Игрите на Немезида

43. Алекс

Най-лошото беше незнанието. Новинарските канали бяха залети с информация, но много малко от нея съвпадаше. Четири милиарда мъртви на Земята. Или седем. Пепелта и изпаренията, които бяха направили синия бисер бял, вече започвали да изтъняват — много по-скоро, отколкото предвиждаха моделите. Или пък земната повърхност нямало да види слънце и сини небеса с години. Това било зората на възраждането на естествената флора и фауна, подхранена от човешкото измиране, или пък последната капка, която ще съсипе една подложена на постоянно напрежение екосистема.

Още три колонизаторски кораба били пленени на път към пръстеновия портал и пратени обратно, или пък били взети на абордаж, а екипажите им — изхвърлени в космоса; или всъщност май били седем, или пък само един. Обявлението на станция Церера, че кораби на Свободния флот могат да използват доковете, било провокация, или пък доказателство, че СВП се обединява, или че администрацията на станцията се поддава на страха. Из цялата система кораби изключваха идентификаторите си и системите за зрително следене на реактивните струи бяха изтупвани от праха и препрограмирани на езици, разбираеми за съвременните системи. Алекс си казваше, че това е временно, че след няколко месеца или може би година всички отново ще имат работещи идентификатори. Че Земята ще е центърът на човешката цивилизация и култура. Че той отново ще е на „Роси“ с Холдън, Наоми и Еймъс.

Казваше си го, но се чувстваше все по-малко убеден. Незнанието беше най-лошото. Второто най-лошо бе да те преследва група първокласни военни кораби, които наистина искат да те убият.

На дисплея една от ескортиращите ги ракети премина от зелено в кехлибарено и в пламтящо червено.

— Мамка му — изруга Боби. — Изгубихме една.

— Няма нищо. Имаме още много.

През последните часове „Пела“ и глутницата ѝ бяха излезли с хитрата идея да съсредоточат комуникационните си лазери върху една конкретна ракета, а после да вливат енергия в нея, докато контролните ѝ уреди прегреят. Така ракетите ставаха инертни, иначе екипажът на „Рейзърбек“ щеше да разкрие стратегията на врага, преди ескортиращият ги облак да се възпламени в гигантска верижна реакция. Но след като загубиха четири ракети за половин час, бяха съобразили какво става. Боби и старомодната, слабо захранена система на скутера съставиха схема за разместване на ракетите, така че никоя от тях да не остава открита за повече от няколко секунди подред. Като ги гледаше на камерите, Алекс се сещаше за документалните филми, които бе гледал за дълбоководните риби на Земята, огромни пасажи, които се движат хаотично и същевременно остават заедно. Само че в случая това бе малката група оставащи им ракети.

След съобщението на Свободния флот премиер-министърът стоеше в каютата си и използваше теснолъчевото радио за нещо, което звучеше като стотици трескави разговори, водени с един и същ тембър. Алекс не различаваше добре думите, а и бе положил съзнателни усилия да не слуша, в случай че по-късно някой го пита какво знае. Но фразите „не е конкретизирано“, „значителен провал“ и „още се разследва“ прозвучаха достатъчно пъти, за да започне Алекс да ги различава, също както при честото слушане на една песен текстът ѝ става по-ясен.

Мониторът му бе разделен между карта в голям мащаб на Слънчевата система, на която бяха отбелязани важните за него части — „Рейзърбек“, военният ескорт на ООН, летящ да ги посрещне, „Росинант“, „Пела“ и глутницата ѝ, станция Тихо, Марс, Земята, Луната, — и един по-малък екран, където се виждаха вътрешносистемните диагностики на кораба. Малкият скутер не бе предназначен за междупланетно пътуване и при сегашното положение на Земята и Марс щяха да успеят на косъм. Реакторът разполагаше с гориво за цял месец, но щом им свършеше реактивната маса, двигателят нямаше да им е от голяма полза. Засега обаче все още се вместваха в допустимата грешка. Което за него означаваше, че дори да им свърши реактивната маса, ще се движат достатъчно бавно, за да може някой да им хвърли привързващ кабел. Спасяването от професионалисти все още категорично спадаше към победните варианти.

Навигационната система изкара сигнал за важно съобщение на монитора му. Той го отвори.

— Какво става? — попита Боби.

— „Пела“ и малкият ѝ приятел отново спират двигателите — съобщи Алекс. — И… Хей! Мисля, че… Някои от корабите се отделят. Май се отказват!

