Игрите на Немезида

4. Еймъс

Гърлото го болеше.

Еймъс преглътна, мъчейки се да отмие буцата със слюнка, но това му докара само нова болка, все едно бе глътнал пясък. Преди три месеца лазаретът на „Роси“ го бе натъпкал с всички подсилващи ваксини и бактериални защити, точно по график. Не мислеше, че може да е болен. Но ето че сега гърлото го болеше, сякаш е глътнал топка за голф и тя е заседнала вътре.

Около него гражданите и пътниците на станция Церера сновяха като мравки в мравуняка си и гласовете им се сливаха в нечленоразделен рев, който не бе много по-различен от тишината. На Еймъс му бе забавно, че никой на Церера не би разбрал тази метафора. Той самият не бе виждал мравка от близо две десетилетия, но детските му спомени как ги гледа да повалят хлебарка или да оглозгват трупа на плъх бяха ярки и отчетливи. Също като хлебарките и плъховете, мравките се бяха научили да живеят с човешките си съседи без сериозни проблеми. Когато бетонът на човешките градове бе залял планетата и половината животни на Земята попаднаха в списъка на застрашените видове, никой не се тревожеше за мравките. Те се справяха чудесно, благодаря, и останките от бързите закуски бяха също толкова изобилни и вкусни, колкото и мъртвите горски животни по-рано.

Приспособи се или умри.

Ако можеше да се каже, че Еймъс има някаква философия, тя бе тази. Бетонът заменя гората. Ако му се изпречиш на пътя, ще бъдеш зазидан. Ако намериш начин да живееш в пукнатините, можеш да благоденстваш навсякъде. Пукнатини има винаги.

Мравунякът на Церера кипеше около него. Имаше хора на върха на хранителната верига, които си купуваха закуски от будките или билети за совалките и корабите за далечни полети, заминаващи от станцията. Хората от пукнатините също бяха тук. Момиче на не повече от десет години с дълга мръсна коса и розов комбинезон, твърде малък за нея, оглеждаше пътниците, без да ги зяпа открито. Чакаше някой да си остави багажа или ръчния терминал достатъчно задълго, че да успее да го грабне. Видя, че Еймъс я гледа, и се стрелна към един сервизен люк ниско в стената.

Живееше в пукнатините, но живееше. Приспособяваше се, не умираше.

Той преглътна пак и изкриви лице от болка. Ръчният му терминал изпиука и Еймъс вдигна очи към таблото с полетите, висящо над голямата зала. Яркожълти букви на черен фон — шрифт, създаден за четливост, а не за красота. Полетът му до Луната бе потвърден за летателен прозорец след три часа. Той чукна по екрана на терминала си, за да уведоми автоматизираната система, че ще е на борда, когато корабът потегли, и тръгна да търси как да убие оставащото време.

До изхода имаше бар. Така че се оказа лесно.

Не искаше да се напие и да изпусне полета си, затова се ограничи с бира. Пиеше бавно и методично и щом наближеше дъното на чашата, махваше на бармана, за да може следващата да го чака, когато свърши. Искаше да се почувства леко замаян и отпуснат и знаеше как точно да го постигне за най-краткото възможно време.

Барът не предлагаше кой знае какви развлечения или занимавки, така че той се съсредоточи върху чашата, бармана, следващото питие. Буцата в гърлото му наедряваше с всяка глътка. Той престана да ѝ обръща внимание. Останалите клиенти бяха тихи, четяха нещо на терминалите си или си шепнеха на малки групи, докато пиеха. Всеки беше на път за някъде другаде. Това място не беше крайна спирка; бе нещо, на което се натъкваш по време на пътуванията си, случайно и забравимо.

Лидия бе мъртва.

