Игрите на Немезида

23. Холдън

Холдън седеше замаян, вперил очи в екрана. Мащабите на новината караха кабинета на Фред да изглежда нов и непознат: бюрото с фините черни линии от протриване в ъгълчетата; капитанският сейф, вграден в стената като малко прозорче; семплият мокет. Сякаш виждаше за пръв път Фред, приведен напред и опрян на лактите си, с мъка в очите. Преди по-малко от час бяха пристигнали съобщения с червени рамки, за да покажат колко сериозно е всичко. Предишните заглавия — че метеор или може би малка комета е ударила Северна Африка — бяха забравени. Към корабите, превозващи марсианския премиер, се приближаваше неизвестна и явно враждебна флота и ескортиращите го кораби бяха тръгнали да я прехванат. Това бе новината на годината.

А после втори метеорит удари Земята и стана ясно, че това, което първоначално е изглеждало като природна катастрофа, всъщност е атака.

— Свързани са — изрече Холдън. Всяка дума излизаше бавно. Всяка мисъл. Сякаш шокът бе потопил ума му в омекотяващ гел. — Атаката срещу марсианския премиер. Това. Свързани са, нали?

— Не знам. Може би — въздъхна Фред. — Вероятно.

— Ето какво са планирали те. Твоята дисидентска фракция на СВП — каза Холдън. — Кажи ми, че не си знаел. Кажи ми, че не си част от това.

Фред въздъхна пак и се обърна към него. Умората върху лицето му бе безгранична.

— Майната ти.

— Да. Добре. Просто трябваше да попитам. — И миг по-късно възкликна: — Да му се не види!

На екрана снимки на горната част от земната атмосфера показваха удара като рана. Прашният облак се размазваше на запад, докато планетата се въртеше под него. Той щеше да продължи да се разширява, докато покрие цялото северно полукълбо — а може би и повече, — но засега бе само чернота. Умът му продължаваше да не възприема видяното, да го отхвърля. Неговото семейство бе на Земята — майките му и бащите му, и фермата, в която бе израснал. Не се бе връщал твърде дълго, а сега…

Не можа да довърши мисълта.

— Трябва да изпреварим събитията — заговори Фред, колкото на Холдън, толкова и на себе си. — Трябва да…

В единия край на екрана му изскочи искане за връзка и Фред го прие. Едно малко прозорче се изпълни с лицето на Дръмър.

— Сър, имаме проблем — докладва тя. — Един от корабите, които са спрели отвън и чакат да влязат на док, току-що взе на прицел главните двигатели и горния жилищен пръстен.

— Защитата включена ли е?

— Там е проблемът, сър. Виждаме…

Вратата на кабинета се отвори. Тримата, които влязоха, носеха униформи на охраната на станция Тихо. Единият държеше голям сак; другите имаха в ръцете си предмети, които Холдън се помъчи да разпознае. Странни ръчни терминали или нещо като комбинирани инструменти.

Или пистолети.

В дъното на ума му един глас, който звучеше сякаш говори по радиото, каза: „Това е координирана атака из цялата система“, точно когато първата жена стреля. Самият звук приличаше на удар и Фред залитна назад в стола си. Холдън посегна трескаво към собственото си оръжие, ала втората жена вече се бе завъртяла към него. Той се опита да залегне, да се скрие зад бюрото, но двете жени стреляха почти едновременно. Холдън затаи дъх. Нещо го ритна току под ребрата и той не можа да определи дали се е блъснал в ръба на бюрото, или е бил прострелян. Откри бесен огън и мъжът изпусна сака. Главата на първата жена се отметна назад и тя падна на колене. Някой друг също стреляше и му отне известно време, което му се стори като минути, но вероятно бе по-малко от секунда, за да осъзнае, че това е Фред, проснат по гръб зад бюрото и стрелящ между краката си. Холдън нямаше представа откъде Фред е взел пистолета през секундите, изтекли от началото на атаката.

