Игрите на Немезида

49. Еймъс

Товарните механоботи местеха сиви палети или бели пластмасови сандъци по протежение на целите докове Олдрин и заглушаваха бърборенето на човешки гласове с дрънчене и бръмчене на машини. Стоукс и останалите бегълци от остров Гърмяща змия се бяха скупчили до една сива стена в опит да не пречат много на движението, докато някакъв цивилен служител с огромен терминал обработваше данните им един по един. Охранителите в черни брони стояха пред шлюза на „Жанг Гуо“ и се мръщеха. Стенният екран бе настроен да показва лунния пейзаж отвън, сив като гуми на камион.

Червеното сари на Крисджен Авасарала изпъкваше на този фон като ярко цветно петно, а гласът ѝ прорязваше цялата шумотевица, сякаш тя изобщо не съществуваше.

— Как така не можем да се качим на кораба, да ти го начукам?

— Нямате съдебна заповед — изтъкна Еймъс. — Никой не се качва на моя кораб без съдебна заповед.

Авасарала наклони глава и изгледа жената, която командваше отряда на охраната.

— Предвид, че между вас и него, изглежда, има някакво разбирателство, госпожо — каза шефката на сигурността, — не искам да настоявам.

Авасарала махна нетърпеливо с ръка, сякаш пропъждаше някакъв дим.

— Бъртън, първо на първо, това не е твоят шибан кораб.

— Как да не е? — възрази Еймъс. — Смятай го за спасено имущество.

— Не. Когато нахълташ в нечий частен хангар и отмъкнеш кораба вътре, това не е спасяване на имущество. Това е кражба.

— Сигурна ли си? Защото там долу нещата изглеждаха доста опустошени. Уверен съм, че беше спасяване на имущество.

— И второ на второ, сега сме във военно положение, така че мога да правя кажи-речи каквото си ща, дори да те шибам яко. Включително и да те прекарам през безценния ти малък кораб на каишка, с топка в устата и по дантелено бельо. Така че тия приказки за съдебна заповед можеш да си ги завреш отзад. А сега ми кажи защо съм тук.

— Абе, знаеш ли, това, че можеш да направиш нещо, не означава, че трябва да го направиш. Не изглеждам особено добре в дантела.

Тя скръсти ръце.

— Защо съм тук, Еймъс?

Той се почеса по бузата и погледна назад към „Жанг Гуо“. Стоукс и всички слуги бяха излезли, но Ерих, Прасковка и групата от Балтимор още бяха вътре. Някои от тях, включително Ерих, или живееха под фалшива самоличност, или изобщо ги нямаше в системата.

— Ами виж каква е работата — поде Еймъс. — Ако беше влязла вътре, можеше да се почувстваш длъжна да направиш нещо. И тогава аз вероятно щях да се почувствам длъжен да направя друго нещо. А после всички щяхме да правим разни неща и денят ни като цяло щеше да се скофти.

Лицето на Авасарала се успокои и очите ѝ се съсредоточиха на няколко сантиметра вляво от Еймъс. Шефката на сигурността понечи да проговори, но Авасарала вдигна ръка да я спре. След няколко секунди изсумтя и се обърна към отряда от охраната.

— Можете да пропуснете този. Вървете вместо това да пиете по една бира или нещо такова. Всичко е наред.

— Слушам — отвърна шефката на сигурността.

— Бъртън, погрижи се това да не доведе до никакви проблеми и я разкарай от шибаната ми луна, преди някой да я е видял.

— Ясно, Криси.

— И не ме наричай така, да те шибам. Аз съм действащ генерален секретар на Обединените нации, не любимата ти стриптийзьорка.

Еймъс разпери ръце.

— Нищо не пречи да си и двете.

Смехът на Авасарала отекна над дока. Охранителният отряд се отдалечи. Товарните механоботи се пренаредиха. Количките продължиха по различните си пътища, забързани като мравки в разритан мравуняк.

— Радвам се, че отърва кожата — каза тя, когато се поуспокои. — Вселената щеше да е доста по-безинтересна без теб.

— Благодаря, подобно. Как върви възстановяването?

— Майката си трака — отвърна тя и поклати глава. — Продължаваме да губим хиляди хора всеки ден. Може би десетки хиляди. Храната долу свършва и дори да имах достатъчно ориз да нахраня всички, инфраструктурата е така прецакана, че няма как да го разпределя. Да не говорим, че по всяко време може да падне още някоя шибана скала.

— Дъщеря ти добре ли е?

— Ашанти и семейството са живи и здрави. Вече са на Луната. Благодаря, че попита.

— Ами твоят човек? Арджун?

Авасарала се усмихна, но усмивката не стигна до очите ѝ.

