Игрите на Немезида

47. Наоми

Напускането на шлюза за последен път бе най-мирното нещо, което Наоми можеше да си представи. Веднага щом излезе през външната врата, слънцето и звездите спряха вихреното си въртене, от което ѝ се гадеше. Тя бе поела по своята допирателна от въртящия се кръг на живота и сега пътят ѝ представляваше права линия. Е, всъщност не допирателна. Секуща, която бе обречена отново да се пресече с пътя на кораба, но може би не в нейния живот.

За момент си позволи да се наслади на свободното реене. Слънцето биеше по гърба ѝ, светлината бликаше покрай нея, докато тя хвърляше сянка върху цели звезди, галактики. Чувството за въртене отслабна малко и тя се зачуди къде ли е Алекс сред всички тези звезди. Спомни си да започне да брои. Хиляда и… колко време вече беше навън? Седем? Осем? Е, нищо не пречеше да приеме най-лошия вариант. Хиляда и трийсет. Че защо не? Тя вдигна ръце над главата си. „Опасност.“ После „Не се приближавайте“. После „Риск от експлозия“. Имаше чувството, че се опитва да предупреди звездите. Млечния път. „Не идвайте тук. Стойте надалеч. Тук има хора, а на тях не можете да им вярвате.“

Протягаше се с всяко движение, освобождавайки всичко от себе си. Би трябвало да е уплашена, но не беше. Отиваше към смъртта си и това бе кофти. Би искала да живее вечно. Да види пак Джим. И Алекс. И Еймъс. Би искала да каже на Джим всички неща, които толкова дълго внимаваше да не му казва. Хиляда и шейсет. Време е да смени знаците си. Още четири минути. Четири минути и цял един живот.

Някъде там Филип беше с баща си, както от години насам. Още от бебе. И Син, бедният Син, вече толкова мъртъв, колкото щеше да е и тя, защото я бе видял в шлюза и си бе помислил, че като я спре, ще я спаси. Бе мислил, че животът ѝ с Марко си струва да се живее. Тя се зачуди какво ли щеше да стане, ако беше останала. Ако „Чецемока“ бе отлетял без нея. Дали Джим щеше да задейства бомбата? Налагаше се да мисли, че би го сторил. Той не беше човек, който обуздава лесно любопитството си. Звездите потрепериха, размазаха се. Тя плачеше. „Опасност. Не се приближавайте. Риск от експлозия.“

Ако скафандърът бе захранен с енергия, щеше да пищи предупреждения срещу нея. Сега тя почти се радваше, че не е. Още дори не се бе замаяла. Беше виждала как хора губят съзнание. Докато филтрите ѝ за въглероден диоксид работеха, това щеше да е мирен начин да си отиде. Без задушаване, без паника. Само моментна дезориентация, а после кротка загуба на съзнание. Ето я тук след толкова много години, как се изхвърля през още един въздушен шлюз. Още помнеше първия път, навремето на Церера. Онзи шлюз бе вграден в пода, разбира се, но тя още можеше да си спомни чувството за натиск върху пръстите ѝ, когато му нареди да се отвори, вярвайки, че това ще означава собствената ѝ смърт. И дори тогава не искаше да умира. Просто искаше да се свърши. Да се освободи от всичко. От болката и от чувството за вина. И от усещането, че е уловена в капан. Може би щеше да е в състояние да понесе останалото, но не и чувството, че е уловена.

Сегашната смърт изобщо не бе такава. Сега тя се хвърляше пред куршума, за да спаси приятелите си. Семейството си. Семейството, което си бе избрала. Семейството, съставено от хора, които бяха рискували живота си за нея. Искаше ѝ се Син да се бе запознал с Джим. Да бе разбрал колко се е променила от онова момиче, което познаваше навремето на Церера. Колко далеч беше от Кокалчето.

Тя не бе религиозна, но познава доста религиозни хора. „Риск от експлозия. Малко въздух. Три минути.“ Зачуди се дали те биха си помислили, че това, което прави сега, е грях. Да се предава на пустотата с надеждата, че Алекс ще я види, ще разбере, ще се спаси.

И нея. Хубаво би било някак си да намери начин да спаси и нея. Или Джим да се спусне изведнъж от звездите и да я грабне. Тя се изкиска. Господ ѝ бе свидетел, че той би се опитал. Все напираше да бъде герой, нейният Джим. Сега щеше да разбере как се е чувствала тя във всички онези случаи, когато той вирваше брадичка и се втурваше на почти сигурна смърт, защото така бе правилно. Жалко, че нямаше да е тук, за да му го изтъкне. Той може би нямаше да го схване сам. Или пък щеше. Беше се променил с годините и нямаше връщане назад.

