Игрите на Немезида

32. Наоми

Тя знаеше, че нещо предстои, още преди то да се случи. Макар и да не бе наясно какво е. Атмосферата в кораба се промени, макар че обстановката си остана същата, поне отначало. Екипажът продължаваше да гледа новините и да се радва. Тя още бе под постоянна стража и се отнасяха с нея като с талисман: опитомената приятелка на Джеймс Холдън, върната в клетката, където ѝ е мястото. Марко бе любезен с нея, а Филип се разкъсваше между възможностите дали да я търси, или да я избягва. Но разлика имаше. В кораба се бе възцарило напрежение и тя още не знаеше дали всички очакват вест за някакво ново зверство, или нещо по-лично и конкретно. Единственото, в което бе сигурна, беше, че ѝ е трудно да спи или да яде. Ужасът в стомаха ѝ тежеше прекалено много.

Никой не ѝ казваше нищо и нямаше някакъв определен момент, в който тя извади заключенията си. Вместо това си припомняше станалото през дните на нейното пленничество и филтрираше детайлите. Няколко останаха, уловени от почти свръхестествено чувство за важност. Как Крилатия се перчеше в марсианската си униформа, как едно широкоплещесто момиче на възрастта на Филип тренираше с дълбоката съсредоточеност на човек, който се готви за нещо, за което знае, че не е готов, как Карал насочи собствените ѝ занимания с инвентаризацията към арсенала и съхраняваните там бойни брони, сериозността, с която Син претегляше в ръка всеки от пистолетите. Като слоеве прах, които се трупат в зле поддържан тръбопровод, с времето тези дреболии добиха форма, което бе почти същото като знание. Отиваха на битка. И нещо повече, щяха да устроят засада на марсианска бойна сила.

Когато завари Мирал и Ааман да седят коляно до коляно в коридора пред лазарета, тя разбра, че моментът почти е настъпил, и надеждата, която криеше дори от себе си, разцъфтя в гърлото ѝ, люта като гняв.

— Тук е „Пела“ — каза Мирал, съсредоточен върху всяка сричка. — Confermé изравняване на курсовете.

— Потвърждавам — поправи го тихо Ааман.

Мирал сви ръце в юмруци и тупна по палубата с тях.

— Мамка му. Какво казах?

— Confermé. Трябва да кажеш „потвърждавам“.

— Отначало — каза Мирал и прочисти гърло. — Тук е „Пела“. Потвърждавам изравняване на курсовете.

Ааман се ухили.

— Изравняването на курсовете потвърдено, „Пела“.

Мирал вдигна очи, забеляза приближаващите се Наоми и Син и направи гримаса. Наоми поклати глава.

— Звучиш страхотно — подхвърли тя. — Като истински марсианец.

Мирал се поколеба, обзет, предположи Наоми, от несигурност какво знае тя и какво би трябвало да знае. Когато се усмихна, усмивката му бе почти глуповата. Наоми му отвърна и продължи нататък, преструвайки се, че е една от тях. Че мястото ѝ е тук. До нея Син не коментира, но я наблюдаваше с крайчеца на очите си.

Средното ядене се състоеше от препържена юфка и бира. Новинарският канал бе настроен да предава репортажи от цялата система и тя за първи път ги гледаше с интерес, не заради това, което се съобщаваше в тях, а заради това, което не се казваше. Запасите от храна и вода в Северна Америка и Азия вече се изчерпваха, а Европа бе само с няколко дни по-назад. Хуманитарните помощи от южното полукълбо бяха затруднени от растящите местни нужди. Не я интересуваше. Не се отнасяше за Джим. Станция Медина бе прекъснала всякакви връзки; основният носещ сигнал още работеше, но всички запитвания се пренебрегваха, а на Наоми не ѝ пукаше. Говорителят на марсианското малцинство в парламента на Лондрес Нова призоваваше премиер-министъра да се върне незабавно на Марс, а нея почти не я бе грижа. Всяка история, която не включваше кораб, взривил се на станция Тихо, бе победа. Тя ядеше бързо, гълташе сладката, бледа юфка и бирата, сякаш по този начин можеше да ускори кораба, да приближи атаката.

Нейната възможност.

Двамата със Син прекараха следващата половин смяна в преглеждане на машинното и работилницата, за да се уверят, че всичко е закрепено. В кораб, пълен с поясни, тя изобщо не се съмняваше, че ще е така, и наистина беше. Но самият ритуал вдъхваше увереност. Чувството за ред и контрол над корабната обстановка бе синоним на сигурност. Поясни, които не проверяваха всичко по три пъти, бързо бяха премахвани от генетичния басейн и като гледаше реда в работилницата, това ѝ вдъхваше почти инстинктивно чувство на спокойствие. В същото време тя провери ненатрапчиво местоположението на повредената кутия за инструменти с изкривената закопчалка, а после се постара да не поглежда пак към нея. Чувстваше се прозрачна, сигурна, че като изключва толкова явно кутията от вниманието си, всъщност привлича вниманието на Син върху нея.

