14. Наоми

Терион Лок се предполагаше да е нов тип място в пустотата на системата на Юпитер. Дом за поясните, така смятаха те. Построен от модули, така че да може при нужда да расте или да се смалява. Извън контрола на Земята, Марс или когото и да било. Свободен град в космоса, със собствено правителство, собствени системи за контрол на околната среда. Наоми бе видяла плановете, когато за първи път плъзнаха из мрежата. Року бе накарал да ги отпечатат на тънки пластмасови листове и да ги налепят по стените на кораба. Терион Лок бе новият Йерусалим, преди охраната на Ганимед да го затвори. Никакви колонии без разрешително. Никакви домове. Никакви сигурни пристанища, дори и да са ги построили сами.

Когато това се случи, тя дори още не бе бременна. Не знаеше, че то ще промени живота ѝ.

* * *

Филип беше на осем месеца, когато загина „Агустин Гамара“. „Гамара“ бе потеглил от станция Церера на път за изследователската станция на Коалиционния флот на Ошима с товар от органика и хидропонни съоръжения. Десет часа по-късно, докато пътуваше с лежерна тяга от четвърт g, целостта на магнитната му бутилка бе нарушена и ядрото на реактора изтече в кораба. За част от секундата „Гамара“ лумна ярко като слънцето и двеста трийсет и четирима души загинаха. Нямаше останки, а официалното разследване така и не бе приключено, защото не можеше да се стигне до никакъв извод. Злополука или саботаж. Лош късмет или убийство.

Бяха се преместили от скритата килия зад клуба в частен апартамент горе, още по-близо до главината. Въздухът бе изпълнен с твърде чистия озонов мирис на наскоро сменен въздушен филтър. Филип седеше до малката маса, скръстил ръце. Наоми седеше на ръба на малкия пенопластов диван. Взираше се в тъмните очи на момчето и се опитваше да ги свърже в ума си с онези, които помнеше. Устните му с беззъбата, радостна усмивка. Не можеше да каже дали приликата наистина я има, или е само във въображението ѝ. Колко се променя човек между „не съвсем бебе“ и „не съвсем възрастен“? Можеше ли това наистина да е същото момче? Не беше никой друг.

Дупката не бе изоставена. Имаше дрехи в шкафчето, храна и бира в малкия хладилник. Бледите стени бяха нащърбени по ъглите, където щетите от дребни злополуки се бяха натрупали с течение на годините. Той не ѝ каза на кого принадлежи апартаментът, а и тя не го попита.

— Защо не докара „Росинант“? — попита Филип. В гласа му се долавяше колебливост. Сякаш въпросът бе само заместник на онези, които наистина му се искаше да зададе. На които тя искаше да може да отговори. „Защо си отиде? Не ни ли обичаше?“

— На док е, за ремонт. Ще остане там с месеци.

Филип кимна отсечено. Тя можеше да види Марко в това движение.

— Това ще усложни нещата.

— Марко не спомена, че искаш кораба — рече Наоми, като мразеше скритото в думите ѝ извинение. — Каза само, че си в беда. Че бягаш от закона и че бих могла… бих могла да ти помогна.

— Ще трябва да измислим нещо — отвърна той.

* * *

Болниците на станция Церера бяха сред най-добрите в Пояса, когато на Наоми ѝ наближи времето да ражда. Никой от двама им нямаше достатъчно пари, за да отидат на Европа или Ганимед, докато трае бременността. Раждането представляваше по-голям риск за поясните, отколкото за човек, живеещ при постоянна гравитация, а бременността на Наоми вече бе минала през две фалшиви тревоги. Двамата с Марко се настаниха в евтина квартира под наем до болницата, една от десетките, които се даваха на поясни, дошли за лечение. Условията на договора бяха отворени, позволяваха им да останат до момента, когато няма да имат нужда от лекарите, сестрите, специализираните системи и медикаментите, с които се гордееше медицинският комплекс.

Наоми още помнеше формата на леглото, евтините пластмасови завеси с щампован на тях звезден пейзаж, които Марко бе окачил на входната врата. От миризмата им ѝ се гадеше, но той бе толкова доволен от себе си, че тя ги търпеше. А и през бременността ѝ се гадеше почти от всичко. Спеше по цял ден и усещаше как бебето мърда в нея. Филип бе неспокоен зародиш. Тя не се бе чувствала като дете, което ражда. А като жена, която контролира съдбата си.

* * *

— Колко души трябва да измъкнеш? — попита Наоми.

— Общо петнайсет.

— Заедно с теб ли?

— С мен шестнайсет.

