Игрите на Немезида

2. Алекс

Това, което Алекс Камал харесваше най-много в дългите рейсове, беше как те променяха възприятието за време. Седмиците — а понякога и месеци, — прекарани под тяга, бяха като да излезеш от историята в някаква малка, отделна вселена. Всичко се свиваше до кораба и хората в него. В течение на дълги периоди нямаше друго за правене, освен основна поддръжка и животът губеше всякаква спешност. Всичко работеше по план, а планът беше да не се случва нищо критично. Пътуването през космическия вакуум му вдъхваше ирационално чувство на покой и добруване. Ето защо можеше да върши тази работа.

Познаваше други хора, обикновено млади мъже и жени, които възприемаха нещата иначе. Навремето, когато беше във флота, имаше един пилот, който бе свършил много работа на вътрешните планети, сновейки между Земята, Луната и Марс. Беше се прехвърлил при Алекс за едно пътуване до луните на Юпитер. И горе-долу по времето, когато би свършил един рейс между вътрешните планети, младежът започна да рухва психически: ядосваше се заради дребни обиди, преяждаше или съвсем не ядеше, сновеше неспокойно из кораба от командния център до машинното и обратно като тигър, кръстосващ клетката си. Докато стигнат до Ганимед, корабният лекар и Алекс се споразумяха да слагат успокоителни в храната му, просто за да не излязат нещата извън контрол. В края на мисията Алекс препоръча пилотът никога повече да не бъде наеман за дълги пътувания. Някои пилоти не можеха да бъдат обучени, а само изпитани за годност.

Не че той самият бе неподатлив на стрес и тревоги. От гибелта на „Кентърбъри“ насам у него се бе загнездило смътно безпокойство. Само с тях четиримата „Росинант“ изпитваше недостиг на екипаж. Еймъс и Холдън бяха два силни мъжествени екземпляра, които, ако някога си счепкат рогата, биха могли да взривят цялата хармония в екипажа. Капитанът и старши офицерът бяха любовници и ако някога се разделяха, това би означавало край не само на работата. Впрочем, той винаги се бе притеснявал за подобни неща, независимо с кой екипаж пътува. На „Роси“ същите тези грижи го мъчеха от години, без никоя от тях да става причина нещата да излизат от релси, и това само по себе си бе един вид стабилност. Така че Алекс винаги се чувстваше облекчен да свърши някое пътуване и винаги се чувстваше облекчен да започне следващото. Или ако не винаги, то поне обикновено.

Пристигането на станция Тихо би трябвало да му донесе облекчение. „Роси“ бе в по-лоша форма, отколкото Алекс го бе виждал някога, а корабостроителницата на Тихо беше сред най-добрите в системата, да не говорим, че бе и най-дружелюбната. Затворникът им от Нова Тера бе напуснал кораба и сега категорично беше нечий чужд проблем. „Едуард Израел“, другата половина от новотеранския конвой, благополучно пътуваше към вътрешността на системата. През следващите шест месеца не ги чакаше нищо друго, освен ремонтни работи и отдих. По всякакви разумни стандарти би трябвало да има по-малко притеснения.

— Е, какво те тормози? — попита Еймъс.

Алекс сви рамене, отвори малкия хладилник в апартамента, затвори го, сви пак рамене.

— Съвсем определено нещо те тормози.

— Знам.

Светлините грееха в ясно жълто-синьо, имитираха ранна утрин, но Алекс не беше спал. Или поне не много. Еймъс седеше до плота и си наливаше чаша кафе.

— Нали няма да правим едно от онези неща, в които се налага да ти задам куп въпроси, за да ти стане удобно да говориш за чувствата си?

Алекс се засмя.

— Това никога не върши работа.

— Тогава да не го правим.

При пътуванията Холдън и Наоми имаха навика да се съсредоточават един върху друг, макар че никой от двама им не забелязваше, че го правят. Това бе естествен поведенчески модел за любовниците, да намират повече утеха в партньора си, отколкото в останалите от екипажа. Ако бе иначе, Алекс щеше да се притеснява. Но това оставяше него и Еймъс общо взето в собствената им компания. Алекс се гордееше, че може да се погажда кажи-речи с всеки от даден екипаж, и Еймъс не бе изключение. Еймъс беше човек без подтекст. Когато кажеше, че има нужда да остане известно време сам, значи имаше нужда да остане известно време сам. Когато Алекс го попиташе дали иска да дойде да гледат новосвалените нео-ноар филми от Земята, за които бе абониран, винаги получаваше единствено и само отговор на въпроса си. Нямаше чувство, че злословят зад гърба му, нямаше социални наказания или игри на изолиране. Беше просто каквото беше и нищо повече. Понякога Алекс се чудеше какво би станало, ако Еймъс бе загинал на „Донагър“ и той бе прекарал последните няколко години със стария им медик Шед Гарви.

