Игрите на Немезида

26. Еймъс

Съливан умря, когато бяха изминали петнайсетина метра нагоре по шахтата.

Планът, ако искаха да го нарекат така, бе да отворят вратата на асансьорната шахта, да се покатерят на горното ниво и да изкъртят вратите там. Всяко ниво можеше да е база за стигане до следващото и докато се доберат до заседналата най-горе кабина, щяха да имат достатъчно голям опит с обстановката, за да се опитат да намерят начин да я заобиколят или да накарат разположените вътре пазачи да ги пуснат. Както и да е, този проблем щяха да го решават, като стигнат дотам.

Отне им около час да отворят първите врати. От една страна, те се заключваха по подразбиране. От друга, бяха значително по-масивни от обикновени асансьорни врати. Накрая се наложи Еймъс, Съливан и Морис да хванат едната врата, а Конечек със своите подобрения — другата, за да ги разтворят достатъчно, че да се промушат между тях. Земята бе потреперила на два пъти, втория път — по-силно от първия; цялата проклета мантия на планетата ехтеше като ударена камбана. Докато свършат, Еймъс взе да ожаднява, но не виждаше смисъл да споменава за това.

Шахтата тънеше в мрак, което той очакваше. Освен това бе мокра, което не очакваше. Отгоре капеха черни капки като мръсен дъжд, размазваха се по стените и ги правеха хлъзгави. Еймъс не можеше да определи дали тече от някой от горните етажи, или сградата на повърхността е отнесена. Пазачите имаха фенерчета, но лъчите разкриваха единствено мръсни стоманени стени и жлеб, по който се движеше кабината. Покрай жлеба се редяха еднакви стоманени панели, които приличаха на шкафчета, сложени едно върху друго и простиращи се до безкрай в мрака.

— Това е аварийната стълба — каза Рона и плъзна кръг бяла светлина по вратите на шкафчетата. — Вратите се прибират встрани и има дръжки.

— Страхотно — промърмори Еймъс и се приведе напред в пустотата. Шахтата продължаваше още около три метра надолу. Черната супа на дъното ѝ можеше да стига и по-надълбоко, но той се надяваше да не разбере. Въздухът миришеше на пепел и боя. Не му се искаше да мисли какво тече в шахтата или откъде идва. Ако ще цялото място да бе затънало в токсични гадости, това не променяше какво трябва да направят.

Разстоянието между етажите беше около половин метър. Той изви шия и успя да види очертанията на асансьорните врати на стената. Нямаше за какво да се уловиш даже с върховете на пръстите си. Стори му се, че може би има нещо горе в края на шахтата — светло петънце, което проблесна за миг и угасна.

— Можем ли да стигнем до следващата врата? — попита Клариса зад него. — Как ти изглежда?

— Изглежда, че ще имаме нужда от нов план — отвърна Еймъс, като се дръпна обратно в коридора.

Конечек се изкиска и Съливан се завъртя към него, вдигайки странния пистолет към главата на затворника.

— Смешно ли ти се струва, скапаняко? Мислиш, че всичко това е ужасно забавно?

Еймъс пренебрегна убийственото напрежение във въздуха и погледна към пистолета. Не приличаше на нищо, което е попадало в ръцете му досега. Дръжката бе от твърда керамика с контактен интерфейс, минаващ по сглобката. Дулото бе късо и квадратно, широко колкото палеца му. Конечек се извисяваше над Съливан, а на подутото му лице бе изписана ярост и непокорство, в което нямаше нищо лошо, стига да спре дотук.

— Ще го използваш ли, дребосъко?

— С какво стреля? — поинтересува се Еймъс. — Кажи ми, че не е с ония неща за борба с безредиците. Тук долу ви дават истински куршуми, нали?

Съливан се обърна към него, все още насочил пистолета към Конечек. Еймъс се усмихна и много бавно и нежно сложи ръка върху тази на пазача и я бутна надолу.