Тя кимна.

— Някакъв багаж?

— Не — каза той и сякаш се канеше да продължи. Но след миг извърна поглед.

* * *

Тогава Церера се намираше още под контрола на Земята. Повечето жители на базата бяха поясни, сключили договори с някоя марсианска или земна корпорация. Земна охрана от поясни. Земен контрол на трафика от поясни. Марсиански биоизследвания от поясни. Марко се смееше на всичко това, но в смеха му имаше горчивина. Той наричаше Церера най-големия храм на Стокхолмския синдром, издигнат от човечеството.

Всеки от пътуващите с Року бе внесъл част от дела си за СВП, включително и Наоми. И СВП се грижеше за тях в последните дни на бременността ѝ: местни жени носеха храна в квартирата ѝ, местни мъже водеха Марко по баровете, за да има с кого да говори, освен с нея. Наоми не мислеше много за това, освен че бе благодарна. Онези нощи, когато Марко бе навън и пиеше с местните, а тя лежеше сама в леглото си с Филип, а умът ѝ се рееше в тишината, бяха изпълнени с почти свръхестествено доволство. Или поне така си ги спомняше сега. Навремето, когато не знаеше какво ѝ предстои, може би го бе възприемала различно.

* * *

— Къде трябва да отидете?

— Не говорим за това — каза Филип.

Наоми отметна косата от очите си.

— Доведе ме тук, защото е сигурно, sa sa? Така че какво — не искаш да бъдеш подслушан от някого или мислиш, че ще се компрометираш, като ми го съобщиш? Защото, ако не ми вярваш достатъчно, за да ми кажеш какво искаш, значи не ми вярваш достатъчно, за да съм тук.

Думите съдържаха повече нюанси от допустимото, като че ли простите логически факти говореха и нещо за това защо си е тръгнала. За това какви са един за друг. Тя долавяше скърцането на думите, но не знаеше какво чува в тях Филип, нито какво е трябвало да каже различно. За момент нещо трепна върху лицето му. Тъга или омраза, или болка, но изчезна прекалено бързо, за да може тя да го разпознае. Нов слой вина легна върху нея, притисна я. В сравнение с онази, която вече носеше, бе незначителна.

— Той нареди да ти кажа, след като напуснем станцията — рече Филип.

— Явно не е знаел, че ще организирам транспорт с друг кораб. Плановете се променят. Това е нормално.

Филип се втренчи в нея, а очите му бяха твърди като камъчета. Тя осъзна, че неволно е цитирала Марко. Може би Филип бе приел като плесница, че тя изявява претенции върху баща му, като използва неговите думи. Не знаеше. Не го познаваше. Трябваше постоянно да си го напомня.

— Има уговорено място на среща.

— А срок има ли?

— Да.

— Кога?

Тя видя в очите му да се мержелее „Не говорим за това“. Когато заговори, гласът му бе по-тънък, по-млад. По-уязвим.

— Скоро.

— Колко скоро?

Той извърна очи.

— Много.

* * *

Навремето тя знаеше, че на Церера има радикални фракции на СВП, но това не я смущаваше. Радикалните СВП също бяха СВП и това ги правеше нейно семейство. Като лудия чичо, който се напива и започва побоища, може би, но в този момент, когато Земята вдигаше тарифите, а Марс сваляше изкупните цени на рудата, чувството, че са под обсада, караше поясните да застават преди всичко на страната на поясните. А и след като бе пътувала известно време с Року, приказките за убиване на земляни и марсианци се бяха превърнали в нещо като бял шум.

Раждането бе трудно. Трийсет часа родилни мъки. Мускулите на коремната ѝ стена, отслабени от цял живот в непостоянна гравитация, се бяха разкъсали. Ако се намираха на кораба на Року или дори на станция Хигия, тя би могла да умре, а с нея и бебето. Но медицинският комплекс на Церера бе виждал и преди подобни случаи, че и по-тежки. Една сивокоса жена с катедрала от татуировки по ръцете стоеше през цялото време в стаята ѝ и ѝ пееше тихо на суахили и арабски. Наоми още можеше да я види и да чуе гласа ѝ, макар че бе забравила името. Ако изобщо някога го е знаела.

Филип пое първия си изтощен, гневен дъх в пет часа сутринта в деня след влизането ѝ в комплекса. Автоматичният педиатър го сканира, замисли се за петте най-дълги секунди в живота на Наоми и обяви, че бебето е в стандартните граници. Сивокосата жена го сложи на гърдите ѝ и изпя благословия.