Изобщо не ѝ бе хрумнало, че има връзка между мрачните ѝ мисли и почти непоносимия прилив на въодушевление в сърцето ѝ, докато ръчният терминал на Син не изписука и той не прекрати работата.

— Wrócić do tu противоускорителна койка, да — подкани той, като я докосна по рамото. Ръката му бе нежна, но силна. Тя не се престори, че не разбира, не се опита да скрие тревогата си. Така или иначе щяха да я изтълкуват като страх от битката.

Когато стигнаха до каютата ѝ, тя си сложи коланите и Син ги провери. После, за нейна изненада, приседна за момент до нея и тежестта му накара койката да се завърти. Мускулите играеха под кожата му дори при най-лекото движение, но той пак съумяваше да изглежда момчешки и срамежлив, като че ли тялото му беше костюм.

— Zuchtig tu, sa sa?

Наоми се усмихна така, както предполагаше, че би го направила, ако бе искрена.

— Разбира се, че ще внимавам — увери го тя. — Винаги внимавам.

— La, не винаги — каза Син. Бореше се с нещо. Тя не знаеше какво. — Близък бой значи много маневриране. Ако нямаш койка да те улови, получаваш стена, ясно? Може би ъгъл.

Страхът изпълни устата ѝ с вкус на мед. Дали той знаеше? Дали се бе досетил? Син свиваше длани, неспособен да срещне погледа ѝ.

— Еп buenas настроение си. Щастлива, откакто говорихте с Марко. Та си мисля, може би си въобразяваш, че има причина да си щастлива, а? Може би изход, дето няма врати.

„Самоубийство — помисли си тя. — Той говори за самоубийство. Мисли си, че ще се разкопчая по средата на битката и ще се оставя корабът да ме размята до смърт.“ Макар че досега не го бе обмисляла съзнателно, това бе нещо, към което биха я навели мрачните мисли. И по-лошо, в тази идея нямаше нищо изненадващо, само чувство на топлота. Почти на покой. Тя се зачуди дали това не се е криело в ума ѝ, дали опасността, съдържаща се в плана ѝ, е недостатък, или подмолен начин за лошите мисли да намерят своя израз. Фактът, че не беше сигурна, я обезпокои.

— Смятам да съм тук, когато това свърши — каза тя, изричайки рязко думите, сякаш за да убеди колкото своя пазач, толкова и себе си.

Син кимна. Системата на кораба включи предупреждението за маневриране, но едрият мъж не стана от койката. Не още.

— Esá? Трудно е и за двама ни. Ще го преодолеем, нали? Всички ние и ти също. — Той се взираше в ръцете си, сякаш там имаше написано нещо. — Mi familia — добави накрая. — Запомни това. Alles lá son семейство, y tu bist също.

— Върви да се препашеш, юнако — подкани го Наоми. — Можем да довършим това после.

— После — рече Син, хвърли ѝ една усмивка и стана. Разнесе се второто предупреждение и Наоми се отпусна в гела, сякаш възнамеряваше да остане в хладната му прегръдка.

На мостика Марко без съмнение бе спокоен и хладнокръвен, играеше ролята на марсиански капитан, уверяваше всеки, че всичко е под контрол, след като той вече е там. И те щяха да му повярват. Той бе в марсиански кораб със солиден, известен опознавателен код. Вероятно използваше марсианския военен шифър. Че би могъл да е нещо различно от това, което изглежда, щеше да е толкова немислимо за тях, колкото бе очевидно за нея.

Искаше ѝ се да ѝ пука, но пет пари не даваше. Нямаше време за това.

Разнесе се тътен на изстреляни ракети и тракане на отбранителни оръдия, и в същия момент стаята се наклони на трийсет градуса вляво и креслото ѝ изсъска на карданите си. Тя откопча коланите и седна, издърпа крака си от иглата. Ако бе сигурна, че не е успокоително, щеше да изчака инжекциите. Прекалено късно. Креслото се върна в неутрална позиция. Тя скочи на пода и забърза към коридора. Държеше ръцете си широко разперени, опряла върховете на пръстите си в стените, и плъзгаше крака по палубата. „Присвити колене, нисък център на гравитация — напомни си. — Бъди готова за промяната, когато дойде.“ Корабът потръпваше около нея. Стените и палубата не показваха нищо, очите ѝ я уверяваха, че всичко е стабилно и спокойно, докато собствената ѝ маса я тласкаше и тя падаше първо към една стена, после към следващата, а после — най-лошото — напред, където нямаше нищо, за което да се хване. Беше по-зле от безтегловност. Опитите на ума да определи горе и долу в отсъствието на гравитация можеха да са объркващи, но това бе нещо различно. Тя се търкаляше по коридора като зарче в чаша, придвижваше се напред, когато можеше, хващаше се за стените, когато движението бе прекалено бурно.

