Игрите на Немезида

21. Наоми

— Bist bien, Кокалче? — попита Карал.

Тесният, набързо стъкмен камбуз бе прекалено голям за толкова малък екипаж. Лош дизайн, прахосване на място. Не беше захабен, беше евтин. Тя изгледа Карал иззад завесата на косата си и се усмихна.

— Всичко е точно — каза шеговито. — Como sa?

Карал направи поясния жест за свиване на рамене. Косата му бе посивяла през годините. А също и наболата му брада. Някога бе черна като космоса.

Той я погледна в очите и тя не трепна.

— Имам да ти кажа нещо.

— Няма тайни между нас сега — отвърна Наоми и той се засмя. Тя му се усмихна в отговор. Затворничка, флиртуваща с надзирателя си с надеждата, че някоя добронамерена мисъл в главата му ще ѝ помогне по-късно. Може би щеше.

Това, което я плашеше най-силно, бе колко добре знаеше как да го изиграе. От момента, в който бе дошла в съзнание, говореше, когато хората ѝ говореха, смееше се, когато някой разкажеше виц. Държеше се все едно отвличането ѝ е просто едно от онези неща, които се случват, като да използваш нечии инструменти, без да поискаш разрешение. Преструваше се, че спи. Ядеше колкото можеше да натъпче в свития си стомах. А всички те се отнасяха с нея като с момичето, което бе някога, сякаш можеха да пренебрегнат годините и разликите, да я приемат обратно, като че ли никога не си е тръгвала. Като че ли никога не е била друг човек. Уменията ѝ да крие страха и възмущението си се върнаха толкова бързо, сякаш никога не бе преставала.

Това я караше да се чуди дали пък наистина не бе преставала да ги използва.

— Аз бях един от онези — каза той. — Помагах с Филипито. Грижех се за него.

— Добре.

— Не — поясни Карал. — Преди това. Понякога той беше с мен.

Наоми се усмихна. Беше се опитвала да не си спомня за онези отчаяни дни, след като каза на Марко, че си тръгва. Дните, след като той бе взел Филип. За да защити момчето, така каза. Докато тя овладеела емоциите си. Буца заседна в гърлото ѝ, но тя се усмихна.

— Онези дни. Той е бил при теб?

— Не immer. Но понякога. Hijo се местеше, нали разбираш? Една нощ тук, две там.

Детето ѝ е било предавано между хората, които познаваше. Манипулацията бе гениална. Марко използваше детето си като знак за доверието си към тях и в същото време обрисуваше нея като лудата. Опасната. Гарантираше си, че в тяхното общество ще се говори колко стабилен е той и колко близо е тя до психически срив. Изведнъж Наоми си спомни ярко как Карал надзърна от кухнята, докато тя хълцаше в ръцете на жена му. Суджа, така се казваше. Как ли са му изглеждали тогава нейните сълзи и ругатни.

— Ако си беше траял — рече Наоми, — никога нямаше да разбера. Защо ми го казваш сега?

Карал направи пак жеста за свиване на рамене.

— Нов ден. Ново начало. Опитвам се да изжуля малко стара ръжда.

Тя се опита да разчете върху лицето му дали е вярно, или просто е още една дребна жестокост под форма, която не би могла да разобличи, без да изглежда пак като лудата. Ако се намираше на „Роси“, щеше да разбере. Но тук, сега, балансът между страха, гнева и опитите ѝ да се контролира замъгляваха дреболии като истината. В това бе красотата на замисъла, с който Марко я бе настроил против самата нея. Кажи ѝ, че е прекършена, като средство да я прекършиш — и ето че и петнайсет години по-късно все още действаше.

А после за миг в съзнанието ѝ изникна Еймъс, по-ясен от кораба наоколо. „Няма значение какво става в теб, шефе. Те се интересуват само какво правиш.“ Не знаеше дали е спомен, или умът ѝ търси някакво сигурно местенце в обстановка, в която не можеше да разчита на нищо.

„Ако Еймъс ми е станал мерило за мъдрост, прецакана съм“, помисли си тя и се засмя. Карал се усмихна неуверено.

— Благодаря, че ми го каза направо — рече Наоми. — Ново начало. Да изжулим ръждата.

„И ако някога имам възможност да те зарежа в някой пожар, Карал, бога ми, ще гориш!“

Разнесе се звън, последван от предупреждението за ускорение. Тя не бе усетила кога корабът е извършил обръщането си. Може би, докато е спяла или пък бавно в течение на часове, така че въртенето да бъде недоловимо. Нямаше значение. Тук тя беше товар. Нямаше значение какво знае.

— Закопчай се, а? — предложи Карал.