Втората жена завъртя оръжието си към Фред, но Холдън си пое дъх, припомни си как да се цели и я улучи в ребрата. Мъжът избяга през вратата. Холдън го остави и се свлече на пода. По него май нямаше кръв, но той още не бе сигурен дали не е поел някой куршум. Първата жена се надигна с мъка на колене, притиснала окървавена ръка към ухото си. Фред я застреля още веднъж. Тя се строполи. Сякаш насън, Холдън забеляза, че сакът се е отворил. Вътре имаше аварийни скафандри.

Когато Фред извика, гласът му звучеше странно тънък и далечен. Стрелбата почти бе оглушила и двама им.

— Ти си ужасно некадърен телохранител, Холдън, знаеш ли?

— Не съм минал официално обучение — изкрещя Холдън в отговор. Усещаше думите по-мощни в гърлото си, отколкото звучаха в ушите му. Осъзна, че някакъв друг глас вика, но не оттук. От конзолата на бюрото. Дръмър. Той не ѝ отговори и се наведе над Фред. Едната му страна бе покрита с кръв, но Холдън не можеше да види къде е раната.

— Добре ли си? — извика той.

— Тип-топ — изръмжа Фред и се надигна. Трепна, стисна зъби и седна на стола си. На монитора Дръмър пребледня. — Ще трябва да говориш по-високо — каза той. — Тук стана малко шумно. Холдън! Подсигури скапаната врата.

— Врати и ъгли — промърмори Холдън, докато прекрачваше телата. — Винаги врати и ъгли.

Отвън стаята на охраната бе празна. Една лампичка мигаше на стената. Някакъв авариен сигнал. Сега, когато знаеше, че трябва да се ослушва за алармата, я чу. Предупреждение за евакуация. Някой евакуираше пръстена на станцията. Това не можеше да е на хубаво. Холдън се зачуди дали добрите са пуснали алармата, или всичко е част от плана. За отвличане на вниманието, докато се случва нещо още по-лошо. Трудно му беше да си поеме дъх. Постоянно трябваше да проверява, за да се увери, че не е ранен.

Погледна към пистолета в ръката си. „Мисля, че току-що убих някого“, помисли си. И някой запрати скала по Земята. А после се опитаха да убият Фред. Лошо. Всичко бе лошо.

Не забеляза появилия се зад него Фред, докато онзи не го хвана за лакътя и се облегна на него, като същевременно го забута напред.

— Изглеждаш жив, моряче — подхвърли Фред. — Трябва да вървим. Изстреляха торпедо срещу нас, а някой шибаняк е саботирал защитата ми. — Ругаеше повече от обикновено. Стресът от битката събуждаше отдавна дремещия пехотинец в него.

— Стрелят по пръстена? — попита Холдън.

— Да. И по-конкретно към офиса ми. Започвам да си мисля, че не ме харесват.

Двамата заедно се заклатушкаха напред. В широкия коридор хора бързаха към подсилените укрития и евакуационните станции.

Възрастен мъж с бръсната глава и стисната в постоянна гримаса уста видя окървавения Фред. Без да каже и дума, преметна другата му ръка през раменете си.

— Към лазарета ли отиваме, или към евакуационното? — попита Гримасата.

— Нито едно от двете — отвърна Фред. — Лошите се опитват да завземат машинното. Моите хора са били нападнати. Приклещени са, а две вражески торпеда летят насам, за да извадят от строя двигателите. Трябва да помогнем на нашите и да включим пак защитата. Да видим дали можем да отвърнем на огъня.

— Шегуваш ли се? — зяпна го Холдън. — Ти си ранен. Кървиш.

— Знам — каза Фред. — Тук вляво има служебен коридор на сигурността. Можем да минем по него. Да стигнем до строителната сфера. Как се казваш, шефе?

Гримасата погледна към Холдън, питайки го безмълвно на кого говори Фред. Холдън поклати глава, за да покаже, че неговото име Фред вече го знае.

