Игрите на Немезида

15. Алекс

Пътуването до болницата бе кошмарно. Докато колата се носеше по коридорите, болкоуспокояващите започнаха да действат. Комбинацията от болка и изострени усещания в тялото му се превърна в дълбоко и обезпокоително чувство, че нещо не е наред. Изведнъж, когато вече бяха до входа на спешното отделение, времето заработи на пресекулки, докато той ту губеше съзнание, ту се свестяваше. Никой от медиците не му обръщаше особено внимание.

Всички се бяха съсредоточили върху Боби.

Очите на едрата жена бяха затворени и една бледа пластмасова тръбичка излизаше от устата ѝ, държейки челюстите ѝ разтворени. От мястото си Алекс можеше да различи само части от показанията на екрана на носилката ѝ, а и не бе сигурен как да ги тълкува. Гласовете на медиците бяха отсечени и напрегнати. Думи и изрази като „опитвам инхалиране“, „стабилизира се“ и „имаме постоянно налягане“ тласкаха Алекс към ръба на паниката. Тялото на Боби, или поне каквото виждаше от него, лежеше отпуснато. Той си повтаряше, че не е мъртва. Ако бе мъртва, нямаше да се опитват да я спасят. Надяваше се да е прав.

В интензивното откри, че го вкарват в автоматично хирургично легло, не много по-различно от това на „Росинант“. Сканирането продължи може би минута и половина, но сякаш отне цяла вечност. Той все се въртеше, търсейки Боби, после си спомни, че сега тя е в друга стая. Дори тогава не разбираше до каква степен раните и болкоуспокояващите са размътили ума му, докато не дойде полицията и той не се опита да им обясни какво е станало.

— И как се вписва в това жената с бойната броня? — попита Боби.

Тя седеше на болничното си легло. Халатът ѝ бе от дебела хартия за еднократна употреба с напечатано на нея като шарка името на болницата „Бхамини Пал“, тъмносиньо на светлосин фон. Косата ѝ бе събрана отзад в хлабав кок, а на лявата ѝ буза и кокалчетата ѝ имаше тъмни синини. Когато се размърда, движението бе предпазливо. Алекс се движеше по този начин, когато бе прекалил с физическите упражнения и го понаболяваше тук-таме. Той не бе прострелян два пъти като нея — веднъж в левия бял дроб и веднъж в десния крак — и въпреки това сериозно се бе замислил дали да не вземе инвалидна количка, за да стигне от своята стая до нейната.

— Имах предвид теб — уточни Алекс. — Малко ми беше трудно да се сетя за името ти.

Боби се изкиска.

— Да, определено ще искат пак да поговорят с теб. Мисля, че версията, която си им дал, е била малко размътена.

— Мислиш ли… че не бива да разговаряме?

— Не сме арестувани — каза Боби. — Единственият от онези другите, който още диша, поискал адвокат още преди да го докарат тук. Сигурна съм, че ако желаят да хвърлят някого в затвора, няма да насочат вниманието си към нас.

— Ти какво им каза? — попита Алекс.

— Истината. Че банда главорези нахълта в апартамента ми, вързаха ме и почнаха да редуват зверски ритници с въпроси защо се срещам с Алекс Камал.

Алекс натисна с палец горната си устна, докато го заболя леко. В усмивката на Боби имаше огромно съчувствие.

— Не разбирам защо — учуди се той. — Аз нямам врагове на Марс. Или поне не знам за такива.

Боби поклати глава и Алекс отново забеляза, че тя е много привлекателна жена. Закашля се и определи наум тази мисъл като „ужасно неуместна при дадените обстоятелства“.

— Аз предполагам — каза Боби, — че въпросът е не толкова кой си, а с кого си свързан.

— Холдън?

— И Фред Джонсън. А може би дори свързват двама ни с Авасарала. Все пак тя пътува известно време на „Росинант“.

— За около минута и половина, и то преди години.

— Помня. Бях там — отбеляза Боби. — Но така или иначе, най-вероятният сценарий, за който се сещам, е, че онези са си помислили, че ти докладвам нещо или пък ти ми докладваш нещо. И което е още по-хубаво, тази мисъл ги е уплашила.

— Не че искам да гледам на харизан кон зъбите, но тази дефиниция на „по-хубаво“ има адски дълги зъби — подхвърли Алекс. — Каза ли им за разследването си?

— Не, не съм готова да направя това.

— Но подозираш, че има някаква връзка.

— О, да, и още как. Ти не мислиш ли?

— Ами, всъщност, надявам се да е така — рече с въздишка Алекс. От другата страна на коридора някой закрещя думи, които не можа да различи. Мина някаква намръщена сестра.

