11. Алекс

Три дни след като бе видял Талиса — за последен път, както трябваше да приеме сега, — а после бе отишъл да хапне с Боби Дрейпър, Алекс разбра, че е време да си тръгва. Беше вечерял с роднините си и с няколко близки приятели; бе видял как се е променил родният му град и как не е. И още веднъж се бе убедил, че понякога счупеното не може да се поправи. По-добре от това нямаше да стане.

Но преди да си тръгне, щеше да разочарова още един човек.

Експресното метро до Лондрес Нова бучеше тихо, рекламите над седалките обещаваха да подобрят живота на пътниците по сто различни начина: технически сертификати, по-хубаво бельо, избелване на зъбите. Софтуерът за лицево разпознаване сякаш не знаеше какво да му предложи. Никоя от рекламите не успяваше да го заинтригува. Най-близкото попадение бе една със слаб адвокат в маслиненозелен костюм, който предлагаше да помогне на хората да намерят транспорт до новите системи оттатък Пръстена. „Започнете нов живот в далечните колонии! Ние можем да ви помогнем!“

Срещу него едно около седемнайсетгодишно момче се взираше кротко в нищото с полупритворени очи, на границата между скуката и съня. Когато Алекс бе на неговата възраст, обмисляше дали да се запише във флота, или да кандидатства в университет. Излизаше с Кери Тротуайн, макар че г-н Тротуайн бе религиозен фанатик, който го мразеше, задето не принадлежи към правилната секта. А нощите си прекарваше в игра на бойни симулатори с Амал Шах и Корол Надкарни.

Това момче срещу него вървеше по същите коридори, по които и той навремето, ядеше в някои от същите ресторанти, мислеше за секс вероятно горе-долу по същия начин, но въпреки това живееше в различна вселена. Алекс се опита да си представи какво ли би било, ако към вариантите му на седемнайсетгодишна възраст се добави и пътуване до непозната планета. Дали пак щеше да се запише във флота? Дали щеше да срещне Талиса?

Мек механичен глас обяви, че пристигат на Атерполския терминал. Очите на момчето се отвориха, то се разсъни и хвърли недоверчив поглед към Алекс. Намаляването на скоростта притисна гърба на Алекс и го накара да се почувства почти като под тяга. Почти, но не съвсем.

Атерпол бе центърът на Лондрес Нова, единствената станция с връзки към всички квартали на града. Сводестите тавани се извиваха над общите зони, външните врати по стените бяха двойно запечатани, за да предотвратят изтичане на въздух към празните тунели. Самият терминал бе отворен към просторен обществен парк с истински дървета, растящи от пръстта в изкуствения здрач. Покрай виещите се алеи бяха пръснати пейки, направени да изглеждат като от дърво и желязо, а едно езерце изпълваше въздуха с дъх на водорасли и влага. Успокоителният шепот на бриза от въздушните рециклатори проникваше навсякъде като неспирна и вечна молитва. По стените се издигаха прозорци, от които бликаше светлина или пък не. Стаите, които Алекс виждаше над себе си, докато вървеше, бяха офиси и апартаменти, ресторанти и халета.

Той прекоси парка и стигна до портите в най-далечния край, където тунелите на местното метро водеха към другите квартали. Инис Шалоу, където живееше Боби, нямаше най-добрата репутация. Но дори най-лошото, което Марс можеше да предложи, не бе толкова лошо като съмнителен сектор на станция Церера, пък и така или иначе, за да нападне някой Боби, трябваше или да е самоубиец, или да има армия зад гърба си.

В метростанцията на Инис Шалоу Алекс облече куртката си и тръгна пеш. Имаше коли под наем, а едно момиче на не повече от четиринайсет с очукана рикша викаше от ъгъла. Разстоянието обаче бе късо, а Алекс се ужасяваше от разговора, който го чакаше в края му.

* * *

Беше извървял същия път преди три дни, когато още го болеше от несполучливата среща с Тали, като следваше упътванията на ръчния си терминал към квартирата на Боби. Не бе виждал бившата пехотинка от онази нощ на Луната, когато Пръстенът се бе надигнал от развалините на Венера и бе полетял към далечния край на системата, и очакваше с нетърпение всичко, което би могло да го разсее от случилото се до този момент от деня.

Боби живееше в много приятен страничен коридор със собствена ивица зеленина по средата и осветление, направено да изглежда като лампи от ковано желязо от нечия представа за Лондон през 19-ти век. Наложи му се да изчака едва няколко секунди пред вратата ѝ, преди тя да се отвори.

