Игрите на Немезида

35. Наоми

Едно време, когато бе момиче и толкова ѝ беше умът, бе трудно да мисли за Марко като за лошия в тяхната връзка. Даже след „Гамара“. Даже след като той отведе Филип. Тя бе израснала в бедност. Знаеше как изглеждат лошите мъже. Те насилваха жените си. Или ги биеха. Тях или децата си. Ето как човек можеше да ги разпознае. Марко никога не се държеше така. Никога не я удряше, никога не я насилваше, никога не заплашваше да я застреля или да я изхвърли през някой въздушен шлюз, или да излее киселина в очите ѝ. Толкова успешно се преструваше на добър, че я караше да се съмнява в самата себе си, да се чуди дали пък тя не е неразумна, ирационална, всички онези неща, които ѝ намекваше той.

Марко никога не правеше нещо, с което да я улесни.

След като се бе прибрала в каютата си, вратата се заключи. Оттогава тя не си направи труда да търси помощ или да се опита да напуска малката си стаичка. Можеше да познае кога е в килия и бе абсолютно уверена, че рано или късно Марко ще дойде.

Сега той седеше срещу нея, все още в марсианската си военна униформа. Очите му бяха меки, устните му — разтегнати в усмивка на веселие и съжаление. Приличаше на поет. Мъж, очукан от света, но все още способен на страст. Тя се зачуди дали е упражнявал тази физиономия в огледалото. Вероятно да.

Раната на главата ѝ бе спряла да кърви. Всички стави я боляха, а на левия ѝ хълбок разцъфтяваше голяма синина. Имаше чувството, че върховете на пръстите ѝ са одрани и разранени, макар че всъщност изглеждаха само малко по-розови от обичайното. Пиеше същия лайков чай като на „Росинант“ и това я караше да се чувства сякаш има таен съюзник. Съзнаваше, че това не е особено трезва мисъл, но утехата си бе утеха.

Камбузът бе празен, екраните — изключени, а екипажът — отпратен. Даже Син и Карал ги нямаше. Създаваше се впечатлението, че каквото и да си кажат, остава между тях, но вероятно не бе така. Тя можеше да си представи как на някоя друга палуба Филип ги наблюдава. Приличаше на постановка. При Марко всичко приличаше на постановка. Защото беше.

— Не знам защо ми причиняваш тези неща, Наоми — каза Марко. В гласа му нямаше гняв. Не, не беше вярно. Гневът бе там, но скрит зад маска на разочарование. — Някога беше по-добра.

— Съжалявам. Да не би да разстроих плановете ти?

— Ами, да — призна Марко. — Там е работата. Някога имаше повече ум. Някога поне се опитваше да разбереш какво става, преди да се намесиш. Беше професионалистка. А сега? Набърка се в нещо трудно и го направи още по-зле. И което можеше да стане кротко, ще стане мъчително. Просто искам да разбереш защо ще направя това, което ще направя, да осъзнаеш, че не съм имал друг избор.

Съществуваше умен ход. Тя го знаеше. Една по-мъдра жена би плакала, би молила за прошка. Щеше да е неискрено, но точно там бе смисълът. Грешка бе да поднасяш на Марко нещо истинско. По-добре да те мислят за слаба. По-добре да те подценяват и да не те разбират. Тя го знаеше, но не можеше да го направи. Когато се опита, нещо дълбоко в нея се възпротиви. Може би, ако се престореше на слаба, имаше голяма вероятност това да се превърне в истина. Може би просто се преструваше на силна.

Наоми се изплю на палубата. В слюнката ѝ имаше малко кръв.

— Не си хаби въздуха.

Той се приведе напред и хвана ръцете ѝ в своите. Хватката му бе силна, сякаш показваше, че може да я нарани, макар че в момента се въздържа. „Е, това е начин да вложиш физически подтекст“, помисли си тя и се изкиска.