Тогава и през ум не ѝ бе минало да се зачуди къде е Марко. Бе предположила, че стои в някоя чакалня, готов да раздаде някакви еквиваленти на пури, щом пристигне новината. За нея и техния син. А може би това дори бе вярно.

* * *

— Трябва ли да стигнем дотам или е достатъчно да напуснем станцията? — попита Наоми.

— Минимум да напуснем станцията. По-добре е да стигнем дотам, но твърдо не можем да останем тук.

— И къде отиваме?

— Купът Унгария. — Това бе група дребни астероиди. С високо албедо. Не станция, а складово пространство със свободен достъп. Толкова близо до вътрешните планети, колкото можеха да стигат скалите на Пояса.

— Ще се срещаме ли с някого там?

— Не там. След няколко дни ще пристигне кораб. В посока към Слънцето. Но насочен към Унгария. Казва се „Пела“.

— А после?

Филип направи поясния жест за свиване на рамене. Явно тя можеше да знае толкова, но не и повече. Наоми се зачуди какво ще стане, ако го притисне, обаче бе наясно, че не би направила такъв експеримент. „Съжалявам — помисли си. — Обичах те повече, отколкото някога съм обичала нещо. Щях да остана, ако можех. Щях да те взема с мен.“

Филип погледна към нея, после извърна очи.

* * *

Бе прекарала седмиците след раждането предимно във възстановяване. Бебето ѝ пречеше да спи дълго, но ако се изключи една седмица с наистина адски колики, гледането му не бе нито по-трудно, нито по-лесно, отколкото очакваше. Най-лошото бе скуката, а за пропъждането ѝ помагаше Марко. Местната група, с която пиеше, се състоеше от механици и техници в порта и Марко ѝ носеше инженерни проблеми, които те се опитваха да решат. Това бе от работата, която консултанти биха вършили за половин заплата. Тя я вършеше от добра воля и от нуждата да се занимава с някаква интелектуална дейност. Докато Филип спеше в малката си пластмасова люлка, Наоми преработваше диагностични програми за водни рециклатори. Създаваше виртуални циклогенератори за детектори на напречни сили. Проектираше софтуерни блокове за проверка на границите на издръжливост на магнитните бутилки.

Онези граници, които не след дълго щяха да изневерят на „Гамара“.

* * *

— Добре — каза Наоми. — Ще видя какво мога да направя.

— Имаш ли достъп до друг кораб? — попита Филип.

— Може да успея да наема нещо.

— Не можеш просто да наемеш совалка. Трябва да е непроследимо.

Тоест, разбра тя, каквото имаше да става, то щеше да прати хора с пушки след Филип, Син и останалите. Може би охрана, може би съперническа фракция, може би нещо друго, за което още не се сещаше. Но щеше да има последствия. И насилие.

— Може да успея да наема нещо дискретно — каза Наоми. — Ако не се получи, ще се погрижа да не го проследят до теб.

Филип преглътна. За момент тя зърна в очите му искрица страх. Той вече бе на шестнайсет. Една година по-млад, отколкото тя, когато срещна баща му. Три години по-млад, отколкото когато го притискаше към гръдта си да го нахрани.

— Щях да те потърся, ако той ми бе позволил — изрече Наоми. Думите се изляха от устата ѝ, тласкани от нужда, която не можеше да контролира. Той беше юноша. Вече носеше бремето, с което го бе натоварил Марко. Да го прави отговорен и за нейните чувства не бе хубаво. Тя се изправи. — Просто щях да го сторя. Ако ми беше позволил.

„Ако ми беше позволил.“ Думите бяха тежки и токсични като олово. „Щях да постъпя както исках, само че той още ме контролираше. И ме контролира до ден-днешен. След всички тези години, с всички тези промени и с всичко, което съм направила и което съм станала, не бих те оставила на него, обаче Марко още ме контролира. Ограничава ме. Наказва ме, задето не му позволих да ме командва изцяло.“

— Добре — отвърна кратко Филип. Лицето му бе безизразно.

Наоми кимна. Беше стиснала юмруци толкова силно, че кокалчетата я боляха. Насили се да се отпусне.

— Дай ми един ден. След това ще знам повече.

— Ела в клуба — предложи Филип. — Ако не сме там, просто изчакай и ще се свържем с теб. Трябва да сме постоянно в движение.

„Мислех, че мога да остана с теб“, мина ѝ през ума, а после тя се намрази за разочарованието, което почувства. Това не беше повторно събиране. Тя може да бе дошла тук заради недовършената си работа с Филип, но той се занимаваше с нещо друго. Нещо, което бе довело отдавна загубената му майка обратно в неговия свят. Ако тя искаше да седи с него, да ядат сладки и да си разказват истории, както не са правили никога, това си беше неин проблем.

