Игрите на Немезида

29. Наоми

Знаеше, че трябва да го очаква. Като връщане към лош навик се появиха мрачните мисли: в кои проводници тече достатъчно силен ток, за да спре сърце, кои стаи са достатъчно малки да бъдат запечатани и изпразнени от въздух, по какви начини медицинските автомати могат да бъдат подлъгани да приложат свръхдоза. И шлюзовете. Винаги шлюзовете. Идеите не бяха натрапчиви, поне засега. Просто мозъкът ѝ отбелязваше неща, които я интересуваха. Най-лошото щеше да дойде по-късно. Ако му позволеше.

Така че вместо това тя се разсейваше. Не с новинарските емисии, които вървяха непрекъснато навсякъде. Те само я караха да се чувства по-безпомощна. Не с разговори със старите си приятели. Те в най-добрия случай я оставяха с усещането, че лъже. А в най-лошия — че се превръща в по-ранна версия на себе си, за която мрачните мисли бяха по-естествени. Това, което Наоми имаше, бе работата. Всички онези прости задачки, като проверка на инвентара и подмяна на въздушните филтри, винаги под бдителния поглед на някой надзирател. Когато говореше, говореше учтиво и разточително; както би си бъбрил всеки от членовете на екипажа. Това създаваше у другите илюзията, че е една от тях — нещо, което цупенето в койката нямаше да направи. Ако имаше някаква надежда, тя бе да намери начин да използва странния си статут в групата. И в отношенията си с Марко.

Отначало опитваше да се разсейва с мисли за истинския си екипаж. Алекс и Еймъс. Джим. Сега дори най-хубавите ѝ спомени за тях бяха примесени с чувство за вина и болка, така че вместо това тя започна да запълва ума си с технически задачи. В камбуза, докато другите се радваха на картините на разрушението, тя размишляваше за производителността на реактора, като започна с размера на камбуза, а после с предполагаемите изисквания към рециклиращите системи за въздуха и водата, като се ръководеше от приблизителния процент, който „Роси“ отделяше за тях. По време на смяната си за сън, докато се въртеше в противоускорителната койка и постоянната тяга от една трета g я притискаше към гела като ръка върху гърдите ѝ, тя си припомняше електрическата мрежа на „Роси“ и се опитваше да прецени как логиката на нейния кораб би се приложила към този. Мислеше за това като за медитация, защото бе прекалено опасно да признае — дори пред себе си, — че крои планове.

И все пак, дребните неща се сглобяваха в едно. Една кутия за инструменти в работилницата имаше огъната закопчалка, която за няколко минути би могла да бъде разбита. Шестограмите вътре щяха да отворят панела за достъп на стената на асансьора между каютите на екипажа и въздушния шлюз, където се съхраняваше резервният диагностичен комплект на комуникационната система. Ако човек разполагаше с няколко минути, без да го прекъсват, би могъл да излъчи съобщение. Кратко. Ако имаше нещо за казване или някой, на когото да го каже.

Разполагаше с доста такива планове. Път за промъкване между обшивките, за да завладее отбранителните оръдия. Начин да използва краден ръчен терминал, за да направи копия на инженерния софтуер. Как да накара въздушен шлюз да извърши принудителен цикъл, като фалшифицира аварийните кодове от лазарета. Повечето бяха просто фантазии, възможни на теория, но не и нещо, което някога би имала причина да опита. Няколко обаче бяха доста изпипани. Но всички се обезсилваха от един прост, неизбежен факт: първото ниво на всяка защита бе винаги физическо. Дори да намереше начин да поеме контрол над целия кораб с помощта на магнит и парче тиксо, това нямаше да има значение, защото Син или Ааман, или Бастиен щяха да ѝ пуснат един куршум, преди да е успяла да го направи.

Затова тя го наричаше медитация и отблъскваше напиращия мрак. И понякога — като кротуваше, не безпокоеше никого и държеше ума и сетивата си изострени — чуваше нещо, което не би трябвало да чуе.

Карал, пазачът ѝ за тази смяна, говореше с някаква жена на име Сарта, докато Наоми търкаше палубата наблизо. Истината бе, че корабът е прекалено нов, за да се нуждае от основно чистене, но все пак беше някаква работа. Крилатия, който пръв я бе следял на Церера, излезе от каютата си в марсианска военна униформа. Наоми вдигна поглед изпод косата си. Крилатия видя Карал и Сарта да стоят заедно. Ревността, която пробяга за миг по лицето му, си бе все същата, откакто хората са слезли от дърветата.

— Здравейте всички — поздрави Крилатия, провлачвайки изкуствено думите. — Víse mé! Bin Marteño, sa sa? Здрасти, здрасти, здрасти!