Той бе прекарал двайсет години в мисли за нея. Разбира се, причината отчасти бе татуираният ѝ лик над сърцето му. Винаги когато се погледнеше в огледалото без риза, се сещаше за нея. Но дори да изключим това, всеки ден Еймъс се изправяше пред избори. А всеки избор, който правеше, започваше с един тих гласец в главата му, който го питаше как Лидия би искала да постъпи. Когато получи съобщението от Ерих, той осъзна, че не я е виждал и не е говорил с нея от над две десетилетия. Значи е била двайсет години по-стара, отколкото при заминаването му. На колко? Той помнеше сивите кичури в косата ѝ, бръчките около очите и устата ѝ. По-стара от него. Но той беше на петнайсет и „по-стар от него“ беше огромен промеждутък, в който попадаха твърде много хора.

А сега тя бе мъртва.

Може би някой двайсет години по-стар от жената, която помнеше, бе достатъчно стар, за да умре от естествена смърт. Може да бе умряла в болница, в леглото си, на топло и уютно, заобиколена от приятели. Може би е имала котка, която да спи в краката ѝ. Еймъс се надяваше да е така. Защото ако не беше — ако бе нещо различно от естествена смърт, — той щеше да избие всички, които имат дори най-косвено участие, до последния човек. Огледа идеята в ума си, повъртя я насам-натам, като чакаше да види дали Лидия ще го спре. Отпи нова дълга глътка бира и тя опари гърлото му. Горещо се надяваше, че не се разболява.

„Не си болен — каза гласът на Лидия в съзнанието му, — тъжен си. Скърбиш. Буцата в гърлото ти. Пустотата зад гръдната ти кост. Празнотата в стомаха ти, независимо колко бира наливаш в него. Това е скръб.“

— Ха — каза на глас Еймъс.

— Искаш ли нещо, друже? — попита го барманът с професионално безразличие.

— Още една — отвърна Еймъс и посочи все още полупълната си чаша.

„Не се справяш добре със скръбта“, обади се друг глас. Този път бе Холдън. Вярно беше. Ето защо Еймъс вярваше на капитана. Когато той кажеше нещо, наистина го мислеше. Нямаше нужда да го анализира или да се чуди какво точно е имал предвид. Даже когато оплескваше нещата, капитанът действаше с добра воля. Еймъс не бе срещал много такива хора.

Единствената наистина силна емоция, която бе изпитвал Еймъс, откакто се помнеше, бе гняв. Гневът винаги бе там и го чакаше. Да се справя със скръбта по този начин бе просто и праволинейно. Той го разбираше. Мъжът, седнал през няколко стола от него на бара, имаше суровия кокалест вид на скален жокей. Ближеше една и съща бира вече час. Всеки път, когато Еймъс поръчаше нова, мъжът го стрелваше с поглед, в който се смесваха раздразнение и завист. Жадуваше за наглед бездънната му кредитна сметка. Щеше да е толкова лесно. Да му каже нещо, язвително и високо, да го постави в такова положение, че за него да е позор да отстъпи пред очите на всички. Бедният шибаняк щеше да се почувства длъжен да налапа стръвта, а после Еймъс щеше да е свободен да излее скръбта си върху него. Един въргал може би щеше да е добър начин да се поотпусне.

„Този човек не е убил Лидия“, обади се гласът на Холдън.

„Но може би някой друг е“ — помисли си Еймъс. — „И аз трябва да разбера.“

— Плащам, амиго — каза Еймъс на бармана и размаха ръчния си терминал. Посочи към скалния жокей. — Пиши следващите две на тоя приятел на моята сметка.

Жокеят се намръщи, търсейки някаква обида, но като не можа да намери такава, смънка:

— Благодаря, братле.

— Няма защо, hermano. Пази се там навън.

— Sasa — каза жокеят, довърши бирата си и посегна към първата от двете, които току-що му бе купил Еймъс. — Ти също, sake dui?

На Еймъс му липсваше койката му на „Роси“.

Пътническият кораб се казваше „Мързеливата пойна птичка“, но връзката му с птиците започваше и свършваше с белите букви, изписани върху корпуса му. Отвън приличаше на гигантска кофа за боклук със сопло в единия край и малък мостик в другия. Отвътре приличаше също на гигантска кофа за боклук, само че разделена на дванайсет палуби, с по петдесет души на всяка.

