Игрите на Немезида

50. Алекс

— Велосипед ли?

Еймъс се облегна на бара за закуска.

— Ами да. Те нямат нужда от гориво, не се разболяват. С повечето поправки можеш да се справиш сам. Ако си търсиш постапокалиптичен транспорт, велосипедите са правилният избор.

Алекс сръбна от бирата си. Беше местна, от една кръчма надолу по коридора, с богат аромат на хмел и червеникав цвят.

— Предполагам, никога не съм мислил за това по този начин.

Апартаментът на Луната бе по-голям от стаите им на станция Тихо, но от същия тип. Четири спални, от които се влизаше в широка обща стая. Стенен екран, следващ извивката ѝ, бе настроен да показва идеализиран лунен пейзаж, доста по-фотогеничен от истинския. От време на време анимирано „извънземно“ момиче се подаваше иззад някоя скала, правеше изненадана физиономия и се скриваше бързо. Еймъс предполагаше, че е готино, но би предпочел истински лунен пейзаж.

— Така или иначе, не исках да минавам през Вашингтон. Прекалено много хора, а и ако помпите бяха спрели да работят, щеше да ми се наложи да газя до коленете в мътилка, нали?

— Правилно — каза Алекс.

Холдън бе на „Росинант“. Наоми спеше в стаята си. Спеше много, откакто „Росинант“ ги бе прибрал всичките от вакуума. Медицинската система казваше, че се оправя и че почивката е полезна за нея. Алекс обаче се притесняваше. Не защото тя имаше нужда от сън, а защото може би всъщност нямаше, а само се преструваше. Да е тук с Холдън, Еймъс и Наоми беше огромно облекчение. Искаше му се това да е краят на раздялата им и всичко да се върне по местата си, сякаш нищо не е било.

Но не беше така. Дори докато говореше с Еймъс, на Алекс му се струваше, че долавя леки промени у него. Някаква отнесеност, като че ли през цялото време си мислеше за нещо друго и само се преструваше, че посвещава на Алекс цялото си внимание. Наоми се намираше под медицински грижи още от пристигането им и лекарите не пускаха при нея никого, освен Холдън. Щом Наоми си намираше извинения да стои отделно от тях, това можеше да е много лош знак. Още не знаеха всичко, което е преживяла, как е попаднала при Свободния флот и как е избягала от него, но изглеждаше очевидно, че това е било травма за нея. Затова Алекс се опитваше да се наслаждава на покоя и удоволствието да е отново с екипажа си и пренебрегваше растящата в дълбините на ума му тревога, чувството, че — също като с правителствата, планетите и цялата Слънчева система — нещата тук са се променили.

Ръчният терминал на Еймъс изписука. Той изгълта половин чаша бира и оголи зъби.

— Трябва да свърша нещо.

— Добре — кимна Алекс и изля остатъка от бирата си в мивката. — Къде отиваме?

Еймъс се поколеба, но само за част от секундата.

— На доковете. Има нещо, което трябва да преместя в работилницата си.

— Чудесно — каза Алекс. — Да вървим.

Лунните станции бяха най-старите обиталища на човечеството извън Земята. Простираха се по лунната повърхност и потъваха под нея. Вградените в стените светлини сияеха в топло жълто и се разливаха по сводестите тавани. Гравитацията — още по-слаба, отколкото на Марс, Церера или Тихо — му се струваше странна и приятна, като кораб, който се носи спокойно, без да бърза за никъде. Почти можеше да забрави, че на по-малко от четиристотин километра над тях продължава да се разиграва трагедия. Почти, но не съвсем.

Еймъс продължи да му разправя за всичко случило се, докато бе долу в кладенеца, и Алекс го слушаше с половин ухо. Детайлите от тази история щяха да бъдат разчепквани в стотици разговори, когато се върнат на кораба и потеглят нанякъде. Не беше важно да разбере всичко сега и познатата интонация на гласа на Еймъс му звучеше като песен, която харесва, а не е слушал отдавна.