Карал се изкиска, а Сарта изглеждаше раздразнена. Крилатия мина по тесния коридор с престорена кривокрака походка. Наоми се отмести да му направи място.

— Нямаш ли какво друго да правиш, освен да си играеш на маскарад? — попита злъчно Сарта.

— Не чакай под вода — отвърна Карал. — Чух, че първо ще вземаме пленници. Лиано прати тайно съобщение до Церера. По тесен лъч. Hamechie за пленниците.

— Аз чух друго — побърза да го опровергае Крилатия и думите му бяха предназначени повече за Сарта, отколкото за Карал. — Чух, че бил само един. Сакай. И дори това… — Той сви рамене.

— Дори това? — повтори Сарта и имитира жеста му. Крилатия почервеня от гняв.

— Всички знаят как е — каза Крилатия. — Понякога казват на мъртвите, че ще живеят. Карал, ти беше там. Андрю и Чучу? Как помощта идвала, а после: съжаляваме, колко тъжно?

— Esa умряха като войници — изтъкна Карал, но смисълът бе стигнал до съзнанието му. Това личеше по ръцете и ъгълчетата на устата му. А после, сякаш осъзнал грешката си, той погледна към Наоми. Тя запази изражението си безстрастно и отегчено, насочила вниманието си към шева на палубата и тънката пластмасова шпатула, с която го човъркаше. Потокът от мисли не стигна до лицето ѝ.

Сакай бе името на новия главен инженер на Тихо и ако ставаше дума за същия човек, значи той бе един от хората на Марко. И го бяха хванали, иначе нямаше да го наричат пленник. Тя духна косата от очите си, премина към нов шев и започна отначало.

— Обратно на работа, а? — подхвърли Карал.

Крилатия изпръхтя презрително, но се върна в каютата си, за да направи каквото му бе наредено. Карал и Сарта продължиха да флиртуват, но мигът бе отминал и скоро останаха пак само Карал и Наоми, търсещи начин да убиват времето.

Докато притискаше пластмасата към шевовете и изстъргваше каквото се е събрало там, а после пак отначало, тя се опита да намести тази нова информация в голямата схема на нещата. Марко се бе надявал тя да доведе „Росинант“ на Церера. Но Сакай знаеше, че корабът се нуждае от ремонт, и сигурно бе предал тази информация на шефа си.

Наоми бе смятала, че Марко иска кораба ѝ заради това коя и каква е тя. И може би наистина причината бе отчасти тази. Или може би всъщност бе искал да получи достъп до кораб, който ще е очакван и приет радушно на станция Тихо. Защо, Наоми не знаеше. При навика на Марко да влага плановете си един в друг, той би могъл да използва „Роси“, а и нея, по десетина различни начини. Нещо повече, възникваше въпросът дали Сакай е в опасност. Дали те се страхуваха, че Фред ще го екзекутира? Може би. Или пък бе нещо друго.

Както и да е, сега тя знаеше повече отпреди и също като огънатата закопчалка на кутията за инструменти, това ѝ даваше възможности, които не бе имала по-рано. Зачуди се какво ли биха сторили на нейно място Джим, Еймъс или Алекс, как биха взели и използвали това късче информация. Всъщност въпросът бе чисто теоретичен, защото тя знаеше какво би сторила Наоми Нагата и то не бе нещо, което някой от тях би направил.

Когато палубата бе чиста, тя пусна шпатулата в рециклатора, стана и се протегна. Коленете и гръбнакът я боляха от гравитацията и ѝ се искаше да не бързаха толкова да стигнат там, където отиваха. Не че имаше значение.

— Ще си взема един душ — каза тя. — Кажи му, че искам да поговорим.

— На кого? — попита Карал.

Наоми повдигна вежда.

— Кажи му, че майката на неговия син иска да поговорят.

— Изкарал си го на бойното поле? — ахна Наоми. — Дотам ли стигнахме? Деца войници?

Усмивката на Марко изглеждаше почти тъжна.

— Мислиш го за дете?

Машините за упражнения бяха празни, с изключение на неговата. В безтегловност всички от екипажа щяха да прекарват часове в омекотяващия гел или вързани към някой от механоботите. Под тяга повечето от тях получаваха предостатъчно от собствената си тежест. Но Марко бе там, в пълен спортен екип, с ивици плат, омотани около дланите му, и дърпаше надолу широки ленти, които му се съпротивляваха. Мускулите на гърба му шаваха при всяко движение и Наоми бе сигурна, че той съзнава това. През живота си бе познавала много силни мъже. Знаеше разликата между мускули, пораснали от работа и от суетност.

