Игрите на Немезида

27. Алекс

Главата го болеше. Гърбът го болеше. Не си усещаше краката. Всичко това бе много тревожно, докато Алекс не се свести достатъчно, за да осъзнае, че то означава, че не е мъртъв. Медицинската апаратура изписука, нещо хладно се вля в ръката му и той отново загуби съзнание.

Следващия път, когато се събуди, се чувстваше почти човешки. Лазаретът бе огромен. Поне пет пъти по-голям от този на „Росинант“, но по-малък от пълнопрофилната многомодулна болница на „Бегемот“. Нечупливото покритие на стените беше в мекия кафяв цвят на хлебни корички. Той се опита да седне, после размисли.

— А, господин Камал? По-добре ли се чувствате?

Лекарката бе светлокожа жена със слабо лице и очи с цвят на лед. Носеше униформа на Марсианския флот. Той ѝ кимна, по-скоро по социален навик, отколкото защото се чувстваше по-добре.

— Ще се оправя ли? — попита Алекс.

— Зависи — отвърна тя. — Ако продължавате да ядете все едно сте на двайсет, това ще ви се отрази.

Алекс се засмя и болка проряза корема му. Лекарката направи физиономия и сложи ръка на рамото му.

— Претърпяхте малка операция, докато бяхте в безсъзнание. Онази тяга, с която се движехте, влоши значително язвата ви.

— Имам язва?

— Имахте. Сега имате присадка, реконструирана от стволови клетки, но тя още се прихваща. Дайте ѝ няколко дни и ще е много по-добре.

— Да — въздъхна Алекс и отпусна глава на възглавницата. — Напоследък бях малко под стрес. Боби добре ли е?

— Отлично. Разпитаха я. Предполагам, че ще искат да си побъбрят и с вас сега, когато сте отново с нас.

— Ами корабът ми?

— Прибрахме го в хангара. Презареждат го. Ще можете да си го получите, след като се измъкнем.

Това го освести.

— Да се измъкнем?

— От онези господа, които ви използваха като мишена? Нашият ескорт се грижи да не ни следват прекалено охотно. След като подкрепленията пристигнат, предполагам, че ще можете да си вървите.

— Значи идват подкрепления?

— О, да — отвърна лекарката с въздишка. — Шест от най-добрите ни кораби. Вероятно са повече, отколкото се нуждаем, но в нашето положение никой не иска да поема рискове.

— Виж, тук съм напълно съгласен — изтъкна Алекс и затвори очи. Тишината му се струваше странна. Той ги отвори пак. Лекарката продължаваше да стои на същото място и усмивката ѝ си беше същата, но ръцете ѝ бяха здраво стиснати отпред. В очите ѝ имаше сълзи.

— Докато бяхте в безсъзнание, станаха някои неща — каза тя. — Вероятно трябва да узнаете за тях.

Боби стана и го прегърна силно веднага щом той влезе в стаята за разпити. Носеше пилотски комбинезон също като този, който бяха дали на него. В първия момент не продумаха. Чувството да се намира в обятията ѝ бе странно. Тя бе далеч по-едра от него, а и по-силна. Алекс би предположил, че една такава прегръдка от привлекателна жена ще съдържа еротичен елемент, но усещаше единствено общата им уязвимост.

Той никога не бе ходил на Земята. Не я познаваше. Досега не би казал, че чувства някаква конкретна връзка с нея. Фактът, че грешеше за това, бе като откровение за него. Четвърт милиард мъртви от ударите и цунамитата. И още много щяха да умрат скоро. По новините вече съобщаваха за рухваща инфраструктура, за спадане на температурите в пролетното северно полукълбо до мразовити под гигантските облаци прах, вода и отломки. Големите градове имаха ядрени реактори, но навсякъде, където още разчитаха на разпределена слънчева енергия, вече изчерпваха запасите си. Още милиарди светлини гаснеха. Генералният секретар бе мъртъв, както и неизвестен брой представители в Общото събрание. Военните призоваваха обратно кораби от всички краища на Слънчевата система и правеха кордон около планетата, опасявайки се от нови удари. Неуспешният преврат на Тихо и тъмната флота, на която се бяха натъкнали — всичко това приличаше на бележка под линия към случилото се с дома на човечеството.