— За какво говориш, по дяволите? — попита Съливан.

— За новия план — каза Еймъс. — Това нещо стреля с истински куршуми, нали? Не с топчета гел или други меки гадости?

— Истински куршуми са — обади се Морис. — Защо?

— Просто си мислех, че от един пистолет става кофти метален перфоратор.

— Накъде биеш? — попита Клариса.

— Мисля си, че имаме три кофти метални перфоратора — отвърна Еймъс. — Може би ще успеем да пробием малко метал.

Пистолетите бяха биометрично свързани с пазачите, за в случай, че някой като Прасковка или Конечек ги докопа, затова Еймъс и Рона се спуснаха в калта долу вместо Еймъс да отиде сам. Черната каша стигна до глезените му, беше студена и хлъзгава. Ръбът на най-долната подобна на шкафче вратичка се намираше под тъмната повърхност. Еймъс почука с кокалчета по метала и се вслуша в звука. Лъчът на фенерчето шареше, изпълвайки шахтата със здрачевина.

— Пусни един куршум тук — посочи Еймъс и мацна една точка кал върху стоманата. — И тук. Да видим дали можеш да ни осигуриш дупки за пръстите.

— Ами ако рикошира?

— Тогава кофти.

Първият куршум остави в стоманата дупка, широка около сантиметър. Вторият — малко по-малка. Еймъс изпробва ръбовете с пръсти. Бяха остри, но не чак като нож. Черният дъжд се бе просмукал в раменете на ризата му и тя залепваше към гърба.

— Ей, дребен — извика той. — Ще слезеш ли тук за минутка?

След кратко мълчание се чу ръмженето на Конечек.

— Как ме нарече?

— Дребен. Ела да хвърлиш едно око на това. Мисля, че имаме успех.

Конечек се приземи с плясък, като опръска Еймъс и Рона с кал. Нямаше лошо. Затворникът демонстративно разкърши мускулите на гърба си, протегна ръце и пъхна първите си два пръста в дупките от куршумите, опря другата си ръка в стената и дръпна. Ако бе нормален човек, нямаше да постигне нищо, но Преизподнята не бе място за нормални хора. Капакът се огъна назад и разкри редица стъпенки от извит метал с грапава повърхност за по-добър захват. Конечек се ухили, а подутото лице и стърчащата брада му придаваха вид на урод от пътуващ цирк. Върховете на пръстите му изглеждаха зачервени и ожулени, но доколкото можеше да прецени Еймъс, нямаше кръв.

— Добре — каза Еймъс. — Планът е гаден, но поне имаме план. Да се махаме оттук.

Стълбата бе тясна и груба и не изглеждаше особено смислено да висят на нея с часове, ако не са принудени да го правят. Съливан и Конечек тръгнаха напред, пазачът пробиваше дупки с пистолета си, а човекът звяр изтръгваше стоманата. Еймъс седеше на бетонния под на коридора, провесил крака в шахтата. Зад него стояха Морис и Рона, с Клариса между тях. Стомахът на Еймъс къркореше. Десет метра нагоре по стълбата се разнесе острият гърмеж на пистолета, после пак.

— Изненадана съм, че не беше по-трудно да намерим изход — обади се Клариса.

— Знаеш ли — каза Еймъс, — от един затвор по принцип не се очаква да те удържи вътре сам по себе си. Ако те забави достатъчно, за да може някой да те застреля, значи си е свършил добре работата.

— Лежал ли си? — попита Рона.

— Не — отвърна Еймъс. — Просто познавам хората.

Разтърсиха ги още два вторични труса, без да съборят никого от стълбата или шахтата да рухне. Час по-късно алармата млъкна и внезапната тишина им се стори по-обезпокоителна от воя ѝ. Сега вече можеха да доловят звуци в далечината. Високи гневни гласове. На два пъти изстрели, които не идваха от асансьорната шахта. Еймъс не знаеше колко хора има в Преизподнята — затворници, пазачи или други. Може би сто. Може би повече. Затворниците бяха в килии, предполагаше той. Заключени. Ако имаше други пазачи, те вземаха собствени решения и никой не предложи да отидат да потърсят някого от тях.