Вероятно нямаше да мине толкова добре. Или може би Алекс щеше да свикне. Трудно е да е каже.

— Сънувах неща, които… ме смущават — поде Алекс.

— В смисъл, кошмари?

— Не. Хубави сънища. По-хубави от истинския свят. Чак ми е гадно да се будя от тях.

— Хм — изпуфтя замислено Еймъс и отпи от кафето.

— На теб случвало ли ти се е?

— Не.

— Работата е там, че Тали присъства във всички тях.

— Тали?

— Талиса.

— Бившата ти жена?

— Да — потвърди Алекс. — Тя винаги е там и нещата винаги са… хубави. Нямам предвид, че отново сме заедно. Понякога аз съм на Марс. Друг път тя е на кораба. Просто е с мен и ми е хубаво, а после се будя и нея я няма, и не ми е хубаво. И…

Еймъс смръщи чело и присви уста, и лицето му стана по-малко и замислено.

— Искаш да се събереш пак с бившата си?

— Не, всъщност не искам.

— Чука ли ти се?

— Не, сънищата не са сексуални.

— Тогава се оправяй сам. На мен само това ми идва наум.

— Започна оттатък — продължи Алекс, имайки предвид от другата страна на пръстените, докато бяха на орбита около Нова Тера. — В един разговор стана дума за нея и оттогава… Аз я предадох.

— Аха.

— Тя ме чакаше с години, а аз просто не бях мъжът, който исках да бъда.

— Така си е. Искаш ли кафе?

— Да, много — каза Алекс.

Еймъс му наля. Не сложи захар, но знаеше, че трябва да остави една трета от чашата празна за сметана. Една от малките интимности на корабния живот.

— Не ми харесва как оставих нещата с нея — поде отново Алекс. Беше простичко заявление, не откровение, но имаше тежестта на признание.

— Така си е — съгласи се Еймъс.

— Една част от мен си мисли, че това е шанс.

— Кое „това“?

— Че „Роси“ ще остане на сух док толкова дълго. Бих могъл да отида до Марс, да я видя. Да ѝ се извиня.

— А после да я зарежеш пак, за да се върнеш, преди двигателят на кораба да бъде включен отново?

Алекс заби поглед в кафето си.

— Да подобря отношенията ни.

Еймъс сви големите си рамене.

— Ами върви.

Поток от възражения нахлу в ума му. Те четиримата не се бяха разделяли, откакто станаха екипаж, и да разделят групата сега му се струваше лош късмет. Ремонтният екип на Тихо можеше да има нужда от него, или пък да направи някаква промяна в кораба, за която той да не знае, докато тя не се превърне в критичен проблем някога в бъдеще. Или още по-зле, едно тръгване сега можеше да означава никога да не се върне. Ако през последните няколко години вселената бе доказала нещо, то бе, че нищо не е сигурно.

Спаси го сигналът на ръчен терминал. Еймъс измъкна устройството от джоба си, погледна го, чукна по екрана и се намръщи.

— Ще трябва да остана за малко сам.

— Разбира се — отзова се Алекс. — Няма проблем.

Извън апартамента им станция Тихо се простираше в дълги, плавни криви. Това бе един от бисерите в короната на Съюза на външните планети. Церера бе по-голяма, а станция Медина държеше странната нулева зона между пръстените, но станция Тихо бе онова, с което СВП се гордееше от самото начало. Широките извивки, по-скоро като на мореходен кораб, отколкото като на истинските съдове, които обслужваше, не бяха функционални. Красотата на станцията си бе просто една фукня. Ето ги умовете, родили Ерос и Церера, ето я корабостроителницата, построила най-големия кораб в човешката история. Мъжете и жените, които преди не толкова много поколения бяха дръзнали да навлязат за първи път в бездната оттатък Марс, бяха достатъчно умни и могъщи, за да направят това.

Алекс тръгна по един дълъг и просторен коридор. Хората, с които се разминаваше, бяха поясни, с тела прекалено дълги по земните стандарти и с по-широки глави. Самият Алекс бе израснал в сравнително слабата марсианска гравитация, но дори той не можеше да се сравнява с физиологията, давана от детство, богато на безтегловност.