А най-лошото бе, че никой не знаеше кой е направил всичко това. Нито пък защо.

Боби го пусна и отстъпи назад. Той видя същата празнота, която чувстваше, отразена в очите ѝ.

— Шибана работа — изръмжа Алекс.

— Да.

Всичко в стаята за разпити излъчваше сигурност, удобство. Светлината бе непряка и не хвърляше сенки. Стените бяха в същото топло кафяво като лазарета. Противоускорителните кресла бяха наредени около малка вградена маса вместо бюро. Беше от онези места, които Алекс свързваше с психиатричните кабинети във филмите. Боби също се огледа, сякаш виждаше мястото в нова светлина сега, когато Алекс бе там. Кимна към малка ниша срещу вратата.

— Искаш ли малко чай? Те имат чай.

— Ами да — съгласи се Алекс. — Разбира се. Ти добре ли си?

— Чудесно. Искам да кажа, малко съм разтърсена, но не ме сложиха в лазарета — отвърна тя. — Какъв искаш? Имат оранжев пеко, улонг, лайка…

— Не знам какво представлява никой от тях.

— Нито пък аз. Ами, добре, получаваш улонг.

Машината изсъска. Тя му подаде един мехур. Бе топъл в ръката му и ухаеше леко на дим и вода. Алекс седна на масата и пробва да отпие, но чаят бе прекалено горещ. Боби седна до него.

— Това беше доста впечатляващ пилотаж — каза тя. — Почти съжалявам, че не можах да го видя.

— Бих те предупредил, ама нали разбираш, във вълнението на момента…

Тя поклати глава.

— Не възразявам. Ако бях напрегната, вероятно щях да отворя някоя стара рана или да получа удар, или нещо такова. Гледах данните за полета. Сериозно ти казвам, въпреки че бях в тази стая, облечена в чисти дрехи, и го гледах на запис, пак имаше няколко секунди, в които не вярвах, че ще се измъкнем.

Възхитата в гласа ѝ му подейства по-сгряващо от чая. Той бе почти сигурен, че се е изчервил, и се надяваше да не му личи.

— Да, бяхме на косъм. Голям късмет, че си спомни за този конвой. На мен нищо не ми идваше наум. Знаем ли кои, по дяволите, са онези кораби?

— Не. По-голямата част от ескорта изостана, за да ни прикрива, и засега изглежда, че това върши работа. Но не получаваме никакви опознавателни сигнали от лошите. Нито искания, нито заплахи, нито нищо.

— Тръпки да те побият. — Чаят вече бе изстинал достатъчно. — Някакъв шанс да ми позволят да пратя съобщение на капитана?

Боби въздъхна и разпери ръце.

— По някое време, да. Отнасят се с нас като с приятели, но може да мине известно време, преди да ни дадат достъп до комуникационния възел. Все още сме в битка, макар и не в центъра ѝ.

— Ти какво им каза?

Боби сбърчи чело.

— Истината, макар че не прозвуча много добре.

— В смисъл?

— Казах им, че сме били там да търсим изчезнали кораби, замаскирани под нови опознавателни сигнали, по напътствия на Джеймс Холдън.

— Хм. Да, вярно звучи малко зловещо, като го изречеш на глас, нали?

— Те искаха да разберат откъде е знаел, че трябва да се търси там, и каква е връзката ми с Холдън. Искам да кажа, общо взето знаеха за теб и повече се интересуваха защо аз те придружавам.

— И какво им отговори?

— Че сме стари приятели, а пък ти си бил във флота. Познаваш корабите. Докато аз съм обикновено сухоземно. Но това ме накара да разкажа и за проблемите с черния пазар, и как си разпитвал заради мен из Хеката, за мъртвия човек и онези, които ме нападнаха.

