Игрите на Немезида

46. Алекс

— Хей, „Чецемока“. Тук е Алекс Камал, в момента от „Рейзърбек“. Наоми? Ако си там, ще съм ти благодарен да ми дадеш някакъв знак. Просто искам да се уверя, че си ти, преди да дойдем. Корабът ти се държи малко странно, пък и ние сме поизнервени напоследък. И още нещо, в случай че не е Наоми Нагата. Имам петнайсет ракети, насочени в момента към теб, така че който и да си, може би ще искаш да поговорим.

Алекс изключи микрофона и се потърка по бузата. В момента се носеха свободно, изравнили курса си със загадъчния кораб само на петдесет километра над тях по относителната ос z. Слънцето, много по-голямо, отколкото го бе виждал от Марс, блестеше отдолу и нагряваше малкия скутер почти до границите на издръжливостта му. Зад него Боби гледаше картина от същата камера.

— Това не изглежда добре — каза тя.

— Не.

Когато бе момче на Марс, понякога с приятелите му си устройваха импровизирани фойерверки. Трябваха им само парче лека тръба, миньорски клин и ракетен мотор за еднократна употреба. Заковаваха с клина единия край на тръбата към плоска част от стената, прикрепяха мотора към другия край с тиксо или епоксидна смола, така че тягата да е насочена на една страна. Палеха мотора и цялото нещо се превръщаше в кръг от дим и огън, тръбата се въртеше по-бързо, отколкото окото можеше да я проследи, а пламъкът, излитащ от мотора, бе ослепителен и трептящ. Понякога моторът се откъсваше и започваше да подскача по коридора, застрашавайки всеки наблюдател. Понякога клинът се измъкваше. Но в повечето случаи оставаше само кръг от драскотини и обгаряния върху камъка на стената, който вбесяваше екипите по поддръжката. Наричаха ги „огнени невестулки“. Нямаше представа защо.

Над тях „Чецемока“ се въртеше като огнена невестулка. Не точно се премяташе, но кръгът, който описваше, бе малък. Цялото ускорение, което бе използвал, за да се носи към Пояса и Холдън, в момента се топеше, всяка точка от пътя му неутрализираше точката на сто и осемдесет градуса от нея. Реактивната му струя от огън и плазма би превърнала в стъкло всичко, което се опита да се приближи, освен ако не заходи отгоре или отдолу. А ако направеха това…

— Какво мислиш, че е станало? — попита Боби.

— Маневрените двигатели са се включили и не са били уравновесени.

— Можеш ли да синхронизираш курса ни с него? Имам предвид, ако решим, че го искаме?

Алекс притисна език към задната част на зъбите си и си пожела Наоми да му се обади. Да му даде знак, че е още жива. Че той не се кани да рискува кораба и живота си, и живота на хората със себе си, за да спаси един труп.

— Може би ще трябва да измислим нещо умно.

Той изкара на екрана тактическия дисплей. Там бе „Рейзърбек“ и облакът му от ракети, не бе останал вече никой, по когото да стреля. „Чецемока“, гонещ опашката си като териер, натъпкан с амфетамини. В далечината ескортът на ООН, забавящ скоростта си на път от Слънцето, за да изравни курса си с тях, и „Роси“, който правеше същото откъм Пояса. Всичко се събираше в едно точно тук — водачът на СВП, премиер-министърът на Марс, най-добрата кавалерия на Авасарала, — защото тук бе Наоми Нагата и докато Алекс и Холдън дишаха, щяха да се грижат за своите.

На екрана светна сигнал за входящо съобщение, но не от „Чецемока“. Алекс го прие и на екрана се появи Холдън. За около четири секунди капитанът не правеше нищо, освен да гледа в камерата и да се чеше по носа. Изглеждаше уморен и отслабнал. Самият Алекс се чувстваше по същия начин. После на лицето на Холдън разцъфтя усмивка и той заприлича повече на себе си.

— Алекс! Добре. Кажи ми каква е ситуацията.