— Наоми, знам, че не сме в добри отношения, du y mé. Знам, че си ядосана. Но знам и че някога бяхме нещо. Бяхме едно цяло, ти и аз. Колкото и да се опитваме да се разделим, синът ни означава, че никога няма да сме съвсем отделни.

Тя опита да си издърпа ръката, но той я задържа. Би могла да дръпне по-силно или да го остави да я докосва, да контролира тялото ѝ, пък макар и само дотолкова. Блясъкът в очите му издаваше удоволствие. Усмивката му бе малко по-искрена и в нея имаше острота.

— Трябва да разбереш, че това, което правя тук, не го правя за мен. А за нас.

— Нас?

— Поясните. Всички поясни. За Филип. Така че, когато дойде неговият ред, да има все още място за него. Не само бележка под линия. Имало едно време хора, които живеели на луните, астероидите и планетите, където не се бил развил живот. Но после сме намерили порталите и тези хора измрели, защото сме нямали нужда от тях. Ето защо трябва да направя това. Ти не харесваш методите ми. Разбирам. Но те са си мои и делото ми е праведно.

Наоми не каза нищо. Хранителният процесор нададе пронизителен вой, който означаваше, че водният запас е на изчерпване. Тя се зачуди дали Марко знае това или за него е просто още един безсмислен звук.

— Хубава реч. Но тя не обяснява защо съм тук. Ти нямаше нужда от мен, за да разбиеш системата. Трябвала съм ти за нещо друго. Знаеш ли какво мисля?

— Вече ми каза — рече Марко и хватката му върху ръката ѝ се стегна едва-едва. — За да не дойде великият Джеймс Холдън и да ми издуха къщичката. Ама сериозно, имаш прекалено високо мнение за него. Той не е толкова впечатляващ.

— Не, нещата са още по-зле. Мисля, че ти си искал „Роси“. Мисля, че си искал моят кораб да лети с теб, докато правиш всичко това. Но когато аз не ти го доведох, ти даде заден ход. Накара Сакай да го нагласи да избухне. Защото нямаш и капка оригиналност.

Усмивката му бе все така топла, но сега очите му бяха студени. В тях нямаше веселие.

— Не схващам — процеди той.

— Ти започна разговора със „Защо ме караш да те наранявам, след като толкова те обичам?“, а сега сме на „Щом аз не мога да те имам, никой няма да те има“. Може да се преструваш, че говорим за кораба, ако искаш. На мен ми е все тая.

Марко я пусна и стана. Не беше толкова висок, колкото го помнеше.

— Разбрала си грешно от самото начало. Исках Фред Джонсън — Касапина на станция Андерсън, който уби сума ти хора като теб, мен и Филип само защото са поясни. Исках да го изолирам. Да държа твоя кораб далеч от лапите му. Опитах се да го докарам тук, но не се получи. Тогава накарах Сакай да го обезвреди. Обезвреди, sa sa? Да го нагласи да избухне при три процента мощност. Само колкото да отнесе кърмата, може би дори никой нямаше да пострада.

— Не ти вярвам — заяви тя, но той вече бе набрал скорост, крачеше насам-натам из камбуза, разперил ръце като човек, който изнася реч пред невидима тълпа.

— Унищожаването на кораба не влизаше в плановете ми. Ти ме тласна към това. Каквото и да се случи с Холдън, то ще е по твоя вина, не по моя. Ето това трябва да разбереш. Че нещата се влошават, когато започнеш да действаш все едно знаеш всичко. Но не знаеш, Наоми. И не знаеш, защото аз не съм ти казал.

Тя отпи от чая си и сви рамене.

— Ами, кажи ми тогава.

Марко се ухили.

— Забеляза ли, когато спряхме тягата за няколко минути? Странно е да правиш такова нещо по време на гонитба, не мислиш ли?

Истината бе, че не беше забелязала. Докато лежеше ранена в койката си, умът ѝ не бе насочен към промените на гравитацията в кораба.