На доковете Еймъс се огледа нагоре-надолу по коридорите, докато не зърна някого, когото познаваше, да седи на пластмасов сандък. Отстрани сандъкът бе нашарен със синьо-бели завъртулки, като нарисувани вълни. Жената бе набита, с черни плитчици, тъмнокафява кожа и гипсирана ръка.

— Здрасти, Мъжкарано — поздрави Еймъс.

— Големи човече — кимна жената. Не обърна никакво внимание на Алекс. — Е, това е.

— Благодаря, тогава.

Жената кимна пак и се отдалечи, клатушкането ѝ в ниската гравитация бе малко по-сковано, отколкото на околните. Еймъс нае товарен механобот, хвана сандъка и тръгна към „Роси“. Алекс подтичваше до него.

— Трябва ли да питам какво има вътре? — обади се той.

— Вероятно не — отвърна Еймъс. — Та значи, ето ни на онзи остров, дето са били всички богаташи, преди да духнат нагоре по кладенеца. И корабите кажи-речи ги няма…

„Росинант“ разполагаше с истински хангар, с осигурена атмосфера, не просто място на площадката и тръба до въздушните му шлюзове. Новата външна обшивка бе от титаниева сплав и керамика, а полираният метал и черната боя на корпуса бяха нацвъкани с отбранителни оръдия и сензори. Дулото на монтираното на кила електромагнитно оръдие приличаше на изненадано зяпнала уста на носа на кораба. На изкуствената светлина в хангара съдът изглеждаше не толкова страховито, колкото на нефилтрираната слънчева светлина, но не по-малко красив. Белезите му бяха изчезнали, ала това не го караше да прилича по-малко на себе си. Еймъс откара механобота до задния шлюз и го отвори, без да нарушава бавното, спокойно течение на разказа си. Вътре остави сандъка на палубата, но не включи електромагнитите, които да го залепят за нея. Вместо това се измъкна от механобота и влезе в самия кораб. Машинното, товарният отсек, работилницата. Кърмата винаги бе била царството на Еймъс.

— Значи, тези другите — вдигна вежди Еймъс. — Хората на Джонсън. Те няма да бърникат повече в нещата ми, нали?

— Не — каза Алекс. — „Роси“ отново е наш. Само наш.

— Добре. — Еймъс влезе в товарния отсек.

— Та разправяше за онези камериерки, шофьори и каквито са там — подсети го Алекс. — Значи те повикаха охраната, а после просто смениха страните? Или… искам да кажа, как стана?

— Ами… — Еймъс щракна ключалките на сандъка. — Запознаха ни, нали разбираш?

Капакът се повдигна сам. Алекс отскочи назад, но не прецени правилно гравитацията и залитна. Една тъмнокоса глава се подаде над ръба на сандъка — слабо, призрачно бледо лице с мастиленочерни очи. Сърцето на Алекс утрои пулса си. Клариса Мао, психопатка и убийца, му се усмихна неуверено.

— Здрасти — промълви тя.

Алекс си пое дълбок треперлив дъх.

— Ъъъ. Здрасти?

— Виждаш ли? — каза Еймъс и я тупна по рамото. — Казах ти, че няма да има проблем.

— Трябва да му кажеш — прошепна Алекс. Боби разказваше на Холдън за работата си в помощ на ветераните в Лондрес Нова, така че той не им обръщаше внимание.

— Ще му кажа — увери го Еймъс.

— Трябва да му кажеш веднага. Тя е на кораба ни.

Еймъс сви рамене.

— Тя беше на кораба ни с месеци, когато се връщахме от бавната зона.

— Тогава беше затворничка. Заради всички хора, които бе убила. А сега е на кораба ни съвсем сама.

— Признавам, че това прави ситуацията малко по-различна — съгласи се Еймъс.

— Проблем ли има? — обърна се към тях Холдън. — За какво говорим?

— Една дреболия, за която исках да ти спомена — рече Еймъс. — Може да почака за след като свърши циркът.

Стаята за срещи в охраняемата зона бе в старомоден архитектурен стил: открити аркади и просторни небесносини тавани с непряко осветление и фини геометрични шарки. Всичко в нея бе подчертано изкуствено, нещо като идея за следобеден двор без следобед и без двор. Гласът на Авасарала се разнесе още преди самата тя да се появи, отсечен и нетърпелив. Когато влезе през една от арките, придружена от сериозен, облечен в строг костюм млад мъж, Боби стана. Холдън последва примера ѝ.