В асансьора избра работилницата и стисна дръжките, докато кабината я носеше през туловището на кораба. Усети мощно разтърсване. Марсианците оказваха отпор. Ами хубаво. Нека. Тя не можеше да обърне внимание на тази борба. Не и преди нейната да е свършила.

Работилницата бе празна, всички инструменти бяха закрепени по местата си, но с достатъчно свобода, че да дрънчат, когато корабът се люшне: метал в метал, сякаш самият кораб се учеше да говори. Наоми се отправи към повредената кутия, но палубата пропадна под нея. Тя залитна и главата ѝ се фрасна в металните рафтове. За няколко секунди дрънченето сякаш утихна. Тя тръсна глава и капки кръв опръскаха стената и палубата.

„Нищо сериозно — каза си. — Раните в главата винаги кървят много. Това не значи, че е тежко. Продължавай да се движиш.“

Отбранителните оръдия затракаха и звукът премина през корпуса на кораба. Тя намери кутията, отвори закрепващата я скоба, извади я, гушна я здраво и седна на палубата. За една дълга секунда на премала ѝ се стори, че закопчалката е различна, здрава, неразбиваема, но грешеше. Просто умът ѝ си играеше игрички. Всичко бе наред. Тя задърпа, навря пръстите си в пролуката, която не трябваше да я има, после дръпна да я отвори по-широко и отново натисна, натиквайки собствената си кожа и кости като клин. Болеше адски, но тя не обръщаше внимание. Натискът на тялото ѝ върху палубата изведнъж стана ужасно силен. Ускоряваха. Не знаеше защо. Гърбът я болеше. От години не се бе налагало гръбнакът да крепи тялото ѝ по време на силна тяга. Обикновено в този момент тя лежеше в омекотяващ гел.

С негодуващ пукот закопчалката поддаде. Кутията за инструменти се отвори, но нищо не се изсипа от нея. Всички ключове, епоксидни поялници, волтметри и контейнери с въздух и смазка бяха вързани по местата си. Тя запрехвърля пластовете, докато стигна до редица шестограми и извади десетмилиметровия. Това бе едно от предимствата ѝ пред Марко и екипажа му. Беше живяла на марсиански кораб с години. Знаеше кой инструмент кой панел отваря, както познаваше опакото на дланта си. Взе един волтметър, кримпващи клещи и лек поялник и ги натъпка в джобовете си. С малко късмет щеше да има нужда само от шестограма, но…

Палубата под нея започна да се отдалечава, гравитацията внезапно бе изчезнала. Тя не можеше да определи дали се върти във въздуха, или корабът се върти около нея. Посегна към палубата, стените, но нищо не бе в обсега ѝ освен плуващата кутия за инструменти. И това стигаше. Тя я грабна и я дръпна близо до корема си, после я оттласна като реактивна маса и се изви, за да се вкопчи в работния тезгях. Гравитацията се върна и кутията изтрещя зад нея. Тя залитна. Ново глухо бумтене разтърси кораба. С болящи я колене и гръбнак, Наоми се втурна към асансьора.

Гравитацията изчезна пак, докато влизаше в него. Отбранителните оръдия още тракаха, но по-малко. Не помнеше кога за последно е чула изстрелване на ракети. Битката утихваше. Прииска ѝ се асансьорът да се движи по-бързо. Ако прозвучеше сигналът за отбой и другите станеха от креслата си, преди да е свършила, тогава Холдън, „Росинант“, а вероятно и голяма част от станция Тихо щяха да загинат. С всеки бавен метър, изминат от асансьора, тя си го представяше: как двигателят пали, а после се разлива в огън, по-ярък от светлина, който поглъща всичко. Корабът се раздвижи, запращайки я в стената със сила, достатъчна да я насини, а после я пусна отново да се рее свободно. Тя спря асансьора между каютите на екипажа и въздушния шлюз, като се хвана здраво, така че забавянето да не я остави безпомощна насред празния въздух.