— Процедура на скачване — поясни той, извади ръчния терминал от джоба си и избра нещо. Говорителите на екрана щракнаха, засъскаха. Не се появи никакъв образ, но се разнесе глас.

Нейният глас.

— Тук е Наоми Нагата от „Росинант“. Ако приемате това съобщение, моля, предайте го нататък. Кажете на Джеймс Холдън, че имам нужда от помощ. Комуникационната апаратура не отговаря. Нямам навигационен контрол. Моля, предайте това нататък.

Марко докосна нещо друго на терминала си и екранът оживя. Външни камери, вероятно свързани към отбранителните оръдия. „Чецемока“ летеше под тяга на не повече от сто метра от тях, един свързващ тунел бе залепен за въздушния му шлюз като пъпна връв. Кораб, който, ако се разровеха надълбоко, щяха да проследят до нея. Да стигнат до плащанията, направени от нейните сметки.

— Сложих го на горе-долу пресечен курс — каза Марко и в гласа му имаше умора и тъга, които, тя бе сигурна, прикриваха злорадство. — Нагласих бутилката да откаже, когато сензорите за близост засекат кораб. Не трябваше да е така, но сега трябва.

Истинско отчаяние се надигна в гърлото ѝ и тя го изтласка обратно надолу. Точно това искаше Марко, така че тя щеше да прави всичко друго, да чувства всичко друго, но не и това. Огледа екрана. Корабът приличаше на кутия, държана цяла от една линия спойка и малко лепило.

— Крадеш го от собствения си син — обвини го тя. Марко се намръщи. Наоми посочи с брадичка към екрана. — „Чецемока“. Казах на Филип, че може да го вземе, щом стигнем дотук. Това е неговият кораб. Ти го крадеш от него.

— Необходимостите на войната — подчерта Марко.

— Лайняно родителство.

Ченето му се издаде напред. Ръцете му се свиха в юмруци. За миг ѝ се стори, че избухването му ще улесни нещата. Ще покаже на публиката, за която играеше, какъв е наистина. Но той се овладя навреме и тя не бе сигурна дали почувства облекчение, или разочарование.

— Ако си беше седяла кротко, Джеймс Холдън щеше да остане жив. Но ти се намеси. Напъха се където не ти е работа. Сега заради теб той ще умре.

Наоми стана и разтърка окото си с ръка. Фалшивият ѝ глас повтори в камбуза:

— Кажете на Джеймс Холдън, че имам нужда от помощ…

— Нещо друго?

— Преструваш се, че не ти пука — отбеляза Марко. — Ама ти пука.

— Ти го казваш. — Наоми сви рамене. — Имам малка цицина. От нея ме боли главата. Или от нещо друго. Ще ида до лазарета да ми я оправят, става ли?

— Можеш да се преструваш…

— Може ли да се преструвам в лазарета? Или трябва да продължиш да ме впечатляваш? — Идваше ѝ прекалено много. Тя усещаше поток от думи да напира зад всичко, което бе казала. „Ти си егоцентрик и садист“ и „Не мога да повярвам, че някога съм мислила, че те обичам“, и „Ако Джим умре, кълна се, ще намеря начин да накарам бутилката на този кораб да откаже и всички ще го последваме в ада“. Но навлизането в такъв разговор също бе капан, затова тя не го стори. Остави мълчанието да наруши ритъма на представлението на Марко и видя как раменете му помръднаха, когато той се предаде и слезе от въображаемата си сцена.

— Мирал! — изрева той и докато стъпките на идващия от каютата си член на екипажа се усилваха, добави: — Ти злоупотреби със свободата, която ти дадох. Не можеш да очакваш да я запазиш.

— Прекалено съм опасна да ме оставиш на свобода? — попита тя, после наплюнчи пръста си и се престори, че отбелязва нещо на въображаема дъска. — Значи точка за мен.