— Според мен се фука, че той е отговорен за падането на онези скали на Земята — каза тя. — Като че ли това е нещо, с което да се гордееш.

— Наистина е повод за гордост. И е повече, отколкото ти или аз можехме да направим на неговата възраст. Филип е умен и е водач. Дай му още двайсет години и може да управлява Слънчевата система. Или нещо още по-голямо.

Наоми се приближи и изключи програмата за упражнения. Широките ленти в ръцете на Марко омекнаха с едва доловимо съскане.

— Не бях свършил — укори я той.

— Кажи ми, че не затова ме доведе тук — настоя тя. — Кажи ми, че не ме отвлече, за да ми покажеш колко добър баща си бил и какво хубаво момче си отгледал. Защото ти го предаде.

Смехът на Марко бе тих, топъл, звънлив. Той се зае да размотава плата от дланите си. Би било толкова лесно да го нарани, докато го прави, затова изпита сигурност, че той има някакво скрито средство да се защити. А ако ли не, то впечатлението, че може да има, бе достатъчна защита. Но Наоми не бе дошла тук да го убива. А да го накара да ѝ каже нещо.

— Така ли мислиш? — попита той.

— Не — отвърна тя. — Мисля, че го направи, за да се изфукаш. Аз те зарязах, а ти си такова момченце, че още не можеш да го понесеш. Затова, когато дойде големият ти миг, трябваше да съм тук, за да го видя.

Това бе вярно, общо взето. Тя наистина виждаше удоволствието му от властта му над нея. Даже странният ѝ половинчат статут в екипажа бе част от това. Да я затвори в клетка би било безмълвно признание, че тя представлява заплаха. А той искаше от нея сама да види, че е безсилна, да изгради сама стените на затвора си. Едно време това би сработило. Тя бе готова да се обзаложи, че той не осъзнава, че онова време е отминало.

А също така бе готова да се обзаложи, че е отминало. Но когато той присви очи срещу нея и поклати глава, тя пак усети как унижението свива гърлото ѝ, познато като стар навик. Така че може би истината бе по-сложна.

— Върнах те на страната на победителите, защото си майка на моя син и винаги ще бъдеш. Всичко друго е просто щастливо съвпадение. Че имаме възможност да намерим някакво чувство на завършек между нас…

— Дрън-дрън. Завършек? Ти загуби. Край. Казваш, че не е завършено, само защото още не си спечелил. Аз си тръгнах. Пожертвах всичко, защото да нямам нищо далеч от теб бе по-хубаво, отколкото да имам всичко и да съм твоя марионетка.

Той вдигна ръце в насмешлив умиротворителен жест. Не действаше. Не още.

— Разбирам, че ти виждаш нещата различно. Не те виня за това. Не всеки има силата да бъде войник. Мислех, че ти я имаш. Мислех, че мога да разчитам на теб. И когато ти рухна под тежестта, да, отведох сина ни на място, където знаех, че ще е в безопасност. Ти ме обвиняваш, че съм го държал далеч от теб. Но ти би направила съвсем същото, ако имаше тази власт.

— Бих — потвърди тя. — Щях да го взема с мен и никога повече нямаше да видиш някого от двама ни.

— Тогава каква е разликата между нас? — Кожата му бе оросена от пот. Той взе една кърпа от стойката и подсуши лицето и ръцете си. С ума си тя съзнаваше, че е красив, както са красиви дъгоцветните крилца на трупна муха. Усети как я наляга отвращение към самата себе си, че е позволила този мъж да бъде за нея каквото беше, и разбираше, че това е част от намеренията му. Мрачните мисли се размърдаха в продълговатия ѝ мозък. Те нямаха значение. Тя бе дошла тук да разгадае една гатанка.

Той остави кърпата.

— Наоми…

— Значи е заради Холдън, нали? Доведе ме тук като… какво? Застраховка срещу него?

— Не ме е страх от земния ти тъпкач — процеди Марко и Наоми усети грубостта в гласа му като животно, надушващо далечен огън.

— Мисля, че те е страх — каза тя. — Мисля, че си искал да го махнеш от дъската, преди да започнеш тази работа, и аз е трябвало да го вкарам в капана. Защото не си можел да си представиш, че ще дойда сама. Че няма да доведа мъж, който да е силен вместо мен.

Марко се изкиска, но смехът прозвуча напрегнато. Отиде до постелката за упражнения, грабна тъмната си роба и се напъха в нея.

— Опитваш се да се убедиш в нещо, Кокалче.

— Знаеш ли защо съм с него?

Ако Марко бе умен, нямаше да се хване на тази стръв. Щеше да си излезе и да я остави сама сред машините. Но ако бе успяла да го ядоса, макар и мъничко…

— Предполагам, че си падаш по властни мъже — подхвърли Марко.