„Опасност. Не се приближавайте. Риск от експлозия.“ Отново бе загубила сметката. Две минути? Една? Не знаеше. Откри, че си тананика мелодия, която бе чувала като дете. Не знаеше думите. Можеше дори да не са на никой от познатите ѝ езици. Нямаше значение. Радваше се на компанията на песента. Беше благодарна. Нещо повече, бе благодарна, че няма да умре, обзета от гадене. „Ами, хубаво. Каквото ми е писано, такова. В живота ми не липсваха съжаления, но няма нито едно, с което да не мога да живея. С което да не мога да умра.“

„И все пак — обърна се тя към вселената, — ако не е проблем, не бих отказала още малко.“

Нещо се мярна от лявата ѝ страна, долетяло иззад нея. Голямо и метално, и блестящо ярко на слънчевата светлина. Приличаше на ракета, която сочеше назад към слънцето, докато се отдалечаваше. Двигателят ѝ не работеше. Това изглеждаше странно и някак произволно. Тя се зачуди дали…

Ударът се стовари по средата на гърба ѝ, силен като атака. Една ръка се уви около рамото ѝ и един крак около кръста ѝ, приклещвайки я неподвижно. Тя инстинктивно се загърчи в опит да се измъкне, но който и да бе човекът, я държеше здраво. Не можеше да се откопчи. Усети как онзи бърника по скафандъра ѝ. Нещо твърдо и метално се притисна към бедрото ѝ, където се свързваха кислородните бутилки.

Ушите ѝ изпукаха и налягането в скафандъра внезапно се промени. Чиста, леко стипчива миризма изпълни носа ѝ. Нова бутилка. Тя едва не се засмя. Държаха я в спасителна хватка. Новодошлият направи още нещо, което тя не разбра съвсем, а после закачи въже към кръста ѝ и я пусна. Когато се завъртяха заедно, лице в лице, новодошлият хвана шлема на Наоми и притисна своя към него.

— Боби? — възкликна Наоми.

— Здрасти — ухили се бившата марсианска пехотинка. Звукът се предаваше контактно от единия скафандър на другия и това караше гласа ѝ да звучи ужасно далечен като за човек, който държи Наоми в ръцете си. — Очаквала ли си да се срещнем тук?

— Бих казала, че много се радвам да те видя — извика в отговор Наоми, — но това ми изглежда странно недостатъчно. Корабът! Настроен е да дестабилизира бутилката, ако друг кораб задейства алармата за близост.

Боби се намръщи и кимна. Наоми видя как устата на жената мърда, докато предаваше информацията на някого. На Алекс. Гледаше как Боби слуша нещо, което самата тя не можеше да чуе. Пехотинката изглеждаше по-стара от последния път, когато я бе видяла. Но беше красива. Боби каза още нещо в микрофона си, после притисна пак стъклата на шлемовете им.

— Ще ни пораздвижа — извика тя. — Трябва да насочим крака към слънцето. Скрито-покрито. Поемаме по-малко топлина, ясно?

Наоми преливаше от въпроси, които нямаха нужда от отговори.

— Добре — съгласи се тя.

— Нуждаеш ли се от спешна медицинска помощ?

— Вероятно. Беше наистина тежък ден.

— Много смешно — извика Боби с глас, който показваше, че не е никак смешно. — Нуждаеш ли се от спешна медицинска помощ?

— Не. Не мисля.

— Добре. Увий ръце около раменете ми и се дръж здраво. — Боби се дръпна няколко сантиметра назад и ѝ показа как да хване предмишниците си. Наоми направи поясния жест за „Видях и разбрах“. Няколко секунди по-късно маневрените двигатели на бронята на Боби заработиха и теглото на Наоми се върна. Изпита чувството, че я вдигат, че я носят към звездите. Ярката като слънце реактивна струя на „Чецемока“ ги подмина и в сравнение с нея тъмният корпус на кораба изглеждаше миниатюрен. Отдалечи се към слънцето и бавно, в течение на дълги, вечни минути, изчезна под тях.

Не се поместиха в скутера. Не съвсем. Той бе направен за един, може би двама, а те бяха четирима, единият в бойна броня. Въздухът бе горещ и задушен, а рециклаторите започваха да дават предупреждения и грешки. Алекс бе изключил реактора и бе минал на акумулатори, за да не генерират толкова топлина.