— Оставам оптимистично настроена — каза тя. — „Росинант“ е на път за насам. Така че ще можеш да пътуваш на кораб, който не кара пишката ти да изглежда толкова малка като това кичозно лайно.

— Радвам се да го чуя. Така или иначе този не е в мой стил.

Авасарала се извърна и тръгна бързо през тълпата.

Личеше си, че ниската гравитация не е естествена за нея. Еймъс предположи, че не е прекарвала много време извън гравитационния кладенец. На космоса трябваше да му свикнеш. Той се протегна и се залюля на пръсти, чакайки и последният охранител да се скрие от поглед. Нямаше голяма вероятност да продължат да настояват, след като са ги пернали през пръстите, но пак се чувстваше по-добре да ги види как си отиват.

Докато чакаше, двама поясни в униформи на доковете Олдрин минаха забързано покрай него с наведени глави, държейки се плътно един до друг. В близко време Луната щеше да е доста гадно място за поясните, помисли си Еймъс. Но и преди това едва ли е била чак толкова хубаво. Той тръгна обратно към „Жанг Гуо“ и при приближаването му шлюзът се отвори, сякаш приветстваше завръщането му.

Вътрешността на кораба бе адски грозна. Нечупливото покритие на коридорите бе тъмночервено, с мъхнатата повърхност на фалшиво кадифе и осеяно със златни лилии в странна неповтаряща се шарка. Люковете бяха емайлирани в тъмносиньо и златно. Свръхголемите противоускорителни кресла бяха навсякъде — в ъглите на стаите, в ниши в стените. Въздушните рециклатори добавяха миризма на тамян от сандалово дърво, без дима. Като цяло, корабът бе въплъщение на стереотипа за бардак, създаден от дизайнер, който никога не е влизал в истински. Стаята на охраната бе претупана, зле проектирана и почти незапасена, но хората на Ерих бяха разпределени из нея толкова добре, колкото е възможно. Даже Мъжкараната, още омотана в стегнати превръзки, държеше заредена пушка, насочена по протежение на коридора.

— Здрасти — кимна ѝ Еймъс. — Всичко е точно. Няма да влизат.

Отпускането на напрежението бе като лек бриз, ако леките бризове се съпътстват от звуци на вадене на пълнители.

— Добре — изпуфтя Ерих и вдигна един пистолет в здравата си ръка. — Тайс, събери всички оръжия. Джо и Кин, сложете стража на шлюза. Не искам да бъда изненадан, ако някой се появи неочаквано.

— Няма — увери го Еймъс. — Но давай, прави каквото искаш.

— Имаш ли минутка? — попита Ерих и подаде пистолета на един дебеловрат мъж, който Еймъс предположи, че е Тайс.

— Разбира се — каза Еймъс. Двамата тръгнаха към асансьора.

— Това наистина ли беше жената, която в момента управлява Земята?

— Поне докато не им позволи да проведат избори, предполагам. Никога не съм обръщал особено внимание как става цялата работа.

Ерих издаде тихо, неопределено сумтене. Уродливата му ръка беше свита до гърдите му, а малкият юмрук — стиснат. Здравата бе натъпкана дълбоко в джоба му. И двете създаваха впечатление, че нещо го гризе.

— И ти… я познаваш. Дотолкова, че да ѝ искаш услуги?

— Аха.

В асансьора Ерих натисна копчето за командния център. Еймъс не смяташе да ходи там, но този разговор, изглежда, клонеше нанякъде, затова не възрази. Асансьорът тръгна със запъване, после се издигна плавно през високите палуби.

— Не мога да позная това кораб ли е, или шибана възглавничка — промърмори Еймъс.

— Нямам представа — призна Ерих. — За първи път се качвам на такъв.

— Сериозно?

— Никога досега не съм излизал от атмосферата. Тази слаба гравитация ми изглежда странна.

Еймъс запружинира леко на пръсти. Беше само около една шеста g. Не се бе замислял особено върху това.

— Свиква се.

— Ти поне си свикнал — каза Ерих. — Е, как се запозна с нея?

— Бяхме затънали до гушата в лайна и едни хора, срещу които се бореше тя, се опитваха да ни убият. Тя дойде и се опита да ни опази живи.

— И сега сте приятели.

— Добри познати — поправи го Еймъс. — Не са много хората, които бих нарекъл приятели.

Асансьорът спря с леко поклащане, което не би трябвало да го има. Командният център се състоеше целият от тъмни повърхности: палубата бе в шоколаденокафяво, стените — в изкуствени дървесни шарки, конзолите и креслата тапицирани с фалшива кожа. Или защо пък не истинска? Не че той знаеше разликата, за да я търси. Ерих се отпусна в едно от креслата и плъзна здравата ръка по темето си.