Още два изстрела от шахтата, мърморещи гласове, а после писък. Еймъс бе скочил на крака почти преди тялото на Съливан да прелети покрай него и да тупне в калта на дъното. Рона извика и скочи долу при него, докато Морис насочи фенерчето си нагоре по стълбата. Краката на Конечек представляваха две бледи точки, а лицето му — сенчесто петно над тях.

— Подхлъзна се — обясни Конечек.

— Как ли пък не! — извика в отговор Рона. Пистолетът бе в ръката ѝ и тя вървеше към стълбата. Еймъс скочи долу и ѝ прегради пътя, разперил ръце.

— Хей, хей, хей. Не полудявай. Имаме нужда от този човек.

— Качвам се на четвърто ниво — каза Конечек. Започвам да виждам светлина горе. Чувам вятъра. Почти стигнах.

Съливан лежеше в калта с неестествено подгънат под него крак и отпуснат като парцал. Все още държеше пистолета в ръка. Жълтият индикатор отстрани показваше, че мунициите му са свършили. Съливан бе живял тъкмо колкото да престане да бъде полезен, после Конечек го беше убил.

Гадината не можа да изчака, докато стигнат догоре.

— Подхлъзнал се е — каза Еймъс. — Стават такива работи. Не прави глупости.

Зъбите на Рона тракаха от ярост и страх. Еймъс се усмихна и ѝ кимна, защото му се струваше, че така правят хората, за да вдъхнат увереност някому. Не знаеше дали му се удава.

— Някой ще дойде ли да помогне? — извика Конечек. — Или трябва да правя всичко сам?

— Вземи Морис — предложи Клариса. — Два пистолета. Един за метала и един да го пази. Това беше грешка. Няма да се повтори.

— И да те оставим без охрана? — попита Морис зад нея. — Няма да го бъде. Никой не остава без охрана.

— Аз ще се погрижа да не създава неприятности — заяви Еймъс, но пазачите сякаш не го чуха.

— Всички нагоре — каза Рона. — Всички. И ако някой направи нещо дори малко заплашително, кълна се в Бога, ще ви избия всичките.

— Аз съм цивилен — отбеляза Еймъс.

Рона посочи с брадичка към стълбата.

— Тръгвай.

И така, те се закатериха в мрака, местейки ръка след ръка. Десет метра, може би дванайсет. Първо Морис, след него Клариса, след нея Еймъс, а последна Рона, пъхнала фенерчето си в колана и с пистолет в ръка. Конечек се мъчеше да отвори следващата част от стълбата, дрънчеше, ругаеше и ревеше от усилие. Черната кал продължаваше да капе отгоре и да прави всичко хлъзгаво. Еймъс се зачуди дали пък Съливан наистина не се е подхлъзнал и се изкиска толкова тихичко, че никой не го чу. Конечек в горния край на стълбата се изви на една страна, за да може Морис да мине покрай него. Два изстрела и мъжете отново си смениха местата. Еймъс се зачуди дали стъпенките са проектирани да издържат теглото на двама души едновременно. Но те не се огъваха и поне това бе хубаво. Той прекара доста време в зяпане на глезените на Клариса, защото общо взето нямаше друго за гледане. Те бяха отслабнали и атрофирали, с бледа и сивкава кожа. Забеляза, когато започнаха да треперят. Ако пострадалата ръка ѝ създаваше проблеми, тя не се оплакваше.

— Добре ли си, Прасковке?

— Чудесно — отвърна тя. — Само се уморявам, нищо повече.

— Дръж се, мъничката ми — каза той. — Почти стигнахме.

