Игрите на Немезида

42. Холдън

Арнолд Мфуме, който не беше Алекс, излезе от жилищния отсек, като още си сушеше косата. Щом видя Холдън и Фостър — двамата капитани — до кафе-машината, направи гримаса.

— Малко закъснявате, господин Мфуме — отбеляза Фостър Сейлс.

— Да, сър. Чава току-що ми го изтъкна. Отивам.

— Кафе? — предложи Холдън и му подаде един мехур прясно сварено. — С малко мляко, без захар. Може да не го пиеш така, но е готово.

— Няма да откажа — отвърна Мфуме с бърза, нервна усмивка. Холдън не можеше да определи акцента му. Глухи гласни и преглътнати съгласни. Откъдето и да бе, му отиваше.

Докато Холдън му подаваше мехура, Фостър прочисти гърло.

— Знаеш, че е лош навик да закъсняваш за смяната си.

— Знам, сър. Съжалявам, сър. Няма да се повтори.

И Мфуме изчезна нагоре по стълбата към пилотската кабина по-бързо, отколкото би го откарал асансьорът. Фостър въздъхна и поклати глава.

— Хубаво е да си млад — подхвърли той, — но някои хора се справят по-добре от други.

Холдън въведе поръчка за още едно кафе.

— Не бих искал хората да съдят за мен по нещата, които съм вършил на двайсет и няколко годишна възраст. Ами ти? Искаш ли едно?

— Аз лично си падам повече по чая — каза другият капитан. — Ако го има като вариант.

— Не помня някога да съм опитвал.

— Никога?

— Винаги е имало кафе.

Сутрешната среща бе започнала просто като част от нагаждането един към друг. С този нов екипаж и несигурността около кораба изглеждаше добра идея Холдън и Фостър Сейлс да се съвещават, да сравняват бележките си, да проверяват дали всичко е както трябва. Старанието на Фостър да се отнася с уважение към „Роси“ бе помогнало на Холдън. Новият екипаж не бе негов и той не се чувстваше удобно с тях, но те не бърникаха из шкафчетата на истинския екипаж, когато никой не гледа. И ден след ден присъствието им ставаше все по-привично. По-малко странно.

Когато се обадеше долу в машинното и му отговореха Казандзакис или Ип, това вече не му се струваше погрешно. Да намери Сун-и и Гор, включени към геймърските очила, да гърмят бясно един по друг в симулирани битки — защото като оръжейни техници се изнервяха да нямат по кого да стрелят, — вече не му изглеждаше странно и даже клонеше към симпатично. Маура Пател прекарваше безсънните си смени в модернизиране на теснолъчевата система. Холдън знаеше, че това бе едно от нещата в списъка на Наоми, но въпреки това остави Маура да го свърши. А и след дългите, спокойни дни на док, когато спеше в креслото си и се будеше в един пуст кораб, част от него оценяваше компанията. Те може да не бяха хората, които искаше, но бяха хора. Присъствието на гости вкъщи му пречеше да се поддаде на страха и безпокойството си. Той само си придаваше смел вид, но това действително го караше да се чувства малко по-смел.

— Нещо друго, за което трябва да знам? — попита Фостър.

— Просто искам да ми кажеш, ако стане нещо с „Рейзърбек“ или „Пела“ — отвърна Холдън. — Или ако получим съобщение от Земята. От Еймъс Бъртън или семейството ми. — Като че ли имаше някаква разлика.

— Мисля, че вече го обясни ясно на екипажа — рече сериозно Фостър, но в очите му играеше весела искрица. Вероятно Холдън го беше споменавал няколко пъти. На всички. Кафе-машината избибипка и даде на Холдън пресен мехур. Фостър се отправи към стълбата и надолу към торпедния отсек, където Казандзакис чистеше неща, които вече си бяха чисти. Холдън изчака няколко секунди и се отправи към командния център. Срещна Чава, който слизаше, и двамата изиграха кратък неловък танц „не, ти пръв“, преди да се разминат.

Фред седеше в противоускорителното кресло, което си бе присвоил за офис. Люкът към пилотската кабина бе затворен, но Холдън въпреки това чуваше воя на раи-музиката, която Мфуме обичаше да слуша по време на смените си. Заради това, както и заради кафето, Фред едва ли спеше, но си бе сложил наушниците и не чу идването на Холдън. Картината на екрана му бе позната. Марко Инарос, самозваният водач на Свободния флот и публичен образ на опустошаването на Земята. И — Холдън опипа внимателно тази мисъл, за да провери дали не боли твърде много, — ако Наоми бе мъртва, мъжът, който вероятно я бе убил. Гърдите му се свиха болезнено и той изтласка мисълта от ума си. Да мисли за Еймъс и Наоми бе прекалено опасно.