В лазарета една жена, която Наоми не познаваше, проведе тестове, за да се увери, че няма мозъчен кръвоизлив; че никоя от синините ѝ не представлява достатъчно тежка контузия, за да умъртви някой мускул, да изпълни тялото ѝ с калий и да спре сърцето ѝ. Мирал се облягаше на медицинския шкаф, ръсейки псувни — кучка, puta, мръсница — с полусъсредоточен гняв. След всички тези дни на инвентаризация Наоми познаваше всичко в шкафа. Първо чекмедже: марли и бинтове. Второ чекмедже: кръвни карти за еднократна употреба за може би сто различни полеви теста. Трето чекмедже: медицински припаси за извънредни случаи, като комплекти за декомпресия, инжекции с адреналин, дефибрилиращи лепенки. Наоми се взря в Мирал, докато онзи бълваше рецитала си. В първия момент той извърна очи, но после се втренчи в нея и започна да изрича всяка дума малко по-натъртено.

Лекарката я накара да седне и възглавницата на леглото за прегледи изпука при преместването на тежестта ѝ. Аналгетикът бе спрей и бе впръскан в устата на Наоми. Имаше вкус на череши и плесен.

— Може би ще кротуваш няколко дни, а? — рече лекарката.

— Ще се постарая — съгласи се Наоми и скочи от леглото. Ритна Мирал право в чатала и го заби в шкафа, като при това си пукна два пръста на крака. Пренебрегна пронизалата я болка и се хвърли върху него, млатейки го по главата и шията. Когато той се претърколи, и тя се претърколи с него. Вратите на шкафа бяха отворени и оттам на пода се сипеха тестови карти и предварително напълнени спринцовки. Лакътят на Мирал замахна нагоре, улучи я косо по челюстта и отскочи, но ударът все пак бе достатъчно силен, за да ѝ писнат ушите. Тя падна настрани, с корем към палубата, и комплекти за декомпресия с размерите на палеца ѝ се притиснаха към лицето ѝ, когато Мирал се извъртя да коленичи върху гърба ѝ. Лекарката пищеше. Наоми се опита да се обърне, опита се да избегне ударите, но не можеше. Болка разцъфтя между лопатките ѝ. А после, сякаш времето прескочи и притисналата я тежест изчезна. Тя се претърколи настрани. Карал бе заклещил Мирал в мъртва хватка. Онзи се бореше и ругаеше, но очите на стария поясен бяха безизразни и мъртви.

— Ядосвай се con sus séra, че те хвана неподготвен — каза Карал. — Марко не я наби и със сигурност няма да я биеш ти, sabe pendejo?

— Sa sa — отстъпи Мирал и Карал го пусна. Застаналата в ъгъла лекарка бе олицетворение на безмълвна ярост. Мирал се потърка по шията и хвърли кръвнишки поглед на Наоми, която още лежеше на палубата. Карал се приближи и я изгледа отвисоко.

— Bist bien, Кокалче?

Тя кимна и когато Карал ѝ протегна ръка, я хвана и му позволи да я вдигне. Тръгна към вратата и Мирал понечи да я последва. Карал сложи ръка на гърдите му.

— Аз ще поема нататък.

Наоми наведе глава, докато вървяха, така че косата ѝ падна пред лицето като воал. Равномерният натиск от ускорението караше коленете и гръбнака да я болят дори повече от раните ѝ. Из целия кораб злобни лица се обръщаха след нея. Тя усещаше омразата, бликаща от тях като топлина от огън. Когато минаха през камбуза, „Чецемока“ още се виждаше на екрана, свързан към тях с пъпната връв на тунела. Трябваше да спрат тягата, когато го разкачат, иначе щеше да се отклони встрани, влачейки се край кораба като безжизнено пипало. Ето така Наоми щеше да разбере, че е закъсняла. Но това още не се бе случило.