— Електротехник първи клас Гарет Минг, сър. Работя за вас от около десет години, по един или друг начин.

— Съжалявам, че не сме се запознали по-рано — кимна му Фред. — Знаеш ли да използваш оръжие?

— Уча се бързо, сър.

Лицето на Фред бе сиво. Холдън не знаеше дали е от загуба на кръв, или от шока, или е първият симптом на по-дълбоко отчаяние.

— Добре.

Станция Тихо имаше формата на топка с диаметър половин километър. Строителната сфера бе достатъчно голяма да побере почти всеки кораб, по-малък от боен крайцер. В покой двата пръстена на екватора ѝ създаваха въртелива гравитация за живеещия в тях цял град от най-добрите инженери и техници на Пояса. Големите двигатели в основата на сферата можеха да придвижват станцията навсякъде в системата. А сега и извън нея. Тихо бе надзиравал завъртането на Церера и Палада. Той бе биещото сърце на Пояса и най-голямата му гордост. „Науву“, корабът, който трябваше да отведе хората до звездите, бе прекалено голям да се побере в строителната сфера, но бе построен в космоса близо до огромната станция. Нямаше по-хубаво място за създаване на велики мечти от Тихо. Заедно с тераформирането на Марс и фермите на Ганимед той бе живото свидетелство за човешката амбиция и умения.

Холдън никога не си бе представял, че може да изглежда крехък.

Придвижването от пръстена до строителния купол бе като пътуване в особено неудобен асансьор. Започнаха с пълната гравитация от една трета g на станцията, потеглиха и тогава теглото им започна да чезне. Когато вратите се отвориха пак, бяха в безтегловност. Кръвта, започнала да капе от ръката на Фред, сега бе течен слой, придържан към тялото му от повърхностното напрежение, докато бавно се сгъстяваше в нещо като желе. Гарет бе покрит с него. Холдън също. Той все очакваше Фред да припадне, но старецът не губеше съсредоточеност, нито решителност.

Гледана от дългата, прозрачна тръба на водещия към нея коридор, строителната сфера приличаше на мрежа от изчистена функционалност. Други коридори се извиваха между доковете, стените бяха покрити с ненатрапчиво повтарящ се мотив от панели за достъп, електрически контакти, складови помещения, шкафчета за инструменти и площадки за паркиране на механоботи. Стоманено-керамичните кости на станцията личаха навсякъде, а осветлението бе ярко като слънчева светлина във вакуум. Въздухът в коридора за достъп бе изпълнен със сладкия дъх на въглеродна смазка и електрически разряд. Тримата заедно се издърпваха с главата напред към южната точка на станцията, машинното и грамадните ядрени реактори. Тялото на Холдън не можеше да реши дали пада по дълъг, извит кладенец, или плува по подземна въздушна река.

— Дръмър! — сопна се Фред. — Докладвай.

За момент звукът от ръчния му терминал бе объркан, после се раздаде гласът на жената, ясен, спокоен и отмерен по начин, който издаваше професионалната версия на дива паника.

— Разбрано. Главното машинно е изключено от врага. Той държи и резервното машинно с група от около двайсет души, добре въоръжени. В момента се намираме в патова ситуация.

— Можете ли да се изтеглите?

— Не и безопасно, сър. Те не могат да мръднат, но и ние също.

— Знаем ли…

Нещо шумно се случи в другия край на връзката и секунда по-късно в коридора екна оглушителен звън. Гарет изруга под нос.

— Първото торпедо ни улучи, сър — докладва Дръмър.

— Пръстена ли?

— Не, сър. Соплото на двигателя. Торпедото, насочено към пръстена, ни улучи преди няколко минути, но не избухна.

— Дребни щастия — промърмори Фред. — Знаем ли с какво са въоръжени бунтовниците?

— Малки автоматични оръжия. Няколко гранати.

— Можеш ли да им спреш въздуха?

