Игрите на Немезида

31. Алекс

— В добро настроение си — отбеляза Боби, когато Алекс седна срещу нея. Закуската ѝ се състоеше от овесена каша, протеинов пай, наденички и горещ сос. Косата ѝ, вързана на стегната конска опашка, бе мокра от пот, а бузите ѝ — зачервени от скорошната тренировка. Само като я гледаше, се чувстваше извън форма. Но тя бе права. Той наистина беше в добро настроение.

— Капитанът ще докара моето момиче на Луната.

— Твоето… момиче?

— „Роси“.

— А. Ясно — кимна тя. — За секунда си помислих… Да. Ще се радвам да видя пак Холдън. И Авасарала.

— Аз пък ще се радвам да съм на собствения си кораб — каза Алекс, като ръсеше пипер в чинията си с изкуствени яйца. — Да можем сега да си върнем и Еймъс и Наоми. Я чакай. Нещо лошо ли казах?

Сянката, преминала по лицето на Боби, изчезна и тя поклати глава.

— Нищо. Просто… Не знам. Завист, предполагам. Доста време не съм имала своя компания.

Тя бодна с вилица една от наденичките и плъзна очи по столовата, докато я дъвчеше. Яйцата на Алекс бяха белезникави и имаха вкус по-скоро на мая, отколкото на нещо излязло от пиле, и това носеше със себе си десетилетия от спомени.

— Когато си отново сред хора на действителна служба, ти е трудно да очакваш с нетърпение цивилния живот?

— Нещо такова.

— Нещата се променят — отбеляза Алекс.

— И не се връщат назад — довърши тя, цитирайки му собствените му думи.

Алекс си отчупи парче препечена филийка, пъхна го в устата си и заговори, докато дъвчеше:

— Още ли говорим за службата?

Боби се усмихна.

— Не, май че не. Още не ми го побира умът. Земята никога вече няма да е отново Земята. Не и каквато беше.

— Няма.

— Марс също — добави Боби. — Мисля си за племенника си. Умно хлапе. Искам да кажа, начетено. Не е излизало наистина по света, ако се изключи университетът и после тераформиращият проект. Това е целият му живот. Той бе един от първите ми познати, който наистина разбра какво означават чуждоземните колонии за всичко тук.

— Да. Това променя всичко — съгласи се Алекс.

— Освен как се справяме с него — каза тя, а после имитира зареждане на въображаема пушка и стрелба.

— Поразително е колко много сме успели да свършим, като се има предвид, че го вършим с възгордели се социални примати и еволюционно поведение от плейстоцена.

Боби се изкиска и той се зарадва да чуе този звук. Когато караше хората около себе си да се чувстват по-добре, това някак си разведряваше и него. Сякаш щом останалите от екипажа му бяха в настроение, нямаше начин нещата да са толкова зле. Разбираше недостатъка на тази логика: ако утешаването им утешаваше него, то може би утешаването му утешаваше тях и всички заедно можеха да забият кораба в някой астероид, докато се усмихват един на друг.

— Чух, че подкреплението пристигнало — каза Алекс.

— Да, ама това може и да не е толкова хубаво, колкото се надявахме — отвърна Боби с уста, пълна с наденица. — Говореха по въпроса на тренировката тази сутрин. Корабите от подкреплението трябва да навлизат в оперативен обсег някъде в този момент, но се носи слух, че екипажите им са съвсем млади и зелени. В смисъл, че им е първа мисия.

— Ама всичките ли? — учуди се Алекс.

— Всички добри екипажи са на Унгария да ни прикриват тила.

— Е, по-добре с нас да летят шепа тийнейджъри, отколкото само двете фрегати — отсъди Алекс. — Но ще ме извиняваш, надявах се кавалерията, която преваля хълма, да е малко по-опитна.

— Вероятно са казвали същото и за нас, когато сме започвали.

— Знаеш, че е така. В първата си мисия аз летях сам и за малко да изхвърля реактора по погрешка.

— Сериозно?

— Бях доста шашнат.

— Шашнат във военни мащаби, ясно — отбеляза Боби. — Е, да се надяваме, че пътуването до Луната ще е фасулска работа.

Алекс кимна и сръбна от кафето си.

— Мислиш ли, че ще стане така? Наистина ли мислиш, че всичко е свършило?

Мълчанието на Боби бе красноречив отговор.