— Убеди ме — каза Наоми. Поколеба се, после се обърна и тръгна към вратата. Когато стигна до нея, той заговори пак, с напрегнат глас. Сякаш думите бяха трудни за изричане.

— Благодаря ти, че дойде.

Тя ги усети в гръдната си кост, все едно някой блъска с чук по костите над сърцето ѝ. Филип я гледаше от масата. Толкова приличаше на баща си. Наоми се опита да си представи, че и тя самата някога е била толкова млада. Опита се да си представи, че на онази възраст би знаела как да подбере думи, които са съвършено безсъдържателни, затрогващи и жестоки. Усети как усмивката разтегля на милиметър устните ѝ. Това бе по-скоро израз на тъга, отколкото на веселие.

— Той ти е заръчал да кажеш това — отбеляза тя. — Нали?

Мълчанието на момчето можеше да се изтълкува по стотици различни начини.

* * *

След „Гамара“ Марко се бе прибрал пиян и щастлив от празненството си. Тя му изшътка да пази тишина, за да не събуди бебето. Марко я грабна на ръце и я завъртя в малката стая, докато глезенът ѝ се удари в леглото и тя изквича от болка. Тогава той я сложи да легне и се зае да разтрива дребната контузия. Да я целува. Вдигна очи към нея с усмивка, която колкото искаше, толкова и обещаваше, и тя си помисли дали биха могли да се любят достатъчно тихо, че Филип да не се събуди. За това си мислеше, когато той я унищожи.

— Успяхме. Ти успя, que si?

— Какво сме успели? — попита тя, отпускайки се на гела на леглото.

— Да си го върнем за Терион Лок — рече Марко. — Да защитим Пояса. Нас. Него.

Той кимна към бебето. Палецът на Филип бе пъхнат в отпуснатата му от съня уста, а очите му бяха затворени така, сякаш никога повече нямаше да се отворят. Тя знаеше още преди да разбере какво знае. Електрически студ изпълни сърцето ѝ, стомаха ѝ, цялото ѝ тяло. Марко го долови. Споменът за загадъчната му усмивка, докато се взираше в нея покрай коляното ѝ, още пламтеше в ума ѝ.

— Какво съм успяла? — попита тя.

— Идеалното престъпление — отвърна той. — Първото от много.

Тя разбра. „Гамара“ бе погубен с нейния код. Загиналите там хора бяха умрели заради нея, и всички груби приказки и мърморене на Року престанаха да бъдат празни дрънканици. Сега Марко бе убиец. Тя също. Въпреки това продължиха и правиха любов — той прекалено разгорещен и опасен, за да му откаже, а тя прекалено шокирана, за да може дори да осъзнае колко ѝ се иска да възрази. Мразеше станалото, но го бяха направили. Това бе началото на мрачните времена, но сега, като погледнеше назад, всичко останало — депресията, страхът, загубата на Филип, неуспешното ѝ самоубийство — се съдържаше в тази нощ.

Надписът над портите на ада, с дребен шрифт.

* * *

Да наеме квартира до космодрума бе лесно. Имаше достатъчно пари да си купи анонимен кредит, да го пренасочи през външно обменно бюро и да го върне във временна сенчеста сметка. Струваше ѝ се странно само защото толкова отдавна не ѝ се бе налагало да минава по този път. Откакто се бе записала на „Кентърбъри“, а това сякаш бе преди седем живота.

Тя седеше на тънкото легло от омекотяващ гел и чакаше да отминат плачът и гаденето. Щяха, макар в най-лошия момент да ѝ се струваше, че може никога да не отминат. После си взе дълъг душ, преоблече се в чисти дрехи, купени от една будка. Докато твърдата буца компресиран плат се разширяваше в комбинезон, гледката ѝ напомни за насекомо, излизащо от пашкула си. Стори ѝ се, че това би трябвало да е метафора за нещо.

Ръчният ѝ терминал показваше, че има още шест нови съобщения от Джим. Тя не ги пусна. Ако го бе сторила, изкушението да отговори — да му признае и да почерпи утеха от него, да поговори с някого, на когото имаше пълно доверие — щеше да е прекалено силно. Освен това той щеше да се почувства длъжен да направи нещо. Да дойде и да оправи положението. Да се напъха в кашата, която тя бе забъркала, в нещата, които тя бе сторила. Разстоянието между тук и там, между Марко и „Росинант“, бе прекалено ценно, за да го пожертва. Времето за утеха щеше да дойде по-късно, когато свърши каквото е необходимо. Когато спаси Филип. Когато се измъкне от Марко. Затова не пусна съобщенията. Но и не ги изтри.