— Знаеш ли — рече. — Нямаше да можеш да свършиш това без нас. Без мен и твоята приятелка затворничка. А сега и без главата на шибаното правителство, от което, ще извиняваш, ама още съм малко шашнат.

— Ами, аз…

— Не, знам, че щеше да направиш нещо. Само че не и това. Не би могъл да направиш съвсем същото. Този план — за него имаше нужда от нас. Всички нас. И единственото, което ни свързваше, бе ти.

Еймъс седна срещу него. Ерих не искаше да срещне погледа му.

— „План“ е малко силна дума — отбеляза Еймъс. — Просто сграбчвах каквото мога.

— Да, ама работата е там, че имаше какво да сграбчваш. Аз прекарах доста години в Балтимор. Познавам го като петте си пръста. Познавах го. Сега най-добрите ми хора са тук и нямам никаква шибана представа за това „тук“, нали разбираш? Кой контролира наркотиците по тия места? Как се фалшифицира документ за самоличност? Искам да кажа, предполагам, че основната логика е еднаква навсякъде, но…

Ерих се взря в стената, като че ли там имаше нещо за гледане. Еймъс изви врат да погледне, просто за всеки случай.

— Не знам какво ще правим оттук нататък. Не знам какво ще правя аз. Хората ми разчитат на мен да ги преведа през най-ужасната бъркотия в историята, а аз нямам представа нито къде да ги заведа, нито какво ще правим.

— Да, гадна работа.

— Ти — каза Ерих.

— Аз съм гадна работа?

— Ти знаеш. Бил си тук навън. Това — всичко това — е твоят квартал. Познаваш разни хора. Наясно си как стават нещата. Знаеш как да опазиш хората живи.

— Май надценяваш времето, което съм отделил за анализи — изтъкна Еймъс. — Аз имам един кораб и трима души. Това е общо взето всичко. Останалото просто се случи.

— Но то ни доведе дотук. — Ерих отмести поглед. Очите му бяха сурови. — Имам скътани достатъчно пари, за да мога, ако получа достъп до тях, да си купя малък кораб. Не кой знае колко добър, но все е нещо. Или да преместя екипа си някъде. На някоя от Лагранжовите станции или Палада, или… където и да е. Да започнем отначало. Да си създадем нова ниша. Ако искаш да поемеш водачеството, ще ти го отстъпя.

— О — изпуфтя Еймъс. — Ами, не.

— За тях ще е по-добре да ги водиш ти, а не аз.

— Може, но не ги познавам достатъчно, за да ми пука. Имам си собствена работа и ще се придържам към нея.

Не можа да познае дали отпускането в очите на Ерих е облекчение, или разочарование. Може би и двете. Лидия щеше да разбере. Или Наоми. Или Холдън. Вероятно и Алекс. Но за него това бе само лека промяна в напрежението на мускулите. Би могло да означава всичко.

— Тогава сам ще се оправя — заяви Ерих. — Ще се махнем оттук до ден-два, ако успея да го уредя.

— Добре, тогава — каза Еймъс. Струваше му се, че би трябвало да има още нещо. Познаваше Ерих по-дълго от всеки друг жив човек. Дори да се видеха пак някой път, сегашният разговор бележеше края. Животът и на двама им щеше да се развие съвсем различно, ако Еймъс бе изрекъл други думи. Струваше му се, че би трябвало да каже нещо по този въпрос. Но тъй като нищо не му идваше наум, той се върна в асансьора и потегли надолу към работилницата.

Да отидеш в техническата част на „Жанг Гуо“ — местата, където собствениците и техните гости не биха си прекарвали времето — беше като да пристъпиш в друг кораб. Всичкият блясък и красота отстъпваха на чист, функционален дизайн, който не бе толкова добър като на „Роси“, но по-добър, отколкото на всеки друг кораб, на който Еймъс бе работил. Всички ъгли бяха заоблени и омекотени в очакване на сблъсъци. Всички дръжки бяха завинтени с двойни болтове. Чекмеджетата и шкафовете в работилницата се заключваха в две равнини. Въздухът миришеше на пресни филтри и смазка. Някой бе поддържал мястото чисто и в по-добър ред, отколкото всъщност заслужаваше една разкрасена орбитална совалка. Еймъс се зачуди дали този човек е още жив. Но не можеше да отговори на въпроса, затова не хаби много енергия за него.