— Има ръчен изключвател, но още не мога да отделя хора.

— С мен има електротехник първи клас — съобщи Фред. — Кажи ми къде да го заведа.

— Разбрано. Говорим за достъп на сервизна палуба четири. Контролни уреди Делта-фокстрот-уиски-черта-шест-едно-четири-осем.

— Те имаха скафандри — обади се Холдън. — Онези в кабинета ти. Имаха аварийни скафандри. Спирането на въздуха може да не е от значение.

Дръмър отговори от терминала на Фред.

— Ако трябва, ще ги държим на място, докато им свършат бутилките.

— Добре — каза Фред. — Тръгваме.

— Не спирайте за бира, сър — подхвърли Дръмър и фоновото съскане на връзката секна. Фред нададе тихо, доволно сумтене и се оттласна по коридора.

— Няма да стане — заяви Холдън. — Те ще разберат какво правим и ще срежат някоя преградна стена или нещо такова.

— Знаеш ли разликата между код и шифър, Холдън?

— Какво?

— Код и шифър. При шифъра зашифроваш текста така, че никой да не може да разчете думите на съобщението. При кода изричаш открито думите, но сменяш значението им. Всеки, който има умен компютър и много време, може да разбие шифър. Никой не може да разбие код.

Холдън се оттласна през широк кръстопът, на който се събираха три коридора. За миг станцията се просна пред него по всичките си три оси. Фред и Гарет се носеха отзад, но се оттласнаха по-силно и стигнаха до отсрещния край първи. Фред се обърна наляво и им даде знак да го последват.

— Сервизна палуба четири е в другата посока, сър — каза Гарет.

— Но четиримата от засадата са насам — отвърна Фред. Вече почваше да заваля думите. — Шесто ниво, четиринайсета секция, осми док. Щом стигнем дотам, ще се опитам да подмамя лошите да излязат и ще ги ударим във фланг.

Холдън се замисли за момент.

— Подготвил си цяла система за в случай, че това стане. Ами ако Дръмър беше една от тях?

— Тогава имам други системи, уговорени с Оливър, Чу и Ставрос — каза Фред. — Сигурна, открита комуникация с който ми е останал.

— Хитро — отбеляза Холдън.

— Занимавам се с тия работи от известно време.

Засадата се намираше точно където Фред бе посочил, че ще бъде: трима мъже поясни и една жена с масивното земно телосложение, всички в лека броня, въоръжени с пушки и гранати за борба с безредици. Фред подаде на Гарет късоцевна пушка и му нареди да заеме място в тила, където щеше да е хем полезен, хем в безопасност. Един от мъжете предложи да се погрижи за раната на Фред, но той отказа с махване на ръка.

Близо до дъното на станцията извивката на коридорите бе по-остра, хоризонтът — по-близък. Намираха се на по-малко от десет метра от вратите на резервното машинно и извитата стена им даваше прикритие. Като му дойдеше времето, щеше да се наложи да се приближат още повече.

Ръчният терминал на Холдън завибрира в джоба му. В червена рамка новинарският канал съобщаваше, че трети астероид е ударил Земята. Холдън го изключи. Ако сега си позволеше да мисли за ставащото в останалата част на Слънчевата система, нямаше да може да мисли за онова, което предстоеше да се случи в този коридор. Въпреки това гърлото му бе свито и не можеше да овладее съвсем треперенето на ръцете си. Семейството му беше на Земята. Еймъс беше на Земята. А Алекс беше в един малък кораб недалеч от конвоя на марсианския премиер. И Наоми беше… някъде. Фактът, че не знаеше къде, само влошаваше нещата.

— Само да си добре — промърмори той. — Само да си добре.

— Какво? — попита Фред.

— Нищо. Готов съм.

Фред отвори връзка.

— Дръмър. Спирането на въздуха отпада. Ще трябва да вкараме в действие тежката артилерия. Имам отряд командоси, които забърсах от един бар. В момента идват да ви сменят.