Боби възкликна радостно, а в задната част на кораба Смит прекъсна разговора си, за да дойде да види какво става. Докато Алекс му обясни всичко, „Пела“ също бе включила двигателите си и завиваше с другите. Не беше пълно „кръгом и газ“, а нещо като поднасяне встрани, така че да се запази голяма част от инерцията им, като същевременно се насочат към Пояса и приблизително към системата на Юпитер, плюс-минус няколко милиона километра. „Чецемока“ се отдели в другата посока. На каквато и мисия да поемаше „Пела“, оставяше „Рейзърбек“ зад себе си.

Някакво напрежение, което Алекс не бе усещал съзнателно, започна да се оттича от него, докато Боби се радваше и се смееше. Ескортът на ООН се движеше добре. Слънчевите изригвания дори не се доближаваха до пътя им. Охладителните системи на „Рейзърбек“ се справяха съвсем прилично с топлинното лъчение. Алекс си позволи да се отпусне.

Това продължи почти половин час.

— Тук е Наоми Нагата от „Росинант“. Ако приемате това съобщение, моля, предайте го нататък. Кажете на Джеймс Холдън, че имам нужда от помощ. Комуникационната апаратура не отговаря. Нямам навигационен контрол. Моля, предайте това нататък.

А четирийсет минути по-късно:

— Алекс, тъй като си наблизо, а и последния път, когато те накарах да провериш един загадъчен кораб, нещата минаха толкова добре, чудех се дали ще се заинтересуваш от едно малко отклонение. Възложил съм на временния си пилот да пресметне бърз курс, който да ме отведе до Наоми, но ти си по-близо и се движиш почти в същата посока. Има вероятност това да е някакъв номер на лошите, така че си дръж очите отворени. Но ако е Наоми, погрижи се все още да диша, когато пристигна. Отговори ми какво мислиш.

Челюстта на Алекс бе стисната толкова силно, че зъбите го боляха. Той вече знаеше какво ще каже Боби, така че вместо да подхваща разговор, се зае тихо и кротко да въвежда данни в навигационната система и да проверява възможните варианти в зависимост от това каква тяга иска да вдигне и колко гориво му е останало, и какво казва телеметрията за малкия кораб и конвоя, от който се бе отделил. Стенните екрани бяха настроени да показват гледката отвън, така че щом вдигнеше очи от навигационните данни, можеше да различи светлата точица на реактивната му струя. Освен това пусна аудиоканал, настроен на идещото откъм него предаване.

— Тук е Наоми Нагата от „Росинант“. Ако приемате това съобщение, моля, предайте го нататък…

Усещаше неодобрението, струящо иззад него. Отначало Боби не каза нищо, дори не изсумтя. Нямаше значение. Алекс знаеше. Когато тя най-сетне заговори, откритото поставяне на въпроса му дойде почти като облекчение.

— Какви ги вършиш, моряче? — попита Боби.

— Търся най-добрия начин да стигнем до Наоми.

— Някаква причина да го вършиш?

— Защото отиваме за Наоми.

— Вече почти сме стигнали до точката на обръщане на тягата. Всяка промяна на курса в този момент ще изяде много гориво.

Алекс изобщо не я погледна. Просто посочи към екрана.

— Както го виждам аз, това е зов за помощ. Приехме го. Длъжни сме да спрем.

— Недей — каза Боби.

— Такива са правилата.

— Не ми цитирай правилника. Ние сме на мисия. Не ми харесва повече, отколкото на теб, но трябва да останем на поста си. Имаме заповеди.

Челюстта на Алекс го заболя още повече. Той се опита да прогони болката с прозявка. Не помогна. Завъртя креслото си към нея. Със свален шлем и с коса, хваната на стегната конска опашка, главата ѝ изглеждаше малка. Бойната броня още бе застопорена на мястото си, с ръце опрени в двете стени на кораба. Ако тя решеше да го обезвреди и да поеме командването на скутера, просто щеше да спечели. Пък и Алекс не биваше да забравя, че тя е малко импровизирано закрепена и вероятно не може да понесе наистина висока тяга, без да се освободи.

— Така е — съгласи се той. — Имаме заповеди. Само че ти имаш заповеди от Нейт и Авасарала, и аз безусловно уважавам как гледаш на тях. Аз обаче получих заповеди от моя капитан и постът, на който трябва да стоя, е в онази посока и се отдалечава от нас.

— Не мислиш с главата си — скастри го Боби. — Виж оценката на риска, Алекс, защото ако тръгнем натам, поемаме риск. Ако успеем, ще спасим Наоми Нагата. Ако не, водачът на една от най-важните политически организации на човешката раса ще загине в момент, когато единството и водачеството са от съдбовно значение. Не, чакай. Знам какво си мислиш. Аз също съм си го мислила, само че за други хора. Наоми е от твоите. Тя е човек от твоя кръг и проклет да си, ако я изложиш на риск, камо ли да я пожертваш заради някакво си там мъгляво общо благо, нали?

