Игрите на Немезида

41. Наоми

Наоми вдигна дръжките на тренажора над главата си, после ги отпусна бавно надолу. Сарта седеше върху кутия омекотяващ гел и я гледаше като леко отегчен посетител на зоопарка. Наоми не даваше пукната пара. Не говореха. Във всяко едно отношение, освен най-важното, Наоми бе сама.

Номерът, беше решила тя, бе да не премахва само един скафандър от базата данни, а всичките. Така никой нямаше да знае дали е взела нещо, или не. Но ако хакнеше само информацията за скафандрите, това пак щеше да е издайническо. Тя повдигна дръжките. Мускулите на ръцете и раменете я боляха. Тя отпусна дръжките, наслаждавайки се на болката. Ако успееше да докопа един от скенерите, които бе използвала преди, навярно би могла да въведе грешна информация в системата. Да я запълни с няколко хиляди фантома. Милион скафандри, изпълващи всеки квадратен сантиметър от кораба. Така дори да не можеше да изтрие данните, щеше да ги направи безполезни. Проблемът бе…

Екна предупредителната аларма. Сърцето на Наоми се сви. Готвеха се да преминат в безтегловност. Времето ѝ бе изтекло. Не беше готова. В момента извън кораба тунелът все още бе на мястото си. Веднага щом го приберат, „Пела“ и „Чецемока“ щяха да се разделят и крехките ѝ надежди да загинат. Тя пусна дръжките. Кабелът ги издърпа в изходно положение, за да са готови за следващия човек.

Не беше готова. Никога нямаше да е готова. Но това не значеше, че няма да опита.

Тя направи няколко крачки към омекотяващия гел и кимна на пазачката си.

— Отивам до тоалетната.

— Току-що ходи.

— Пак отивам — каза тя и се извърна.

— Как ли пък не. Хей! — Наоми се престори, че не я е чула, слушайки я как бърза след нея. Досега бе примерна затворничка и това непокорство изненада Сарта. Такава бе идеята. Алармата прозвуча отново и започна отброяването. Нула g след три. Две. Наоми опря ръце в рамката на вратата. Едно. Горе и долу изчезнаха, тя сви тялото си в стегната топка и се изстреля към Сарта. И двата ѝ крака улучиха пазачката в корема и я отхвърлиха назад през широката пустота на стаята. Жената сграбчи лявата обувка на Наоми и я изтръгна, докато се премяташе. Щеше да ѝ отнеме секунди да стигне до отсрещния край на стаята и до нещо, от което да се отблъсне. Толкова ѝ беше преднината. Сарта вече викаше.

Наоми се прехвърли през люка, а после се изстреля по коридора с небезопасна бързина. Разполагаше само с минути. Даже по-малко. Наистина ли си бе мислила, че може да изкърти някое шкафче, да облече скафандър и да задейства цикъла на въздушния шлюз? Когато го обмисляше, тази поредица от действия ѝ бе изглеждала възможна. Но сега не можеше да си я представи.

Сарта бе някъде зад нея и викаше. Вдигаше тревога. Ала Наоми вече бе свила зад ъгъла. Без да я вижда, Сарта щеше да е принудена да гадае накъде се е отправила. С малко късмет това щеше да ѝ спечели още няколко секунди. Секунди стигаха. Пък и само толкова имаше. Въздушният шлюз за екипажа бе затворен. Тя отвори вътрешната врата и задърпа шкафчетата. Ако някой — който и да е — бе проявил небрежност… Ако бе оставил някое незаключено. Металът кънтеше и дрънчеше под пръстите ѝ, докато тя дърпаше ли, дърпаше. Дали вече бяха откачили тунела? Прибираха ли го? Струваше ѝ се, че би трябвало.

Някъде надолу по коридора заехтяха гласове. Мъже и жени викаха. Една от тях бе Сарта. Друг бе Син. Тя се усети, че хлипа, но бързо се стегна. Не можеше да се провали. Не можеше. Не и този път. Не и сега.