Боби Дрейпър бе едра жена и макар че през годините цивилен живот мускулите ѝ бяха загубили малко от очертанията си, излъчваше компетентност и сила, както огънят излъчва топлина. Всеки път, щом я видеше, той си спомняше за един епизод от древната история — как самоанците, въоръжени с копия и камъни, изтласкали носещите пушки испански конкистадори в морето. Боби бе жена, която караше тази битка да изглежда правдоподобно.

— Алекс! Влизай. Съжалявам, че е разхвърляно.

— Не е по-зле от каютата ми в края на дълъг рейс.

Дневната бе по-просторна от командния център на „Роси“ и обзаведена в оттенъци на керемидено и сиво, които не би трябвало да си отиват, но се съчетаваха добре. Масата за хранене не можеше да побере повече от четирима, но до нея имаше само два стола. През една арка срещу входната врата се виждаше стенен монитор, нагласен да предава бавно движещи се цветни пръски, сякаш някой е анимирал водните лилии на Моне. Там, където в повечето квартири би имало диван, мястото бе заето от тренировъчна машина и стойка с хромирани гири до нея. Едно спирално стълбище в ъгъла водеше нагоре и надолу, а ламинираните бамбукови стъпала сияеха топло в светлината.

— Гъзарско местенце — подхвърли Алекс.

Боби хвърли почти извинителен поглед към апартамента си.

— По-голям е, отколкото ми трябва. Много по-голям. Но мислех, че просторът ще ми хареса. Да има къде да се изтегна.

— Мислела си?

Тя сви рамене.

— По-голям е, отколкото ми трябва.

Боби облече кафяво кожено яке, което изглеждаше професионално и смаляваше широките ѝ плещи, и го заведе в един рибен ресторант, където им сервираха нарязана пъстърва в черен сос, една от най-хубавите, които Алекс някога бе ял. Бирата бе местна и я сервираха студена. През тези два часа жилещият глас на Талиса и отвращението му от самия себе си загубиха остротата си, макар и да не изчезнаха съвсем. Боби му разказа истории от работата си в службата за подпомагане на ветерани. За една жена, която дошла да потърси психиатрична помощ за сина си, който не спирал да играе на конзолни игри, откакто се уволнил. Боби се свързала с първия сержант на момчето и сега то имаше работа в корабостроителницата. Или за случая, когато един мъж дошъл с твърдението, че сексиграчката, натикана в задника му, е свързана със службата. Когато Боби се засмя, Алекс ѝ пригласяше.

Постепенно и той започна да се включва. Разказа ѝ как е от другата страна на Пръстена. Какво е да гледаш Ил или Нова Тера, или както там, по дяволите, я наричаха, обхваната от гърчовете си. Какво е да пътуваш назад със затворник, което пък насочи разговора към първия път, когато превозваха затворник — Клариса Мао, дъщеря на Жул-Пиер и сестра на първия преносител на протомолекулата, — и как я карат напоследък Холдън, Еймъс и Наоми.

Тъкмо тогава го връхлетя болката. Носталгията по екипажа му и техния кораб. Той се наслаждаваше на остроумието на Боби и ненатрапчивата ѝ физическа компания, но онова, което наистина искаше — тогава, а и в последвалите дни, — бе да се върне на „Росинант“. Ето защо краят на разговора им бе толкова неловък за него.

— Между другото, Алекс — вметна Боби и опитът ѝ да накара думите да прозвучат също толкова небрежно и дружески като всичко казано преди това моментално го постави нащрек, — поддържаш ли още връзки с някого във военната корабостроителница?

— Ами, да, познавам няколко души, които още служат в Хеката.

— Чудех се дали не би могъл да ми направиш малка услуга.

— Разбира се — отвърна Алекс. И част от секундата по-късно добави: — Каква?

— Имам нещо като хоби — каза тя и доби някак притеснен вид. — Това е… неофициално.

— За Авасарала ли е?

— Нещо такова. Последния път, когато беше тук, вечеряхме заедно и някои от нещата, които каза, ме накараха да се замисля. Сега, с отварянето на тези нови светове, стават големи промени. Стратегии се пренагласят. Такива ми ти работи. А един от най-големите ресурси на Марс — едно от нещата, за които ще има пазар — е военният флот.

— Не разбирам — каза Алекс и се облегна назад. — Имаш предвид нещо като наемническа работа?

— Имам предвид, че изчезват разни неща. Черен пазар. През последните няколко години преживяхме две доста сериозни войни. Доста кораби отидоха за скрап. На някои май съвсем им загубихме дирите. И флотата е пръсната доста нарядко. Не знам колко енергия хвърлят в момента за издирване на липсващо имущество. Нали знаеш, че имаше нападение срещу корабостроителниците на Калипсо?