Единственото уединение тук бяха тънките завеси на душкабините и хората, изглежда, използваха тоалетната само когато наблизо имаше униформени членове на екипажа.

„Аха — помисли си Еймъс. — Затворнически правила.“

Избра си койка — просто противоускорително кресло с малко място за багаж отдолу и миниатюрен развлекателен екран на стената до него — колкото се може по-далеч от тоалетната и столовата. Опитваше се да стои настрани от оживените места. Съседите му бяха тричленно семейство от едната страна и някаква много стара бабичка от другата.

Бабичката прекара цялото пътуване надрусана с малки бели хапчета, денем се взираше в тавана, а нощем я мъчеха трескави сънища, от които се обливаше в пот. Еймъс ѝ се представи. Тя му предложи хапчета. Той отказа. Това сложи край на общуването им.

Семейството от другата страна бяха далеч по-мили. Двама мъже в началото на трийсетте и дъщеря им, на около седем. Единият мъж бе строителен инженер на име Рико. Другият беше татко домакин и се казваше Джиянгуо. Момичето се казваше Уенди. Отначало, когато Еймъс се настани на койката, те го гледаха с известно подозрение, но той се усмихна, ръкува се с тях и купи на Уенди сладолед от един автомат, а после не започна да се държи особено. Знаеше какви са мъжете, проявяващи твърде голям интерес към малки дечица, и следователно знаеше как да не го бъркат с такъв.

Рико пътуваше към Луната, за да заеме едно от новооткрилите се работни места в орбиталната корабостроителница „Буш“.

— Много coyos отиват надолу. Има beaucoup работа сега, всеки се опитва да докопа някой пръстен. Нови колонии. Нови светове.

— Това ще пресъхне, когато треската отшуми — отбеляза Еймъс. Лежеше по гръб на койката си, слушаше с едно ухо бъбренето на Рико и гледаше с едно око предаването, течащо по стенния му екран с изключен звук.

Рико направи поясния жест за свиване на рамене и кимна към дъщеря си, която спеше на своята койка.

— За нея, sabe? За по-нататък. Засега отделям настрани някой и друг юан. Училище, пътуване до Пояса, всичко, от което се нуждае.

— Разбирам те. За по-нататък.

— О, хей, чистят клозета. Ще си взема душ.

— Каква е тая работа, човече? — попита Еймъс. — Защо е тоя зор?

Рико килна глава, все едно Еймъс го беше попитал защо в космоса е вакуум. Честно казано, Еймъс знаеше отговора, но му беше любопитно да види дали Рико също го знае.

— Банди, coyo. Туй е цената да пътуваш евтино. Гадно е да си беден.

— Екипажът си отваря очите за такива гадости, нали? Ако някой почне бой, ще ни обгазят всички и ще вържат виновниците. Чиста работа.

— Те не наблюдават душовете. Няма камери. Ако не платиш, когато дойдат да те одрусат, те замъкват там. По-добре да ходиш, когато екипажът е наблизо.

— Без майтап? — възкликна Еймъс, правейки се на изненадан. — Засега не съм видял да одрусват някого.

— Ще видиш, hombre. Хвърляй едно око на Джиян и Уенди, докато ме няма, става ли?

— Две очи, братче.

Рико беше прав. Щом приключи първоначалната суетня, по време на която хората си търсеха койки, решаваха, че не харесват съседите си, и търсеха нови, нещата се поукротиха. Поясните се настаниха на палубите за поясни. Вътрешните — на палубите, поделени между Земята и Марс. Еймъс беше на поясна палуба, но изглежда, бе единственият, който се смесваше с другите.

Затворнически правила, без съмнение.

