Игрите на Немезида

18. Холдън

Строителната сфера на станция Тихо блестеше около Холдън по-ярко от звезди. Кораби във всякакви стадии на разглобяване висяха в доковете си, „Росинант“ бе само един от многото. Други бяха в центъра, чакаха разрешение за излизане. Искрите на заваръчните апарати и белите облаци на маневрените двигатели ту се появяваха, ту изчезваха като светулки. Единственият звук, който чуваше, бе собственото му дишане, единствената миризма — прекалено чистият дъх на бутилиран въздух. Мръсният зелено-сив скафандър имаше на единия си ръкав оранжева щампа СИГУРНОСТ ТИХО, а пушката в ръката му бе от оръжейния шкаф на Фред.

Охраната на станцията бе вдигната под тревога, Дръмър и отрядите ѝ се наблюдаваха взаимно с предположението — и Холдън болезнено съзнаваше, че това не е нищо повече от предположение, — че ако сред тях има дисидентска фракция, тя ще е по-малобройна от верните на Фред. При излизането им от шлюза Холдън бе включил охранителната система. Тя маркира малко над хиляда възможни места за криещи се снайперисти. Той я изключи пак.

Фред се носеше пред него, привързан към яркожълт спасителен механобот. Аварийният комплект приличаше на голяма раница, окачена на раменете на механобота. От лявата му страна излетя струя бял газ и Фред се понесе елегантно надясно. За момент мозъкът на Холдън възприе десетките товарни контейнери, струпани в празното пространство извън големите складови площадки, като намиращи се под тях, все едно двамата с Фред се гмуркаха в необятно безвъздушно море; после възприятието му се преобърна и той се издигаше към тях с краката нагоре. Включи отново лицевия си дисплей, като смени приоритетите му, и един от контейнерите се оцвети в зелено. Тяхната цел. Затворът на Моника Стюарт, или пък гробът ѝ.

— Как се справяш там отзад? — попита Фред в ухото му.

— Всичко е наред — отвърна Холдън, после сви раздразнено устни и включи микрофона си. — Всичко е наред, само дето това не е обичайният ми скафандър. Всички контролни уреди тук са някак сбъркани.

— Ще ти спаси живота, ако почнат да стрелят по нас.

— Да, освен ако не са добри в тази работа.

— Можем да се надяваме, че не са — каза Фред. — Приготви се. Захождам.

Когато установиха точния контейнер, Холдън бе решил, че ще пратят механобот, ще го издърпат на някоя площадка и ще го отворят. Не се бе замислил за възможността да е миниран, докато Фред не я изтъкна. Данните на контейнера сочеха, че чака да бъде взет, но полето, където пишеше за кой кораб е определен, бе нечетливо. Картината, предавана от камерата на Моника, не показваше нищо, освен входната врата. Не можеха да знаят дали не седи върху цистерни с ацетилен и кислород, свързани към електрическата верига на прихващащите скоби. Това, което знаеха със сигурност, бе, че вратата е залостена и запечатана. Но дори тя можеше да е свързана към някакъв спусък. Най-малко рискованият вариант, според Фред, бе да пробият дупка във видимата част на вратата и да пратят вътре някого да погледне. А единственият, на когото бе сигурен, че може да се довери, бе Холдън.

Фред се позиционира пред вратата на контейнера и огромната ръка на механобота посегна зад гърба му да откачи аварийния комплект. Фред го разопакова с такава бързина и ефикасност, сякаш го правеше непрекъснато. Тънкият пластмасов резервен шлюз, горелка за еднократна употреба, два резервни скафандъра, авариен маяк и малка, запечатана аптечка бяха наредени във вакуума около него, сякаш окачени на местата си. Холдън бе прекарал достатъчно години във влачене на лед, за да се възхити колко малко се поклащаше всеки от предметите.

— Пожелай ми късмет — каза Фред.