— Защото той е онова, на което ти се преструваш.

Видя как ударът ѝ попадна в целта. Не можеше да каже какво точно се промени в него, но онзи Марко, когото виждаше, откакто я доведоха тук — спокойният, уморен от света, самоуверен лидер на най-големия преврат в човешката история, — бе изчезнал, захвърлен като маска. На негово място стоеше изпълненото с ярост момче, което веднъж едва не бе я погубило. Смехът му не бе нито тих, нито топъл, нито звънлив.

— Е, почакай само и ще видим колко ще му помогне това. Великият Холдън може да се мисли за недосегаем, но всички кървят.

Ето. Това бе парченце информация. Получаваше се. Може да бяха само заядливи думи, празна заплаха. А може би току-що ѝ бе казал, че плановете му все още включват „Росинант“.

— Нищо не можеш да му направиш — каза тя.

— Нима? — попита Марко, оголил зъби като шимпанзе. — Е, може би ти ще му направиш.

Врътна се рязко и излезе с големи крачки от стаята. Остави я сама, както трябваше да направи преди минута. Или преди десетилетие и половина.

— Свърши ли? — попита Син и кимна към полуизяденото блокче леща с ориз в чинията ѝ. На екрана в камбуза някакъв марсиански генерал блъскаше по масата, зачервен от ярост, която приличаше много на страх. Той описваше страхливостта на хората, извършили тази варварщина не само срещу Земята, а и срещу човечеството. Горе-долу на всяко трето изречение някой в края на масата на Наоми повтаряше думите на генерала с тънък, крякащ глас, като излязъл от детско анимационно филмче.

Тя отчупи още едно парченце от блокчето леща и го пъхна в устата си.

— Кажи-речи — отвърна. Сложи таблата и остатъка от блокчето в рециклатора и тръгна обратно към асансьора. Син я следваше, извисен над нея. Тя така бе потънала в мислите си, че почти не го забеляза, преди да заговори.

— Чух, че си се карала с el jefe — каза Син. — Etwas á Filipito?

Наоми издаде неопределен гърлен звук.

Син се почеса по белега зад лявото ухо.

— Es ип bon coyo, синът ти. Знам, че ти не би избрала това, но… Филипито също чу. Прие го тежко.

Асансьорът спря и тя излезе, следвана от Син.

— Прие го тежко?

— Не много — отвърна Син. — Ама разбра. Мъж е нашият Филипито, но не толкова, че да не се интересува от мнението ти, нали? Ти си му майка.

Най-покъртителното бе, че тя наистина разбираше. Наоми кимна.

По-късно, на койката си, сплела пръсти зад тила си, тя се взираше нагоре към чернотата на тавана. Интерфейсният екран отстрани бе мъртъв. Не ѝ липсваше. Бавно, тя сглоби каквото знаеше.

Марко бе извършил покушения срещу лидерите на Земята, Марс и СВП, но бе успял да убие само генералния секретар на ООН. Беше се опитал да докопа „Росинант“, преди да извърши някое от покушенията. Бе причинил на Земята най-тежката катастрофа от измирането на динозаврите насам. Имаше марсиански бойни кораби и оръжия, но с нищо не показваше, че си сътрудничи с марсианското правителство или флот. Всички тези неща вече ги знаеше, нищо ново. Така че какво бе новото?

Три нови неща, и може би само толкова. Крилатия мислеше, че опитите за размяна на Сакай може да имат за цел по-скоро да вдъхнат увереност на пленника, отколкото действително да го върнат. Второ, Марко ѝ бе намекнал, че Холдън още е в опасност, и трето, че може би тя ще е тази, която ще го нарани.

А също, под всичко това, нейната увереност, че докато Марко не е изнесъл своята реч, не се е поставил във фокуса на вниманието на цялото човечество, атаката е извършена само наполовина. И ако Сакай мислеше, че ще остане пленник, нещата щяха да тръгнат накриво. Това бе интересно. Какво би могъл да знае Сакай…

О.

Фред Джонсън бе жив и станция Тихо не беше в ръцете на Марко. Холдън бе в опасност. Тя щеше да е тази, която ще го нарани.

Това означаваше, че „Роси“, също като „Агустин Гамара“ преди него, е нагласен така, че магнитната му бутилка да откаже. Вероятно докато е в док. Фред Джонсън, Джеймс Холдън, а покрай тях и главен инженер Сакай, и всички на станцията щяха да умрат в огнено кълбо, когато софтуерът, написан от нея преди цял един живот, решеше, че това трябва да стане.

Всичко се случваше отново и тя не бе в състояние да го спре.