Игрите на Немезида

19. Наоми

Бирата беше варена в казан: ароматна и пенлива, с лек гъбичен послевкус, тъй като хмелът бе смесен с изкуствено създадени гъби. Карал печеше на котлона куса: тънки безквасни питки с много брашнена запръжка и лук. Син, Наоми и един нов човек на име Мирал деляха въздуха с Карал и печката, така че рециклаторите трябваше да работят на почти пълна мощност. Горещината и миризмите, близостта на телата и приятната отпуснатост от алкохола я караха да се чувства все едно се е върнала назад във времето. Сякаш ако отвореше вратата, оттатък нямаше да са мръсните докове на станция Церера, а корабът на Року, летящ към следващата си цел.

— Та значи Джоузи… — поде Син и махна с грамадната си ръка. Млъкна и се обърна намръщено към Наоми. — Kennst Джоузи?

— Помня го кой е — отвърна Наоми.

— Добре, та значи Джоузи си отваря кантора там, sa sa? Почва да таксува земляните да минават по коридора. Нарича го… — Син щракна три пъти с пръсти, мъчейки си да си спомни солта на историята. — Нарича го общинска платена магистрала. Магистрала!

— И колко продължи това? — полюбопитства Наоми.

— Достатъчно, за да ни се наложи да се махнем от станцията, преди сигурността да ни е спипала — рече ухилено Син. После изтрезня. — Ама това беше преди.

— Преди — съгласи се Наоми и надигна чашата си. — Всичко се промени след Ерос.

— Всичко се промени, след като ония шибаняци гръмнаха „Кент“ — обади се Мирал и присви очи срещу Наоми, сякаш искаше да каже: „Това беше твоят кораб, нали?“. Още една подкана към нея да разкаже своите истории.

Тя се приведе леко напред, скривайки се зад косата си.

— Всичко се промени след базата Метис. Всичко се промени след станция Андерсън. Всичко се промени след Терион Док. Всичко се промени след всичко.

— Ez maldecido igaz — кимна Син. — Всичко се промени след всичко.

Карал вдигна очи. На лицето му бе изписана смесица от другарски чувства и съжаление, която означаваше: „Всичко се промени след «Гамара»“.

Наоми му отвърна с усмивка. Така си беше и тя също съжаляваше. Да е тук, с тези мъже, предизвикваше някаква носталгия, която се просмукваше във всичко. Всички те биха искали тя да разкаже историите си — как е била на Ерос, как е минала с първия кораб през портала, как е пътувала до първата колония на новите светове. Син и Карал не желаеха да я молят, затова новият следваше техния пример. Ала тя си мълчеше.

Филип спеше в съседната стая, свит на кравай и затворил очи, макар и не с блаженото спокойствие на бебе. Останалите от клетката се намираха в други убежища. Малките групи не привличаха толкова внимание и дори да загубеха някоя от тях, останалите можеха да продължат. Не че някой го бе изрекъл на глас. Стратегията ѝ изглеждаше едновременно позната и чужда, като любима стара песен, която чуваш отново, години след като си я забравил. Карал грабна кусата от котлона и я завъртя на върховете на пръстите си. Наоми протегна ръка и той сложи питката върху дланта ѝ. Пръстите им се докоснаха. Простата физическа близост на близката дружба. На семейството. Някога това бе вярно и фактът, че вече не е толкова вярно, се приемаше, защото всички знаеха, че сега не е както някога. Откакто бе пристигнала, всички внимаваха разговорът да не се отклони към нещо, което да подчертае бездната, зейнала между тях през годините, докато нея я нямаше.

Ето защо, когато тя нарушеше негласната договорка, те щяха да знаят, че го прави по свое желание. И колкото и да не ѝ се искаше да разваля този крехък момент, единственото по-лошо от това да говори бе да остави нещата неизречени.

— Филип изглежда добре — каза тя, сякаш в думите нямаше никакво скрито значение. Захапа питката и запръжката и лукът заляха езика и носоглътката ѝ със солено, сладко и горчиво. Тя продължи да говори с пълна уста. — Пораснал е.

— Да — съгласи се предпазливо Син.

Наоми имаше чувството, че всички години на скръб и гняв, загуба и предателство са заседнали в гърлото ѝ. Усмихна се. Гласът ѝ не трепна.

— Как се справя той?

Погледът, който Син хвърли на Карал, бе бърз, почти незабележим. Вече се намираха на опасна територия. Тя не знаеше дали се опитват да защитят нея от истината, или Филип и Марко от нея. Или просто не искаха да се забъркват в драмата, включваща стария ѝ любовник и сина им.

— Филипито е добре — каза Карал. — Умно момче и съсредоточено. Ser съсредоточено. Марко се грижеше за него. Пазеше го. Гледаше да го държи в безопасност.