На шестия ден малка група бандити от горната палуба слезе с асансьора и се разгърна из отделението. С петдесет души на палубата, им отне известно време да обиколят всички. Еймъс се престори на заспал в противоускорителната си койка и ги наблюдаваше с крайчеца на окото си. Схемата бе съвсем проста. Всеки бандит се приближаваше до някой пътник, обясняваше му за застрахователните полици по време на пътуването, а после приемаше кредитен трансфер с евтин терминал. Заплахите се състояха само от намеци. Всички плащаха. Беше глупав рекет, но достатъчно простичък, за да работи.

Един от изнудвачите, който изглеждаше на не повече от четиринайсет, се насочи към тях. Рико посегна да извади терминала си, но Еймъс седна на леглото и му махна с ръка. А на младежа каза:

— Тук всичко е точно. Никой в този ъгъл не плаща.

Онзи се взря безмълвно в него. Еймъс му се усмихна. Не изпитваше особено желание да го обгазят и вържат, но ако се наложи, щеше да го преживее.

— Мъртвец — изръмжа бандитът. Вложи в гласа си цялото мъжество, което можеше да събере, и Еймъс изпита уважение към неговата всеотдайност. Но далеч по-страшни хора от някакъв си мършав поясен пубер се бяха опитвали да го сплашват. Еймъс кимна, сякаш обмисляше заплахата.

— Веднъж се оказах приклещен в ремонтния канал на реактора, когато гръмна една тръба с охладител — каза той.

— Какво? — попита объркано хлапакът. Даже Рико и Джиянгуо го зяпнаха сякаш си е изгубил ума. Еймъс се разшава и карданите на койката изскърцаха, докато се наместваха.

— Разбираш ли, охладителят е адски радиоактивен. Попадне ли във въздух, се изпарява. Не е хубаво да ти изцапа кожата, но можеш да оцелееш. Повечето се отмива. Само че не би искал да го вдишаш. Да ти влязат куп радиоактивни частици в дробовете, откъдето не можеш да ги извадиш. Да, общо взето се разтопяваш отвътре.

Хлапакът се озърна през рамо, търсейки подкрепа срещу този луд дърдорко. Останалите от групата още бяха заети.

— Така че — продължи Еймъс и се приведе напред — трябваше да вляза в ремонтния шлюз, да отворя шкафче за спешни случаи и да сложа кислородна маска, преди да съм вдишал нещо от тази гадост.

— И какво от това. Още си…

— Смисълът на тази малка приказка за несгоди е, че научих някои неща за себе си.

— Тъй ли? — Положението вече бе станало достатъчно странно и хлапакът изглеждаше наистина заинтригуван да разбере.

— Научих, че мога да си задържам дъха близо две минути, докато съм зает с усилна физическа дейност.

— И…

— И трябва да си зададеш въпроса какво мога да ти направя за двете минути, преди упойващият газ да ме повали. Защото се обзалагам, че е много.

Хлапакът не отговори. Рико и Джиянгуо сякаш бяха затаили дъх. Уенди зяпаше Еймъс ококорена и ухилена.

— Проблем ли има? — Един от приятелчетата на младия бандит най-после дойде да провери нещата.

— Да, той…

— Няма проблем — заяви Еймъс. — Просто обяснявах на съдружника ти тук, че този ъгъл на стаята не плаща застраховки.

— Ти ли го казваш?

— Да. Аз го казвам.

Старшият бандит огледа Еймъс, преценяваше го. Бяха горе-долу еднакви на ръст, но Еймъс бе цели двайсет и пет кила по-тежък. Еймъс стана и се поразкърши, за да подчертае разликата.

— С кого движиш? — попита старшият бандит, вземайки го погрешно за конкурент.

— „Росинант“ — отвърна Еймъс.

— Не съм ги чувал.

— О, чувал си ги, но контекстът е всичко, нали?

— Май си сгафил, coyo — рече бандитът.

Еймъс направи широкия поясен жест за свиване на рамене.

— Предполагам, че рано или късно ще разберем.

