Игрите на Немезида

9. Наоми

Имало едно време едно поясно момиче на име Наоми Нагата, а сега тя беше жена. Макар че разликата между двете се създаваше по дни, часове и минути, диаграмите им на Вен почти не се застъпваха. Каквото можеше да бъде отрязано, тя го бе отрязала още преди години. Каквото оставаше, бе останало въпреки усилията ѝ. Като цяло, тя можеше да го заобиколи.

— Приятен престой на Церера — пожела митническият агент и очите му прескочиха на мъжа зад нея. Тя кимна, усмихна се учтиво през завесата на косата си и навлезе в широките коридори на космодрума. Още едно лице сред милионите.

Станция Церера бе най-големият град в Пояса. Около шест милиона души в издълбан астероид с диаметър стотици километри. Тя бе чула, че само пристанищният трафик би могъл да добави милион временни обитатели във всеки един ден. През по-голямата част от живота ѝ Церера бе символът на вътрешнопланетния колониализъм. Вражеската кула на територията на поясните.

Извън космодрума коридорите бяха топли, почти горещи — ентропийният заряд на града, уловен в термоса на космическия вакуум. Въздухът бе натежал от влага, а миризмата на тела и засъхнала пикня бе като да видиш усмивката на стар приятел. Триметрови екрани показваха в един миг реклами на машинарии, а в следващия — висша мода, и шумът им бе само тънка нишка в постоянната гърмяща симфония от гласове, коли и машини. Някакъв новинарски канал излъчваше картина от сражения някъде на Земята. Поредният дребен бунтовнически култ или традиционен етнически конфликт, вземащ полагащата му се доза кръв, важен само защото се случваше на Земята. Даже за поясните, които от поколения насам наричаха космическата станция свой дом, Земята имаше символичен смисъл. Майката на човечеството, стъпила здраво с ботуша си на шията на поясните. На екрана блед мъж, с кръв, шуртяща от рана на скалпа му, бе вдигнал някаква книга. Вероятно свещена. Крещеше и устата му се гърчеше от ярост. Ако убиеш толкова хора в Пояса, това изобщо нямаше да е новина. Дори сега.

Тя зави по посоката на въртене, търсейки будка за храна, която да предлага нещо апетитно. Имаше от обикновените корпоративни продукти, едни и същи на всяка станция. Но сега, когато СВП управляваше Церера, съществуваха и други варианти. Дежет и яйчено къри, купичка спагети по кравешки, червен бъркоч. Храните на детството ѝ. Поясни храни. Кухнята на „Росинант“ бе проектирана от някого в марсианския флот и хранителните продукти, които ядеше, бяха винаги питателни, обикновено добри и понякога страхотни. Но не бяха нейната храна.

Тя си избра червен бъркоч от една очукана будка, чиито стени бяха облепени с дебел слой листовки за нощни клубове. Храната се продаваше в кафява пресована кутийка, побираща се в лявата ѝ длан, с шпатулка като сплескана лъжичка, с която да яде. При първата хапка устата ѝ се изпълни с вкус на кимион, а умът ѝ — с прашасали спомени. За миг сякаш отново бе на койката си на кораба на Тио Кризтек, прегърбена над бялата керамична купа, която обичаше, но бе забравила от години, и ядеше кротко, докато другите пееха в камбуза. Не може да е била на повече от шест годинки, но споменът беше ярък и свеж. Тя хапна пак, наслаждавайки се на вкуса. В този момент забеляза мъжа, който я следеше.

Беше слаб дори за местен. Косата му, мръсносива, бе загладена назад като свитите криле на птица. Стоеше може би на петнайсетина метра от нея и гледаше новинарския канал с леко скучаещ вид. Наоми не би могла да каже кое привлече вниманието ѝ към него и я остави със сигурното убеждение, че той е там заради нея. Може би, че небрежно избягваше да я поглежда, или нещо в позата му.

Тя се обърна пак по посоката на въртене и тръгна бързо, но без да тича, като го принуди да я последва. Докато вървеше, оглеждаше тълпата около себе си. Ако бе права, навярно имаше и други, които работеха в екип. Промушваше се с лекота през гъмжилото от тела, намираше пролуките, които се отваряха за миг, докато пътищата на хората се пресичаха. Когато бе на тринайсет, прекара шест месеца на станция Церера между два кораба, но въпреки това станцията далеч не бе като родно място за нея. Тя направи каквото ѝ е по силите, насочи се към един страничен коридор, за който бе почти сигурна, че свързва по-широките магистрали.