— Разбрано — отвърна Дръмър. На Холдън му се стори, че долавя усмивка в гласа ѝ. — Само че нека побързат. Имаме двама свалени. Не съм сигурна, че можем да издържим още дълго.

— Десет минути — каза Фред и вдигна окървавената си лява ръка в поясния идиом за „Заемете позиция“. Отрядът стисна здраво оръжията си. Холдън направи същото. На хората, заврени в резервното машинно, им отне близо пет минути да решат да опитат пробив.

Вратата се отвори и първите петима-шестима врагове се изсипаха от машинното. Бяха облечени като нормални хора: униформи на сигурността, работни комбинезони, обикновени дрехи, каквито Холдън би могъл да види в някой бар или по коридорите. Те бяха просто хора, жители на Тихо. На Пояса. Заеха позиции, които ги прикриваха от задържащия огън на Дръмър, без да забележат отначало втория отряд. По сигнал на Фред шестимата откриха огън, макар Холдън да съзнаваше, че самият той не се опитва много усърдно да улучи някого. Втора вълна се опита да излезе от машинното точно когато първата понечи да се оттегли вътре. Отрядът на Дръмър тръгна напред с бараж от гелови куршуми и усмирителни гранати, които избухваха в облак пяна и почти моментално се втвърдяваха като камък.

За половин минута битката свърши. Петнайсет минути по-късно защитите работеха отново, а атакуващият торпеден катер се носеше с пълна тяга по посока на Троянските астероиди. Мина почти час, преди да стане ясна истинската цена.

След като станцията вече бе в относителна безопасност, Фред позволи да го заведат в лазарета. Леката гравитация на пръстена все пак стигаше, за да покаже колко е отслабнал. Медицинската система му вкара четири игли и се зае да му влива изкуствена кръв, при което цветът започна да се връща на лицето му. Холдън, седнал до леглото, гледаше показанията, без наистина да ги вижда. Хем му се искаше да провери новините от Земята, хем не му се искаше. Колкото по-дълго можеше да го отлага, толкова по-дълго нямаше да му се налага да мисли за това. Когато влезе Дръмър с доклада за щетите, това му дойде почти като облекчение. Още едно отвличане на вниманието.

— Торпедата са пукнали соплото на двигателя — съобщи тя.

— Колко е зле? — попита Фред.

— Да не би да искаш да летиш със закърпено сопло? Достатъчно зле, за да трябва да изработим ново.

— Права си — въздъхна Фред.

— Поне не взривиха пръстена — вметна Холдън. — Ако онова торпедо не беше засякло…

Лицето на Дръмър застина.

— Да, по този въпрос. Грешахме. Врагът е изстрелял снаряд с корпус и двигател на торпедо, но в единия му край са прикрепили спасителен механобот. Вкарали го в кабинета ти, срязали външния корпус и отмъкнали със себе си половината стена.

Фред премигна.

— Ето защо значи са им трябвали скафандри — възкликна Холдън. — А пък аз се чудех. Но ми се струва доста странен начин да се доберат до теб. Да отворят офиса ти като консерва със сардини.

— Не са искали мен — възрази Фред, после млъкна за момент и изпсува.

— Какво? — попита Холдън. — Какво има?

Отговори му Дръмър. В гласа ѝ имаше същото онова професионално спокойствие, което бе използвала при престрелката.

— Врагът е взел стената със сейфа на полковник Джонсън. Няма да е лесно да го отворят, но при достатъчно време и ресурси трябва да предположим, че ще успеят.

— Но те вече са проникнали в командната ви структура, нали? Всякаква деликатна информация, с която биха могли да се сдобият, вероятно вече я имат?

Холдън се досети още преди Фред да го изрече, но искаше да даде на вселената шанс да го опровергае. Да направи така, че най-лошото възможно нещо да не се е случило.

— Взели са пробата — каза Фред и го превърна в реалност. — Който и да е направил това, сега разполага с протомолекулата.