Карал влезе след нея в каютата ѝ и затвори вратата. С тях двамата вътре малкото пространство изглеждаше претъпкано и създаваше неловко чувство на интимност. Тя седна на противоускорителната койка, скръсти ръце и подви крака под себе си, и го погледна въпросително. Карал поклати глава.

— Трябва да престанеш, Кокалче — каза той и гласът му бе изненадващо мек. — Затънали сме до гушата в лайна. Esá la, което правим? История, да? Променяме всичко, но този път за нас. Знам, че ти и той не сте в добри отношения, но tu muss да го слушаш. Разбрано?

Наоми извърна поглед. Просто искаше той да си тръгне, но Карал не го стори. Приседна, опрял гръб на стената и свил колене към широката си гръд.

— Чух плана, според който ние gehst con du. Трябваше да те приберем. Аз бях против. Mal cóncep, казах. Защо да отваряме стари рани? Марко настоя, че си струвало. Каза, че ти си щяла да си в опасност, когато всичко стане, а Филип заслужавал да види майка си, нали така? А Марко си е Марко, така че si.

Карал потърка главата си с длани. Това предизвика тихо шушнене, почти недоловимо. Наоми изпита необяснимо желание да го докосне, да му предложи някаква утеха, но не го стори. Когато той заговори пак, гласът му бе уморен.

— Ние сме малки хора в големи времена, нали? Времена за Касапи и Марко — мъже и събития като за учебниците по история. Други pinché светове. Кой иска това? Просто го остави да отмине, а? Може твоят Холдън да не се хване на кукичката. Може нещо друго да задейства капана, преди той да стигне дотук. Може би, ако се притаиш, ще преживееш всичко. Нима е толкова лошо? Да правиш нужното, за да оцелееш?

Тя сви рамене. Известно време единственият звук, който се чуваше, бе бръмченето на въздушния рециклатор. Карал се надигна с пъшкане. Изглеждаше по-стар, отколкото си мислеше тя. Но не беше само от годините. За момент ѝ се стори, че пак е млада, пак е на Церера с Филип, ревящ в люлката си, докато тя гледа новините за „Агустин Гамара“. За първи път ѝ хрумна, че всички на този кораб са гледали в реално време как Земята загива, също както тя бе гледала как светулката на „Гамара“ лумва и угасва на новинарските записи, повторено десетина пъти, докато журналистът говореше. Искаше ѝ се да каже нещо, но не можеше, затова просто гледаше как Карал отваря вратата и я затваря след себе си. Ключалката щракна. Тя избърса влагата от очите си и — след като се увери, че той няма да се върне — изплю комплекта за декомпресия в ръката си.

Мокър от слюнка и не по-голям от палеца ѝ, той бе нещо, което всеки оператор на механобот носеше със себе си. Малка ампула наситена с кислород изкуствена кръв, готова за инжектиране, и паник-бутон, който да прати извънредно медицинско искане за отваряне на въздушен шлюз. Бойните кораби като „Пела“ и „Роси“ пренебрегваха такива искания като основна мярка за сигурност. „Кентърбъри“ и други търговски съдове обикновено ги позволяваха, тъй като бяха пълни с цивилни, които представляваха по-голяма заплаха за самите себе си, отколкото пиратите. Тя не знаеше как ще реагира на искането „Чецемока“, но имаше само един начин да разбере. Единственото друго, което ѝ трябваше, бе скафандър и ясна представа кога корабите ще спрат тягата.

После оставаше само да поеме контрол над кораба, може би да взриви ядрото и да се разкара далеч от Марко. Отново. Усети, че я жилва съжаление при мисълта за Филип — и Син, и Карал, и всички хора, които някога бе познавала и харесвала. Дори обичала. Това бе ехо на една по-силна болка и тя можеше да я пренебрегне.

— Не ме пречупи, когато бях момиче — каза тя на малкия черен комплект. — Не знам защо си мисли, че може да ме пречупи сега.