Прасковка седеше на един работен тезгях. Дрехите, с които се бяха сдобили по време на пътуването с велосипеди до Балтимор, изглеждаха доста жалки в чистата и подредена обстановка. Скъсани на рамото и все още прекалено широки за нея. Тя сякаш плуваше в тях. Косата ѝ бе хваната отзад на конска опашка, а ръцете ѝ се движеха бързо и внимателно над отворена кутия с електронни модули. Движенията ѝ бяха прецизни и плавни като в стар запис на пианист. Тя не вдигна очи, когато Еймъс влезе, но се усмихна.

— Имам нещо за теб. Спасих един ръчен терминал. Хубав. Даже успях да го свържа с местната мрежа. Само да му довършиш конфигурацията и е готов.

Еймъс издърпа една седалка от стената до нея. Тя му подаде терминала, но не срещна погледа му.

— Според Криси това не е спасено имущество.

— Тогава съм го освободила. И аз самата щях да си взема един, но не мога. Няма с какво да се свържа.

— Мога да го използвам временно — каза Еймъс и започна да въвежда своята конфигурационна информация. — Поне ще получа достъп до медийните канали.

— Има ли значение?

— Е, ако ти мислиш, че няма, значи вероятно няма.

Тя въздъхна. В очите ѝ имаше сълзи, а на лицето ѝ — усмивка.

— Успяхме. Добрахме се благополучно до Луната. Точно както се надявахме.

— Да.

— Знаеш ли кое ми липсваше най-много в Преизподнята? Всичко, което е от значение. Те ме хранеха и ме поддържаха жива, и имахме нещо като терапевтична група, където можехме да говорим за детските си травми и такива глупости. Но не можех да правя нищо значимо. Не можех да работя. Не можех да говоря с хора извън затвора. Просто съществувах, съществувах и съществувах, и щях да продължавам така, докато рано или късно умра и сложат някой друг в килията ми.

Тя се приведе напред и опря лакти на тезгяха. Беше си изгорила пръста на нещо — я поялник, я дуло на оръжие — и кожата бе гладка и розова, и изглеждаше болезнено.

— Няма да се върна там.

— Прасковке, няма къде да се връщаш. Пък и така или иначе, сигурен съм, че Криси се досети, че си на борда. Не повдигна въпроса, така че, ако си седим кротко…

Смехът ѝ бе къс и горчив.

— Какво? Не можеш да ме вземеш със себе си, Еймъс. Не мога да отида на „Росинант“. Опитах се да убия Холдън. Опитах се да убия всички ви. И наистина убих някои хора. Невинни хора. Това никога няма да изчезне.

— Мен ако питаш, пасваш ни идеално — увери я Еймъс. — Признавам, може да се поизнервиш малко, като видиш пак екипажа, но всички знаем каква си. Какво направи. Включително всички гадости, които причини на нас самите. Това не е нещо ново. Ще го обсъдим. Ще измислим нещо.

— Просто ме е страх, че ако той не подкрепи играта ти, ще ме върнат обратно и…

Еймъс вдигна ръка.

— Пропускаш нещо, Прасковке. Май доста хора го пропускат. Нека ти го обясня пак. Няма къде да се върнеш и не говоря само за сградата. Правителството, което те тикна в затвора, сега съществува доста условно. Планетата, която те тикна в затвора, в скоро време ще има милиарди загинали. Никой изобщо не се интересува, че няма да си излежиш докрай присъдата. Има нова флота между нас и Пръстена и още хиляда слънчеви системи, които да разрушим, както скапахме тази. Всъщност какво правиш сега? Тревожиш се какво би станало с теб, ако нищо от това не се бе случило. И си мисля, че го правиш, защото не гледаш фактите.

— Какви факти?

— Нещата не са каквито бяха.

— Кое не е?

— Всичко — изтъкна Еймъс. — Сега, когато Земята драйфа до смърт, а Марс е призрачен град, всичко е в нашите ръце. Кой какво притежава. Кой решава кой какво притежава. Как действат парите. Кой може да праща хора в затвора. Ерих току-що го нарече „най-ужасната бъркотия в историята“ и е прав. Това е съвсем нова игра и…

Ръчният му терминал изписука. Еймъс го погледна. Дизайнът бе по-хубав, отколкото на стария му, но интерфейсът се различаваше малко. Трябваха му няколко секунди да съобрази какво означава сигналът. Подсвирна през зъби.

— Какво има? — попита Прасковка.

Той завъртя екрана към нея.

— Седемдесет съобщения и двайсет и три искания за връзка. Започват още отпреди падането на скалата.

— От кого са?

Еймъс погледна списъка.

— Предимно от Алекс. Няколко от капитана. Мамка му. Имам шест часа видеозаписи само на Алекс, който се опитва да се свърже с мен.

Усмивката на Прасковка бе тъничка, но все пак усмивка.

— Ти поне си имаш приятели.