— … ако искат да имат глас при вземането на решение. Няма да си играем на шибани стойки за пред избирателите.

— Да, госпожо — отвърна младежът.

Авасарала им махна да седнат и зае собственото си място, като продължаваше да говори с асистента си.

— Занеси го първо на Клайнман. След като той ме подкрепи, Кастро и Наджар ще имат нужната осигуровка.

— Щом казвате, госпожо.

— Щом казвам ли?

Асистентът наведе глава.

— Ако ми разрешите, Чунг е в по-силна позиция от Клайнман.

— Да не би да ме критикуваш, Мартинес?

— Да, госпожо.

Авасарала сви рамене.

— Ами тогава нека е Чунг. Хайде, върви. — Когато младежът си тръгна, тя насочи вниманието си към тях. — Благодаря на всички ви, че… Къде е Нагата?

— В лазарета — обясни Холдън. — Лекарите още се опитват да решат дали състоянието ѝ е достатъчно стабилно, за да я пуснат.

Авасарала повдигна вежда и набра някакво съобщение на терминала си.

— Могат да направят едно шибано изключение. Искам я тук. Благодаря на повечето от вас, че дойдохте. Бих усуквала и бих се постарала да се чувствате като у дома си, ама вече трийсет и шест часа съм по разни срещи и съм станала раздразнителна. Всички сме наясно, че Земята е прецакана, нали?

— И още как — потвърди Еймъс.

— Добре — каза Авасарала. — Тогава няма да се спирам подробно на тази точка. Освен това марсианският флот току-що бе разбит на малки парченца, а Смит е прекалено уплашен да го нарече измяна.

— Може ли да попитам? — обади се Боби и се приведе напред. Опря ръце на масата, като че ли се опитваше да се подготви за удар. — Колко зле изглеждат нещата там?

— Няма да правим никакви официални изявления, особено когато Джеймс Холдън е в стаята. Не се обиждай, но навикът ти да раздрънкваш информация в неподходящи моменти е станал легендарен.

— Напоследък имам подобрение — отбеляза Холдън. — Но да, разбирам ти мисълта.

— Има нещо, което се случва — рече Авасарала, — когато немислимите неща станат мислими. Намираме се в момент на хаос. Всичко принадлежи на този, който си го вземе. Самата легитимност принадлежи на този, който си я вземе. Ето къде сме сега. Това лайненце Инарос се шматка между луните на Юпитер, където можем да го гледаме как си играе на пират. Той изигра хода си, за да създаде своята история. Поясът се бил надигнал след поколения потисничество и сега заема отреденото му дъра-дъра-дъра. Положението, в което се намирам…

— Той обаче не греши — вметна Холдън и очите на Авасарала се втвърдиха. Ако погледите можеха да убиват, Холдън щеше да си тръгне оттук в чувал, но той поклати глава. — Ако поясните се присъединят към този Свободен флот, то ще е, защото са останали без друга надежда. Новите системи и колонии…

— Унищожиха тяхната ниша — довърши Авасарала. — И това е кофти, и навярно бихме могли да намерим начин да ги издържаме. Да ги сложим на нещо като кооперативна основна, но те навряха фишек в задника на най-голямата функционираща екосфера в системата, така че ще мине известно време, преди раздаването на безплатна храна на поясните да е вариант за мен, както от практична, така и от политическа гледна точка.

— Те никога няма да си затворят устата и да приемат подаяния — отбеляза Еймъс. — Тези копелета са там от три-четири поколения именно защото не са искали да живеят на основна. Аз съм срещу евгениката не по-малко от всеки друг, но Поясът не отглежда хора от онези, дето си правят кефа и гледат колко могат да изчукат и колко развлекателни програми могат да изгледат, преди да умрат.