Над нея шахтата се стесняваше. Нямаше и следа от кабината и двамата пазачи в нея. Само бледосив квадрат и усилващият се вой на вятъра. Веднъж, когато им оставаха още четири-пет метра, Рона под него издаде звук като хленч, но само веднъж. Той не я попита какво ѝ е.

А после Конечек стигна до ръба и се издърпа нагоре, а Морис се катереше след него. Черният дъжд продължаваше да вали и бе застудяло. Клариса вече трепереше и цялото ѝ тяло се поклащаше, сякаш бе прекалено лека и вятърът би могъл да я грабне и отнесе.

— Можеш да се справиш, Прасковке.

— Знам — каза тя. — Знам, че мога.

Тя се издърпа нагоре, а после бе ред на Еймъс. Шахтата на асансьора свършваше гладко отрязана, като че ли Божията десница бе минала и помела всичко отгоре. Сградата над повърхността липсваше, от нея бе останал само натрошен бетон и дървени трески, разпилени из голото поле. Оградата я нямаше. Дърветата по хоризонта бяха обръснати до стърнище. Докъдето му стигаше погледът, имаше само земя и храсти. Небето бе тъмно и прихлупено, гигантски облаци се точеха от единия край на света до другия като обърнати вълни. Брулещият вятър от изток смърдеше на нещо, което Еймъс не можа да определи. Така си бе представял, че изглежда бойното поле след битка. Само че бе още по-зле.

— Хайде — подкани Рона и го побутна по крака. После без предупреждение се разнесе ревът на Конечек и Морис изпищя. Някакъв пистолет гръмна, докато Еймъс се прехвърляше върху ръба и се изправяше на крака. Конечек бе вдигнал Морис във въздуха. Главата на пазача висеше безжизнено и това изясняваше ситуацията. Клариса бе припаднала в нозете на сивокосия затворник.

За част от секундата погледът на Конечек срещна неговия. Еймъс зърна в очите му някакво първично животинско удоволствие. Радостта на ученик, който гори мравки с лупата си. Движейки се с нечовешка бързина, Конечек пусна мъртвия пазач и се втурна напред. Нозете му се забиваха в хлъзгавата кал, докато тичаше. Еймъс се хвърли срещу него, което онзи не очакваше, и заби силен удар под ребрата му. Но после лакътят на Конечек изникна отникъде и го цапардоса по ухото с такава сила, че светът се завъртя. Еймъс залитна и мъжът го докопа за колана и ръката. Усети как Конечек го вдига над главата си. Погледна надолу в шахтата и видя Рона да се взира нагоре към него ококорена и зяпнала. Чернотата бе някъде далеч долу. Еймъс се зачуди дали ще види пак Лидия, като стигне до дъното. Вероятно не, но като за последна мисъл беше хубава.

Изстрелът накара Конечек да залитне и Еймъс се извъртя в омекналата му хватка, падна назад и тупна тежко на земята. Клариса лежеше върху тялото на Морис, обхванала с две ръце юмрука на мъртвия, и се целеше пак. Кръв шуртеше по гърдите на Конечек, но преди той да успее да се хвърли срещу момичето, ръката на Рона се подаде през ръба на шахтата и го сграбчи за глезена. Конечек ритна назад толкова бързо, че очите не можеха да проследят движението, и Рона изквича. Ала Еймъс вече бе скочил отново на крака, с присвити колене, за да държи центъра на тежестта си ниско. Светът още се въртеше. Не можеше да се довери на вътрешното си ухо да му каже коя посока е горе. Но бе прекарал много години в безтегловност. Да пренебрегва замайването бе всекидневие за него.

Той заби в чатала на Конечек един прав ритник, който вероятно го кастрира, и мъжът отстъпи назад, оцъклил очи. Разполагаше може би с около една десета от секундата да изглежда изненадан, докато падаше в Преизподнята. После тази част свърши.