— Рано или късно — съгласи се мъжът, после побутна младшия си партньор и се отправи към другите от бандата. Когато хванаха асансьора за следващата палуба, оставиха младока. Той се взираше в Еймъс през стаята, без да се опитва да крие, че го наблюдава.

Еймъс въздъхна и извади хавлията си от сака.

— Ще отида да си взема душ.

— Ти си луд — спря го Джиянгуо. — Там няма никого от екипажа. Ще ти скочат.

— Аха.

— Тогава защо?

— Защото — отвърна Еймъс, като стана и метна хавлията през рамо — мразя да чакам.

Веднага щом тръгна към банята с изложената наяве хавлия, младокът забъбри по ръчния си терминал. Свикваше войските.

Банята представляваше пет крехки душкабини от пластмасови листове край едната стена и десет вакуумни тоалетни край другата. Мивките бяха наредени по стената точно срещу вратата. В откритото пространство по средата имаше пейки за сядане, където да си чакаш реда за душовете или да се обличаш после. Не беше най-подходящото място за ръкопашен бой. Имаше много стърчащи твърди предмети, в които да те блъснат, а пейките създаваха риск от спъване.

Еймъс хвърли хавлията си в една мивка и се облегна на нея, скръстил ръце. Не му се наложи да чака дълго. Няколко минути след обаждането на младока той и още петима биячи от изнудваческата група влязоха един по един.

— Само шестима? Малко съм обиден.

— Не си дребен, хич даже — рече най-възрастният. Значи бе водачът, щом говореше пръв. — Ама големите също мрат.

— Вярно е. Е, как ще го направим? На ваш терен съм, така че ще спазвам местните правила.

Водачът се засмя.

— Смехар си, човече. Скоро ще си мъртъв, ама си смехар. — Обърна се към младшия бандит и каза: — Твоя мръвка, coyo.

Младокът извади от джоба си самоделен нож. Никакво оръжие не можеше да се вмъкне в пътническото отделение покрай охраната, но това бе назъбено парче метал, отчупено от нещо на кораба и после наточено. Пак затворнически правила.

— Няма да проявя неуважение към теб — рече му Еймъс. — Аз убих първия си човек на твоята възраст. Е, всъщност бяха няколко, но не е там въпросът. Знам, че трябва да приема теб и ножа ти на сериозно.

— Хубаво.

— Не — каза тъжно Еймъс, — не е.

Преди някой да успее да помръдне, той прекоси делящото ги разстояние и сграбчи ръката му с оръжието. Тягата на кораба беше само около една трета g, така че Еймъс вдигна младока от пода и го завъртя. Ръката на хлапето се удари в преградата на една душкабина. Тялото му продължи движението и Еймъс не го пусна, така че ръката се огъна около точката на сблъсъка. Звукът от късането на сухожилията в лакътя приличаше на удар с чук по мокър шперплат. Ножът падна бавно от безчувствените пръсти на пода и Еймъс пусна ръката.

В продължение на една дълга секунда петимата биячи се взираха в ножа, лежащ в краката на Еймъс, а той се взираше в тях. Празнотата в стомаха му бе изчезнала. Кухото място зад гръдната му кост също. Гърлото беше спряло да го боли.

— Кой е следващият? — попита той и разкърши ръце, а на лицето му грееше усмивка, за която не знаеше.

Те му се нахвърлиха вкупом. Еймъс разпери ръце и ги посрещна като отдавна загубени любими.

— Добре ли си? — попита Рико. Попиваше едно леко порязване на главата на Еймъс с тампон със спирт.

— Общо взето.

— Те добре ли са?

— Не толкова — призна Еймъс, — но горе-долу. Всеки ще излезе оттам на собствен ход, когато се събудят.

— Не беше нужно да правиш това заради мен. Щях да платя.

— Не съм — отрече Еймъс. Като видя объркания поглед на Рико, поясни: — Не съм го направил заради теб. И, Рико? Тези пари да отидат във фонда на Уенди, иначе ще дойда да потърся и теб.