— Да, гледах нещо за това.

— Ами, ето ти красноречив пример. Става голям инцидент и първата реакция е да се разбере кой стои зад него и да се възстановят защитите.

— Естествено — кимна Алекс. — Така и трябва да бъде, нали?

— А да се открие какво точно е било загубено при атаката си стои в нечий списък, но не на челните места. При всички тези гадости, дето стават, може и никога да не стигнем до него. И май всички знаят, че е така, макар и да не го споменават.

Алекс отпи, остави бутилката и избърса уста с опакото на ръката си.

— Значи, ако има спекулант в базата, може да се възползва от случая да задигне част от оцелялото оборудване, да го продаде на черния пазар и да го впише към загубите.

— Точно така. Искам да кажа, това винаги го има в известна степен, но точно в момента, когато всичко е в хаос и нещата стават все по-шашави…

— И когато Марс губи много хора, които заминават с корабите на колонистите…

— Да, и това също — съгласи се Боби. Изражението ѝ стана сурово. Алекс се приведе напред, опрял лакти на масата. Миризмата на пъстърва и черен сос още витаеше във въздуха, макар че чиниите вече бяха отнесени. На екрана в предната част на ресторанта някаква млада жена в пародия на бизнес костюм танцуваше на компютърно генерирана попмелодия. Алекс не можеше да познае езика; при определена скорост всички езици звучаха еднакво безсмислено.

— Казваш ми, че разследваш източниците на черния пазар за военно оборудване, което изтича от Марс?

— Оръжия — започна да изброява Боби. — Медицински материали. Муниции. Енергийни брони. Дори кораби.

— И го правиш сама, ей така за забавление, заради нещо, което Авасарала ти е казала.

— Ами, в известен смисъл работя за нея.

Алекс се засмя.

— Почти се страхувам да ти обърна внимание, но ти започна с думите, че имаш нужда от услуга. Не си ми казала още каква е услугата.

— Много от хората в Хеката не искат да говорят с мен. Аз съм пехотинец, те са от флота. Знаеш как е. Ти обаче ги познаваш, а и дори да не ги познаваш, си един от тях — каквато аз никога няма да стана в този живот. Та чудех се, дали не би могъл, като услуга, да ми помогнеш да поровя малко.

Тогава Алекс кимна, но това, което каза, беше:

— Нека да си помисля.

И ето че сега, защото това бе Боби и защото той изпитваше нужда нещо в живота му наистина да приключи окончателно, Алекс отиваше да я види за един последен път и да ѝ каже, че отговорът е „не“. Имаше кораб, при който трябваше да се върне. Ако можеше да направи нещо за нея оттам, с удоволствие би ѝ помогнал. Но първият му приоритет бе да се махне от Марс и да не идва повече тук.

* * *

Стигна до началото на коридора ѝ. Железните фенери грееха, създавайки илюзия за улица на Земята преди векове. Отзвук от едно място, където нито той, нито Боби бяха ходили, и въпреки това бе приятно и успокоително. Той вървеше бавно и се вслушваше в тихото бръмчене на рециклаторите, сякаш можеше да долови току зад тях шепота на течащата Темза.

Някъде наблизо извика мъж — единичен, кратък вик. В края на краищата това бе Инис Шалоу. Алекс ускори малко крачка. Пред вратата на Боби спря.

Тя беше затворена, но не плътно. На мястото, където резето среща рамката, имаше черно петно, идеално кръгло и вдлъбнато в панела. Тънка резка светлина по края на вратата показваше къде рамката е била огъната и керамиката се е пръснала. Мъжкият глас прозвуча отново, тихо мърморене, което се усили и завърши сопнато. Идеше от квартирата на Боби.

Сърцето на Алекс биеше три пъти по-бързо от обичайното, когато извади ръчния си терминал и чукна бързо и тихо по линка на местната система за връзка със спешните служби. Въведе сигнал за тревога и потвърждение, но не попълни формата за детайли. Нямаше време. Застана пред вратата, свил ръце в юмруци, и повече от всичко на света му се искаше Еймъс също да бе тук.

Блъсна я и нахълта вътре.

Боби беше до масата, седнала на един от двата стола. Ръцете ѝ бяха зад гърба. Краката ѝ бяха протегнати напред, прекалено дълги за този стол. По устата и отстрани на врата ѝ имаше кръв. Мъж в сив комбинезон бе насочил пистолет към тила ѝ.