Фред се завъртя рязко, щом го забеляза, и свали наушниците.

— Холдън. Откога си тук?

— Току-що се качвам.

— Добре. Неприятно ми е да си мисля, че не съм достатъчно нащрек да усетя кога има някого в стаята. Всичко наред ли е?

— Като изключим, че сме насред преврат, обхващащ цялата система, и че половината ми екипаж липсва, всичко е тип-топ. Искам да кажа, не мога да спя, а когато спя, сънувам само кошмари, но иначе е тип-топ.

— Добре де, въпросът беше глупав. Извинявай.

Холдън се настани в съседното кресло и се приведе напред.

— Какво знаем за този човек?

— Инарос ли? — попита Фред. — Той беше в късия ми списък от възможни извършители, когато паднаха скалите. Не начело, но сред първите пет. Ръководи отцепническа група от крайно бедни поясни. От хората, които живеят в паянтови кораби и пускат в мрежата дълги тиради как данъците били кражба. Говорил съм с него веднъж-дваж, обикновено за да успокоя ситуацията, която той искаше да разпали.

— Мислиш ли, че той стои зад всичко?

Фред се облегна и осите на креслото му се изместиха със съскане. От слушалките му Холдън можеше да чуе гласа на мъжа дори през шепота на раи-музиката: „Ние ще започнем отначало и ще претворим човечеството без покварата, алчността и омразата, които вътрешните планети не съумяха да надраснат…“

Фред изсумтя и поклати глава.

— Не виждам как. Инарос е обаятелен. И е умен. Като гледам пресизявлението му, той определено си мисли, че командва парада, но така и трябва да бъде. Човекът е първокласен нарцисист, пък и садист на всичкото отгоре. Никога не би поделил съзнателно властта си с някого, ако може да го избегне. Но нивото на организация? И координация? Изглежда ми отвъд неговите възможности.

— Защо?

Фред посочи към екрана. Светлината се отразяваше в очите му; два мънички образа на Инарос, отдаващ чест.

— Не ми изглежда логично. Той е човек с голяма тежест в един малък кръг. Играта в такива мащаби просто не е силната му страна. Инарос не е лош тактик, а времето на атаките бе разчетено за показност, така че е вероятно той да стои зад тях. Освен това е обаятелен на масата за преговори. Но…

— Но?

— Но не е първокласен мозък, а това е първокласна операция. Не знам как да го обясня по-добре. Усетът ми казва, че макар той да поема отговорността за всичко, има друг, който го насочва.

— Какво би ти казал усетът, преди да паднат камъните?

Фред нададе кашлящ смях.

— Че е досадник и дребен играч. Така че да, може просто да се държа в стил „гроздето е кисело“. Предпочитам да мисля, че съм бил надигран от човек, който е гений в нещо повече от самовъзвеличаването.

— Имаш ли някаква идея защо Наоми ще е на кораба му?

Погледът на Фред се премести право върху Холдън.

— Мислиш ли, че сега е моментът да го обсъждаме?

— Имаш ли?

— Не. Но мога да предположа. Наоми е поясна и от това, което знам за нея, тя трябва да е израснала в същите кръгове като Инарос и екипажа му. Налага се да приема, че пътищата им са се пресичали и преди и имат някаква недовършена работа. Може да са на една и съща страна, може да са врагове, или и двете.

Холдън се приведе напред, опрял лакти на коленете си. Колкото и общи да бяха думите на Фред и колкото и предпазливо да ги изрече, те му подействаха като удари с чук. Той преглътна.

— Холдън, всеки си има минало. Когато си се запознал с Наоми, тя е била зряла жена. Нали не мислиш, че е изскочила от опаковката в момента, в който си я зърнал, а?

— Не, разбира се, че не. Всички на „Кентърбъри“ си имаха причина да са там. Включително и аз. Просто, ако е било нещо голямо като „част от клика, която се е заела да унищожи Земята“, не знам защо не би ми казала.

— А ти питал ли си я?

— Не. Имам предвид, тя знаеше, че се интересувам. Че може да сподели с мен каквото пожелае. Смятах, че ако не иска, това си е нейна работа.

— А сега се разстройваш, че не ти е казала. Но в такъв случай какво се е променило? Защо сега да трябва да знаеш неща, които не е трябвало да знаеш преди?

Музиката от пилотската кабина спря и тишината изпълни командния център. На екрана на Фред записът бе стигнал до разцепения кръг, избледняващ до бяло.

— Аз може да съм малък, дребнав човек — каза Холдън. — Но ако ще я загубя, искам поне да знам защо.