— Не се взривявай — отвърна Холдън. Кискането на Фред секна по средата, когато той изключи микрофона си, и ръцете на механобота се раздвижиха с хирургическа бързина и прецизност. Горелката запламтя, режейки метала, следвана от впръсквач на изолираща пяна, за да попречи на въздуха вътре да излети. Холдън отвори канал към лабораторията и картината, предавана от камерата на Моника. Там грееше ярка като звезда точка.

— Имаме потвърждение — съобщи той. — Това е правилният контейнер.

— Видях — отвърна Фред и довърши рязането. Залепи въздушния шлюз върху белега, като го притисна към повърхността, а после отвори външния цип. — Твой ред е.

Холдън тръгна напред. Фред протегна грамадната трипръста щипка на механобота и Холдън му подаде пушката, а после взе аптечката и резервния скафандър.

— Ако нещо ти се стори подозрително, излизай — посъветва го Фред. — Ще рискуваме с истински сапьор.

— Само ще надникна — каза Холдън.

— Да бе, да — промърмори Фред. Ъгълът на лицевото стъкло пречеше да се види усмивката му, но Холдън я долови в гласа. Той придърпа външната обвивка на шлюза около себе си, запечата я, наду мехура и отвори вътрешния цип. Разрезът представляваше квадрат, метър на метър, черни следи от горелката с бежова пяна между тях. Холдън опря крак в здравата част на вратата, залепи магнитния си ботуш и ритна. Пяната се начупи и отрязаното парче влетя в контейнера. Оттам бликна приглушена масленожълта светлина.

Моника Стюарт лежеше вързана към едно противоускорително кресло. Очите ѝ бяха отворени, но мътни, устата ѝ висеше отпуснато. Едно порязване на бузата ѝ бе покрито с черна коричка съсирена кръв. Към стената бе прикрепен евтин медицински автомат и една тръбичка се протягаше от него към шията ѝ като каишка. Май нямаше нищо друго. Във всеки случай нищо с голяма табела ВНИМАНИЕ, ЕКСПЛОЗИВИ.

Когато Холдън хвана края на противоускорителното кресло, то се завъртя на осите си. Очите ѝ се взряха в неговите и му се стори, че зърна в тях искрица емоция — объркване и може би облекчение. Той извади нежно иглата от шията ѝ. Пръсна бистра течност, която затанцува на мехурчета във въздуха. Холдън разпечата резервния медицински комплект и го прикрепи към ръката ѝ. След четирийсет дълги секунди апаратът докладва, че тя изглежда упоена, но състоянието ѝ е стабилно, и попита Холдън дали иска да се намеси.

— Как върви там вътре? — обади се Фред и този път Холдън се сети да включи микрофона.

— Намерих я.

Три часа по-късно бяха в лазарета на Тихо. Стаята бе изолирана, отвън стояха четирима стражи и всички мрежови връзки с апартамента бяха физически изключени. Другите три легла бяха празни — ако е имало пациенти в тях, бяха ги пренасочили другаде. Това бе наполовина стая за възстановяване, наполовина арест с осигурена защита и Холдън можеше само да се зачуди дали Моника разбира колко от тази сигурност е само театър.

— Не беше забавно — отбеляза Моника.

— Знам — каза Холдън. — Доста неща преживя.

— Така е. — Думите ѝ звучаха завалено, сякаш е пияна, но в очите ѝ имаше същата острота и съсредоточеност, които Холдън бе свикнал да вижда там.

Фред, застанал до долния край на леглото, скръсти ръце.

— Съжалявам, Моника, но ще трябва да ти задам някои въпроси.

Усмивката стигна до очите ѝ.

— Обикновено е обратното.

— Да, но обикновено аз не отговарям. Надявам се, че ти ще отговориш.

Тя си пое дълбоко дъх.

— Добре. Какво те интересува?

— Ами, да започнем с това как се озова в онзи контейнер — каза Фред.