До края на закуската разговаряха на не толкова деликатни теми: по какво се различават тренировките за пехотинците и флота и кои са по-добри; Алекс ѝ разказваше за Ил и бавната зона; гадаеха какво смята да прави Авасарала, щом закарат премиер-министъра на Луната. Всичко това бяха служебни приказки и Алекс ги намираше за леки и приятни. Не бе пътувал с нея от години, но беше хубаво да си приказват, да е до него. Можеше да си представи как в някой друг живот двамата са в един екипаж. Е, поне във войската. Не можеше да си я представи съвсем на влекач като „Кентърбъри“ и се чудеше какво би направил, за да я има на „Роси“. Част от това, което превръщаше „Росинант“ в дом, бе, че екипажът е толкова малък и имат толкова общо помежду си. Да живееш толкова дълго с една и съща шепа хора създаваше някаква интимност. Всеки друг, който се присъединеше към тях — дори да е компетентен, умен и сговорчив като Боби, — щеше да е принуден да се бори с това, а нищо не скапваше един екипаж по-бързо от човек, който се чувства чужд.

Още си мислеше за тези неща, дъвчейки предпоследния залък от така наречените яйца, и слушаше как Боби му разказва някаква история за свободно катерене на Марс, когато зазвучаха алармите.

— Всички по бойните станции — обяви спокойният, ясен глас сред воя. — Това не е тренировка.

Още преди да схване точно какво става, Алекс вече бе станал и вървеше към противоускорителната си койка. Боби бе до него. На излизане и двамата хвърлиха подносите за закуска и питейните си мехури в рециклатора, дългото им обучение бе набило в главите им, че всичко, което не е закрепено, е потенциален снаряд, ако векторът на кораба се смени прекалено рязко. Вибрацията на отбранителните оръдия вече ехтеше из палубите, но Алекс не можеше да си представи какво би могло да се приближи достатъчно за такава близка битка, без да го забележат. Алармите още ехтяха, когато стигнаха до коридора и един от пехотинците — казваше се сержант Парк — ги подбра.

— Няма време да се връщате в каютите си. Ей там има няколко свободни кресла, в които можем да ви сложим.

— Какво става? — попита Алекс, като подтичваше да не изостава.

— Корабите от подкреплението стрелят по нас — отвърна Парк.

— Какво? — възкликна Боби.

Парк не наруши крачка, отвори един люк към празна съвещателна зала и ги подкани да влязат. Алекс се отпусна в прегръдката на едно противоускорително кресло и се закопча със сръчност, породена от дълъг опит и дълбоко насадено обучение. Умът му препускаше.

— Някой е фалшифицирал военни опознавателни кодове? — попита той.

— Не, нашите кораби са — каза Парк, докато проверяваше коланите на Алекс.

— Тогава как…

— Надяваме се да им измъкнем отговора с бой, като му дойде времето, сър — отвърна Парк. Премина към креслото на Боби и провери и нейните колани, докато говореше. — Моля, останете в креслата си, докато не ви дадем сигнал, че е безопасно да станете. Не съм сигурен с какво си имаме работа, но очаквам, че нещата може да…

Корабът се люшна рязко и осите на креслата се завъртяха на четирийсет и пет градуса спрямо палубата. Парк политна и се стегна точно преди да се блъсне в стената.

— Парк! — извика Боби и посегна към опасалите я колани. — Докладвай!

— Останете в креслата! — извика пехотинецът някъде зад и под Алекс. Натискът на тягата накара Алекс да потъне дълбоко в гела. Една игла се заби в крака му, вкарвайки в кръвния му поток коктейл от медикаменти, който да намали риска от сърдечен удар. Боже, това бе по-сериозно, отколкото си мислеше.

— Парк! — повтори Боби, а после почна да сипе ругатни, когато пехотинецът излезе със залитане в коридора и ги остави. — Шибана работа. Много шибана работа.

— Можеш ли да се добереш до някакви данни? — извика Алекс, макар че бяха само на метър и половина един от друг. — Моят контролен панел е блокиран.

Чу дишането ѝ през далечните вибрации на оръдията и по-дълбокото боботене на изстреляни ракети.

— Не, Алекс. Показва ми екрана за изчакване.

Мощен стон премина през палубата и разтресе креслата, които пак се завъртяха. Който и да бе на руля, изцеждаше всичко от кораба. Освен характерните глухи трясъци на корабните оръдия имаше и други звуци, не толкова познати. Умът на Алекс ги превръщаше всичките в щети, нанесени от врага, и поне през част от времето бе сигурен, че е прав. Гърлото му бе стегнато, а коремът го болеше. Той все чакаше някой гаусов снаряд да пробие кораба и с всяка секунда, през която това не ставаше, му се струваше все по-вероятно да стане.

— Добре ли си? — попита Боби.

— Просто ми се иска да можех да видя какво се случва. Или да направя нещо. Не съм против да се бия, но мразя да съм пушечно месо.