— Ще видим дали не можем да уредим да я питаш лично — подхвърли Фред. Музиката от пилотската кабина се включи отново и Фред се намръщи към люка. — Ако ще е някаква утеха за теб, мисля, че имаме шанс. Предполагам, че няма да мине много време, преди той да е готов да започнем преговори.

— Така ли? — възкликна Холдън. Надеждата бе толкова крехка, но той усети, че въпреки всичко се вкопчва в нея.

— Така. Той проведе нападението срещу нас тактически. Това му го признавам. Но следващата част е тази, в която трябва реално да укрепи и задържи властта си. Това не е тактика. Това е стратегия, а аз не виждам в него нищо, което да ме кара да мисля, че разбира от стратегии.

— Аз пък виждам.

Фред размаха ръка, като че ли думите на Холдън бяха дим и той разчистваше въздуха.

— Инарос играе краткосрочна игра. Да, в момента акциите му са високи и вероятно ще се задържат така още малко. Но той стои на пътя към порталите. Целта му е да попречи на хората да излязат навън и да създадат колонии. Само че жаждата вече е плъзнала. Смит не можа да спре обезлюдяването на Марс. Авасарала не можа да сложи спирачки на процеса, а Господ знае, че се опита. Марко Инарос си мисли, че може да го направи под дулата на пушките, но аз не виждам как ще стане. Не и задълго. А и той не разбира крехкостта.

— Имаш предвид Земята?

— Да — кимна Фред. — Това е сляпото петно на поясните. Виждал съм го отново и отново през последните десетилетия. Те вярват в технологията. В идеята за поддържане на изкуствена екосистема. Те си казват: можем да отглеждаме храна на Ганимед, значи човечеството е свободно от оковите на Земята. Не мислят колко труд трябва да се положи, за да пораснат онези посеви. Огледалата, които да концентрират слънчевата енергия, генетичните промени в растенията. Процесът на учене, докато се създаде плодородна почва от субстрати, гъбички и осветление в пълния спектър. И всичко това се крепи от сложността на живота на Земята. А сега и тези нови светове… не е нужно да ти казвам колко по-негостоприемни са те, отколкото пише на опаковката. Щом стане ясно, че той е сбъркал…

— Само че не е — изтъкна Холдън. — Добре де, може да не е дообмислил екологичната част, но що се отнася до Пояса, той не греши. Виж всички тези хора, които са си вдигнали партакешите и са се запътили към пръстените. Виж Ил, или Нова Тера, или както там искаш да я наричаш. Тя е една ужасна, ужасна планета, а на нея живеят хора. Всички тези колонизаторски кораби са потеглили от Марс, за да се опитат да тераформират място, което вече има въздух и магнитосфера. Много от заселниците са наистина, ама наистина умни. Ти самият току-що каза, че желанието да излезем в новите системи е по-силно, отколкото Инарос очаква или е подготвен. Това може да означава, че е обречен. Но не значи, че е сбъркал. Ние трябва да направим така, че да е сбъркал.

— Мислиш ли, че не го знам? — попита Фред. — Онова, което правех със станция Медина, щеше…

— Щеше да направи място за всички, живеещи на станция Медина. Ами астероидните търсачи? Водните влекачи? Екипажите, които едва свързват двата края? Те са хората, на които говори Марко, и той е прав, защото никой друг не ги слага в сметките. Дори ти. Тези хора виждат бъдещето и разбират, че никой вече няма нужда от тях. Всичко, което правят, ще е по-лесно в гравитационен кладенец, а те не могат да отидат там. Трябва да създадем някакво бъдеще, в което има място за тях. Защото в противен случай те буквално няма да имат какво да губят. Вече са загубили всичко.

Чу се сигнал и по говорителите прозвуча гласът на Маура.

— Капитан Холдън, сър?

— Тук съм — обади се Холдън, все още загледан в ядосано мръщещия се Фред. — А вие не трябва ли да сте в почивка, госпожо Пател?

— В почивка съм, сър. Но не можах да заспя, затова пуснах някои диагностики. Капитан Сейлс каза, че искате да ви съобщим при промяна на ситуацията с „Рейзърбек“ и преследвачите му.

Устата на Холдън се изпълни с металния вкус на страха.

— Какво става?

— Получаваме доклади, че корабите на Свободния флот са напуснали битката, сър. Силите на ООН са още на половин ден път, но мнението е, че Свободният флот се опитва да избегне мащабен сблъсък.

— „Пела“? — попита Холдън.

— Със Свободния флот е, сър, но когато смениха курса, един цивилен кораб се отдели от групата и сви в другата посока. Има да преодолява голяма инерция, но ако не смени ускорението си, вероятно курсът му ще го доведе на около милион километра от нас.