За една премаляваща секунда не успя да напипа комплекта за декомпресия на кръста си. Тупна по мястото, където бе стоял притиснат към кожата ѝ, и той бе там. Да можеше само да намери скафандър. Тя опита още едно шкафче. Сърцето ѝ прескочи, когато то се отвори. Вътре висеше простичък вакуумен скафандър, държан в нулевата гравитация от тънък ластик. Тя посегна към него.

Спря.

„Ще разберат, че скафандърът липсва — обади се тихо гласче в дъното на ума ѝ. — Ще разберат какво си направила. Ще те последват.“

Дишането ѝ бе тежко и учестено, сърцето ѝ препускаше. Онова, за което се опитваше да не мисли през последните часове, изплува в съзнанието ѝ като стар приятел. „По-малко от петдесет метра. Не е далеч. Ще успееш.“

Тя затвори шкафчето. Вътрешната врата на шлюза бе отворена. Тя се изстреля към нея, насилвайки се да диша бързо. Да постигне свръхнасищане с кислород. Не можеше да каже дали световъртежът, който усещаше, е от кислорода, или е нещо като екзистенциално замайване. Наистина щеше да го направи. Незащитена в пустотата. Тя опря длани във външната врата на шлюза. Очакваше да е студена. Фактът, че температурата ѝ бе като на всяка друга палуба, изглеждаше погрешен.

Петдесет метра през пълен вакуум. Може би по-малко. Може пък да беше възможно. Нямаше начин първо да извърши декомпресия. Дългите секунди, докато налягането вътре се изравнява с това на нищото навън, бяха повече, отколкото имаше. Трябваше да изхвърли въздуха изведнъж. От пълно налягане до никакво за частица от секундата. Ако задържеше дъх, дробовете ѝ щяха да се пръснат. Първо трябваше да издиша докрай, да пусне пустотата в себе си. Около сърцето си. Дори да подействаше, щеше да ѝ причини увреждания.

Можеше да го понесе.

Гласовете вече бяха силни и се усилваха все повече. Някой извика:

— Намерете шибаната кучка!

Син прелетя покрай шкафчетата. Очите му се разшириха. Следваше го Сарта. „Добре — помисли си тя. — Идеално. Нека видят.“ Индикаторът се смени от зелено в червено под пръста ѝ. Син се изстреля през помещението с нечленоразделен вик, докато вътрешната врата започна да се затваря. За миг ѝ се стори, че няма да успее, но после ръцете му се вкопчиха в ръба на вратата и той се издърпа през нея. Тя се опита да го изблъска назад, но той се вмъкна в шлюза.

Зад него вратата се затвори, магнитните закопчалки изщракаха. Наоми се бе хванала за дръжката до контролното табло и чакаше той да я удари. Да я ритне. Да я сграбчи в задушаваща хватка. Шлюзът бе толкова малък, че Син можеше да допре длани едновременно до двете врати. Тя не би могла да му се измъкне, ако я нападне, но той не го стори. От другата страна на вратата Сарта викаше. Наоми въведе аварийния код. Появиха се три опции: ОТВОРИ ВРАТАТА КЪМ КОРАБА, ОТВОРИ ВЪНШНАТА ВРАТА, ВЪЗОБНОВИ ЦИКЪЛА.

— Кокалче, недей да hagas eso. — Той бе разперил ръце пред себе си, широки и празни. — Bist bien. Bist bien alles.

— Какви ги вършиш? — попита Наоми и се изненада да чуе болката в гласа си. — Защо го направи?

— Защото ти си от моите хора, нали? Ние сме Поясът. Родени в свободно падане. Ти, аз. Alles la. — В очите му напираха сълзи, като вълнички, покриващи зениците и ирисите му, тъй като нямаше гравитация, която да се бори с повърхностното напрежение. — Пътуваме толкова надалеч, vide — uns обетованата земя. И ще отидем всички заедно. Tu y mé y alles.

— Не ме спасяваш — каза тя.

Едрият мъж скръсти ръце.

— Значи умирам, докато се опитвам. Ти си от моя народ. Ние се грижим един за друг. Няма да стоя отстрани, докато умираш. Няма.

