чакай. Не прозвуча както трябва. Разбира се, че има значение. Има голямо значение. Просто не променя нищо. Не можем… — Той млъкна, преглътна. — Не можем да отидем за нея. Аз имам един кораб, те имат шест. Всичко в мен иска да запаля двигателите и да се втурна натам с пълна тяга, но това няма да помогне.

Фред мълчеше. Далечният звук от смеха на Сакай се разнесе от екрана. И двамата не му обърнаха внимание. Холдън погледна към ръцете си. Имаше чувството, че се изповядва. Може и така да беше.

— Каквото и да става — поде той, — в каквото и да е замесена тя, аз не мога да го оправя, като облека бляскавите доспехи и препусна в битка. Единственият начин, който виждам, за да ѝ помогна, е да действаме както планирахме. Да те откарам на Луната. Ако успееш да използваш Доус, Сакай и Авасарала, за да установиш някаква комуникация с тези копелета, Наоми може да е разменна монета. Можем да я трампим за някого от хората в карцера. Или за Сакай. Или нещо такова.

— До такова заключение ли стигна?

— Да — каза Холдън и тази дума имаше вкус на пепел.

— Пораснал си, откакто се видяхме за първи път — отбеляза Фред. Холдън долови съчувствието в гласа му. Утехата. — Това ме кара да съжалявам, че те нарекох „безразсъден“.

— Не съм убеден, че това е хубаво. Ти някога правил ли си го? Да обичаш някого, все едно е част от теб, а после да го изоставиш в беда?

Фред сложи ръка на рамото на Холдън. Въпреки цялата крехкост, която възрастта и несгодите бяха внесли в лицето и тялото на мъжа, хватката му още бе силна.

— Синко, скърбил съм за повече хора, отколкото ти някога си срещал. В този случай не можеш да се довериш на сърцето си. Трябва да правиш каквото ти диктува умът, а не чувствата.

— Защото, ако направя каквото ми диктуват чувствата… — каза Холдън, мислейки, че краят на изречението е нещо от рода на „ще избия зъбите на Сакай“ или „ще погубя всички ни“. Фред обаче го изненада.

— Тогава ще я загубим.

— Курсът е зададен — докладва Чава Ломбау от пилотската кабина. — По ваша заповед, сър.

Холдън се опита да се облегне в противоускорителното кресло, но без тяга, която да му придаде тежест, се получи само изпъване на шията. Сърцето му препускаше, адреналинът се плъзгаше хладно по вените му.

Не трябваше да е така. Командната палуба изглеждаше прекалено пълна. Сун-и, сериозен и спокоен, беше на оръдията. Маура бе изкарала на екрана комуникационните настройки и ги следеше по-скоро по навик, отколкото защото имаше реална нужда. Това би трябвало да е гласът на Алекс. В креслата трябваше да са той и Наоми.

Не трябваше да е уплашен.

— Добре — каза той. — Да го направим.

— Сър — откликна Чава. Предупредителната лампичка стана от кехлибарена червена и Холдън бе притиснат назад в креслото. Станция Тихо остана зад тях. Само след час щеше да е прекалено малка, за да се различи с невъоръжено око. Холдън изчака три дълги, треперливи вдишвания. Четири.

— Какво е положението, госпожо Ип?

От машинното се обади Сандра Ип — която трябваше да е Еймъс:

— Всички системи са в норма.

— Тоест не са гръмнали — уточни Холдън.

По канала настъпи пауза.

— Да, сър. Не са гръмнали, сър.

Холдън мразеше да не е сигурен в кораба си. „Росинант“ се бе показвал като неизменно стабилен още от деня, в който се качи на него. Той бе доверявал на кораба живота си, също както разчиташе на сърцето си да бие. Това бе нещо повече от инстинкт. Беше механично. Всичко друго би му изглеждало странно.

Но това беше преди. Саботажът на Сакай не го бе убил, но и не го бе оставил невредим. Щеше да мине дълго време, преди Холдън да се почувства сигурен, че на кораба няма скрити други неприятни изненади. Софтуер, който чака подходящия момент да изпусне въздуха или да превключи на смъртоносно ускорение, или някой от хилядите други начини, по които един кораб можеше да погуби екипажа си. Вярно, те прегледаха всичко и не откриха нищо, но го бяха направили и преди, и едва не загинаха заради пропуските си. Колкото и да проверяваха и препроверяваха, нямаше как да докажат, че нищо не е било пропуснато. Отсега нататък — може би за дълго време, може би завинаги — той щеше да се чуди за неща, за които никога преди не се е чудил. Изпитваше негодувание, дори гняв, че вярата му е била разклатена.

Зачуди се дали още си мисли за „Росинант“.