В празнотата на широките коридори имаше растения, лози пълзяха нагоре срещу центробежната гравитация, както биха правили и срещу нормалното земно притегляне. По коридорите тичаха деца, избягали от училище, както бе правил и той навремето в Лондрес Нова. Алекс отпи от кафето и се опита да извика в себе си покоя от пътуване под тяга. Станция Тихо бе също толкова изкуствено творение като „Роси“. Вакуумът извън стените ѝ не бе по-милосърден. Но спокойствието не идваше. Станция Тихо не беше неговият кораб, не беше неговият дом. Хората, с които се разминаваше, докато вървеше през общите зони и надничаше през дебелата, многослойна прозрачна керамика към блещукащата гледка на корабостроителницата, не бяха неговото семейство. И Алекс не спираше да се чуди какво ли би си помислила Тали за всичко това. Дали би могла да види красотата му така, както той не бе могъл да види красотата в желания от нея живот на Марс.

Когато кафето свърши, той тръгна обратно. Крачеше бавно с потока от пешеходци, правеше път на електрическите коли и си разменяше кратки цивилизовани любезности на полиглотската лингвистична катастрофа, която представляваше поясният жаргон. Не мислеше особено накъде отива, докато не стигна там.

„Роси“ се изтягаше полуразсъблечен във вакуума. Външната му обшивка бе свалена, а вътрешната блестеше като нова в работните светлини и това го караше да изглежда малък. Белезите от техните приключения бяха понесени предимно от външната обшивка. Сега тези белези ги нямаше и оставаха само по-дълбоките рани. Той не можеше да ги види оттук, но знаеше, че ги има. Беше прекарал на „Росинант“ по-дълго, отколкото на всеки друг кораб в кариерата си, и го обичаше по-силно от всички останали. Дори и от първия си.

— Ще се върна — каза той на кораба и сякаш в отговор един заваръчен апарат пламна на извивката на соплото, за миг по-ярък от голото слънце в марсианско небе.

Апартаментът, който деляха Наоми и Холдън, се намираше малко по-нататък по коридора от този, където спяха той и Еймъс, вратата му имаше същата фалшива дървена текстура, а номерът на стената бе също толкова ярък. Алекс влезе и попадна насред вече течащ разговор.

— … смяташ, че е нужно — казваше Наоми, а гласът ѝ идеше от главната стая на апартамента. — Но аз мисля, че разполагаме с доста неоспорими доказателства, че си почистил и последното. Искам да кажа, Милър не се е връщал, нали?

— Не — отвърна Холдън и кимна на Алекс. — Но от самата мисъл, че сме имали късче от онова вещество на кораба си толкова дълго и дори не сме знаели, тръпки ме побиват. Теб не те ли побиват?

Алекс протегна чашата си за кафе и Холдън механично я взе и я напълни. Без захар, с място за сметана.

— Побиват ме — призна Наоми от кухнята. — Но не толкова, че да махна цялата проклета стена заради това. Резервните никога не са толкова здрави като оригиналните. Знаеш го.

Алекс се бе запознал с Наоми Нагата на „Кентърбъри“. Още можеше да види в нея кокалестото гневно момиче, което капитан Макдоуъл им бе представил като техен нов младши инженер. Тя се беше крила зад косата си близо година. Сега вече сред черните кичури се забелязваха първите бели косми. Сега стоеше по-изправена, чувстваше се по-добре в собствената си кожа. Бе по-уверена в себе си и по-силна, отколкото той би предположил, че може да бъде. А Холдън, напереният старши офицер, който бе нахълтал в цивилния живот, носейки дисциплинарното си уволнение като медал, се беше превърнал в този човек, който му подаваше сметаната и весело признаваше ирационалността на страховете си. Е, времето вероятно бе променило всички им. Само дето не беше сигурен как е променило самия него.

Освен Еймъс. Нищо не променяше Еймъс.

— Ами ти, Алекс?

Той се ухили и остави провлачения си говор от Долината на Маринър да се усили.

— Е, шефе, мисля, че щом не ни уби, докато беше тук, няма да ни убие и сега, когато го няма.

— Хубаво — рече Холдън с въздишка.

— Това ще ни спести пари — изтъкна Наоми — и ще сме по-добре финансово.

— Знам — отвърна Холдън. — Но пак ще се чувствам странно.

— Къде е Еймъс? — попита Наоми. — Още ли хойка наоколо?

— Не — каза Алекс. — Той нападна бордеите с такъв устрем, че жалките му средства изгоряха още през първите няколко дни на док. Оттогава само си губи времето.

— Трябва да му намерим някаква занимавка, докато е на Тихо — отбеляза Холдън. — По дяволите, всички имаме нужда от някаква занимавка.

— Бихме могли да си потърсим работа на станцията — предложи Наоми. — Не знам само какви хора наемат.

— Имаме предложения от поне шест места за платени интервюта за Нова Тера — каза Холдън.

— Както и всеки друг, който се върна през Пръстена — подхвърли Наоми с насмешка в гласа. — А и връзката с нея продължава да работи.

