Игрите на Немезида

Епилог Советер

— Имам номер за проследяване — каза капитанът на малкия товарен кораб сигурно за шести или седми път. — Имам документи за кацане и номер за проследяване директно от фармацевтична компания „Аматикс“. Знам, че доставката е пристигнала на Медина преди шест месеца. Имам номер за проследяване.

Советер отпи чай от мехура си, докато слушаше. Би предпочел уиски в чаша, но беше дежурен, а „Баркийт“ се движеше без тяга. Първото изключваше уискито, а второто — чашата. Вярно, капитанската каюта бе лично пространство и той можеше да прави каквото си иска. И общо взето го правеше. Придържането към дълга му доставяше по-голямо удоволствие от уискито и така трябваше да бъде.

— Sabez, че имате номер за проследяване, „Тореадор“ — отвърна гласът от станция Медина. Но „Аматикс“? Esa es базирана на Земята. На Медина няма земни компании.

„Баркийт“ беше боен кораб от клас „Донагър“. Малък град в космоса, управляван с машинна прецизност и способен да превърне не само малкия товарен кораб, но и самата станция Медина в частици, по-дребни от песъчинки. Но и той, и останалата част от флотата на Дуарте чакаха разрешение от летателния контрол на Медина да продължат през следващия пръстенов портал и да започнат втория, по-странен етап от пътуването си. Това бе прекомерна проява на етикет от страна на флотата, но си имаше причини. Не на последно място сред тях бе общата неохота да се използват тежки оръжия в близост до извънземната станция, която висеше инертна в огромното не-пространство между пръстените. Не бяха готови да пробудят отново това. Не още.

На вратата се почука тихо. Советер изпъна куртката си.

— Влез.

Лейтенант Бабидж отвори вратата, хваната за една дръжка на касата. Изглеждаше разтревожена, докато козируваше. Советер изчака малко, преди да ѝ отговори и да ѝ позволи да влезе.

— Пътувам насам от десет месеца! — извика капитанът на „Тореадор“. — Ако колонията не получи тази доставка, спукана им е работата.

— Слушаше ли това? — попита Советер и кимна към говорителите.

— Не, сър — отвърна Бабидж. Кожата ѝ бе пепелява под кафявото. Устните ѝ бяха стиснати в тънка линия.

— Üzgün, „Тореадор“ — обади се станция Медина. — Трябва да влезете в док за медицински преглед, wir koennen…

— Не трябва да влизам в док за медицински преглед! Трябва да си получа шибаните припаси! Имам номер за проследяване, който сочи, че са на вашата станция, и няма да…

Советер ги изключи и отпи пак от чая си.

— Продължават така от близо час. Много смущаващо за тях.

— Да, сър.

— Знаеш ли защо исках ти да го чуеш?

Тя преглътна страха си, което бе хубаво, и гласът ѝ не трепна, докато отговаряше, което бе още по-хубаво.

— За да ми покажете какво става, когато се наруши дисциплината, сър.

— Или поне как свършва. Да. Чух, че сте нарушили правилата за облеклото. Вярно ли е?

— Ставаше дума за една гривна, сър. Беше на майка ми и си помислих… — Гласът ѝ заглъхна. — Да, сър. Докладът е верен, сър.

— Благодаря ви, лейтенант. Оценявам вашата искреност.

— Разрешете да говоря свободно, сър.

Советер се усмихна.

— Разрешавам.

— С цялото ми уважение, сър, тези правила бяха на МКРФ. Ако ще изброяваме нарушенията на правилата, има някои по-големи, които може би също заслужават внимание. Сър.

— Имате предвид, че изобщо сме тук?

Изражението ѝ бе твърдо. Бе надценила картите си и го знаеше. Случваха се такива неща. Смущението и детинското желание да тропне с крак и да заяви, че не е честно. На нейно място той не би стигнал дотам. Но щом въпросът бе повдигнат, така да бъде. Нямаше път назад.