— Добре — каза той и откопча коланите. — Отивам да си взема кафе. Гледайте да не счупите нещо, а ако счупите, съобщете ми.

Хорът от „да, сър“ бе странно обезсърчителен. Искаше му се те да бяха разбрали, че се шегува. Или да се чувстваха достатъчно комфортно, за да отвърнат също с шега. Тази официалност бе още една причина вече да не чувства кораба като свой.

Намери Фред в камбуза да говори по терминала си — записваше съобщение, което явно бе предназначено за Андерсън Доус. Холдън си направи тихичко кафе между фрази от рода на „линии на комуникация“ и „пълна липса на доверие“. Когато Фред свърши, скръсти ръце и погледна към него.

— Аз също ще пия едно. Със сметана, без захар.

— Ей сегичка — каза Холдън. — Нещо ново?

— Два кораба от първоначалния марсиански ескорт са се предали.

— Сериозно?

— Намирали са се прекалено далеч от главното действие, за да повлияят на изхода, и били подложени на масиран обстрел. Не ми харесва, но не бих критикувал командването им.

— Дали си въобразявам, или тези хора наистина ни разказват играта? — попита Холдън, като донесе чашите с кафе на масата. — Те ли са толкова добри, или всички ние сме далеч по-некадърни, отколкото си мислех?

Фред отпи от кафето си.

— Чувал ли си някога за Битката при Гавгамела?

— Не — призна Холдън.

— Дарий Трети, император на Персия, имал под свое командване двеста хиляди войници. Бактрийци, арахосийци, скити. Малко гръцки наемници. От другата страна били трийсет и пет хиляди войници и Александър Македонски. Александър Велики. Петима перси на един македонец. Би трябвало да е касапница. Но Александър привлякъл толкова много от врага към фланговете, че по средата на персийския строй зейнала пролука. Александър накарал хората си да образуват клин и го повел със собствената си кавалерия, пробил си път и се насочил право към императора. И от двете страни го заобикаляли огромни сили. Но това нямало значение, защото той видял как да стигне до Дарий. Александър видял нещо, което никой друг не бил забелязал.

— Тези хора, тази малка фракция на СВП. Взети заедно, Земята, Марс и аз ги превъзхождаме по численост. По-добре въоръжени сме. Всичко това се случи, защото някой е съзрял възможност, която никой друг не забелязва. Те имаха дързостта да ударят там, където на друг изобщо не би му хрумнало. Това е силата на дързостта и ако някой генерал е решителен и късметлия, може да се възползва от това предимство и да държи противника си в неизгодно положение завинаги.

— Мислиш ли, че такъв е планът им?

— Такъв би бил моят — отвърна Фред. — Това не е някой, който се опитва да вземе под контрол Пояса или луните на Юпитер. А някой, който се опитва да завладее всичко. Всичко. Нужен е определен вид ум, за да успееш в подобно нещо. Обаяние, гениалност, дисциплина. Трябва да си Александър.

— Звучи ми малко обезкуражително — каза Холдън.

Фред вдигна чашката за кафе. Името „Тахи“ отстрани още личеше, червено-черни букви, полуизтрити от употреба. Но не бяха изчезнали съвсем. Не още.

— Вече разбирам по-добре как се е чувствал Дарий — призна Фред. — Имал е сила, позиция, предимство. Особено когато си мислиш, че знаеш как се водят войните. Това те прави сляп за други неща. И докато ги забележиш, към теб вече се носи македонска кавалерия с насочени копия. Но не затова е загубил Дарий.

— Така ли? Защото от разказа ти току-що останах с впечатлението, че тъкмо затова е загубил.

— Не. Той хукнал да бяга.

Холдън отпи от кафето. Откъм каютите на екипажа се носеше мърморене на непознати гласове, което му напомняше, че нещата не са както трябва. Че моделът на миналото е разрушен и може никога да не се възстанови.

— Но иначе е щял да бъде убит, нали? Александър е щял да го убие.

— Може би. Но може би Дарий е щял да устои на атаката. Или може би е щял да загине и армията му да смаже войската на Александър от гняв и скръб. Краят на един император не винаги е край на империята. Ето, аз гледам Земята и станалото там. Гледам Марс. Гледам станалото на Тихо и онова, което се боя, че е станало на Медина. Гледам как клинът на Александър се носи през редиците към мен. Чувствам същия шок като Дарий и същото объркване. Същия страх. Но аз не съм Дарий. И мисля, че Крисджен Авасарала също не е.

— Значи не мислиш, че сме прецакани?

Фред се усмихна.

— Още не знам какво да мисля. И няма да знам, докато не разбера нещо повече за врага. Но ако погледнем назад в историята, ще видим, че е имало много повече мъже, които са се мислили за Александър Велики, отколкото такива, които наистина са били като него.