А може и да грешеше. Може би мъжът, който и да бе той, случайно се бе озовал там в момент, когато тя се е чувствала особено неспокойна. Наоми не се озърна назад, докато страничният коридор не се сля отново с по-оживен поток от пешеходци на следващата порта. Тя обхвана всичко с един поглед и намери мястото, което ѝ трябваше. Будка за обмен на валута на четири метра от нея, с непрозрачни стени за осигуряване на уединение, образуваше малко островче сред потока от хора като камък в река. Без да спира, тя тръгна към мъртвото петно от далечната ѝ страна и се прилепи към нея. Усети с плешките си хладината на метала. Въздухът бе достатъчно задушен, че да се поти леко, яката и краищата на косата ѝ бяха влажни. Тя се постара да е дребна и незабележима, и започна да брои бавно от сто надолу.

На трийсет и две Крилатия мина забързано покрай нея, вдигнал високо брадичка и оглеждайки тълпата пред себе си. Устата ѝ се изпълни с ясния метален вкус на страха, тя се обърна, заобиколи будката и тръгна назад по коридора, по който бе дошла. Докато вървеше, умът ѝ прехвърляше трескаво вариантите. Може би Марко най-после бе решил да сложи край на патовото им положение и заплахата за Филип бе стръвта в капана. Или пък охраната бе чакала през цялото това време и сега най-после щяха да я спипат. Или някой, гледал твърде много новинарски емисии от Ил, бе решил да я преследва. Или просто Марко бе пратил хората си да я държат под око. Последното не беше най-невероятното.

Щом се озова пак в главния коридор, тя спря една кола и плати да я откара на три нива нагоре до един открит парк. Шофьорката не я погледна втори път, което ѝ донесе облекчение. Наоми се облегна на твърдата пресована пластмаса и дояде бъркоча си. Гумите съскаха по палубата, докато колата се изкачваше нагоре по рампата, по-близо до оста на въртене и по-далеч от космодрума.

— Du-es отиваш някъде конкретно? — попита шофьорката.

— Не знам къде отивам — отвърна Наоми. — Ще разбера, когато стигна.

Запозна се с Марко, когато беше на шестнайсет и завърши приравнителния си стаж на станция Хигия. На Луната свършената работа би ѝ осигурила инженерно назначение в която и да е от големите корабостроителници. Тъй като беше само стаж, тя знаеше, че ѝ остават още три, може би четири семестъра, преди да може да получи мястото, макар вече да знаеше как се правят нещата.

Марко бе член на група търсачи и миньори, които извършваха ремонтните си дейности на Хигия, а после навлизаха в Пояса да добиват редки метали и понякога да прибират останките от стари кораби, озовали се на пътя им. А може би, според слуховете, и някои съвсем нови останки. Капитанът бе старец на име Року, който мразеше вътрешните планети по-силно от всеки друг в Пояса. Екипажът се състоеше от най-закоравели членове на СВП и не бяха бойна група само защото никой не ги бе помолил. Наоми живееше с Тиа Марголис, една от приемните ѝ лели, и разменяше нелицензирана работа в рафинерията за въздух, вода, храна, мрежов достъп и място за сън. По онова време Марко и кохортата му ѝ се бяха сторили като бастион на стабилността. Екипаж, работил на един и същи кораб в продължение на седем мисии, за нея бе практически семейство.

А самият Марко бе невероятен. Тъмни очи, тъмна коса, сочни устни, а усещането, когато галеше брадата му, бе точно каквото си представяше, че би било да гали диво животно. Той се мотаеше из коридорите пред бара на станцията, все още прекалено млад, за да купува алкохол, но достатъчно чаровен, за да накара някои по-възрастни да му купят — в малкото случаи, когато не съумяваше да убеди самите продавачи да престъпят правилата. Всички останали в екипажа на Року — Големия Дейв, Син, Микам, Карал — бяха по-старши от него на кораба, но на „сушата“ го следваха. Нямаше конкретен момент, в който тя стана част от екипажа им. Просто бе попаднала в тяхната орбита, ходеше на същите места, смееше се на същите шеги, а после по едно време вече я чакаха. Когато разбиваха печата на някой склад и го превръщаха във временен клуб, където се влиза само с покана, тя бе поканена. И не след дълго вече помагаше за разбиването на печата.

По онова време станция Хигия преживяваше най-добрите си дни. Земно-марсианският съюз изглеждаше твърд като камък. Данъците и тарифите за основните продукти се колебаеха току под границата „прекалено скъпи, за да поддържат живота“. А понякога я надскачаха. Корабите пътуваха, изпълнени с толкова рядък въздух, че рискуваха аноксия, а черният пазар на използвани хидропонни съоръжения беше оживен и активен. Станция Хигия, макар и на хартия собственост на земен бизнес конгломерат, на практика представляваше бедна автономна зона, поддържана от навика, отчаянието и просмукания в костите на поясните респект към инфраструктурата.