— Тоест другите мъртви.

— Ами, да. И след това ме гледаха малко подозрително, като им заявих, че не знам нищо.

Алекс се приведе напред. Още усещаше тялото си слабо и треперещо.

— Поне не мислят, че сме част от… сещаш се. Това.

Вратата се отвори тихо, почти извинително. Мъжът, който влезе, бе по-стар, с добре сресана бяла коса. Носеше костюм вместо униформа или комбинезон. Приличаше на особено добродушен адвокат. Последваха го двама пехотинци в пълна броня, които не обърнаха никакво внимание на Алекс и Боби, само заеха позиции от двете страни на вратата. Белокосият засия към Алекс, после към Боби, а после пак към Алекс.

— Господин Камал! — възкликна радушно той. Гласът отговаряше на външността му. — Толкова се радвам да видя, че сте здрав и във форма. Надявах се да разменя няколко думи с вас за настоящите неприятности, може ли?

Алекс хвърли поглед към Боби. Тя сви рамене почти незабележимо. Не познаваше този човек.

— Разбира се — съгласи се Алекс. — Ще ви помогна с каквото мога.

— Добре, добре, добре — почти пропя мъжът и вдигна пръст. — Но първо…

Той седна на масата и лицето му леко се намръщи. Алекс изпита чувството, че ги чака мъмрене от училищния директор.

— Сержант Дрейпър, исках да ви попитам защо земното правителство настоява да говори с вас. Имали ли сте контакт с тях?

Лицето на Боби посивя и пребледня. Ръката ѝ литна към устата.

— О, толкова съжалявам — избъбри тя. — На видео изглеждате съвсем различен. Не ви познах, сър. Алекс, това е премиер-министърът Смит.

Алекс скочи на крака.

— О! Извинете, сър. При всички тези събития на Ил и така нататък не съм следил последните избори.

Един от стражите се закашля по начин, който можеше да е прикрит смях. Мръщенето на премиера Смит премина в нещо малко по-разпознаваемо и смутено. Той направи знак на Алекс да седне обратно.

— Моля, моля. Няма нищо лошо, разбира се. Но на въпроса. Работили ли сте съвместно със земното правителство?

— Не — отвърна Боби. — Водила съм някои разговори и познавам лично един човек. Крисджен Авасарала. Но това е всичко.

Премиерът кимна и свъси вежди.

— Да, разбирам. След кончината на генералния секретар и възцарилия се хаос в Общото събрание Крисджен Авасарала е де факто легитимното земно правителство. И тя предложи да… струва ми се, изразът беше „да ми масажира топките с шпатула“, ако ви се случи нещо.

— Звучи съвсем в неин стил — отбеляза Алекс.

— Да, доста колоритна личност е. Освен това настоява да ѝ позволим да говори с вас. Чудя се какво ли точно ще ѝ кажете?

— Нищо, което не бих казала пред вас, сър — увери го Боби. — Аз не съм шпионка. Госпожа Авасарала повдигна някои въпроси и опасения, които ми изглеждаха основателни и интересни, затова ги проучих от свое име. Ако искате, с радост ще ви опиша всичко, което съм направила и открила.

— Вие сте близка приятелка с Крисджен Авасарала. И летите с човек от екипажа на „Росинант“. Изглежда, имате доста връзки със Земята и Пояса, сержант.

— Да, сър — потвърди Боби, вперила поглед напред и леко надолу. — Затова е добре, че сме на една страна.

Мълчанието се проточи по-дълго, отколкото се нравеше на Алекс. Премиер-министърът сплете пръсти върху коляното си.

— Предполагам, че е така — подметна замислено той. — Е, тогава защо не обсъдим какво точно сте открили и как можем продуктивно да включим нашата обща приятелка Крисджен във всичко това.