Еймъс седна и разтри раненото си ухо, докато Рона изпълзяваше в суровия полуздрач. Тя плачеше и се въртеше бавно, попивайки разрухата наоколо с неверие и ужас. Ръцете ѝ пърхаха отстрани на тялото, сякаш имитираше пингвин. Страданието ѝ можеше да изглежда смешно, ако не бе толкова искрено. Да загубиш всичко би трябвало да е поне достойно.

— Къде е? — извика тя през воя на вятъра, като че ли някой можеше да ѝ отговори. После възкликна: — О, боже! Есме!

Клариса се бе претърколила по гръб, разперила ръце под мръсния дъжд и отпуснала глава върху мъртвеца, все едно беше възглавница. Очите ѝ бяха затворени, но той виждаше, че гръдният ѝ кош се движи. Еймъс присви очи срещу Рона.

— Есме? Това някоя от вашите ли е?

Тя кимна, без да го поглежда.

— Аха — рече Еймъс. — Виж, ако трябва да отидеш да я потърсиш, аз не възразявам.

— Затворничката… Аз трябва…

— Всичко е наред. Аз ще пазя Прасковка от неприятности. Нали разбираш? Докато се върнеш.

Жената сякаш не осъзна цялата абсурдност на предложението. Тръгна със залитане към един нисък хълм на хоризонта. Нямаше да се върне. Никой нямаше да се върне. Нямаше къде да се връщат.

Сега очите на Клариса бяха отворени. Устните ѝ се разтеглиха в усмивка и тя вдигна мокрите си ръце да ги прекара през косата си. Когато се засмя, в смеха ѝ имаше удоволствие.

— Вятър — промълви тя. — О, боже, никога не съм мислила, че ще усетя пак вятъра. Никога не съм мислила, че ще изляза навън. Толкова е красиво.

Еймъс огледа развалините и сви рамене.

— Предполагам, че зависи много от контекста.

Беше гладен и жаден. И мокър. Нямаха подслон, нито дрехи, а за да стрелят с единствения наличен пистолет, трябваше да мъкнат мъртвеца със себе си. Във всеки случай, докато тялото му изстине.

— Мамка му — промърмори той. — И сега какво?

Клариса протегна едната си тънка ръка и насочи бледия си пръст към небето. Там между облаците и стратосферните отломки си пробиваше път един съвършен блед диск.

— Луната — каза тя. — Да останем на планетата, ще означава да умрем, когато ни свърши храната. И водата.

— Аз също си го мислех.

— Има яхти. Знам къде ги държеше семейството ми. Само че е космодрум за богаташи. Има страшно много охрана. Може би ще ни трябва помощ да проникнем вътре.

— Познавам някои хора — каза Еймъс. — В смисъл, сещаш се. Ако са още живи.

— Значи имаме план — промърмори тя, но не помръдна. Завалянето на думите вече изчезваше, което вероятно означаваше, че няма кръвоизлив в мозъка. Един проблем по-малко. Еймъс се размърда и полегна върху гръдния кош на мъртвеца, темето му докосна леко нейното. Малко почивка изглеждаше хубаво нещо, но скоро трябваше да тръгват. Пътят до Балтимор бе дълъг. Той се зачуди дали не биха могли да намерят кола. Или ако не кола, поне чифт велосипеди. Свирепото туптене в ухото му заглъхваше. Вероятно скоро щеше да може да върви.

В черното небе бледият кръг се скри зад по-плътен облак пепел, за да се появи пак след малко.

— Странно — каза Клариса. — През по-голямата част от човешката история ходенето до Луната е било невъзможно. Мечта отвъд пределите на всяко въображение. После в течение на известно време е било приключение. После — нещо банално. Вчера беше банално. А сега пак е почти невъзможно.

— Да — съгласи си Еймъс. — А бе, да ти кажа…

Усети как тя се размърда и извърта глава, сякаш да го види по-добре.

— Какво?

Той посочи към небето.

— Почти съм сигурен, че това е слънцето. Но ти схващам мисълта.