— Живеем в бурни времена, вярно е. Тъй като избраното правителство не се справя със задълженията си, адмирал Дуарте пое властта и отговорността за флотата върху себе си. Аз спазвам командната верига и изпълнявам заповедите му. От вас също се очаква да я спазвате и да изпълнявате моите. Това е независима инициатива на флотата. Не е свободна акция.

— Сър — каза тя. Имаше предвид „Да, сър“, но не бе изрекла „да“-то.

— Знаете ли какво ще стане, ако ви докладвам за неспазване на флотската дисциплина?

— Могат да ме разжалват, сър.

— Възможно е. А ако продължи така, може да ви изгонят от служба. Дисциплинарно уволнение. Не за това, разбира се. Това е дреболия, но ако се разрасне. Разбирате ли?

— Да, сър.

— Ако ви уволнят, какво мислите, че ще стане?

Тя го погледна объркано. Той махна със свободната си ръка, давайки ѝ разрешение да говори.

— Аз… не… — заекна тя.

— Аз също не знам — призна той. — На Марс щяха да ви пуснат да живеете като цивилна. Но там, където отиваме, няма цивилни. Изобщо няма хора. Дали да те изхвърля навън да се оправяш сама в местната хранителна верига? Дали да изхабя сума ти време и ресурси да те върна обратно — и то обратно къде? Силите, които са поели контрол над Марс, ще те сметнат за предателка, също както и мен. Ще те тикнат в карцер до живот, освен ако не им сътрудничиш. А ако ще им сътрудничиш, за мен няма логика да те връщам обратно. Нали?

— Не, сър. — Той видя как разбирането започва да покълва в очите ѝ. Но само започва. Хората бяха толкова несъвършени. Не само тя, всички. Половината население имаше интелигентност под средната. Преданост под средната. Средна вярност към дълга. Жестокият закон на статистиката. Беше изумително, че като раса са постигнали толкова много.

— Сега, когато сме поели инициативата — каза той, — е по-важно от всякога да поддържаме стриктна дисциплина. Ние сме като първите далечни мисии преди появата на ъпстейновия двигател. Месеци, може би години като общество от войници и изследователи. Няма място за външни хора, когато няма „вън“. Знам, че сте разстроена, задето…

— Не, сър, не съм.

— Знам, че сте разстроена, задето се заяждам с вас за нещо толкова дребно като някаква си гривна. Изглежда ви незначително и е така. Но ако аз чакам, докато престане да бъде незначително, много бързо ще стигнем до въпроси на живот и смърт. Не мога да си позволя да се правя на кавалер.

— Разбирам, сър.

— Радвам се да го чуя.

Той протегна ръка. Бабидж избърса една сълза с опакото на дланта си и бръкна в джоба си. Когато сложи гривната в ръката му, я задържа за около секунда. Каквото и да означаваше тя за нея, да му я предаде бе жертва. Той сви ръка около тънката сребърна верижка с миниатюрна висулка във форма на врабче. Опита се да вложи в усмивката си нежност, докато казваше:

— Свободна сте.

Когато тя затвори вратата след себе си, той се обърна пак към системата си. Беше пристигнало ново съобщение от Кортазар. Побиха го леки тръпки. Любимият учен на Дуарте пращаше все повече съобщения, откакто поясните бяха дръпнали спусъка. Ентусиазмът на този човек тревожеше Советер. Характерът му бе категорично отблъскващ, а удоволствието му от проекта, с който се бяха заели на станция Лакония, приличаше почти на сексуално предвкусване.

Но дългът си беше дълг. Той сложи бижуто на Бабидж в рециклатора и отвори съобщението. Кортазар бе твърде близо до камерата или пък по някакви собствени причини бе избрал да е леко извън фокус. Широката му брадичка и рядката кафява коса би трябвало да са невзрачни. Советер потри ръце, сякаш полусъзнателно се опитваше да ги измие.