Разпитът трая часове. Бяха го завели в отделна стая и той им разказа всичко, случило се след завръщането им от Ил. После дойде някаква друга жена и той го разказа и на нея. Сетне го върнаха при Боби и почнаха да им задават въпроси, на които те като цяло не можеха да отговорят. Общо взето, бе доста деликатен разпит и въпреки това го остави изцеден.

Тази нощ Алекс имаше собствени покои. Шкафче, противоускорителна койка, екран. Даже му върнаха ръчния терминал. Стаята бе малко по-голяма от каютата му на „Роси“, миниатюрна в сравнение с квартирата му на Тихо и малко по-добра от онази, която имаше, преди да се уволни от флота. Бяха му позволили даже да запише съобщения до Холдън, Еймъс и Наоми, макар че те щяха да бъдат прегледани от корабната система, преди да ги пратят. След това той си обеща да стои настрани от новините.

Бяха минали години, откакто за последно бе мирисал въздуха на кораб на МКРФ. Стипчивият дъх на въздушните рециклатори навяваше спомени. Първото му пътуване, последното. Налегна го растяща меланхолия, която той отначало не разпозна. Тъга. И страх. Всичките му тревоги за екипажа на „Роси“ се върнаха, усилени стократно. Представи си да се озове обратно на кораба без Еймъс. Или без Наоми. Или никога повече да не види кораба си, никога да не чуе гласа на Холдън. Час след като бе решил да спи, той се предаде, запали пак лампите и отвори новинарски канал.

Марс обещаваше да прати храна и припаси. Ганимед, възвърнал си контрола над доковете, пренасочваше част от реколтата си към Земята. Някаква група, наричаща се Акадски фронт, бе поела отговорност за атаките, но бе дискредитирана почти веднага след изявлението си. А на Земята бяха започнали бунтове. Плячкосване. Той изключи новините и се облече.

Отвори връзка към Боби и тя я прие почти моментално. Където и да се намираше, не беше в каютата си. Стените зад нея бяха прекалено далеч, а гласът ѝ ехтеше малко. Косата ѝ бе хваната отзад, бузите ѝ — зачервени, и тя се потеше усилено.

— Здрасти — поздрави тя, като вдигна брадичка да кимне рязко.

— Здрасти. Не можах да заспя. Хрумна ми да проверя какво правиш.

— Тъкмо свърших един спаринг. Лейтенантът ще ме остави да се поупражнявам малко.

— Нали знаят, че наскоро си била простреляна?

— Да не мислиш, че няколко дупки от куршуми те спасяват от тренировката? — изръмжа тя със свирепост, която го накара да се зачуди дали се шегува. — Даже ще ми дадат назаем бойна броня.

— Носила ли си броня след Йо?

— Не. Така че това ще е… Де да знам. Или много яко, или истински кошмар.

Алекс се изкиска, тя се ухили. Усмивката ѝ бе като да излееш вода върху изгорено.

— Право в каютата ли ще ходиш, или ще се отбиеш първо в столовата?

— Предполагам, че мога да хапна нещо. Да се видим там?

В столовата беше спокойно. Вечерята на алфа-смяната бе свършила, а до обяда на бета-смяната имаше още час. Боби седеше сама на една маса до далечната стена, отворила пред себе си ръчния си терминал. Недалеч от нея седяха трима мъже и една жена, които хвърляха погледи към гърба ѝ и си шушукаха нещо. Алекс моментално почувства импулс да я защити, все едно беше пак в университета и някаква друга клика се присмиваше на негов приятел.

Взе си сандвич със сирене и мехур с вода, после отиде и седна срещу нея. В чинията ѝ имаше остатъци от излапано руло „Стефани“ със сос, а от терминала ѝ звучеше познат глас.

— … ще следи каквото ние кажем, да го шибам. Ако някога си искала да обсъждаш менструацията надълго и нашироко, вероятно това е най-добрият ни шанс. Той винаги е бил гнуслив по отношение на жените, а никой не харесва воайорите, дори да са премиер-министри.