— Ами, не сме получавали нови съобщения, откакто радиото прекъсна, но ако онова е било умишлено съобщение, струва ми се най-лошата дефиниция на „контрол“, която съм срещал от доста време насам. Този загадъчен кораб се премята не точно неконтролируемо, но почти. Така както си гони опашката, няма да е хич лесно да се приближим, но работя върху една идея. „Рейзърбек“ не е направен за скачване. Той е от корабите, които приземяваш в хангар. Обаче имаме скафандри за мен и Нейт. Това е премиер-министърът. Вече го наричам Нейт. Не ревнувай. Както и да е, мисля да разположим „Рейзърбек“ в центъра на кръга, описван от Наоми, с носа нагоре и опашката надолу, а после да нагодим въртенето си към нея. Тогава, стига никой да не повърне в шлема си, можем да пратим някого до въздушния ѝ шлюз. Не съм сигурен, че ще се получи, но това е най-добрата идея, която ми хрумна засега.

Той се приведе напред, докато теснолъчевият лазер измине четирите секунди до „Росинант“ и четирите секунди обратно. Съдейки по формата на лицето на Холдън, вероятно се намираше под повече от едно g. Дори „Чецемока“ да не бе влязъл в изненадващото си въртене, „Рейзърбек“ пак щеше да стигне до него пръв. Временният пилот на Холдън щеше да черпи Алекс една бира, при условие че не ги връхлети нещо ново и неочаквано. Не че би заложил на това.

На петата секунда си спомни, че искаше да спомене, че Боби има бойна броня. Но не го каза, тъй като само щеше да прекъсне Холдън, докато изрича онова, което щеше да пристигне при Алекс след няколко секунди. В разговорите със светлинно забавяне етикетът и редуването бяха много важни.

— Защо не го изпробваме, за да докажем, че е приложимо? — попита Холдън. — Ако ти прилича на нещо, което можем да направим, ще накарам „Роси“ да заеме вашето място, щом стигнем дотам. После, ако се наложи да срежем корпуса, ще го сторим. Получи ли някакъв знак от Наоми?

— Не още… — започна Алекс, но се оказа, че Холдън не е свършил, просто си поемаше дъх.

— Защото цялата тази работа с „Кажете на Джеймс Холдън, че имам контрол“, беше странна в много отношения. Проверих гласовия профил на съобщението, идващо от „Чецемока“… е, всъщност Фред го провери. На мен изобщо не би ми хрумнало. Както и да е, начинът, по който изричаше „Джеймс Холдън“ в първото предупредително съобщение за драйверите на повредената бутилка, и начинът, по който го изрича в това, е абсолютно еднакъв. Фред мисли, че второто съобщение може да е фалшифицирано. Само че тогава промяната в него, преди да спре… Съзирам нещо тук, Алекс. Но не знам какво е.

Този път Алекс изчака да се увери, че Холдън е свършил, преди да заговори.

— Не сме получили никакъв знак, но ми се струва, че някой на кораба се опитва да ни прати предупреждение. А това летене в кръг доста намалява вероятността да е троянски кон. Нищо не печели, като го прави, освен да предизвика силни напъни за повръщане у всички на борда. Честно казано, и аз не знам какво означава това, капитане, и не мисля, че ще разберем, преди да вкараме някого вътре.

Осем дълги секунди дотам и обратно.

— Просто се притеснявам, че ако тя е там и корабът е извън контрол, ние ще седим тук и ще се колебаем, докато тя има нужда от нас. Не мога да понеса мисълта, че сме стигнали толкова близо и ще я загубим. Знам, че е шантаво, но в момента съм малко изтрещял. Все си представям как въртенето я размазва в стената, а аз съм тук навън и не мога да сторя нищо.

— Виж, засечките на маневрените двигатели не действат така — изтъкна Алекс. — Не получаваш страничен импулс, освен ако двигателят наистина не заработи. След това получаваш леко въртене, което изтласква хората зад центъра на въртенето надолу, а тези пред него нагоре, но всичко това ще е в една линия с тягата от главния двигател, така че всъщност…

— Алекс! — прекъсна го Боби. — Имаме нещо.