Тя би трябвало да диша тежко, за да насити кръвта си с кислород. Би трябвало да лети през празнотата. Син се рееше, въртеше се бавно по часовниковата стрелка, градус по градус, стиснал здраво устни, сякаш я предизвикваше да му възрази. Сякаш я предизвикваше да види, че тук я обичат, че тук има семейство, че тук ѝ е мястото.

Някой удари по вътрешната врата на шлюза. Гласовете вече бяха по-силни. По-многобройни. Наоми знаеше, че може да отвори вратата, но ако го направеше, Син нямаше да е единственият, който ще излезе през нея. Ако той искаше, досега можеше да я е пребил. Това, че не го е сторил, означаваше, че е избрал да не го прави. Наоми имаше чувството, че сърцето ѝ е притиснато между два камъка. Не можеше да отвори вратата. Трябваше да я отвори. Не можеше да убие Син. Не можеше да го спаси. „Каквото и да направиш сега — помисли си тя, — ще съжаляваш за него вечно.“ Минаха секунди.

Друг глас. Филип от другата страна на вратата на шлюза. Тя го чуваше как вика, как ѝ нарежда да отвори. Звучеше трескаво.

Как, по дяволите, все успяваше да се напъха в такива ситуации?

— Бъди силна — каза Син. — Заради Филипито, бъди силна.

— Добре — отвърна тя и раззина уста в прозявка, отваряйки гърлото и евстахиевите си тръби. Натисна ОТВОРИ ВЪНШНАТА ВРАТА и Син изкрещя. Наоми усети силно дръпване, докато въздухът излиташе в космоса. Адреналин изпълни кръвта ѝ, когато бе подложена на невидима атака срещу всеки квадратен сантиметър плът. Въздухът излетя от гърдите ѝ, като се помъчи да отнесе и дробовете ѝ със себе си. Син се вкопчи в рамката на шлюза в опит да се задържи вътре, завъртя се, изкрещя, изчезна.

С празни дробове, тя нямаше никакъв резерв. Не бе задържала дъх, живееше от въздуха вътре в себе си. Някои можеха да задържат дъха си по две минути. Във вакуума тя би могла да издържи може би петнайсет секунди без чужда помощ.

„Хиляда и едно.“ Наоми се премести, за да се долепи до вътрешната врата, и погледна навън. Пустотата бе там, необятен купол от звезди. „Чецемока“ сияеше в слънчева светлина, по-ярка, отколкото Земята някога е виждала. Свързващият тунел висеше от лявата ѝ страна, прекалено ярък, за да гледа право в него, и повече от наполовина издърпан. Ребрата я боляха; очите я боляха. Диафрагмата ѝ се напъваше в опит да изпълни дробовете ѝ, които се бяха свили на възел. Ако имаше скафандър, щеше да разполага с маневрени двигатели. Но без тях имаше само един шанс и никакво време за мислене. „Хиляда и две.“ Тя се изстреля.

За момент зърна Син с крайчеца на окото си като бледо движение. Слънцето бе под нея, огромно и ярко. Топлината притисна гърлото и лицето ѝ. Млечният път се простираше като дъга през безкрайното небе. В кръвта ѝ се трупаше въглероден диоксид; тя го усещаше по изгарящото си желание да вдиша. „Чецемока“ растеше бавно. „Хиляда и пет.“ Страната му бе нашарена със сенки, всяка издатина и нит нарязваше слънчевата светлина с ивици мрак. Всичко ѝ се струваше малко извън фокус, защото очите ѝ се деформираха. Звездите се превърнаха от диамантени точици светлина в ореоли, а после в облаци, сякаш цялата вселена се разпадаше. Тя бе мислела, че ще е тихо, но чуваше биенето на сърцето си, все едно някой блъскаше с чук на съседната палуба.