— Поне доколкото някой от нас може да е в безопасност — добави Мирал, опитвайки се да придаде лекота на думите. Върху лицето му бе изписано жадно любопитство. Него го нямаше още, когато Наоми и Марко бяха заедно. Когато останалите разговаряха, сякаш Мирал не чуваше половината думи.

— Que a mí? — попита Наоми.

— Всички му казвахме истината — увери я Карал и в гласа му се промъкна твърдост. — Няма да лъжем един от нашите.

Син се изкашля. Изгледа я косо като гузно куче.

— Когато стана достатъчно голям да задава въпроси, Марко му обясни, че нещата загрубели. Много загрубели. Майка му трябвало да се оттегли. Да си събере ellas kappa.

— Аха — кимна Наоми. Значи такава бе нейната история. Тя се бе оказала прекалено чувствителна. Прекалено слаба. От гледната точка на Марко това може би дори изглеждаше вярно.

Но какво ли е било за него да види каква е станала после? Старши офицер на „Росинант“, оцеляла от станция Ерос, пътешественичка до новите светове. Погледнато от тази страна, „нещата са загрубели“ звучеше странно. Освен ако не означаваше, че просто не е обичала сина си достатъчно, за да остане. Освен ако не бе избягала именно от него.

— Филипито е стабилен — успокои я Син. — Гордей се с него.

— Разбира се — отвърна Наоми.

— Е — обади се Мирал, мъчейки се безуспешно да звучи небрежно. — Ти пътуваш с Джеймс Холдън, а? Как е?

— Сигурна работа. Без изгледи за повишение — каза Наоми и Син се засмя. След секунди Мирал се присъедини тъжно към него. Само Карал мълчеше, но може би защото се бе съсредоточил върху котлона.

Ръчният терминал на Наоми изписука. Тя го вдигна. Още две съобщения от Джим. Пръстът ѝ бе на сантиметър от бутона за приемане. Само няколко леки движения я деляха от гласа му и тази мисъл я привличаше като магнит. Да го чуе сега, пък макар и на запис, щеше да е като да си вземе дълъг душ с чиста вода. Тя премести съобщенията на опашката за изчакване. Скоро щеше да ги прослуша всичките. Но ако започнеше сега, нямаше да спре, а още не бе свършила с работата си. Така че прати искане за връзка с адреса, който ѝ бе дал представителят на „Експорти Външен ръб“. След няколко секунди връзката оживя, а червената рамка показваше, че каналът е сигурен.

— Госпожо Нагата — каза младежът. — С какво мога да ви помогна днес?

— Чакам кораба — отвърна тя. — Трябва да знам какво е положението.

Очите на мъжа се разфокусираха за момент, после усмивката му стана по-остра.

— Чакаме прехвърлянето да бъде отразено в регистъра на базата, госпожо.

— Значи плащането е извършено?

— Да. Ако желаете, можете да го вземете веднага, но моля да имате предвид, че няма да получите разрешение за излитане преди промяната в регистъра.

— Разбрано — каза тя и стана. — Къде е?

— Шести док, деветнайсето място, госпожо. Искате ли наш представител да присъства на предаването?

— Не — отказа тя. — Просто оставете ключа на таблото, оттам нататък ще се оправим.

— Разбира се. За нас беше удоволствие.

— За мен също — каза Наоми. — Хубав ден.

Тя прекъсна връзката. Син и Мирал вече събираха малкото си вещи. Карал грабна последната куса от котлона с една ръка, а с другата го изключи от контакта. Нямаше нужда да им казва да съобщят на другите. Син вече излизаше. Макар да нямаше промяна, въздухът в стаята изведнъж ѝ се стори прекалено задушен, топлината от котлона и телата им — прекалено потискаща. Наоми пристъпи през вратата.

— Време е — каза тя тихо. Спомни си всички телевизионни драми и филми, в които майка буди детето си за училище. Никога нямаше да е по-близо до този момент, отколкото сега, и независимо какво ѝ говореше разумът, тя му се наслаждаваше. — Филип. Можем да вървим.

Очите му се отвориха и за момент останаха сънливи и унесени. Изглеждаше объркан. Уязвим. Млад. А после се съсредоточи и стана отново себе си. Новото себе си. Онова, което тя не познаваше.

Отвориха входната врата и излязоха в коридора. Хладният бриз от въртенето лъхаше на влага и озон. Наоми още държеше в ръка полуизядената си куса. Отхапа пак от нея, но питката бе изстинала и плънката се слепваше. Наоми я хвърли в рециклатора и се помъчи да не вижда в това някаква метафора.

Грамадната фигура на Син изникна на вратата, лицето му бе намръщено както обикновено. Изглеждаше по-стар. По-суров. Липсваше ѝ някогашният Син, от времето, когато бяха млади. Липсваше ѝ някогашната тя.

— Готова ли си, Кокалче? — попита Син.