— Е, и какво ще правим по въпроса?

— Единственото, което можем да направим — отвърна Боби. — Ще продължим да ровим.

— Права си. И какво по-точно търсим?

Лицето на Боби живна. Проблемът, заяви тя, са корабите. Марсианският флот има най-новите и най-хубавите кораби в Слънчевата система. Земята има повече кораби, но флотът ѝ остарява, техниката в него е с поколения назад или ако е обновена, са се опитали да натикат скорошни изобретения в стари рамки. И двата флота претърпяха тежки загуби през последните няколко години. Без значение дали намесата на Авасарала бе подстрекателство, или възлагане на мисия, но Боби се бе заела да търси и намереното от нея бе интересно.

Седемте големи кораба от клас „Донагър“ бяха лесни за проследяване, но флотилията от корвети, която носеха, кораби като „Росинант“ — те бяха по-хлъзгави. Боби бе започнала, като се бе върнала назад да прегледа бойните данни от Йо, от извън Пръстена, от инцидента в бавната зона. Всъщност, що се отнасяше до докладите за загуби, такива имаше предостатъчно.

Отначало числата като че ли съвпадаха. Пет-шест кораба загубени тук, още няколко там, опознавателните им кодове — извадени от употреба. Но като се зарови по-надълбоко, тя започна да се натъква на несъответствия.

„Цучи“, корвета, назначена на „Бел еър“, бе бракувана и пратена за скрап след Йо. Година по-късно се бе появила в доклад за действия на малка група край Европа. Снабдителният кораб „Апалала“ бил изтеглен от служба, а седем месеца по-късно взел товар за Ганимед. Пратка медицински материали, загубени при злополука, се появяваха за кратко в товарен график за транспорт до Церера, а после пак изчезваха. Оръжия, загубени в битката около сегашната станция Медина, изникваха в ревизия на базата Хеката — но само веднъж и никога повече.

Някой, реши Боби, бе прегледал архивите и бе подправил старите доклади, фалшифицирайки гибелта на кораби и заличавайки ги от по-късните записи, или поне се бе опитал. Тя бе открила пропуски в документацията, но не и кораб, който е бил успешно заличен. Това означаваше, че тук трябваше да е замесен някой достатъчно високо във флотската йерархия, че да има достъп до файловете.

Разбира се, съществуваше протокол, определящ кой би трябвало да има право на достъп, но тя още се опитваше да разбере как всъщност работи това на практика, когато Алекс ѝ писа и ѝ предложи да вечерят заедно.

— Ако си навит — каза Боби, — точно това бих искала да провериш. Кой би могъл да промени информацията. После мога да започна да ги преглеждам.

— Продължаваш по същия път — отбеляза Алекс.

— Само че може би с някои приятели във флота.

— Това е една от възможностите. Но не е единствената.

Боби се приведе напред, изпъшка и се облегна пак.

— Какво друго си мислиш?

— Някой е наел господата, които ни пообработиха. Може би си струва да открием каквото можем за тях.

Боби се ухили.

— Мислех аз да се заема с тази част.

— Ами, хубаво тогава — каза Алекс и в този момент на вратата се появи един мъж. Беше огромен. Раменете му докосваха рамката от двете страни, а лицето му бе широко, с изписано на него неспокойно изражение, което би могло да е страх или гняв. Букетът карамфили в ръцете му изглеждаше мъничък и щеше да изглежда така, докато не се озове във ваза.

— Здрасти — поздрави той. — Аз просто…

— Влизай — покани го Боби. — Алекс, това е брат ми Бен. Бенджи, това е Алекс Камал.

— Радвам се да се запознаем — усмихна се грамадният мъж, пое ръката на Алекс и я стисна внимателно. — Благодаря ти за всичко, което си направил.

— Няма защо — отвърна Алекс.

Леглото изскърца, когато братът на Боби седна в долния му край. Вгледа се смутено в сестра си. Сега, след като знаеше роднинската им връзка, Алекс откри приликата между тях. Но Боби изглеждаше по-добре.

— Лекарят твърди, че се оправяш — рече Бен. — Дейвид заръча да ти предам, че мисли за теб.

— Много мило, но Дейвид не мисли за нищо друго, освен за тераформиране и цици — ухили се Боби.

— Почистих стаята за гости — съобщи Бен. — Като те пуснат от болницата, ще дойдеш да живееш при нас.

Усмивката на Боби стана по-остра.

— Не виждам как ще стане тая работа.

— Не — заяви брат ѝ. — Това не подлежи на обсъждане. Казах ти от самото начало, че Инис Шалоу е опасно място, особено за сама жена. Ако Алекс не те беше спасил…

— Не съм сигурен, че изобщо спасявах някого — обади се Алекс, но Бен се намръщи и продължи, все едно не го е чул.