Алекс затвори уста и помълча за момент.

— Да.

— Разбирам това — кимна Боби. — Наистина. Трябваше много да тренирам, за да разбера, че не се прави така. Ти също си минал това обучение. Дали сме на активна служба или не, няма значение. Ние служим на Марс, защото сме положили клетва. Ако да вършиш правилното нещо е същото като да вършиш по-лесното нещо, нямаше да се налага да се кълнем. Ние возим на този кораб премиер-министъра на Марс. Имаме военен ескорт, който идва да го отведе благополучно до Луната.

— А там навън има враг — посочи Алекс, мразейки думите още докато ги изричаше. — Това е капан, нали?

— Не знам — призна Боби. — Възможно е. Да извадиш от строя един кораб и да гръмнеш отзовалите се да помогнат е мръсен номер, но не бих го изключила от нещата, на които са способни тези копелета.

— Не виждам как отиването за нея ще ни постави в по-голяма опасност от това да следваме курса си — заяви Алекс. — Ако те са насочили към нас електромагнитно оръдие, могат да ни пробият също толкова лесно тук, колкото и там.

— Троянски кон — каза Боби. — Натъпчи онова нещо с войници. Ако се скачим с него, всички тези ракети няма да са ни от никаква скапана полза. А пък ако „Росинант“ стигне дотам, хващат Фред Джонсън.

— Шансовете да…

— Не мисли за шансовете — прекъсна го Боби. — Мисли за залозите. Мисли колко ще загубим, ако поемем риска и нещата се объркат.

Алекс усещаше главата си натежала като в първия стадий на разболяване. Погледна пак към навигационното табло. Разстоянието между „Рейзърбек“ и „Чецемока“ растеше с всяка изминала секунда. Той си пое дълбоко дъх, издиша. Гласът на Наоми се носеше тихо от говорителите:

— Кажете на Джеймс Холдън, че имам нужда от помощ. Комуникационната апаратура не отговаря. Нямам навигационен контрол…

Гласът, който дойде откъм каютата, бе тих, мек, спокоен.

— Интересен анализ, само че непълен.

Нейтън Смит стоеше на вратата. Косата му бе мазна и разрошена. Дрехите му бяха измачкани, сякаш е спал с тях. Очите му бяха кървясали и зачервени по края. На Алекс му се стори, че изглежда с десет години по-стар, отколкото при потеглянето им. Премиер-министърът се усмихна първо на него, после на Боби, а после пак на него.

— Сър — изпъна се Боби.

— Пропусна едно условие, сержант. Помисли си какво можем да загубим, ако не се опитаме да я спасим.

— Човешката си същност — отговори Алекс вместо нея. — Причината да сме хора. Ако има някакъв шанс — а аз мисля, че има, и то доста добър — Наоми да е съумяла да се измъкне със собствени сили и сега е в беда там навън, и е повикала помощ, знаете ли какви са правилата? Да спрем и да помогнем. Дори да не я познаваме. Дори да бе нечий друг глас. Такова е правилото, защото тук навън ние си помагаме. И ако престанем да го правим, защото ние сме по-важни или защото правилата вече не важат за нас, мога със сериозно основание да заявя, че вече не сме от добрите.

Смит засия.

— Това беше прекрасно, господин Камал. Аз имах предвид по-скоро как ще обясня на Крисджен Авасарала, че сме изоставили единствения си надежден свидетел от „Пела“, но мисля, че вашата версия по-добра. Въведете курса и съобщете на ескорта на ООН за промяната в плановете ни.

— Да, сър — каза Алекс. Когато вратата се затвори, се обърна към Боби. — Съжалявам.

— Няма за какво — промърмори Боби. — Не е като да не съм искала да отидем за нея.

— Ами ако се окаже, че корабът наистина е пълен с войници?

— Мога да поразходя този скафандър — рече Боби. — Това няма да нарани чувствата ми.

Трябваха им няколко минути да установят оптималния пресечен курс и да пратят летателния си план до корабите на ООН. След това записаха теснолъчево съобщение за Холдън.

— Здрасти, капитане. На път сме, но ще внимаваме. Ще се приближим, ще огледаме хубавичко, но ако усетим нещо съмнително, няма да се качваме. Междувременно, кажи на онзи твой пилот, че който стигне втори, дължи на другия една бира.