— И още как — отвърна Наоми и той я изгледа изпитателно. Може би чуваше в думите ѝ нещо повече от потвърждението.

Корабът бе прост транспортен катер, толкова малък, че прикрепващите скоби сякаш щяха да смачкат потъмнения му корпус. Нямаше ъпстейнов двигател, така че по-голямата част от трюма щеше да е заета от гориво. Щяха да летят с реактивна тяга и дори тогава през значителна част от пътя щяха да се носят по инерция. Беше само с една идея по-добре от скафандър и куп резервни бутилки въздух, но щеше да свърши работа. Наоми го бе купила на цени за спасено имущество, като пренасочи пари от дела си в „Росинант“ през две анонимни сметки, едната на Луната, другата на Ганимед. Окончателният собственик по документи бе Кооперация за намаляване на риска „Едуард Слайт“ — компания, която не бе съществувала, преди да се появи във формулярите за регистрация, и щеше да изчезне пак, щом се отърват от кораба. Опознавателният код щеше да го показва като „Чецемока“. Общо взето, корабът представляваше около половината от всичко, което Наоми можеше да нарече свое, а името ѝ не присъстваше в нито един от документите.

Струваше ѝ се недостатъчно. Струваше ѝ се прекалено. Дори сама не знаеше какво ѝ се струва.

Филип чакаше на площадката до стълбата, затова тя също спря там. Син, Карал и Мирал стояха достатъчно встрани, за да им дадат нещо като уединение. Докът бе под наем и един брояч с червени цифри на стената отчиташе колко минути остават по договор, преди да се смени собственикът. Метално-керамичните стени имаха мътния вид на изолационно покритие, рушащо се от постоянната космическа радиация. Въздухът вонеше на смазка. Някой бе оставил стар афиш на стената, разцепеният кръг на СВП, образуван от една полусфера на Марс и една на Земята. Не просто СВП, а войнствен СВП.

Някога това бяха нейните хора.

Другите пристигнаха. Джоузи и Стария Санди. Крилатия, както и да бе истинското му име. Една дебелолика жена с тъжни очи и липсващ зъб, която Наоми не бе виждала преди. Мъж с бръсната глава и мрежа от червени белези, покрили тъмната кожа на скалпа му, който куцаше от незараснала рана на крака. И други. Всеки от тях кимаше на Филип на минаване, а на лицата им бе изписана смесица от уважение и снизходителност. Всички те го познаваха по-добре от нея. Всички те щяха да заминат с него, когато си тръгнеше. По всяко друго време болката зад гръдната ѝ кост би я обезпокоила. Но сега тя знаеше от какво е.

В очите ѝ напираха сълзи, но Наоми ги преглътна. Прехапа си езика, за да ги спре да потекат.

— Всичко наред ли е? — попита Филип.

Тя се засмя и сърцето ѝ се сви още повече.

— Достатъчно наред. Веднага щом регистърът се обнови, можем да подадем летателен план и да потегляме.

— Хубаво.

— Имаш ли минутка?

Той я стрелна с поглед, а в очите му просветна нещо като тревога. Миг по-късно кимна и посочи с брадичка към ъгъла. Тръгнаха заедно и другите им направиха път. Сърцето на Наоми туптеше, сякаш е в опасност. Тя усещаше пулса в гърлото си.

При стената на дока спря. Филип се обърна към нея. Споменът за него като бебе, беззъбо и вкопчено в пръста ѝ с усмивка на непогрешима гордост, нахлу неудържимо в съзнанието ѝ и ѝ трябваше един момент да го изтласка.

— Радвам се, че те видях — каза тя.

За кратко ѝ се стори, че няма да получи отговор, но после той произнесе:

— Аз също.

— Корабът — продължи Наоми. — Когато свършим, е твой, какво ще кажеш?

Филип се озърна през рамо към площадката.

— Мой ли?

— Искам да го вземеш. Препродай го, задръж парите. Или пък си го остави, ако искаш. Но е твой. На никого друг.

Той наклони глава настрани.

— Ти няма ли да дойдеш с нас?

— Не съм тук, за да влизам пак в организацията — отвърна тя и въздъхна. — Дойдох, защото той каза, че си в беда. Дойдох заради теб. Каквото и да прави той, където и да те праща, аз не мога да съм част от това. Преди не можех. И сега не мога.

В продължение на няколко дълги секунди Филип не помръдна. Гърлото ѝ бе свито и тя сякаш не можеше да вдиша.

— Разбирам — промълви накрая синът ѝ. Синът, когото пак изоставяше. Който се връщаше при Марко и всичко, което представляваше той.

— Баща ти не е добър човек — каза Наоми. Думите сами се изляха от нея. — Знам, че го обичаш. Аз също го обичах някога, но той не е…

— Няма нужда да се оправдаваш — прекъсна я Филип. — Направила си го заради нас и съм ти благодарен. Щом не искаш да сториш нищо повече, това е разочароващо, но той ме предупреди, че може да стане така.