— Смяташ, че не бива да го правим? — попита Холдън с леко засегнат тон.

— Смятам, че мога да намеря сума ти други неща, за които бих предпочела да ми плащат, отколкото да говоря за себе си.

Холдън помръкна малко.

— Права си. Но сме заседнали тук за дълго време. Все ще трябва да правим нещо.

Алекс си пое дълбоко дъх. Ето го момента. Ала решимостта му се разколеба. Той наля сметана в чашата си и черното кафе избледня до светлокафяво. Буцата в гърлото му сякаш бе голяма колкото яйце.

— Ами — поде той. — Аз… ъъъ… мислех си разни неща…

Вратата на апартамента се отвори и влезе Еймъс.

— Хей, капитане. Ще ми трябва малко отпуск.

Наоми наклони глава и веждите ѝ се сключиха, но Холдън бе този, който заговори.

— Отпуск?

— Да, искам да се върна за малко на Земята.

Наоми седна на стола до плота за закуска.

— Какво има?

— Не знам — отвърна Еймъс. — Може би нищо, но изпитвам нужда да отида да проверя. Да съм сигурен. Нали разбираш?

— Нещо не е наред ли? — попита Холдън. — Защото, ако е важно, можем да изчакаме да ремонтират „Роси“ и да отидем всички заедно. И без това си търся извинение да заведа Наоми на Земята, за да може семейството ми да се запознае с нея.

Раздразнението, пробягало по лицето на инженерката, изчезна толкова бързо, че Алекс за малко да го пропусне. Моменти като този го изнервяха. Как Холдън можеше да тласне Наоми отвъд зоната ѝ на комфорт, без дори да се усети, че го прави. Но тя се овладя още преди Еймъс да заговори:

— Май ще ти се наложи да продължиш да си търсиш извинение, капитане. Моята работа е малко спешна. Една дама, с която бяхме гъсти навремето, е умряла. Просто трябва да ида и да се уверя, че всичко е точно.

— О, моите съболезнования — каза Наоми в същия момент, когато Холдън попита:

— Да се погрижиш за имуществото ѝ ли?

— Ами да, нещо такова — отвърна Еймъс. — Както и да е, вече си резервирах полет до Церера и после надолу в гравитационния кладенец, но трябва да осребря част от дела си за джобни пари, докато съм там.

Стаята замря за момент.

— Обаче ще се върнеш, нали? — попита Наоми.

— Такива са ми плановете — рече Еймъс. Алекс забеляза, че отговорът е по-честен от едно просто „да“. Еймъс възнамеряваше да се върне, но се случваха разни неща. През цялото време, което бяха прекарали заедно, през всичките им пътувания с „Кентърбъри“ и „Роси“, Алекс никога не бе чувал Еймъс да говори за живота си на Земята, освен в най-общи линии. Зачуди се дали е защото миналото му не си струва да се споменава, или защото е твърде болезнено, за да говори за него. При Еймъс можеше да са и двете едновременно.

— Разбира се — съгласи се Холдън. — Само кажи колко ти трябват.

Преговорите бяха кратки, след което извършиха трансфера на ръчните си терминали. Еймъс се ухили и тупна Алекс по рамото.

— Чудесно. Апартаментът е изцяло твой.

— Кога заминаваш? — поинтересува се Алекс.

— След около час. Трябва да вървя да се приготвя.

— Добре — каза Алекс. — Пази се, партньоре.

— Има си хас — смигна му Еймъс и изчезна.

Останалите трима от екипажа на „Роси“ продължиха да стоят мълчаливо в кухнята. Холдън изглеждаше шокиран, Наоми — развеселена. Алекс имаше чувството, че той самият е някъде по средата.

— Е, това беше странно — наруши мълчанието Холдън. — Мислите ли, че с него всичко ще е наред?

— Та това е Еймъс — изтъкна Наоми. — Повече се притеснявам за онези, които смята да проверява.

— Тук си права — съгласи се Холдън, после се надигна и седна на плота с лице към Алекс. — Както и да е. Та казваше, че си мислиш за нещо?

Алекс кимна. „Мислех си колко е трудно да разделиш едно семейство и за семейството, което разделих някога, и че трябва да видя пак бившата си жена и да се помъча да си изясня какви бяхме един за друг, и всички неща, които правехме.“ Сега това му се струваше някак прекалено засукано.

— Ами, като гледам, ще останем на док доста дълго време, та си помислих, че може да направя една екскурзия до Марс. Да проверя старите местенца.

— Добре — кимна Холдън. — Но ще се върнеш преди края на ремонтните работи, нали?

Алекс се усмихна.

— Такива са ми плановете.