— Капитан Советер — каза странният дребосък. — Радвам се да ви докладвам, че пробата пристигна непокътната. Много ви благодаря, че я взехте под своя опека след освобождаването ѝ. Натъжен съм обаче да чуя, че флотата изостава от графика.

— Става дума само за няколко дни в разстояние на месеци — отговори Советер на себе си и на екрана. — Ще наваксаме.

— Знам, че сте наясно с недостига както на припаси, така и на време, докато артефактът бъде подчинен. За да ви помогнем да наваксате, изследователската група състави някои планове и спецификации за промените, от които ще се нуждае „Баркийт“, за да се скачи с артефакта. Няколко от тях могат да бъдат започнати от инженерните ви екипи, докато пътувате. И разбира се, ако имате въпроси, аз съм на ваше разположение. Кортазар, край.

Екранът се смени с поредица от чертежи. Бяха предостатъчно, за да го обезпокоят и те. Хората наричаха всяка извънземна технология „протомолекулата“, но разбира се, този пропътувал големи разстояния комплект от преобразуващи живота микрочастици бе само един предмет в далеч по-голяма кутия с инструменти. И ако Кортазар бе изтълкувал правилно свръхсекретната информация от сондите на МКРФ, намереното от тях щеше да е далеч по-лесно за опитомяване и използване от човечеството.

Въпреки това промените, които Кортазар искаше да се извършат на „Баркийт“, бяха неприятно големи. Приличаха не толкова на монтирането на нов модел шлюз към кораба, колкото на преобразуването му в някаква гигантска протеза.

„Това е началото на нещо съвсем ново и много могъщо, и ако добрите хора не се намесят да вземат тази сила, ще го сторят лошите.“ Така му бе казал адмирал Дуарте в нощта, когато вкара Советер в заговора. Беше вярно тогава, беше вярно и сега. Той включи камерата, пооправи косата си и пусна на запис.

— Съобщението прието. Веднага ще предам плановете на инженерите си. Ако те имат някакви опасения, ще се свържа с вас. — Кратко, по същество, минималистично, без да е грубо. Ефикасно. Той се надяваше, че ще звучи ефикасно. Прегледа го, за да е сигурен, и се замисли дали да не го запише наново, като смени „опасения“ с „въпроси“, но реши, че прекалява с анализите. Тъкмо когато го прати, системата му изписука.

— Капитане, имаме разрешение от Медина.

— Нима, господин Когома? Много мило от тяхна страна. Как решиха проблема с номера за проследяване?

— Товарният кораб подхожда за скачване със станцията, сър.

Е, ето ти още един кораб, който мършавите да конфискуват. Ако на „Тореадор“ знаеха накъде духа вятърът, щяха да драснат обратно към от която там камениста планета са дошли и да се опитат да се оправят без онова, което така или иначе вече са загубили. Но сега Свободният флот щеше просто да продължи да прилапва минаващите кораби и да умори колониите от глад. Да ги отслаби. Докато поясните осъзнаят, че водят тилова битка срещу историята, Дуарте щеше да се озове в нужната позиция.

Войната, помисли си Советер, докато се издърпваше към командната палуба, отдавна вече не се водеше за контролиране на територии. Работата на военните бе да подрият властта на враговете си. Водената от поколения дребномащабна война в Пояса не бе опит да се задържат станция Веста или Церера, или някой друг от малките центрове за провизии, плуващи в безбрежната пустота. Единствената ѝ цел винаги е била да попречи на СВП или някоя друга поясна организация да се превърне в организирана сила. Докато правилата не се промениха и тази организирана сила стана полезна. Свободният флот би се образувал десетилетия по-рано, ако хора като Дуарте бяха позволили. Сега, когато поясните вече го имаха, щяха да открият колко безполезен е всъщност.