— Всъщност, можем да включим тягата — обясни Алекс, — само че хора идват към нас от две посоки, а имаме два пъти по-малко противоускорителни кресла, отколкото пътници.

Той седеше в едното кресло отпред на скутера. Боби бе свита до осакатената палуба, където някога е имало друго кресло. Вратата на каютата бе отворена и премиер-министърът на Марс плуваше там в лекьосан потник. Това караше мястото да изглежда като сън. Самата Наоми се рееше близо до тавана. Алекс бе настроил стенните екрани да показват картина отвън, но тя изглеждаше съвсем не толкова ярка, колкото на живо. Не можеше да я заблуди.

„Чецемока“ се намираше под тях: въртяща се черна точка на фона на ослепително бялото слънце. Наоми го зърваше от време на време долу, близо до пода, където екранът свършваше. Освен това Алекс бе накарал системата на „Рейзърбек“ да отбележи приближаващите се ескортни кораби на ООН и, в синьо, „Росинант“.

— Та така — поде Алекс. — Старши. Ти си… ъъъ. Тук навън. Това бе малко неочаквано.

— Аз също не мислех, че ще те видя пак, Алекс — призна Наоми. Чувстваше кръвта във вените си някак странно. Едновременно мудна и пъргава. Освен това ѝ бе трудно да фокусира очите си. Ръцете ѝ обаче вече не бяха толкова подути. Часовете работа между обшивките вероятно бяха изтласкали всичката допълнителна течност където ѝ беше мястото. Нещо такова. Цялото тяло я болеше и тя продължаваше да открива колко силно е било гаденето ѝ, докато още и още негови слоеве, за които не бе подозирала, се смъкваха от нея. Двайсетсекундното ѝ слънчево изгаряне от скока от „Пела“ бе подуто и чувствително на допир, но нямаше мехури. Щеше да се обели, щом заздравее достатъчно. Когато бяха стигнали до „Рейзърбек“ и запечатаха кораба, тя изпи цял литър вода, а още не ѝ се пикаеше. Главоболието, предизвикано от дехидратацията, започваше да я отпуска. Боби ѝ бе предложила от своите болкоуспокояващи, но нещо в Наоми се противеше на идеята да причинява още неща на тялото си, преди да е минала през лазарет.

Осъзна, че е загубила съзнание, когато се свести. Боби и премиер-министърът говореха за хубави ресторанти за спагети в големите квартали на Лондрес Нова. Въздухът бе гъст, спарен и миришеше на тела. Тя се потеше в боклучавия си скафандър. На синята точка на „Росинант“ ѝ бе поникнал ореол, двигателят му сочеше към тях, докато той забавяше, за да се изравни с техния курс.

В крайчеца на зрението ѝ трепна някаква чернота и изчезна.

— Алекс — изхриптя тя, а после се закашля толкова силно и продължително, че Боби трябваше да я хване. Когато дробовете ѝ се поизчистиха, опита пак. — Алекс. Можеш ли да пожертваш някоя и друга от онези ракети?

— Зависи, старши — отвърна пилотът. — Какво искаш да направя с тях?

— Унищожи онзи кораб — каза Наоми.

— Всичко е наред — успокои я Алекс. — Предупредихме всички, че е миниран. Никой няма да…

— Не заради това. Просто му е време да си върви.

„Защото се опитах да го дам на сина си вместо детство. Защото похарчих собствени пари да го купя, а той се превърна в капан за мен и хората, които обичам. Защото всичко свързано с този кораб беше грешка.“

— Хм. Май е регистриран на името на някаква Кооперация за намаляване на риска „Едуард Слайт“. Те няма ли да възразят, ако запратим пиленцето им в слънцето?

— Всичко ще е наред — увери го Наоми.

Премиер-министърът вдигна пръст.

— Струва ми се, че…

— Ракетите са на път — прекъсна го Алекс, после се усмихна извинително. — Ти си глава на моето правителство, Нейт, но тя ми е старши офицер.

— Нейт? — учуди се Наоми. — Вече на малки имена ли сте?

— Недей да ревнуваш — каза Алекс и изкара един прозорец на екрана. На фона на слънцето корабът изглеждаше нищожен. Мъничко петънце мрак, въртящо се под тях като муха. После изчезна.

„Извинявай, Филип“, помисли си тя.

Обърна глава към приближаващия се „Росинант“. Вече бе по-близо.