Той се изви в креслото си, после го завъртя срещу нея. Очите на Боби бяха вперени в стенния екран. Там имаше прозорец, предаващ картината от горната камера. „Чецемока“ продължаваше бясното си въртене, но нещо се бе отделило от него и се носеше през ясната пустота, а звездите отзад бяха като блестящата зеница на гигантско око. Окото на бурята. Боби се опита да увеличи образа едновременно с Алекс и системата издаде объркано пищене, а фокусът заигра бясно, преди да се стабилизира. Фигура в скафандър. На скафандъра нямаше светлини, а гърбът му бе обърнат към тях и силната слънчева светлина караше материята да блести толкова ярко, че почти не се различаваха детайли.

— Жива ли е? — попита Алекс.

— Мърда.

— Преди колко време излезе?

— Не много — каза Боби. — Преди секунди.

Фигурата в скафандъра вдигна ръце и ги скръсти над главата си. Поясният сигнал за опасност. Алекс усети как пулсът му се ускорява.

— Алекс! — обади се Холдън след четири секунди. — Какво става?

— Някой излезе от кораба. Нека разбера какво е положението и ще ти докладвам — отвърна Алекс и прекъсна връзката. На екрана на Боби фигурата сега правеше сигнал за време. Пет минути.

— Какво имаме? — попита Алекс.

— Тя повтаря едни и същи сигнали — каза Боби. — Ето пак. „Опасност. Не се приближавайте. Риск от експлозия.“ Но после „Малко въздух“ и „пет“… мамка му, „четири минути“.

— Тя ли е? — попита Алекс, знаейки, че няма отговор на въпроса му. Дори фигурата да се обърнеше с лице към тях, той не бе сигурен, че сред този блясък ще може да познае Наоми през шлема. Бе просто човек в скафандър, на когото му свършваше въздухът и който ги предупреждаваше отново и отново, че това е капан.

Но Алекс си помисли, че който и да е човекът, определено се движи като Наоми. Освен това и двамата наричаха фигурата „тя“. Може да не знаеха със сигурност, но изпитваха вътрешна увереност. Изведнъж му се стори, че вътрешността на „Рейзърбек“ го притиска. Сякаш появата на Наоми на място, където можеше да я види, пораждаше нужда от по-голям простор. Достатъчно, за да стигне до нея. Алекс насочи системата на скутера към яркия като диамант скафандър и пусна изчисленията.

— Накъде отива тя? — попита Боби.

— Май ще пресече пак пътя на кораба — каза Алекс. — Ако не я блъсне, може да мине покрай него и да попадне в струята на двигателя.

— Или ще я гледаме как се задушава? — добави Боби.

— Мога да вмъкна кораба там — предложи Алекс.

— И да я изпепелиш, докато намаляваш скоростта?

— Ами… да.

— Слагайте шлемовете — извика Боби достатъчно силно, за да се чуе и в каютата отзад. — Отивам.

— Този скафандър има ли достатъчно тяга да измине петдесет километра за по-малко от четири минути? — попита Алекс, но вече запечатваше собствения си скафандър.

— Не — каза Боби и посегна за шлема си с една ръка и за резервна бутилка въздух с другата. — Но има наистина добри магнитни ботуши и ръкавици.

Алекс провери херметизацията си и се приготви да отвори „Рейзърбек“ към пустотата.

— Не виждам как ще помогне това.

Каютата на премиер-министъра показваше, че е запечатана. На монитора фигурата — Наоми — даваше сигнали: „Опасност. Не се приближавайте. Риск от експлозия“. Боби изквича и си пое дълбок, треперещ дъх. Гласът ѝ вече идваше по радиото на скафандъра.

— По дяволите, отдавна не съм била на „сокче“. Много гадна работа.

— Боби, времето ни изтича. Как ще ти помогнат магнитните ботуши да стигнеш до Наоми?

Зад стъклото на шлема си Боби се ухили.

— Колко добър контрол имаш над тези ракети? — попита тя.