Но бе достатъчно той да забаламосва Земята и каквото е останало от Марс още няколко години. След това… Наградата за дързостта бе шансът да насочваш историята.

Командната палуба бе в добър ред. Всички седяха в креслата си, дисплеите бяха наскоро почистени, контролните табла — лъснати. „Баркийт“ щеше да пристигне на станция Лакония така чист и спретнат, както е напуснал Марс. И нямаше да носят гривни. Той се издърпа до командното кресло и се закопча в него.

— Господин Тейлър, пуснете алармата за ускорение. Господин Когома, уведомете флотата и станция Медина, че продължаваме.

— Сър — обади се тактическият офицер. — Разрешете да отворя амбразурите на оръдията.

— Неприятности ли очакваме, господин Кун?

— Не, сър. Малко повече предпазливост.

Кун също не харесваше мършавите. И беше прав. Те бяха банда главорези и каубои, които си мислеха, че като имат пищови, имат власт. Според Советер още бе рано Свободният флот да започне да мами Дуарте, но те бяха глупави и импулсивни. Не можеше да се разчита, че една аматьорска сила ще взема същите решения като една професионална.

— Разрешавам. И пригответе отбранителните оръдия, като сте почнали. Господин Когома, моля, предайте на флотата да направи същото.

— Да, сър — отвърна Когома.

Разнесе се алармата и Советер се отпусна в креслото си. Чувството за тежест се върна за броени секунди. Пътуването до пръстена на Лакония бе кратко. Пространството между пръстените бе почти клаустрофобично тясно в сравнение с простора на истинския открит вакуум.

И тъмно. Беззвездно. Физиците разправяха, че оттатък пръстените нямало никакво пространство. Че мехурът, в който съществували, свършвал не с преграда, а по някакъв по-особен начин, който той не можеше да си представи. Не му и трябваше.

Порталът на Лакония се приближаваше, шепа звезди пламтяха ясни от другата му страна и постепенно се уголемяваха. Реактивните струи на авангарда на флотата запламтяха по-ярко, докато минаваха. Там щеше да има нови съзвездия. Друг ъгъл на галактиката, като съвсем ново небе.

— Приближаваме се към пръстена, сър — докладва Келер от навигационния контрол. — Минаваме след три, две…

Келер се разпадна. Не, това не беше точно. Келер си беше на мястото, седеше където и преди. Но сега бе облак. Всички те бяха облаци. Советер вдигна ръце. Виждаше ги идеално: върховете на пръстите, пространствата между молекулите, кръвта, която течеше и се вихреше отдолу. Можеше да види молекулите във въздуха — азот, кислород, въглероден диоксид, — всички те подскачаха бясно и се блъскаха една в друга, скривайки някакво по-дълбоко пространство между тях. Вакуум, който проникваше във всичко.

„Получавам удар“, помисли си той. После: „Не. Нещо друго не е наред“.

— Спрете двигателя! — извика. — Обърнете назад!

Вълните на думите му преминаха през видимо-невидимия въздух в разширяваща се сфера, отскачаха от стените и трептяха, където се пресичаха с уплашените викове и ехтящата аларма. Беше красиво. Облакът, който представляваше Келер, раздвижи ръце и като по чудо не пропадна през огромната пустота на контролната палуба.

Той видя звука да връхлита като вълна от молекули, преди да стигне до него и да чуе думите.

— Какво става? Какво се случва?

Не можеше да види образите на екраните, за да разбере дали звездите са там. Долавяше само атомите и фотоните на самия предмет, не формите, които образуваха. Някой крещеше. После и друг.

Той се обърна и видя нещо да се движи. Нещо друго, не облак като него, като останалите от екипажа, като материята. Нещо твърдо, но замъглено от липсата на материя, силует в мъглата. Много форми, нито светли, нито тъмни, а нещо друго, третата страна на тази монета, минаваха през пространството между пространствата. Носеха се към тях. Към него.

Советер не усети как умря.