— Отивам — отвърна Наоми, оттласна се леко към тавана, а после обратно към палубата и противоускорителното кресло между Син и Крилатия. Беше се оказало, че истинското име на Крилатия е Алекс, но в съзнанието ѝ това място бе заето, така че за нея той си остана завинаги Крилатия. Мъжът ѝ се усмихна и тя отвърна на усмивката му, докато се закопчаваше върху гела.

Предупреждението премина от кехлибарено сияние в броене от десет надолу с меки кехлибарени цифри и на нула креслото политна към нея, а тя потъна на няколко сантиметра. Беше се включила спирачната тяга. Когато изключеше, щяха да са на мястото, където се намираше Марко.

След като тунелът свърза шлюзовете, тя мислеше, че ще има някакво сбогуване. Прегръдки и лъжи, и всички онези неща, които правят хората на раздяла след дълго пътуване. Когато това не стана, тя разбра, че пътуването е било дълго само за нея. За другите полетът от Церера до празния космос оттатък Марс и астероидите Унгария беше като да отидеш от креслото до тоалетната.

Филип излезе от командния център и изглеждаше твърд и суров. Не, не беше вярно. Изглеждаше като момче, което се опитва да изглежда твърдо и сурово.

— Проверете я за оръжия — нареди рязко той.

Син премести поглед от Филип към Наоми и обратно.

— Verdad? Кокалчето носи скрито оръжие, носи го от дълго време. Не мисля, че…

— Никакви пленници на „Пела“ без проверка — отсече Филип и извади от джоба си пистолет със стрелички, без да го насочва конкретно към нея. — Такива са правилата, нали?

Син сви рамене и се обърна към нея.

— Такива са правилата.

Филип я изгледа, стиснал устни. Пръстите му върху спусъка бяха твърде чувствителни. Би трябвало да изглежда застрашителен, но изглеждаше преди всичко уплашен. И ядосан. Да пратиш сина си да извърши отвличане бе тъкмо от онези неща, които би сторил Марко. Не защото бе жестоко, макар че наистина беше. Не защото щеше да разруши всяка връзка, която може да са имали, макар че и това щеше да направи. Просто щеше да подейства. Дори пращането на Филип на Церера сега изглеждаше като манипулация. „Ето го сина ти, там е, където го остави. Ела в мишеловката и си го вземи.“

И тя го беше направила. Не знаеше дали е по-разочарована от Филип, или от себе си. Това бяха два различни вида разочарование и насоченото към нея бе по-болезнено. На Филип можеше да прости всичко. Той беше момче и живееше с Марко. Да прости на себе си щеше да ѝ е по-трудно, а нямаше голям опит в прощаването.

Когато външният шлюз завърши цикъла си, я връхлетя чувство за дезориентация. Тунелът беше с обичайния дизайн от надут милар и титаниеви ребра. В него нямаше нищо, което да изглежда странно. Едва когато почти стигнаха до другия край, тя разпозна миризмата: остра, дълбока и вероятно канцерогенна. Платът изпускаше летливи органични съединения.

— Това ново ли е? — попита тя.

— Не говорим за това — отсече Филип.

— Май почти за нищо не говорим, а? — сопна се тя и той я погледна, изненадан от хапливостта в гласа ѝ. „Мислиш си, че ме познаваш — каза си Наоми, — но само си слушал разни истории.“

Шлюзът на другия кораб бе странно познат. Извивката бе същата като на шлюза на „Роси“, а също и дизайнът на ключалката. Марсиански дизайн. Нещо повече, флотски марсиански дизайн. Марко бе дошъл с военен кораб. Вътре чакаха войници. За разлика от опърпаната група на Церера, тези носеха някаква груба униформа: сиви комбинезони с разцепения кръг на ръкавите и гърдите си. На фона на изчистения дизайн на коридора изглеждаха като лоши костюми в пиеса с добри декори. Оръжията обаче бяха истински и тя не се съмняваше, че ще ги използват.

Мостикът бе досущ като по-малко братче на този на „Росинант“. След евтиното, едва приемливо оборудване на „Чецемока“ военният клас противоускорителни кресла и дисплеи изглеждаха солидни и успокоителни. А в центъра на всичко, сякаш специално се е разположил там, плуваше Марко. Носеше нещо като военна униформа, но без отличителни знаци.

Беше красив като статуя. Дори сега тя трябваше да му го признае. Още помнеше времето, когато тези устни и мекотата на тези очи я караха да се чувства в безопасност. Това бе преди цяла вечност. Сега той се усмихна и странно облекчение се разля в нея. Тя отново бе с него и неоспоримо в негова власт. Кошмарът ѝ се бе сбъднал, така че поне нямаше нужда вече да се ужасява от него.