Стомахът му се преобръщаше и за един дълъг момент той взе настъпилата безтегловност за гадене. Креслото му се измести наляво, а това на Боби в нейно дясно, така че двамата почти можеха да се виждат.

— Е — рече Боби. — Улучиха реактора.

— Аха. Та значи вие с Авасарала смятахте, че може би някой присвоява кораби и провизии на МКРФ?

— Сега изглеждаме много умни, нали?

Креслата се завъртяха пак, докато маневрените двигатели по корпуса на кораба се бореха с огромната инерция на стоманата и керамиката. Дудненето на отбранителните оръдия и трясъкът от изстрелването на ракетите образуваха груба фонова музика, но това, което привлече вниманието на Алекс, бе тишината.

— Лошите — каза той. — Спрели са да стрелят.

— Ха — възкликна Боби. Миг по-късно добави: — Значи са пристъпили към абордаж?

— И аз си мислех същото.

— Е, колко още искаш да останем в тези кресла, преди да отидем да си потърсим някакви оръжия?

— Пет минути?

— Съгласна — каза Боби и извади ръчния си терминал. — Ще пусна брояч.

На третата минута и двайсет и петата секунда вратата на съвещателната зала се отвори. През нея минаха трима пехотинци в леки брони и се облегнаха на рамката с автомати в ръце. Първият — слаболик мъж с белег, минаващ отстрани на носа му — излезе напред. На Алекс му хрумна, че щом лошите, които и да са те, имаха марсиански бойни кораби, то вероятно имаха и марсиански брони, но слаболикият мъж се закрепи на палубата.

— Господин Камал. Сержант Дрейпър. Аз съм лейтенант Де Хаан. Този кораб ще маневрира, така че трябва да сме внимателни, но се налага да дойдете с мен веднага.

— Разбрано, сър — отвърна Боби, разкопча коланите на креслото си и се оттласна към вратата. Алекс я следваше.

Пехотинците се движеха в безтегловността на коридорите с отработена ловкост, като се прикриваха взаимно; винаги имаше един готов за стрелба отзад, друг отпред, а Боби и Алекс бяха в центъра на групата. На два пъти корабът се раздвижи рязко насред скока на Алекс от една дръжка към друга. Първия път той се хвана за нещо друго, но втория отскочи от голата стена и се завъртя във въздуха, докато един от пехотинците не го хвана и издърпа на сигурно място. Едностранните звуци на битката първо се усилиха, после станаха по-далечни. Една преграда не се отвори, докладвайки, че от другата страна е вакуум, и се наложи да се връщат. Като в неспокоен сън, пътуването им сякаш продължаваше вечно и в същото време свърши почти веднага.

На мостика капитанът седеше препасана в креслото си, а премиер-министърът в това до нея. Наоколо членовете на екипажа бяха по местата си и си разменяха бързо информация. Алекс улови част от думите и умът му оформи картина на ситуацията, почти без да знае какво точно е чул. Главният реактор бе извън строя. Комуникационната система не бе в състояние да излъчва нито на общо предаване, нито по теснолъчева връзка. Имаше пробойни в корпуса до машинното, арсенала и кърмовия склад. Все още можеха да се изстрелват ракети, но насочващите системи не работеха. Никой не спомена двете фрегати, летящи с кораба, откакто главният ескорт се изтегли. Алекс предположи, че това означава, че са унищожени.

— Подложени сме на атака и ни вземат на абордаж — обяви капитанът със забележително спокоен глас. — Първоначалният ескорт в момента също се намира под мощна атака и няма да може да ни се притече на помощ. Излъчихме зов за помощ по широка честота, но изглежда крайно невероятно някой да стигне дотук навреме, за да повлияе на изхода от битката. Готвим се да окажем свиреп отпор, но ако не сме в състояние да осигурим безопасността ви, може да се наложи да се евакуирате.

— Насред разгорещена битка? — попита Алекс.

— Не е оптималният вариант — съгласи се капитанът. — Но с цялото ми уважение, първата ми отговорност е сигурността на премиер-министъра.

— Разбира се, капитане — каза Боби в същия момент, в който Алекс произнесе:

— Това звучи малко зловещо.

Капитанът ги пренебрегна и двамата.

— Имаме приготвени шест спасителни капсули. По протокол трябва да дадем на всеки от вас въоръжен ескорт в капсулата и да ги изстреляме едновременно с надеждата да разделим вниманието на врага и да ви дадем най-добрия възможен шанс да ви пропуснат.

— Скапан план — заяви Алекс на капитана, после се обърна към премиер-министъра. — Знаете, че това е скапан план, нали, сър?