— Как е тя? — попита Алекс и кимна към ръчния терминал. Боби изключи записа и се намръщи срещу потъмнелия екран.

— Съкрушена, предполагам. Опустошена. Но никога няма да го покаже. Това е нещото, от което се е страхувала най-много. А сега, след като е станало, не може дори да отклони поглед, защото тя е човекът, който трябва да… го оправи. Само че то не може да бъде оправено, нали?

— Предполагам, че не.

— Карат ни към Луната.

— Досетих се — каза Алекс. Нещо в гласа му привлече вниманието на Боби.

— Не искаш ли?

— Честно? Искам да се прибера у дома. Да се върна на „Роси“ с моя екипаж, а след това вече далеч по-малко ще ми пука къде отиваме. Хубаво би било да е някъде, където не стрелят по нас.

— Определено ще е плюс — съгласи се Боби. — Но представа нямам къде е това място.

— Там навън има много планети. Досегашният ми опит с колониите е, ъъъ, малко противоречив, но разбирам притегателната сила на едно ново начало.

— Няма нови начала — заяви Боби. — Всичко ново носи със себе си старото. Ако някога наистина започнем от нулата, това би означавало да нямаме вече история. Не знам как ще стане подобно нещо.

— Все пак, човек може да мечтае.

— Тук те подкрепям напълно.

На другата маса двама от мъжете станаха и понесоха таблите си към рециклатора. Останалите мъж и жена хвърлиха поглед към Алекс и Боби, а после се престориха, че не са. Алекс отхапа от сандвича си. Мазното сирене и фалшивото масло му напомняха за младостта. Или за това колко време е минало оттогава.

— Някакви новини за шибаняците, които стреляха по нас?

— Още се бият с корабите от ескорта. Отстъпват, но не бягат. Ескортът не търси битка, само гледа да попречи на копелетата да се приближат.

— Ясно.

— На теб също ли ти изглежда странно?

— Малко — призна Алекс. — Струва ми се доста скапана засада, ако всъщност не причакваш никого.

— Заради нас е — изтъкна Боби. — Ти и аз. Ние бяхме на правилното място в правилното време. Принудихме лошите да изиграят картите си твърде рано. Ако не го бяхме сторили, не само генералният секретар щеше да е мъртъв. Честно казано, мисля, че затова се държат толкова добре с нас. Смит знае, че без нас можеше да стане доста по-зле.

— Вероятно си права. Просто…

— Чакаш да падне другата обувка.

— Аха.

— Аз също. Изнервени сме. И защо не? Някой току-що разруши кажи-речи цялата човешка цивилизация за един ден.

Думите подействаха на Алекс като удар. Той остави сандвича си.

— Да, точно това направиха, нали? Вече не знам кои сме. Не мога да си представя към какво води това.

— Нито пък аз. Никой не е наясно. Но ще измислим нещо. И който и да го е направил, ще го намерим. Няма да му позволим да спечели.

— Независимо каква игра играе.

— Независимо от всичко — съгласи се Боби.

В същия този момент умираха милиарди и нямаше никакъв начин да ги спасят. Земята бе опустошена и дори да оцелееше, никога нямаше да стане като преди. Марс бе един призрачен град, тераформиращият проект, залегнал в сърцевината му, се разпадаше. Не се бе наложило извънземните, пратили протомолекулата, да унищожават човечеството. Те просто му бяха дали възможността да се самоунищожи и човешкият вид моментално я бе сграбчил. Алекс преглътна една ядна сълза и Боби се престори, че не я е видяла.

— Да — каза той. — И въпреки това ще се чувствам далеч по-добре, когато подкрепленията пристигнат.

— Амин — промърмори Боби. — И все пак ми се иска да идваха повече от шест кораба. Добре де, седем. Шест и половина.

— Шест и половина ли?

— Корабите са подбрали отнякъде и един търговски влекач. Цивилен съд. Казва се май „Чецемока“.