— Доведох я, сър — докладва Филип и всичките му съгласни бяха толкова остри, че да режеш с тях. — Мисията е изпълнена.

— Никога не съм се съмнявал — отвърна Марко. На живо гласът му притежаваше плътност, която се губеше в записаните съобщения. — Добра работа, mijo.

Филип отдаде набързо чест и се врътна да си тръгне.

— О! — каза Марко, с което накара момчето да се закове на място. — Не бъди груб, Филип. Целуни майка си, преди да излезеш.

— Не е нужно да го правиш — обади се Наоми, но Филип доплува до нея с безизразни и празни очи и допря за миг сухите си устни до бузата ѝ, преди да се върне в асансьора. Стражите го последваха, освен двама, които заеха позиция зад нея.

— Дълго време мина — отбеляза Марко. — Добре изглеждаш. Годините са били благосклонни към теб.

— Към теб също — отвърна тя. — Пък и звучиш различно. Кога престана да говориш като поясен?

Марко разпери ръце.

— За да бъде чут от потисническата класа, човек трябва да говори като неин член. Не само на същия език, а и със същата дикция. Обвинението в тирания, колкото и да е основателно, се отхвърля, освен ако не го поднесеш по начин, който могъщите признават. Ето защо Фред Джонсън бе полезен човек. Той вече бе икона на власт, която властите разбират.

— Значи си се упражнявал — заключи тя и скръсти ръце.

— Такава ми е работата. — Марко посегна нагоре, оттласна се леко с пръсти от горната палуба и полетя надолу към контролните кресла. — Благодаря ти, че дойде.

Наоми не отговори. Усещаше как той вече пренаписва миналото. Отнасяше се с нея, сякаш е избрала да се присъедини към него. Сякаш е тук по свое желание. Вместо това тя кимна към командния център.

— Хубав кораб. Откъде го взе?

— Приятели по върховете — подхвърли Марко и се изкиска. — И много странни съюзници. Винаги има хора, които разбират, че когато светът се променя, правилата се променят заедно с него.

Наоми дръпна косата пред очите си, а после, ядосана на себе си, я отметна назад.

— И така. На какво дължа тази нагласена лайнарщина?

Засегнатото изражение на Марко би могло да мине и за истинско.

— Няма нищо нагласено. Филип беше в беда, а ти имаше възможността да измъкнеш сина ни от лоша ситуация, която можеше да се влоши много повече.

— За което ми се отплатиха, като ме домъкнаха на твоя кораб против волята ми? Не мога да ти благодаря за това.

— А трябва — подчерта Марко. — Доведохме те, защото си една от нас. За да те опазим. Ако можехме да ти обясним всичко, щяхме, само че нещата са деликатни, а човек не спира, за да обясни защо защитава някого, когато опасността е близо. Тук е заложен животът на милиони поясни и…

— О, моля те — прекъсна го Наоми.

— Не си ли съгласна? — попита Марко, а в гласа му се промъкна острота. — Ти си тази, която ни погуби. Ти и новият ти капитан. В мига, щом онези портали се отвориха, всички ние умряхме.

— Все още дишаш — отбеляза Наоми, но дори на самата нея гневът ѝ прозвуча като сприхавост. Той също го чу по този начин.

— Ти не си израснала в гравитационен кладенец. Знаеш колко малко ги е грижа вътрешните за нас. „Чезед“. Станция Андерсън. Пожарът в мините на Сиело. За тях животът на поясните не струва пукната пара. И никога не е струвал. Знаеш го.

— Не всички са такива.

— Някои се преструват, че не са, а? — В гласа му се промъкна следа от поясния акцент, а с него и гняв. — Но пак могат да слизат в кладенците. Има хиляда нови светове и милиарди вътрешни, които могат просто да стъпят на тях. Без обучение, без приспособяване, без медикаменти. Знаеш ли колко поясни могат да понесат цяло g? Ако им осигуриш всичко, пълни медицински грижи, механизирани екзоскелети, частни клиники? Две трети. Две трети от нас могат да отидат да живеят като инвалиди на онези прекрасни нови светове, и то ако вътрешните обединят сили и вложат всичките си пари. Мислиш ли, че това ще стане? Досега не е ставало. Миналата година три фармацевтични завода спряха да произвеждат евтините си медикаменти за подсилване на костната структура. Не се отказаха от патентите. Не се извиниха на никой кораб, който няма средства да купува по-скъпите. Просто спряха. Нуждаеха се от този капацитет за колонизаторските кораби и всички нови гадости, които произвеждат с данните, идващи от пръстените.

— Ние сме остатъци, Наоми. Ти и аз, и Карал, и Син. Тиа Марголис. Филип. Те продължават напред и забравят за нас, защото могат. Те пишат историята и знаеш ли какво ще сме ние? Един параграф на тема колко е гадно, когато една раса стане отживелица, и как е щяло да е по-хуманно да ни приспят. Хайде. Кажи ми, че греша.