Други двама мъже, облечени в същите сиви дрехи, се завъртяха към Алекс. И двамата държаха автоматични пистолети. Четвърти, в пепеляв костюм и яркосиня риза, се обърна към Алекс, а на лицето му се смесваха изненада и раздразнение. Щом го видя, очите му се разшириха.

— Мамка ти! — изпсува мъжът с костюма и ругатнята почти се изгуби сред трясъка на чупещо се дърво. Боби се бе раздвижила по-бързо, отколкото Алекс можеше да проследи — с едно движение на раменете направи на трески стола, към който бе вързана, и сграбчи мъжа зад гърба си за китката. Той изкрещя и с ръката му се случи нещо гадно.

Единият от другите загърмя бясно и трясъците проглушиха ушите на Алекс. Той се втурна с рев напред и се вряза в мъжа с костюма. Двамата политнаха назад. Коляното на онзи се заби в слабините на Алекс и светът избухна в ослепителна болка. Алекс се свлече на колене, като се мъчеше да удържи мъжа за сакото. Пистолетите продължаваха да гърмят и въздухът се изпълни с мирис на изгорял барут.

Мъжът с костюма бръкна в някакъв кобур под мишницата си и Алекс го сграбчи за китката. Имаше чувството, че държи бетон. В ръката на мъжа се появи пистолет. Някой извика и гърмежът на оръжията се смени с див животински рев. Алекс се издърпа напред, а болката в тестисите му намаля до просто смазваща. Захапа здравата китка, впивайки зъби в копринения ръкав, и стискаше, докато резците му се срещнаха. Мъжът с костюма дори не извика, просто стовари другата си ръка в слепоочието му.

Всичко стана малко по-тихо, малко по-далечно. Алекс усети как хватката му върху ръката на мъжа се изплъзва, почувства, че пада назад и тупва тежко върху опашната си кост. Почувства болка, но смътна. Мъжът с костюма вдигна пистолета към него. Дулото изглеждаше огромно като пещера.

„О — помисли си Алекс, — значи така ще умра.“

Главата на мъжа се килна рязко напред и той се свлече. А после пред него застана Боби, стиснала в едната си ръка шесткилограмова гира. По хрома имаше кръв и нещо като коса. Никой вече не стреляше.

— Здрасти — изхъхри Алекс.

— Добре ли си? — попита Боби и приседна до него. Един от стрелците мина със залитане покрай нея, гушнал ръка към тялото си, и изхвръкна през вратата. Тя не го подгони.

— Малко ме боли — призна Алекс, после се претърколи настрани и повърна.

— Всичко е наред — увери го Боби. — Справи се много добре.

— Отдавна не съм участвал в ръкопашен бой. Вероятно щях да се справя по-добре, ако имах малко практика.

— Е, все пак те бяха четирима с пистолети, а ние бяхме двама невъоръжени. При това положение се справихме доста прилично.

Тя издиша дълбоко и главата ѝ клюмна. Алекс се надигна да седне.

— Добре ли си?

— Поех един-два куршума — каза тя. — Наболява ме.

— Мамка му. Ти си ранена?

— Да. След минутка ще отида до конзолата ей там и ще повикам бърза помощ, преди да съм се замаяла от загуба на кръв.

— Аз вече го направих — каза Алекс. — Преди да вляза.

— Добро планиране.

— Не съм сигурен, че планирането има нещо общо — каза Алекс. После добави: — Боби? Остани с мен.

— Тук съм — измънка тя сънливо. — Добре съм.

В далечината Алекс чу усилващия се вой на сирените. Приближаваха се. За един дълъг момент той си помисли, че палубата се тресе, после осъзна, че просто тялото му трепери. Встрани един от стрелците лежеше до стената на стаята. Вратът му бе изкривен под странен ъгъл, а на гърдите му засъхваше кръв. Но не кървеше. Значи бе мъртъв. Мъжът с костюма кашляше и се давеше. Сирените се усилиха. Вече се чуваха и гласове. Някаква жена се идентифицираше като полицай и ги предупреждаваше, че влизат хора.

— Идвах да ти кажа — рече Алекс. — Че ще остана. Ще ти помогна.

— Благодаря.

— Заради оная работа с черния пазар е, нали? — попита Алекс. — Предполагам, че си задавала правилните въпроси.

Боби успя да се усмихне. Като я гледаше сега, той осъзна, че по ризата ѝ има много кръв.

— Не знам — отвърна тя. — Те ме питаха само за теб.

Загрузка...