Тя сви рамене и движението, изглежда, ѝ причини болка.

— Няма кой знае какво за разправяне. Бях в квартирата си и вратата се отвори. Влязоха двама. Пратих алармен сигнал на сигурността, пищях много и се опитах да им се измъкна. Но те ми пръснаха нещо в лицето и загубих съзнание.

— Вратата се отвори — повтори Фред. — Не си я отворила ти.

— Не.

Изражението на Фред не се промени, но на Холдън му се стори, че раменете му сякаш се превиха под някаква тежест.

— Продължавай.

— Свестих се, докато ме слагаха в противоускорителното кресло. Не можех да се движа много — обясни Моника, — но успях да си включа камерата.

— Чу ли някой да говори?

— Да — потвърди тя. — Бяха поясни. Натам биеш, нали?

— Това е едно от нещата. Можеш ли да си спомниш какво казаха?

— Нарекоха ме с някои отвратителни имена — отвърна Моника. — Споменаха нещо за спусък. Не бях в състояние да разбера всичко.

— Поясният креолски понякога трудно се разбира.

— Освен това бях упоена и жертва на похищение — отбеляза Моника. Гласът ѝ се втвърди. Фред вдигна умиротворително ръце.

— Не съм искал да те обидя — каза той. — Помниш ли нещо конкретно, което…

— Става дума за липсващите колонизаторски кораби, нали?

— Рано е да се каже — отвърна Фред, после призна неохотно, — но това определено е една от възможностите.

— Значи е дело на СВП. Само че ти не си знаел.

— Не потвърждавам и не отричам нищо, поне за момента.

— Тогава аз също — заяви Моника и скръсти ръце.

— Хей, хей, хей — намеси се Холдън. — Я стига, вие двамата. Всички тук сме на една и съща страна, нали?

— Не и без условия — изтъкна Моника.

Челюстта на Фред се стегна.

— Току-що ти спасихме живота.

— За което ви благодаря — рече тя. — Искам да ме включите в разследването. Без ограничения. Извънредни интервюта с вас двамата. От моя страна ще получите всичко, с което разполагам за колонизаторските кораби и отвличането ми. Даже нещата, които не съм казала на Холдън. И своевременно предупреждение, преди да оглася публично каквато и да е част от това.

— Я чакай малко — обади се Холдън. — Има неща, които не си ми казала?

— Искам да одобрявам всичко, преди да излезе в ефир — заяви Фред.

— Никакъв шанс — поклати глава Моника. — А вие имате нужда от мен.

— Тогава да одобрявам нещата, свързани със сигурността и безопасността — продължи пазарлъка Фред. — И две седмици преднина.

Очите на Моника блестяха алчно. Холдън бе прекарал с нея седмици по време на първото им пътуване до Пръстена и мислеше, че я познава. Тази безпощадност в изражението ѝ го изненада. Фред изглеждаше само развеселен от нея.

— Една седмица преднина и никакво задържане на информация без основателни причини — каза тя и насочи обвинително пръст към Фред. — Доверявам ти се за това.

Фред погледна към Холдън с тънка и невесела усмивка.

— Е, вече имам двама, за които знам, че не работят за другата страна.

Това, което Холдън не знаеше… Не, не е вярно. Това, което Холдън знаеше, но бе недооценил, бе количеството кораби, движещи се през пръстените към огромното множество нови планети. Пълните записи на Моника проследяваха почти петстотинте кораба, направили прехода. Много от тях бяха по-малки дори от „Росинант“ и пътуваха на групи, за да завладеят някой нов, непознат свят или да се присъединят към новоосновани селища на места с имена като Париж, Нови Марс и Фирдеус. Други бяха по-големи — истински колонизаторски кораби, натоварени със същите провизии, с които поколения по-рано човечеството бе потеглило към Луната, Марс и луните на Юпитер.