„Ако умра тук — помисли си тя, — поне е красиво. Това ще е прекрасен начин да умреш. Хиляда и осем.“

Очертанията на шлюза на „Чецемока“ станаха достатъчно ясни, за да ги различи. Без магнитни ботуши щеше да е принудена да се издърпа до него по дръжките, но беше близо. Почти беше стигнала. Светът започваше да се свива, светлините в периферното ѝ зрение гаснеха, докато яркият кораб растеше. Губеше съзнание. Тя губеше съзнание. Измъкна черния палец от колана си, завъртя го, за да оголи иглата, и я заби в крака си. „Хиляда и десет.“

Студ се разстла из тялото ѝ, но цветовете се върнаха, когато глътката свръхоксидирана кръв се вля в нея. Допълнителен дъх, без да имаш лукса първо да вдишваш. Индикаторът на шлюза на „Чецемока“ замига, приел аварийната команда, цикълът бе започнал. Грамадата на кораба се извисяваше пред нея. Щеше да се блъсне в него и не можеше да си позволи да отскочи. Протегна ръце с пръстите напред и се приготви да се свие при сблъсъка. По повърхността имаше дръжки, както и други издатини за улавяне — антени, камери. Тя срещна кораба със същата енергия, с която се бе оттласнала, и той я цапардоса. Но Наоми знаеше, че ще стане така, и го очакваше. Беше готова. Пръстите ѝ се свиха около една дръжка. Устремът на тялото ѝ изви болезнено рамото и лакътя ѝ, но тя не се изпусна. „Хиляда и тринайсет.“

Оттатък делящата ги празнота тунелът се бе прибрал в „Пела“. По корабния корпус грейнаха маневрени двигатели, реактивната маса от свръхнагрята вода сияеше, докато излиташе от тях. Тялото на Син — той трябваше вече да е загубил съзнание — бе някъде там, но тя не го виждаше. Той вече бе загубен и поне Сарта и Филип, а може би и други, ги бяха видели: Син и Наоми да стоят в шлюза без скафандри, а после да изчезват. Изхвърлени в космоса. Мъртви.

Но тя още не бе мъртва. Трябваше да продължи да се движи. Умът ѝ бе прескочил част от секундата. Не можеше да си позволи това. Наоми се заиздърпва внимателно, плъзгайки се на сантиметри от обшивката на кораба. Ако бе прекалено бързо, нямаше да може да се спре. Ако бе прекалено бавно, щеше да загуби съзнание, преди да е стигнала до сигурно място. Можеше само да се надява, че е някъде в златната среда. „Хиляда и…“ Вече не знаеше колко. Петнайсет? Цялото ѝ тяло представляваше хаос от болка и животинска паника. Вече изобщо не различаваше звездите. „Пела“ бе размазано петно. Слюнката в устата ѝ кипеше. Тънък, писклив вой изпълни ушите ѝ, илюзия за звук там, където нямаше такъв.

„Могат да се случат много неща — помисли си тя, съзнавайки смътно, че го е казвала на някого друг, неотдавна. — Дори това.“ Усети да я залива покой. Еуфория. Това бе лош знак.

Шлюзът бе там, само на пет метра. Четири. Умът ѝ прескочи и ето че той вече прелиташе покрай нея. Тя протегна бързо ръка да го хване и рамката я удари по китката. Наоми се опита да се вкопчи в нея, също като Син. Въртеше се, ударът бе превърнал линейното ѝ движение във въртеливо. Но беше над въздушния шлюз. Бледата му паст се надигаше изпод краката ѝ и изчезваше над нея, а после пак и пак. Протегнеше ли се, ръката ѝ бе практически в кораба, но тя не можеше да докосне рамката. Не можеше да се издърпа вътре. „Пела“ се отдалечаваше и губеше цвят, докато съзнанието на Наоми започваше да гасне. Толкова близо. Бе стигнала толкова близо. Още сантиметри и би могла да оцелее. Но космосът бе безмилостен. В него непрекъснато умираха хора. „Пела“ изпусна още една струя от маневрените си двигатели, сякаш в знак на тържествено съгласие.

Без да мисли, Наоми сви крака си и въртенето ѝ се ускори. Тя свали обувката, която Сарта не бе докопала. Усещаше ръцете си странно. Непохватни, тромави, почти вцепенени. Когато се разгъна отново, въртенето се забави до предишната си скорост. Тя се опита да прецени момента, но не можеше да си събере достатъчно ума. Накрая зърна „Пела“ в края на дълъг и потъмняващ коридор и запрати обувката си към нея, колкото ѝ стигаха гаснещите сили.