— Можеше да те убият. Или нещо по-лошо.

— По-лошо от това да ме убият? — изгледа го насмешливо Боби.

— Знаеш за какво говоря.

Боби се приведе напред и опря лакти на коленете си.

— Да, знам и мисля, че това са врели-некипели. В Инис Шалоу съм в не по-голяма опасност, отколкото горе в Брийч Кенди.

— Как можеш да кажеш подобно нещо? — ядоса се брат ѝ и челюстта му се издаде напред. — След всичко, което току-що преживя, би трябвало да е очевидно, че…

Алекс се заизнизва странично към вратата. Боби улови погледа му и кратката усмивка, която се мярна и изчезна само след миг, бе красноречива. „Извинявай“ и „Благодаря“, и „Ще поговорим по важните теми, когато той си тръгне“. Алекс кимна и се измуши в коридора, следван от жужащите гласове на брата и сестрата, които се мъмреха един друг.

Когато се върна в леглото си, полицията го чакаше и този път той им даде показания, които бяха поне свързани. Макар да остави някои от подробностите неясни.

Като цяло, на корабите за дълги пътувания семейството бе метафора. От време на време се намираше групичка хора, които да са наистина кръвни роднини, но това почти винаги бяха поясни. На военни и корпоративни мисии бе възможно да има шепа женени двойки, а понякога се раждаше и бебе. Случваше се на един кораб да попаднат братовчеди. Ала това бяха изключения, а по правило семейството бе начин да се говори за нуждата. Нуждата от приятелство, нуждата от интимност, нуждата от човешки контакт, насадена толкова дълбоко в генома, че всеки лишен от нея не изглеждаше съвсем човек. Това бе другарство с големи букви, синоним на лоялност, по-силна от идеята, която въплъщаваше.

Опитът на Алекс с истинско семейство — с кръвна връзка — приличаше по-скоро на множество хора, озовали се в един мейл списък, без да са съвсем сигурни защо са се абонирали за него. Той бе обичал родителите си, докато бяха живи, и още тачеше спомена за тях. Братовчедите му винаги се радваха да го видят, а и той се наслаждаваше на гостоприемството и компанията им. Когато видя Боби и брат ѝ заедно и почувства дори за този кратък момент дълбоката и непреодолима разлика в характерите им, това го накара да осъзнае нещо.

Една майка можеше да обича дъщеря си повече от всичко на света, както разправяха хората, или да я мрази и в червата си. Или и двете. Сестра и брат можеха да се разбират или да се карат, или просто да се подминават с нещо като неловко безразличие.

А щом истинската кръвна връзка можеше да е всяко от тези неща, може би семейството винаги бе метафора.

Той все още размишляваше върху това, когато стигна до квартирата на Мин. Момчетата ѝ и момичето, което двамата със съпруга ѝ бяха осиновили, бяха у дома и ядяха риба с макарони, всички го поздравиха сякаш го познаваха, сякаш раните му бяха важни за тях, сякаш ги беше грижа. Той поседя малко на масата, пускайки шеги, за да намали ефекта от нахлуването си в техния свят, но това, което му се искаше да направи — и го направи веднага, щом усетът му за етикет позволи, — бе да се извини и да се отправи към отредената му стая за гости.

Чакаше го съобщение от „Роси“. От Холдън. Бе странно смущаващо да види пак познатите сини очи и рошава кафява коса. Алекс имаше чувството, че част от него вече пътува обратно към „Росинант“, и бе малко изненадан, че не се намира вече там.

— Здрасти, Алекс. Надявам се, че при теб нещата вървят добре и с Боби всичко е наред.

— Да — каза Алекс на записа. — Странно, че питаш.

— Знаеш ли какво, заех се да проверя тази работа с липсващите кораби. И попаднах на нещо подозрително на Унгария 434. Случайно да имаш достъп до кораб? Ако трябва да наемеш някой, чувствай се свободен да изтеглиш сумата от сметката ми. Бих искал да отидеш да провериш дали кораб на име „По Кант“ стои там притаен и изключен. Прилагам към това съобщение характеристиките на опознавателния му код.

Алекс спря записа на пауза, усещайки гъдел по тила си. Липсващите кораби се превръщаха в главен мотив на деня му и това го правеше неспокоен. Той изслуша остатъка от съобщението на Холдън, като се търкаше по брадичката. В него имаше доста по-малко, отколкото му се искаше да знае. Данните за „По Кант“ не го идентифицираха като марсиански съд, нито пък като нещо друго конкретно. Алекс приготви терминала си за запис, видя се как изглежда на екрана, среса с пръсти косата си и го пусна да записва.