Първият изчезнал беше „Сигин“. Той представляваше преоборудван водоснабдителен кораб, малко по-нов от „Кентърбъри“. После „Шотландски танцьор“, малък скален скачач, който бе почти изкормен, за да го оборудват с ъпстейнов двигател с три пъти по-голяма мощност, отколкото някога би могъл да използва. „Рабия Балхи“, който Моника му бе показала преди, имаше най-добър запис на прехода си, но не беше първият, нито последният изчезнал. Докато ги прехвърляше, той си отбелязваше вида и характеристиките на всички липсващи кораби, за да ги прати на Алекс. „По Кант“ можеше да е всеки един от тях.

В изчезванията имаше и друго общо. Всички кораби се бяха изпарили в момент на натоварен трафик, когато вниманието на станция Медина е било разделено между пет или шест различни кораба. А после — това бе интересно — пръстенът, през който е минал изчезналият кораб, не показваше скок на радиацията, а прекъсване — момент, в който фоновите нива внезапно се променяха. При останалите преходи нямаше такова нещо. Моника го бе изтълкувала като доказателство за извънземна технология, която прави нещо неразбираемо и зловещо. Но в светлината на това, което знаеха сега, на Холдън му се струваше, че е по-скоро дефект, останал на мястото на подправените данни. Също като подменянето на сандъка, в който бе изнесена Моника, или влизането на похитителите в мъжка тоалетна, от която да не излязат повече, някой трябваше да е скрил връщането на „изчезналите“ кораби през пръстена. Ако имаше подобен дефект в сензорните данни на пръстена, водещ към родната система на човечеството…

— Холдън?

Офисът на сигурността около него бе празен. Фред го бе опразнил за своя „лична употреба“ — тоест като център на частното си разследване за това колко дълбоко е бил компрометиран. Служителите по сигурността, покрай които Холдън бе минал на идване, изглеждаха смутени, че са ги изхвърлили от собствените им офиси, но никой не бе направил възражение. Или поне той не чу такова нещо.

Фред стоеше на входа на късия коридор, водещ към стаите за разпити. Беше в цивилни дрехи с хубава кройка. Рядка бяла четина покриваше брадичката и бузите му, а очите му бяха кървясали и жълти като стара слонова кост. Гръбнакът му обаче бе изправен, а държанието — рязко.

— Чу ли нещо? — попита Холдън.

— Говорих с един мой сътрудник, когото познавам отдавна. Светлинното забавяне винаги прави тези неща болезнено мудни, но… вече добих по-ясна представа с какво си имам работа. Все е някакво начало.

— Можеш ли да му вярваш?

Усмивката на Фред бе уморена.

— Ако Андерсън Доус е срещу мен, прецакан съм, каквото и да правя.

— Добре — кимна Холдън. — И откъде започваме?

— Ако мога да те отмъкна за няколко минути — каза Фред и посочи към стаите за разпити.

— Искаш да ме разпиташ?

— По-скоро да те използвам като реквизит в една малка пиеска, която поставям.

— Сериозно?

— Ако се получи, ще ни спести време.

Холдън стана.

— Ами ако не се получи?

— Тогава няма.

— Бива.

Стаята за разпити бе гола, студена и недружелюбна. Стоманена маса, завинтена към пода, делеше единствената табуретка от три омекотени с гел кресла. Моника вече седеше в едното. Резката на лицето ѝ изглеждаше далеч по-добре — малко повече от дълъг червен шев. Без грим изглеждаше по-сурова. По-стара. Отиваше ѝ. Фред посочи на Холдън табуретката, после седна по средата.

— Просто изглеждай сериозен и остави говоренето на мен.

Холдън улови погледа на Моника и вдигна вежди. „Какво е това?“ Тя му отправи тънка усмивка. „Предполагам, ще разберем.“

Вратата се отвори и влезе Дръмър. Следваше я Сакай. Погледът на главния инженер се стрелна от Холдън към Моника и обратно. Дръмър го заведе до свободния стол.