— Наясно съм с културния проблем — изкриви устни Авасарала. — И както казах, това така или иначе няма никакво шибано значение. Дори да искат да приемат подаяния, аз не мога да им ги дам. Така че трябва да намеря друг начин да подсека нозете на Свободния флот. Но тъй като земният флот ще е зает да се грижи да няма нови невидими за радара скали, падащи върху нас, а Марс се старае да пренебрегне факта, че е претърпял дребен преврат, работата ще е сложна. Утре ще направя изявление. Вие получавате предварителен преглед. Късметлии.

— Обединените нации, с помощта на Марсианската република и сътрудничеството на СВП, ще прати специална военна сила да се справи с престъпната шайка от пирати и терористи, криеща се под названието Свободен флот. Това не е война. Това е отряд за поддържане на реда. Ето тук се включвате всички вие.

— Искаш аз да го поведа ли? — попита Холдън.

— Да — потвърди Авасарала, — защото буквално всеки флотски офицер на ООН, който не беше дисциплинарно уволнен, изведнъж не е на разположение. Мамка му, Холдън, имам сандъци с хапчета против херпес, които са по-законна част от флота на ООН от теб.

Старицата поклати глава с неверие и отвращение. Към мръщенето на Холдън се присъедини избиваща руменина. Боби се опита да потисне смеха си, но Алекс трябваше да признае, че е наистина малко смешно. Пък макар и само за него. Боби побърза да попита:

— Какво точно искаш от нас?

— Първо, искам вашето присъствие и сътрудничество по време на инструктажа. Но, което е по-важно, трябва да знам каквото знаете и вие. Каквото сте открили. Трябва да разберем как един треторазреден бандитски главатар е успял да ни победи на всяка крачка…

— Не е — възрази Наоми, като излезе изпод ширналите се арки, придружена от един охранител. В разсеяната светлина изглеждаше странно крехка. Кожата ѝ се белеше и тя се движеше с предпазливостта на човек, който очаква болката да го връхлети всеки момент. Но очите ѝ вече не бяха кървясали, склерата бе сменила цвета си с този на жълтеникава кост, който изглеждаше доста по-здравословен, а гласът ѝ не звучеше завалено. Камък падна от сърцето на Алекс.

— Затворничката, госпожо — докладва охранителят.

— Да, благодаря, забелязах — каза Авасарала, после насочи вниманието си към Наоми. — Как така не е?

— Ами вижте всичко, което той се опита да направи и не успя. Не уби Фред Джонсън. Не уби премиер-министъра Смит. Не завладя станция Тихо, нито пък я унищожи. „Росинант“ е цял. Не успя да ме задържи. Той просто действа така. Ако победи, било е важно. Ако загуби, изобщо не е смятал да го прави.

— Ами протомолекулната проба, която открадна?

Наоми премигна и сякаш се разсея за момент, после поклати глава.

— Не е казвал нищо за това.

— А би ли казал?

Наоми седна на стола до Холдън. Той я хвана за ръката и тя му позволи, но вниманието ѝ бе насочено към Авасарала. Алекс не беше сигурен защо това го притеснява толкова. Тази среща не бе покана за тях двамата да изяснят състоянието на връзката си. И въпреки това, ако тя бе малко по-малко предпазлива с него…

— Да — заяви Наоми. — Би казал. Той обича да се фука. — Интимността на това късче информация изпълни гърдите на Алекс с мрачно предчувствие. Лицето на Холдън остана спокойно. Непроницаемо.

— Добре — каза Авасарала с острота в гласа. — Това е много добре да се знае. — Тя се взря мълчаливо в Наоми. — Като те гледам, май се оправяш. Чу ли нещо от онова, което говорех?

— Достатъчно — отвърна Наоми.

— Ще можеш ли да ни помогнеш?

Въпросът увисна във въздуха, натежал от нюанси и важност. Не „Защо беше на кораба му?“. Не „Откъде го познаваш?“. Не „Каква си му ти, че да се хвали с плановете си пред теб?“. Просто „Ще можеш ли да ни помогнеш?“.

— Добре ли си? — прошепна Еймъс.

— Какво? Добре съм — каза му тя.

— Защото май нещо не те свърта — отбеляза Еймъс, а в същия момент Наоми изрече:

— Искам имунитет срещу съдебно преследване.