— Здрасти, капитане. Получих съобщението ти за „По Кант“. Чудех се дали не можеш да ми дадеш малко повече информация. В момента и аз самият съм забъркан в нещо малко странно.

Разказа за случилото се с него и Боби с лековат тон, който наистина отговаряше на чувствата му. Не искаше да плаши Холдън, след като капитанът не можеше да направи нищо, за да защити него или Боби. Добави само, че нападателите, изглежда, се уплашили от появата му на сцената, и пропусна подробностите за разследванията на Боби и Авасарала. Може би бе параноя, но му се струваше, че да прати тази информация без един-два допълнителни криптиращи слоя е все едно сам да си търси белята. Все пак попита какви други кораби се предполага да са изчезнали и как може да са свързани с Марс, преди да спре записа.

Може би онова, което проверяваше Холдън, бе просто съвпадение. Може би между „По Кант“ и липсващите марсиански бойни кораби нямаше никаква връзка. Но Алекс не би заложил на това.

Той провери дали има нещо от Еймъс или Наоми и остана леко разочарован, че нямаше. Записа кратки съобщения до двамата и ги прати.

От дневната се чуваха високите гласове на децата, които водеха три разговора едновременно и всяко се мъчеше да надвика другите. Алекс не им обърна внимание, влезе в местната директория и потърси някои стари имена. Хора, за които се сещаше от военната си служба. Имаше десетки такива. Мариан Костлоу. Хану Метцингер. Аарон Ху. Провери за тях в директорията стари приятели, познати и врагове, търсейки кой още е на Марс, още е във флота и още може да го помни достатъчно добре, за да излязат на бира и да поприказват.

До края на вечерта бе намерил трима и им прати съобщения, а после поиска връзка с Боби. След няколко секунди тя се появи на екрана му. Където и да се намираше, не беше в болницата. Носеше риза със зелена яка вместо синия болничен халат, а косата ѝ бе измита и сплетена.

— Алекс — започна тя. — Извинявай за брат ми. Намеренията му са добри, но си пада малко досадник.

— Всеки има роднини — махна с ръка той. — В неговата квартира ли си, или в твоята?

— Нито едното, нито другото — отвърна тя. — Трябва да наема чистачи да измият кръвта от пода ми и правя сериозна проверка на сигурността, за да разбера как са влезли.

— Аха. Няма да се чувстваш в безопасност, преди да си приключила с това — съгласи се Алекс.

— Точно така. И ако има ново нападение, със сигурност няма да отседна на място, където Бен и жена му могат да попаднат под кръстосания огън. Наех си хотелска стая. Те имат собствена охрана, а аз мога да си платя за допълнителен надзор.

Оттатък се надигна гласът на Мин, призоваващ за спокойствие. В тона ѝ се криеше смях и Алекс чу как той прозвуча и в протестите на децата ѝ. Сякаш някаква ръка се сви около сърцето му. Не му беше минало през ума за ново нападение. А трябваше.

— В този хотел имат ли свободни стаи? — попита той.

— Вероятно. Искаш ли да проверя?

— Не, просто ще си събера багажа и ще дойда, ако не възразяваш. Ако те нямат, все някой ще има. — „Който и да е, поне няма да е Мин“, помисли си, но не го каза. — Намерих няколко души, с които ще се опитам да побъбря в близките дни. Да видя дали им хрумват някакви идеи.

— Наистина съм ти благодарна, Алекс — каза Боби. — Трябва да поговорим как да го направим по най-безопасния начин. Не искам да влезеш в някой капан.

— Аз също няма да съм особено щастлив да падна в трапа. Впрочем, нямаш достъп до някакъв кораб, нали?

Боби премигна от внезапната смяна на темата.

— Какъв кораб?

— Нещо малко и бързо — обясни Алекс. — Може да ми се наложи да отскоча до Пояса да хвърля поглед на нещо за Холдън.

— Ами, всъщност имам — рече Боби. — Авасарала ми даде онзи стар състезателен скутер, който взехме от Жул-Пиер Мао навремето. Засега само гълта пристанищни такси, но сигурно ще мога да го постегна.

— Майтапиш се. Тя ти е дала „Рейзърбек“?

— Не се майтапя. Мисля, че това е нейният начин да ми плати, без всъщност да ми плаща. Вероятно ще се изненада, ако разбере, че още не съм го продала. Защо? Какво има?

— Ще ти кажа, когато узная повече — отвърна Алекс. — Може би има нещо, може би няма.

„Но така или иначе — помисли си — ще откарам и двама ни някъде, където ще им е адски трудно да предприемат второ нападение.“