Бяха същите приказки, които ѝ бе поднасял и преди, но усъвършенствани с годините. Нова разновидност на същите аргументи, които ѝ бе изтъкнал на Церера. Тя почти очакваше от него да каже: „«Гамара» си го заслужаваше. Това е война и всеки, който помага за задушаването на врага, е войник, независимо дали го знае, или не“. Имаше чувството, че вътрешностите ѝ са се втечнили. Чувство, което ѝ бе познато от мрачните времена. Нещо в дъното на съзнанието ѝ се размърда. Отдавна заспалата змия на заучената безпомощност започваше да се пробужда. Наоми се престори, че я няма, с надеждата, че ако я отрича достатъчно, тя ще престане да съществува.

— Какво общо има това с мен? — попита по-кротко, отколкото бе възнамерявала.

Марко се усмихна. Когато заговори, се бе върнал към гласа на културен лидер. Поясният грубиян се бе скрил зад маската му.

— Ти си една от нас. Отчуждила си се, вярно, но все пак си една от нас. Ти си майка на сина ми. Не искам да се излагаш на опасност.

От нея се очакваше да попита какво значи това. Пътят бе ясно разкрит пред нея, озарен в светлини. „Какво ще рече «опасност»?“, щеше да попита тя и той щеше да ѝ каже. Да гледа как очите ѝ се разширяват. Да види страха ѝ.

Майната му на това.

— Ти не искаше мен — изтъкна тя. — Искаше „Росинант“, само че не се получи. Кораба ли искаше? Или Холдън? Можеш да ми кажеш. Искаше да се изфукаш пред новото ми гадже ли? Защото това би било тъжно.

Усети се как диша учестено, адреналинът пулсираше в нея. Изражението на Марко се втвърди, но преди да заговори, се чу сигнал от комуникационната система и глас, който тя не познаваше, отекна на палубата.

— Hast контакт — съобщи жената.

— Que?

— Малък. Скутер от Марс. Говори с „Андреас Хофер“.

— Разузнавателен кораб? — изстреля Марко.

Паузата се проточи няколко секунди. После:

— Прилича на някакъв pinché скапаняк, попаднал на грешното място. Но щом е видял един, видял е цялата ударна сила, нали?

— Колко остава до първото попадение?

— Двайсет и седем минути. — Нямаше колебание. Който и да бе човекът от отсрещната страна, очакваше този въпрос. Марко се намръщи към контролното табло.

— Не можа да изчака още малко. Щеше да е по-хубаво без него. Но, добре. Свалете скутера.

— Toda?

Марко впери тъмните си очи в Наоми. Усмивка изви леко устните му. Театрално копеле беше.

— Не. No es toda. Започнете и атаката срещу кораба на марсианския премиер. И кажете на ловната група да се подготви, та когато прахоземецът побегне, да можем да го свалим.

— Sabez — отвърна жената. — Пращам заповедите.

Марко зачака, протегнал ръка сякаш в предизвикателство.

— Това е начинът — каза той. — Направи така, че да не могат да ни забравят. Вземи веригите, които са създали, за да ни оковат, и ги използвай като камшици. Няма да потънем в небитието. Сега вече ще ни уважават.

— И какво? Ще затворят Пръстена? — попита Наоми. — Ще започнат да произвеждат отново евтините ти медикаменти? Какво мислиш, че ще донесе убийството на един марсиански политик на „нашия народ“? С какво мислиш, че това помага на някого?

Марко не се засмя, но омекна. Тя имаше чувството, че е казала нещо глупаво и това му е доставило удоволствие. Въпреки всичко почувства да я жилва смущение.

— Съжалявам, Наоми. Ще трябва да продължим по-късно. Но наистина се радвам, че се върна. Знам, че между нас двамата има много горчивина и че не виждаме света по един и същ начин. Но ти винаги ще бъдеш майката на моя син и аз винаги ще те обичам за това.

Той вдигна юмрук към стражите.

— Погрижете се да е на сигурно място и се пригответе за силна тяга. Потегляме към битката.

— Сър — изпъна се единият страж, а другият хвана Наоми за лакътя. Първият ѝ инстинкт бе да се съпротивлява, да се дръпне, но какъв смисъл? Тя се оттласна към асансьора, стиснала зъби толкова силно, че я заболяха.

— И още нещо — додаде Марко. Тя се обърна, мислейки, че говори на нея. Но не беше така. — Когато я заключвате, погрижете се да е на място, откъдето може да гледа новините. Днес всичко се променя. Не бихме искали да го пропусне, нали?