Сякаш всичкият въздух излетя от стаята. Това не бе признание, но рисуваше картина, която никой от тях не искаше да признае за възможна. Да искаш имунитет бе признание за вина, дори и да не знаеха за какво е виновна.

Усмивката на Авасарала бе снизходителна и приятелска, и — той бе почти сигурен — лъжовна.

— Пълен имунитет?

— За всички нас.

— Кои сте „всички вие“? — попита Авасарала, оформяйки внимателно думите, докато ги изричаше. — Твоите приятели в Свободния флот?

— Екипажът на „Росинант“ — каза Наоми, после се запъна. Направи пауза. — И може би още един човек.

Алекс стрелна с поглед Еймъс. Тя знаеше ли за Клариса? За нея ли говореше? Усмивката на Еймъс бе дружелюбна и празна. Авасарала почука с нокти по масата.

— Не и за Земята — заяви тя. — Хвърлянето на камъните? Никой няма да получи имунитет за това.

Алекс видя как ударът попадна в целта. От очите на Наоми избликнаха сълзи, сребристи и ярки.

— Екипажът на „Росинант“ — повтори тя. — За другия… може да поискам снизходителност и внимателно отношение по-късно. Ако възникне нужда.

— За Инарос ли?

— Не — отвърна Наоми. — Онзи шибаняк можете да го хвърлите в огъня.

— Трябва да съм сигурна, че разбирам добре — каза Авасарала. — Ти, като бивш член на групата на Инарос, си готова да размениш пълна и точна информация за дейността му както преди, така и след бомбардирането на Земята, срещу пълен имунитет за екипажа на „Росинант“ относно всичко, което не е свързано със сегашните атаки? — Фактът, че в думите ѝ нямаше нито една вулгарност, им придаваше тежест, която притесни Алекс.

— Да — потвърди Наоми. — Точно така.

Облекчението върху лицето на Авасарала бе твърдо като кремък.

— Радвам се да го чуя, миличка. Бях се разтревожила, че съм те преценила грешно. — Тя се изправи, а после се вкопчи в масата, ругаейки под нос. — Липсва ми гравитацията. През половината време имам чувството, че съм на шибан трапец. Ще си легна и ще взема приспивателно, преди да съм получила психически срив. Обсъждането започва на сутринта.

— Ще бъдем там, където поискаш — увери я Холдън. — Няма да крием нищо. — Той още държеше ръката на Наоми и пръстите ѝ бяха свити около неговите. Може би това все пак бе обнадеждаващо. Що се отнася до некриенето на нищо… Е, Еймъс все още мълчеше.

Срещата се разтури, но не съвсем. Авасарала си тръгна, но останалите, включително Боби, отидоха до фоайето на охраняемата зона и излязоха през пропускателния пункт. Мрачното мълчание постепенно отстъпваше на по-банален разговор: дали тук има място с по-добра храна от столовата на „Роси“. Или ако не по-добра, поне различна. Дали Наоми е в състояние да пие алкохол, защото имало някакво кръчме на един от по-долните етажи, което уж предлагало доста хубава бира. Никой не попита дали Боби ще дойде. То се подразбираше. Докато скачаха в слабата гравитация, Наоми и Холдън продължаваха да се държат за ръце. Еймъс и Боби си разказваха мръсни вицове. Тъкмо този безкрайно обикновен разговор вдъхваше на Алекс надежда. Въпреки всичко, което се бе случило, случваше се или заплашваше да се случи в невидимото и несигурно бъдеще, все още имаше моменти като този. Така че може би, напук на всичко, нещата щяха да са наред.

На широкия склон на площад „Чандраян“, където потоците от колички, механоботи и полуподскачащи хора завиваха надолу по широка рампа към вътрешността на Луната, Еймъс прочисти гърло.

— Та значи, относно този имунитет за членовете на екипажа…

— Не беше само заради теб — каза Наоми, превръщайки го хем в шега, хем не съвсем.

— Да, така и предполагах — кимна Еймъс. — Обаче вижте каква е работата. Мислех си дали да не си взема чирак. Сещате се, да помогна за увеличаването на екипажа. Да осигуря малко излишък на умения.

— Добра идея — каза Холдън. — Имаш ли някого предвид?