Смит кимна. Лицето му бе зачервено и тънък слой пот лъщеше по врата и челюстите му, полепнал към кожата от повърхностното напрежение.

— Да — съгласи се Боби. — Капсулите нямат ъпстейнов двигател. Ще ни пуснете навън, за да ни застрелят. А ние имаме състезателна яхта тук. „Рейзърбек“ е създаден за високи скорости.

Капитанът вдигна ръка, за да поиска тишина.

— Какво се канех да кажа? Можем да конфискуваме „Рейзърбек“ за премиер-министъра, да му назначим пилот и охрана, но това пак ще означава да пусна двама цивилни в месомелачката.

— Защо, по дяволите, ще го правите? — прекъсна я Боби. — Тук имаме пилот и охрана. Нали? Можем да сложим премиер-министъра Смит в койката, а ние да заемем креслата. Алекс има по-голям опит в пилотирането на този кораб от всеки от вас, а — с цялото ми уважение към лейтенант Де Хаан — аз мога да стрелям не по-зле от всеки, с когото разполагате. Ще е трудно, но е напълно възможно.

— Натам клонях, да — рече капитанът и в гласа ѝ се долови раздразнение. — Освен това премиер-министърът даде ясно да се разбере, че присъствието на сержант Дрейпър на Луната е нужно по политически причини, така че…

— Те казаха „да“, капитан Чаудхари — сопна се премиерът. — Приемете „да“ за отговор.

— Лейтенант? — обади се Боби. — Ако ще съм охрана по време на тази мисия, наистина бих искала да имам оръжие.

Слаболикият мъж се усмихна, очите му блестяха студено.

— Мога да уредя това, сержант. Капитане?

Капитанът кимна отсечено и лейтенант Де Хаан се изстреля към асансьора, следван по петите от Боби. Сърцето на Алекс биеше учестено, но страхът бе притъпен от растящо въодушевление. Да, имаше опасност да загуби живота си. Да, неизвестен враг ги бе обкръжил и вероятно се канеше да щурмува самия кораб. Но той щеше да полети отново в битка и някаква незряла детска част от душата му нямаше търпение това да стане.

— Ще използваме отбранителните си оръдия да ви прикриваме, докато можем — каза капитанът, а Алекс я прекъсна пак.

— Няма да е достатъчно. Ако ще летим чак до Земята… вероятно можем да надбягаме вражеските кораби, но ракетите им няма нужда да се тревожат, че някой в тях ще бъде смачкан от тягата. И не е като там да има зад какво да се скрием.

— Ще трябва да измислите нещо — отвърна капитанът.

— Добре — кимна Алекс. — Настройте група ракети на честотата на комуникационния лазер на „Рейзърбек“. Изстреляйте колкото можете, заедно с нас, като потегляме, и Боби ще може да използва нашия лазер, за да ги насочва. Ще надбягаме корабите им и ще свалим ракетите им. Освен ако от тук до Луната не ни чака някой или не ни свършат ракетите, би трябвало да сме добре.

Пропусна да добави: „Стига да не ни гръмнат в секундата, щом излетим“.

Капитанът премигна и хвърли поглед към премиер-министъра. В очите на политика имаше въпрос. Капитан Чаудхари сви рамене.

— Това е нелоша идея.

— Искате да кажете…

— Не — каза капитанът, — би могло… би могло да се получи.

— Капитане! — разнесе се глас зад тях. — Имаме потвърждение за вражески контакт на палуби седем и тринайсет. Разрешавате ли употреба на тежки оръжия?

— Разрешавам — отвърна капитанът, после се обърна към Алекс. — Мисля, че сега е моментът да тръгвате, господин Камал.

— Благодаря, капитане — каза Алекс. — Ще направя всичко, за да се получи.

Премиерът откопча колана си и се издигна над креслото, докато един от двамата останали пехотинци не го хвана и не му помогна да се ориентира. Премиер-министърът и капитанът си стиснаха ръцете и точно тогава друг глас ги прекъсна.

— Капитане, получаваме съобщение от нападателите. От „Пела“.

— Командният им кораб — обясни премиер-министърът на Алекс.

— Нови искания за капитулация ли? — попита капитанът.

— Не, сър. Предаването е открито, не теснолъчево. То е… уф, мамка му.

— Пуснете ми го, господин Чоу — нареди капитанът. — От началото.

Чу се щракване на аудиоканал. Силен статичен шум, който изчезна, а после се появи пак. Някой изпъшка и това прозвуча като болка. Когато гласът най-сетне се разнесе, бе съсредоточен и сериозен. И подейства на Алекс като ритник в корема.

— Ако приемате това, моля, предайте го нататък. Тук е Наоми Нагата от „Росинант“…