Когато Марко бе там, дори старата напукана палуба изглеждаше някак по-малко скапана. Той беше от онези хора, които променят смисъла на всичко около себе си. Имаше едно поясно момиче на име Наоми, което би се заклело, че ще го следва навсякъде. Сега тя бе жена и би отрекла, че това е вярно.

Но ето че беше тук.

Бистро „Ржавчина“ се намираше високо към центъра на въртенето. Врати от ръждясала стомана, покрити с предпазващ слой, преграждаха входа и един бияч, половин глава по-висок от нея и два пъти по-широк в плещите, ѝ се навъси, докато влизаше през тях. Не я спря. Толкова високо горе въртенето на станцията се усещаше като странично притегляне. Водата се лееше косо. Не само евтинията на недвижимите имоти изпълваше тези коридори с поясни. Тук кориолисовите сили започваха да оказват ефект малко над подсъзнателния, а земляните и марсианците така и не бяха свикнали съвсем с него. Да живееш при въртелива гравитация бе източник на поясна гордост, белег на това, което са, и на различното в тях.

Мрачна музика озвучаваше мястото, ритъмът приличаше на постоянна нискочестотна атака. Подът бе лепкав, където не го покриваха черупки от фъстъци; мирис на сол и евтина бира изпълваше въздуха. Наоми отиде в дъното и се настани на най-скритото място, което успя да намери. В заведението имаше някъде между петнайсет и двайсет души, седнали или прави. Тя още усещаше погледите им върху себе си. Челюстта ѝ се издаде малко напред, а устните ѝ се присвиха, което бе колкото защитна окраска, толкова и действително неудоволствие. Стената, на която се облягаше, трепереше от баса.

Тя си поръча питие от системата на масата и плати с предварително зареден чип. Преди момчето със слабото лице зад бара да го донесе, металните врати към коридора се отвориха пак и влезе Крилатия. Движенията му бяха сковани и неспокойни, изражението му — затворено и ядосано. Не я бе проследил дотук. Това бе мястото, където се връщаше след провала си. Наоми се дръпна още сантиметър по-назад.

Крилатия седна на бара, стана, седна пак. Една скрита в сенките врата в дъното на клуба се отвори. Мъжът, който излезе оттам, бе огромен. Мускулите на шията и туловището му бяха толкова големи и релефни, че би могъл да онагледи урок по анатомия. Стоманеносивата му коса бе подстригана ниско по черепа, бели белези минаваха зад лявото му ухо като карта на речна делта. Голяма татуировка с разцепения кръг на СВП красеше врата му отстрани. Той отиде до бара, където го чакаше Крилатия. Ръцете на Крилатия вече бяха разперени извинително. Наоми не можеше да го чуе какво казва, но смисълът бе ясен. Видях я. Изгубих я. Съжалявам. Моля, не ми чупи капачките на коленете. Тя си позволи една лека усмивка.

Едрият мъж наклони глава, кимна и каза нещо, което май успокои Крилатия достатъчно, че да се поусмихне. Едрият мъж се обърна бавно и примижа към сумрака на клуба. Когато погледът му стигна до нея, спря. Момчето на бара тръгна напред с питието ѝ на поднос. Мъжагата сложи ръка на гърдите му и го бутна назад. Наоми се поизправи и се взря нагоре в очите на големия, когато той стигна до масата. Бяха също толкова бледи, колкото ги помнеше.

— Кокалче — рече той.

— Син — отвърна Наоми, а после грамадните му ръце я прегърнаха и я вдигнаха. Тя отвърна на прегръдката му. Мирисът и топлината на кожата му създаваха впечатление, че прегръща мечка. — Господи, изобщо не си се променил.

— Само ставам по-добър, uhkti. По-голям и по-умен.

Пусна я да стъпи на земята. Усмихна се и лицето му се нагъна цялото като вълнички в локва. Тя го потупа по рамото и усмивката му се разшири още повече. На бара, очите на Крилатия бяха станали като палачинки. Наоми му помаха. Мъжът, пратен да я следи, се поколеба, после ѝ махна в отговор.

— Е, какво съм пропуснала? — попита Наоми, когато Син я поведе към вратата в дъното.

— Само всичко, sa sa? — избоботи Син. — Какво ти каза Марко?

— Съвсем малко.

— Все тъй прави. Все тъй прави.