— Това не е случайно — вметна Фред.

— Не е, сър — отвърна Маура. — Корабът е регистриран като „Чецемока“ и излъчва неспир едно и също съобщение. Следва съобщението.

Кокалчетата на Холдън го заболяха и той се насили да отпусне юмруците си. Гласът на Наоми изпълни командния център и той се почувства сякаш е бил на ръба на припадък от обезводняване и са му подали чаша вода. Колкото и страшно да бе съобщението, Холдън усети как с всяка дума възлите в него се отпускат. Когато то свърши, той се строполи в креслото си, омекнал като парцал. Тя беше в беда, но беда, от която можеха да я спасят. Пътуваше обратно към него.

— Благодаря, госпожо Пател — каза Холдън. — В знак на признателност ви разрешавам да вземете всичките ми вещи. Вече нищо от тях не ме интересува.

— Включително кафе-машината ли, сър?

— Е, почти всичките ми вещи.

Когато Фред заговори, гласът му бе твърд. Остър. Без облекчение в него.

— Госпожо Пател, какви спасителни кораби има в района?

— Не виждам никакви опознавателни сигнали, сър. Тези на вътрешните планети са почти изцяло изключени. Заповед на ООН.

Холдън се претърколи на една страна и отвори връзка към Мфуме. От конзолата гръмна музика. Смесена със звуците, проникващи през палубата, тя караше командния център да изглежда по-голям, отколкото беше.

— Мфуме! — извика Холдън и секунда по-късно се поправи: — Господин Мфуме!

Музиката намали, но не спря.

— Сър?

— Искам да погледнеш летателния курс на „Чецемока“. Виж какво ще е нужно, за да синхронизираме орбитите си с него.

— Кой кораб? — не разбра Мфуме.

— „Чецемока“ — повтори Холдън. — Просто погледни новините. Там ще го има. Съобщи ми какво си измислил по най-бързия начин. Примерно сега.

— Действам — каза Мфуме и музиката секна, както откъм конзолата, така и откъм люка. Холдън си пое дълбоко дъх, после още един и се засмя. Облекчението не беше емоция. Бе прекалено физическо и дълбоко. Беше състояние. Беше като наркотик, който течеше невидим по вените му. Той се засмя и смехът му се превърна в стон, който звучеше като болка или остатък от болка.

Фред цъкна с език.

— Та така. Може ли да предложа да не се срещаме с този кораб?

— С радост ще сваля теб и приятелите ти на всяко място между тук и там — отвърна Холдън. — Защото освен ако не решиш да се заловиш с пиратство и да ме изхвърлиш през въздушния шлюз, отиваме към този кораб.

— Така си и мислех — изсумтя Фред. — Но може ли поне да се разберем да сме предпазливи при приближаването?

Холдън усети как го обзема лек гняв. Искаше му се да се разкрещи на Фред, да го накаже, задето му отнема този момент и го омърсява със съмнение. С възможността това да е капан, а не Наоми, която най-после се връща у дома. Опита се да изтика настрани огромното светло чувство на облекчение, а с него и гнева си.

— Да — каза той. — Прав си. Може да е капан.

— Може и да не е — отбеляза Фред. — Надявам се да не е. Но…

— Но живеем в интересни времена — довърши Холдън. — Няма нищо. Разбирам. Ще внимавам. Ние ще внимаваме. Но ако е тя и наистина е в беда, тя е първият ми приоритет. Просто така стоят нещата.

— Знам — каза Фред и начинът, по който го изрече, означаваше: „Знам и всеки, който те познава поне малко, също го знае. Точно затова трябва да бъдеш внимателен“.

Холдън се обърна към монитора и изкара на него навигационните данни. Пред погледа му Мфуме начерта курс, който да го отведе до Наоми. Или каквото друго имаше на онзи кораб. Семенцето на съмнението, подхвърлено от Фред, вече бе пуснало корени. Той не знаеше дали да е благодарен на стареца, или да му се сърди. При това разстояние и относителните им скорости работата не изглеждаше лесна. Наоми се носеше с висока тяга към Земята и скоростта, набрана от „Чецемока“, бе почти изцяло в грешното направление. Ако това не бе капан и Наоми наистина беше в беда, той пак можеше да закъснее. Силите на ООН може би щяха да са в състояние да помогнат, ала тя вече се отдалечаваше от пътя им.

И все пак това не го лишаваше изцяло от възможности. Той включи комуникационната система и я пусна на запис.

— Алекс, тъй като си наблизо, а и последния път, когато те накарах да провериш един загадъчен кораб, нещата минаха толкова добре, чудех се дали ще се заинтересуваш от едно малко отклонение.