* * *

Даже навремето, когато пътуваше с Року, Марко се стремеше да отгледа лидера в себе си. Беше добър в тази работа. Колкото и на зле да отиваха нещата, той винаги съумяваше да създаде впечатлението, че всяка нова пречка е била предвидена, че всяко решение — дори тези, с които той по всякаква логика нямаше нищо общо — някак си се дължи на неговата гениалност. Веднъж ѝ бе обяснил как го прави.

Номерът, каза той, е да направиш прост план, който общо взето не може да се обърка, така че винаги да разполагаш с нещо, а после да трупаш рисковете върху него. Да измислиш друг вариант, който вероятно ще се провали, освен може би в един от сто случая, но ако стане, ще изглеждаш като бог. И трети, който ще сработи в един от двайсет случая и при успех ще те накара да изглеждаш най-умният в стаята. И четвърти, който ще се осъществи в един от пет случая, но ще изглежда сякаш си знаел, че можеш да го направиш. А ако всичко това се провали, пак ще имаш първоначалния си план — онзи, който ще успее винаги.

Ако Марко можеше да се обобщи в една фраза, тя щеше да е: успявай винаги.

През годините Наоми неведнъж се бе чудила къде е нейното място в тази класификация. Дали е рискът едно на сто, или е сигурната работа? Никога не бе разбрала и нямаше начин да разбере. Всъщност, вече дори не я интересуваше, освен може би като лек сърбеж на мястото на липсващ пръст.

А ето че сега пак бе тук и изпълняваше желанията му. Той я бе направил съучастничка в плановете си, каквито и да бяха те. Този път обаче тя бе наясно с кого си има работа. Не беше вече момичето, което той бе подлъгал да саботира „Гамара“. Не беше влюбена до уши тийнейджърка. А и Филип не беше бебето, което можеше да бъде отмъкнато и държано като заложник за доброто ѝ поведение. За мълчанието ѝ.

Така че може би — може би — това бе желаният от нея момент. Може би Марко бе допуснал грешка, като я повика. Тя изтласка тази мисъл от ума си. Беше прекалено опасна, прекалено сложна. Бе твърде вероятно Марко да е предвидил, че ще си помисли точно това.

Трябваше да рови близо час в директорията на станцията, за да открие адреса, при все че знаеше какво търси. Нямаше представа с какво се занимава дружеството „Експорти Външен ръб“, освен че е достатъчно сенчесто, за да не ѝ се иска да работи с него, и достатъчно компетентно, за да знае за марсианските претенции относно спасяването на „Росинант“. Наоми откри физическия им адрес — сектор, различен от онзи, където бе ходила последния път — и хвана кола.

Складовете до космодрума се намираха в постоянно текучество. Натискът на търговията и ефикасността държаха всяко пространство в употреба, с възможно най-малки промеждутъци между договорите за наем, товарене и разтоварване. Надписът върху вратата от закалено стъкло гласеше ЕКСПОРТИ ВЪНШЕН РЪБ, но след седмица, ден, час можеше да е нещо друго.

Един млад мъж зад гишето ѝ се усмихна. Имаше късо подстригана коса и кожа с няколко оттенъка по-тъмна от нейната. Очилата му със стоманени рамки може да бяха превземка или пък интерфейсно устройство. Тя никога досега не го бе виждала.

— Здравейте — поздрави Наоми.

— Госпожице Нагата — отвърна дружески мъжът, все едно бяха стари познати. — Доста време мина. Съжалявам да ви го кажа, но в момента нямаме никаква работа, подходяща за вашия кораб.

— Не съм дошла за това — обясни тя. — Искам да наема кораб. И трябва да го направя много дискретно.

Изражението на мъжа не се промени.

— Това може да се окаже скъпо.

— Трябва да побира екипаж от не повече от двайсет души.

— За колко дълго ви е нужен?

— Не знам.

— Ще превозва ли товар?

— Не.

Очите на мъжа се разфокусираха за момент. Значи очилата бяха интерфейс. Наоми скръсти ръце.

„Едно на сто — помисли си тя, — появявам се със собствен боен кораб, готова да откарам хора от Церера. Едно на двайсет, знам как да намеря някого, който да го направи.“ Зачуди се какъв ли е планът „едно на пет“. Ами сигурният?

Мъжът отново фокусира погледа си върху нея.

— Мисля, че ще можем да ви помогнем — каза той.

Загрузка...