Панелът за достъп бе петнайсет сантиметра висок и четирийсет широк и се отваряше към главните електрически кабели, минаващи през центъра на кораба. Ако прережеше всички кабели с горелка, токът моментално щеше да бъде пренасочен по други пътища. Нямаше да стане нищо, освен да се включат няколко предупредителни индикатора. Но това не я интересуваше. Тя не смяташе да поврежда кораба. Искаше да го използва. Закрепила двата си крака и едната си ръка в дръжките на стената, Наоми заработи с шестограма. Винтовете бяха свързани към пластината и не се отделяха, но тя усещаше кога металът губи захвата си. Три винта бяха освободени. Четири. Пет.

Шест.

Можеше да види предавателния апарат през пролуката, където пластината започваше да се отделя. Корабът потрепери под нея, завъртя се. Тя стисна шестограма в юмрука си, завладяна от представата как той пада надолу в шахтата, въпреки че това не се случваше. От косата ѝ се отдели тлъста червено-черна капка кръв и се размаза върху светлата стена. Тя не обърна внимание. Седем винта бяха развинтени. Осем. Тя чу гласове откъм каютите на екипажа. Някаква жена каза нещо, което Наоми не разбра, и някакъв мъж ѝ отговори с „не“. Девет. Десет.

Капакът се освободи. Тя грабна апарата и провери заряда му. Батериите бяха почти пълни. Имаше връзка. Наоми не знаеше коя е веригата за общо предаване и първата, която опита, даде код за грешка. Ругаейки мелодично под нос, тя пусна режим на диагностика и прати запитване. Сякаш мина цяла вечност, преди да получи отговор. Прелисти с палец доклада, докато намери каквото търсеше. Осемнайсети канал използваше протоколите D4/L4, които в „Росинант“ служеха за общо предаване. Тя въведе аварийния код, който щеше да ѝ позволи да излъчи трийсет секунди диагностични сигнали, а после изтри файла със сигналите. Щом се появи съобщението за грешка, тя нареди на апарата да мине в ръчен режим. Вече почти плачеше. Десният ѝ крак се изплъзна и тя посегна към отворения панел за достъп. Кокалчетата ѝ се ожулиха в нещо остро и зъбато. Наоми изсумтя от болка и отхвърли раздразнението си. Нямаше време.

— Ако приемате това — каза тя, притиснала апарата близо до устните си, — моля, предайте го нататък. Тук е Наоми Нагата от „Росинант“. Съобщение за Джеймс Холдън. Софтуерът, контролиращ магнитната бутилка, е саботиран. Не включвайте реактора, без да презаредите софтуерните драйвери от сигурен източник. Ако чувате това съобщение, моля, предайте го нататък.

По средата на последната дума апаратът даде сигнал, че трийсетте секунди са изтекли, и се върна на главното меню. Наоми го остави, а след това пусна дръжката и отлетя от стената. Разпери ръце и шестограмът се изплъзна от пръстите ѝ. Надяваше се, че се е получило. Бяха насред битка. Може да имаше радиозаглушаване, ако Марко искаше да запази ставащото неясно, но бе също толкова вероятно да се наслаждава да е център на внимание. А ако тя бе права, ако бяха нападнали марсианския премиер-министър, то данните от битката щяха да бъдат преглеждани от най-добрите разузнавателни служби, които още съществуваха.

Джим не бе в безопасност, не още. Тя го знаеше, но за момент не го чувстваше. Мракът щеше да се върне; смазващата тревога, вината и страхът. Не се съмняваше в това, но сега, точно в този момент, бе изпълнена със светлина. Беше съставила плана си и той бе сработил. Предупреждението ѝ или щеше да стигне до него, или нямаше. Но така или иначе, тя нямаше какво повече да направи. А сега на мостика Марко се опитваше да разбере какво точно е направила. Смехът, който изригна от гърлото ѝ, приличаше на победа.

Гласовете откъм каютите на екипажа се усилиха, станаха по-объркани. Макар че не беше свирен отбой, тя чу хора да се движат насам-натам. Позна гласа на Син, тревожно извисен. Кракът ѝ обърса стената и тя посегна да закачи китката си за дръжката. Нямаше смисъл да си прави труда с асансьора. Заиздърпва се нагоре по шахтата и после в коридорите. Лицата, които надничаха от вратите, бяха ококорени. Един мъж се дръпна сепнато назад, щом я видя. Наоми се изстреля с ритник по коридора и полетя право като стрела, без дори да докосва дръжките по пътя си, за да се стабилизира. Рамото я болеше. Раната на темето ѝ кървеше отново. Тя чувстваше някаква безметежност.

Син се издърпа иззад един ъгъл, после се закрепи и я загледа с увиснало чене и окръглени очи. Тя вдигна юмрук за поздрав, докато прелиташе покрай него.

— Ако притрябвам на някого — каза, — ще бъда в каютата си, ясно?