— Можеш да дойдеш с мен. — Нямаше намерение да го казва, но докато го изричаше, вложи цялата си душа. — Корабът, на който работя, има нужда от екипаж. Независими сме и сме добре запасени. Ела на някое пътуване с мен, а? Да… да се опознаем?

За първи път сдържаността на сина ѝ се пропука. Между веждите му се появиха три тънки бръчици и той се усмихна някак смутено или със съжаление.

— В момента съм малко зает — отвърна.

Искаше ѝ се да го моли. Искаше ѝ се да го грабне и да го отнесе. Искаше ѝ се да си го върне. Болката, че не може да го има, бе непоносима.

— Тогава може би след това — предложи тя. — Когато поискаш, само кажи. На „Росинант“ има място за теб.

„Ако Марко ти позволи — помисли си, но не го изрече. — Ако не те нарани, за да накаже мен.“ А миг по-късно: „Боже, неловко ще е да обясня това на Джим“.

— Може би след това — кимна Филип. Протегна ръка и двамата се хванаха за кратко за китките. Той се извърна пръв и се отдалечи, с ръце в джобовете.

Чувството за загуба бе безбрежно като океан. Подсилено от факта, че загубата не ставаше в момента. Беше ставала всеки ден, откакто тя си тръгна. Всеки ден, през който бе живяла избрания от нея живот вместо онзи, предначертан ѝ от Марко. Сега я болеше толкова силно само защото усещаше крайния резултат от всички онези дни и трагедията в него.

Не видя Син и Карал да се приближават, докато не се озоваха до нея. Избърса очи с длан, ядосана, смутена и обзета от страх, че някоя мила дума ще разбие остатъците от самообладанието ѝ. Мила дума, или пък жестока.

— Ей, Кокалче — рече Син. Обикновено тътнещият му като свлачище глас беше тих и нежен. — Няма ли шанс да kommt mit? Филипито си го бива. Знай, че в момента е напрегнат и изнервен, ама още е на мисия. Когато не кара стадо, може да е забавен. Пък и мил.

— Имах си причини да замина — отвърна Наоми, усещайки думите си глухи, завалени и верни. — Те не са се променили.

— Той е твой син — изтъкна Карал и обвинението в гласа му ѝ подейства успокоително, защото знаеше как да му отговори.

— Нали знаеш онези приказки за уловения в капан вълк, който сам си прегризва крака, за да се измъкне? — попита тя. — Това момче е моят крак. Никога няма да съм цяла без него, но ако не се освободя, лошо ми се пише.

Син се усмихна и тя видя тъгата в очите му. Нещо в нея се отпусна. Беше се свършило. Бе приключила с работата си. Сега искаше единствено да изслуша всяко съобщение, пратено ѝ от Джим, и да намери най-бързия възможен транспорт обратно до Тихо. Беше готова да се върне у дома.

Син разпери ръце и тя за последен път пристъпи в обятията му. Едрият мъж я прегърна и тя опря глава на рамото му. Каза нещо неприлично и Син се изкиска. Миришеше на пот и тамян.

— Ех, Кокалче — издудна Син. — Не трябваше да става така. Suis désolé, ясно?

Прегръдката му се стегна, притисна ръцете ѝ към тялото. Той се наклони назад и я повдигна от палубата. Нещо я жилна в бедрото и Карал изкуцука назад, все още с иглата в ръка. Наоми се замята, заби коляно в тялото на Син. Свирепата прегръдка изстискваше въздуха от нея. Тя ухапа Син по рамото, където можеше да го достигне, и усети вкус на кръв. Гласът на великана звучеше тихо и унасящо в ушите ѝ, но Наоми вече не различаваше думите. Вцепененост плъзна по крака ѝ и нагоре към корема. Син сякаш падна с нея в ръцете си, но така и не се удари в земята. Само се преметна назад в пространството, без краката му да се отлепят от палубата.

— Не го прави — прошепна тя, ала гласът ѝ сякаш идеше от много далеч. — Моля те, не го прави.

— Трябва, Кокалче — отвърна Син. — Такъв беше планът, immer и винаги, sa sa? За това беше всичко.

Дойде ѝ една мисъл и после се изплъзна. Тя се опита да забие коляно в чатала му, но вече не бе сигурна къде са ѝ краката. Дишаше гръмко и учестено. Над рамото на Син видя другите да стоят до стълбата към кораба. Нейният кораб. Корабът на Филип. Всички се бяха обърнали да я гледат. Филип беше сред тях, с безизразно лице, вперил очи в нея. Стори ѝ се, че е извикала, но пък може и да си въобразяваше. А после, като угасваща светлина, съзнанието ѝ изключи.