Реактивна маса. Въртенето се забави. Ръката ѝ навлезе още повече в шлюза. Носеше се навътре. Петата ѝ се удари в стоманената рамка и болката бе остра и много далечна. Умът ѝ премигваше. Тя остана с впечатлението за контролно табло на шлюз, светлинки, които се опитваха да ѝ предадат някаква жизненоважна информация. Не виждаше цветовете, нито символите на екрана. Съзнанието ѝ угасна и тя загуби свяст.

Наоми се събуди с кашлица. Палубата я притискаше в лицето. Не можеше да каже дали е отчайващо слаба, или се намира под силна тяга. Ръбовете на въздушния шлюз около нея бяха мътни. Тя се закашля пак, дълбока влажна кашлица. Умът ѝ се изпълни с картини на кръвоизливи в белия дроб, но течността, която изкара, бе чиста. Ръцете ѝ почти не приличаха на ръце. Пръстите ѝ бяха дебели като наденички, пълни с плазма и течности. Кожата болеше на пипане като при силно слънчево изгаряне. Ставите я боляха — от пръстите на краката до вратните прешлени. Усещаше корема си все едно някой я е изритал десетина пъти.

Насили се да вдиша. Можеше да го направи. Вдишваш, издишваш. Нещо загъргори в дробовете ѝ. Но не беше кръв. Тя си каза, че не е кръв. Претърколи се на една страна, подгъна крака, седна, а после легна отново, когато светът се завъртя. Това беше повече от едно g. Трябваше да е повече от едно g. Не можеше да е толкова слаба, нали?

„Чецемока“ бучеше под нея. Тя смътно осъзна, че чува думи. Гласове. Глас. Знаеше, че в това няма смисъл, но не разбираше защо. Притисна ръце към лицето си. Буря от емоции премина през нея — въодушевление, скръб, триумф, ярост. Мозъкът ѝ още не работеше достатъчно добре, за да ги свърже с нещо. Тях просто ги имаше, а тя гледаше, чакаше и събираше разпиляната си същност. Ръцете и краката започваха да я болят, измъчените нервни окончания пищяха срещу нея. Тя не им обърна внимание. В края на краищата, болката бе просто болка. Беше преживявала далеч по-лоши неща.

На втория път успя да се изправи. Малкият черен палец на комплекта за декомпресия още стоеше забит в крака ѝ. Тя го измъкна, вдигна го на височината на раменете си и го пусна. Той падна като при може би едно и половина-две g. Това беше хубаво. Ако се чувстваше толкова зле само при едно g, щеше да се притесни. Вероятно така или иначе трябваше да се притеснява.

Тя отвори вътрешната врата и излезе със залитане в стаята с шкафчетата. Те зееха отворени, скафандри висяха в тях или лежаха разпилени по пода. Всички кислородни бутилки липсваха. Гласът — беше само един глас, но ушите ѝ, изглежда, бяха загубили цялата си способност да чуват високите честоти, което оставяше само неразбираем бъркоч от басови тонове — ѝ бе познат. Помисли си, че би трябвало да знае чий е. Тя тръгна през изоставения кораб. Зачуди се колко ли време е прекарала в безсъзнание и дали има начин да разбере къде е, по какъв курс се движи и колко бързо.

Стигна до едно контролно табло и се опита да се свърже с навигационната система, но тя бе заключена. Както и комуникациите, системният статус, ремонтът и диагностиката. Наоми опря чело в таблото, по-скоро от умора, отколкото от отчаяние. Прекият допир на кост в керамика промени гласа, звукът се предаваше контактно, както когато допреш два шлема един в друг и крещиш. Тя позна гласа. А също и думите.

— Тук е Наоми Нагата от „Росинант“. Ако приемате това съобщение, моля, предайте го нататък. Кажете на Джеймс Холдън, че имам нужда от помощ. Комуникационната апаратура не отговаря. Нямам навигационен контрол. Моля, предайте това нататък.

Тя се закиска, изкашля бистра течност, изплю я на палубата и се засмя пак. Съобщението бе лъжа, стъкмена от Марко, за да подмами Джим към смъртта му.

Но беше вярно до последната дума.