— Благодаря — каза Фред. Дръмър кимна и излезе сковано от стаята. Може би беше бясна, че я държат настрани от ставащото. Или пък причината бе друга. Сега Холдън разбираше как подобно нещо може бързо да доведе до опустошителна параноя.

Фред въздъхна. Когато заговори, гласът му бе мек и топъл като бархет.

— Е, мисля, че знаеш за какво става дума.

Сакай отвори уста, затвори я. А после сякаш някаква маска падна от лицето му. Чертите му се изкривиха в безгранична пламтяща омраза.

— Знаеш ли какво? — избухна Сакай. — Върви се шибай.

Фред седеше неподвижно, с вцепенено лице. Сякаш изобщо не бе чул думите. Сакай стисна зъби и се намръщи на тази тишина, докато напрежението се трупаше в него и накрая стана неудържимо.

— Вие, надменни шибани земляни! Всички до един! Домъкнали сте се тук в Пояса да водите бедните мършави към спасението? За такива ли се мислите? Имате ли някаква шибана представа колко покровителствено се държите? Всичките. Всичките! Поясът няма нужда от земни кучки като вас да ни спасяват. Ние сами се спасяваме, а вие, боклуци скапани, можете да платите сметката, нали?

Холдън усети как в гърдите му се надига гняв, но гласът на Фред бе тих и спокоен.

— Значи казваш, че те отвращавам, защото съм от Земята. Правилно ли разбрах?

Сакай се облегна в стола си, овладя се, после се извърна и плю на палубата. Фред пак зачака, но този път Сакай остави мълчанието да се проточи. След малко Фред сви рамене, въздъхна и се изправи. Когато се приведе напред и удари Сакай, движението бе толкова простичко и небрежно, че Холдън дори не се шокира, преди Сакай да падне. Кръв шурна от устната на инженера.

— Пожертвах живота си и живота на хора, на които държа далеч повече от теб, за да браня и защитавам Пояса — изръмжа Фред. — И не съм в настроение да търпя някакво си самонадеяно терористично лайно да ми разправя противното.

— Не ме е страх от теб — заяви Сакай с глас, който ясно показваше на Холдън, че е дяволски уплашен. Дори самият Холдън бе малко обезпокоен. Беше виждал Фред Джонсън ядосан и преди, но накалената до бяло ярост, излъчваща се от него сега, бе нещо съвсем различно. Очите на Фред не трепваха. Това бе мъжът, който е предвождал армии и е избил хиляди хора. Убиецът. Сакай се сви под безжалостния му поглед, сякаш бе физически удар.

— Дръмър!

Шефката на сигурността отвори вратата и влезе. Ако бе изненадана, това не пролича на лицето ѝ. Фред дори не я погледна.

— Госпожо Дръмър, заведете това лайно в карцера. Сложете го в изолатор и се погрижете да получава достатъчно храна и вода, за да не умре. Никой да не влиза и да не излиза. И искам пълен отчет за пребиваването му на станцията. С кого е говорил. С кого си е разменял съобщения. Колко често е срал. Всичко да бъде анализирано.

— Слушам, сър — отвърна Дръмър. Помълча малко, после попита: — Да отменя ли извънредното положение?

— Не — каза Фред.

— Слушам, сър — повтори Дръмър, после помогна на Сакай да стане и го изведе през вратата. Холдън прочисти гърло.

— Трябва да проверим повторно цялата свършена работа по „Росинант“ — заяви той, — защото за нищо на света няма да летя на кораб, чиято сигурност е инспектирана от този.

Моника подсвирна тихо.

— Разколническа фракция на СВП? — подхвърли тя. — Е, няма да е първият случай, когато някой революционен лидер е взет на мушка от екстремистко крило на собствените си хора.

— Така е — съгласи се Фред. — Но ме тревожи, че се чувстват достатъчно уверени, за да не си крият картите.