Зад тънката врата имаше коридор, виещ се през грубия камък на астероида. Покритието бе старо, сиво и се лющеше, от камъните лъхаше студ. Трима мъже се облягаха на стената с пистолети в ръце. Най-старият беше Карал. Двамата по-млади не ги познаваше. Тя целуна Карал по бузата на минаване. Другите я зяпаха със смесица от недоверие и възхита. Скритият коридор завърши със стоманена врата.

— Защо толкова потайно? — попита тя. — Знаеш, че сега СВП управлява Церера.

— Има СВП и СВП — отвърна Син.

— А вие сте от другите — подхвърли тя, но с топлота в гласа, която скриваше безпокойството ѝ.

— Винаги — потвърди Син.

Вратата се плъзна настрани и Син се приведе да мине. Беше невъзможно да види нещо покрай туловището му. Наоми го последва.

— Стигнахме само дотук — каза Син през рамо. — И по-добре да не стоим прекалено дълго. По план трябваше да се върнем при Марко още преди месец.

— Марко не е ли тук?

— Никой не е тук, освен нас, шубетата. — В гласа му се долавяше усмивка.

Стаята, в която влязоха, бе широка и студена. Един портативен рециклатор раздвижваше застоялия въздух и оставяше мирис на гума. Имаше рафтове от пресована пластмаса с хранителни дажби и вода. Около тънка ламинирана маса бяха наредени пет стола, а от една кука висеше на кабелите си стар мрежов ретранслатор. Четириетажни койки бяха опрени до стената. Под одеялата имаше свити тела, но и да спяха, Син явно не го бе грижа за тях. Продължи да говори все така високо.

— Работата е там, че е по-добре да не сме където някой може да ни достигне, когато всичко се сгромоляса, sa sa?

— Когато кое се сгромоляса? — попита Наоми.

Син седна на масата, протегна дългата си ръка и взе от рафтовете бутилка без етикет. Издърпа със зъби тапата.

— Е, Кокалче — рече той със смях, — когато каза, че Марко не ти е казал много, не скромничеше, нали?

Наоми седна на един от столовете, докато Син наливаше в две чаши кехлибарена течност. Па̀рите миришеха на алкохол, масло и карамел. Наоми почувства как устата ѝ реагира на аромата. Това бе вкусът на завръщането у дома.

— Нищо не може да се мери с брендито на Тиа Марголис — отбеляза с въздишка Син.

— Нищо, никога — съгласи се Наоми. — Е, след като вече съм тук, защо не ме просветиш?

— Ами — поде Син, — става дума за тези pinché пръстенови портали. Ти ги знаеш по-добре от всеки друг. Още хиляда вътрешни планети и още куп причини да зарежат Пояса, que si? А половината от Пояса смучат оная работа на Касапина и се правят на благородни, тържествени и политични. Така че ние — и под „ние“ имам предвид Марко, чат ли си? — преди две-три години решихме…

— Не говорим за това — обади се остро един млад глас. Син погледна към вратата. Вцепенена от ужас, Наоми направи същото. Момчето изглеждаше едновременно страшно старо и страшно младо. Кожата му бе по-тъмна от тази на Марко, а косата му — по-къдрава. Но очите му бяха същите. И устата. Нещо огромно — по-голямо от океан — се размърда в гърдите ѝ. Дълбоко заровени чувства се надигнаха и приливът им заплашваше да я отнесе. Тя се опита да го скрие, но трябваше да се подпре на масата за стабилност.

Младежът влезе в стаята. Ризата с пясъчен цвят му бе широка, но тя можеше да види, че тялото му се намира в преходния етап между необуздания юношески растеж и наедряващите мускули на мъж. Една от фигурите на койките се размърда и обърна, но нямаше друга реакция.

— Не говорим за това, докато не се върнем благополучно. Дори и тук. Изобщо. Sabez?

— Чаткам mé — каза Син. — Просто мислех, че след като…

— Знам какво си мислил. Става, но не говорим за това.

За първи път очите на младежа се завъртяха към нея. В тях се отразяваше собствената ѝ борба. Тя се зачуди как ли я вижда той. Какво ли става в ума и сърцето му, докато в нея бушуват радост, чувство на вина и отровно съжаление. Това бе моментът, който не си бе позволила да желае. Знаеше, че наближава, още откакто съобщението на Марко пристигна на Тихо. Не беше готова за него. Младежът я дари с лека, бърза усмивка и ѝ кимна.

— Филип — каза тя предпазливо, сякаш думите бяха чупливи. Когато той отговори, гласът му би могъл да е ехо на нейния:

— Майко.