Игрите на Немезида

25. Наоми

Час след час историята се разгръщаше и всеки следващ момент влошаваше нещата. Новинарските емисии от Земята и Марс, а после докладите от станция Тихо и Ганимед бяха пълни с вцепенени от шок или плачещи репортери и журналисти. Обстрелът на Земята заемаше по-голямата част от времето: картини от един апокалипсис. Градове по Атлантическото крайбрежие, залети от гигантски вълни, които разбиваха прозорците на четвъртия, че и на петия етаж. Армия от малки торнада, образуващи се зад фронта на ударната вълна. Планетата, която Наоми бе свикнала да вижда пламнала от сиянието на градските светлини, потъмняваше. Полевата болница в Дакар, където пепел и камъни валяха върху редици от мъртъвци. Треперещият говорител на ООН, който потвърждаваше смъртта на генералния секретар. Пустотата между планетите жужеше от разговори и спекулации, доклади и теории, а после противоречащи им доклади и теории. Светлинното забавяне усложняваше нещата и бе почти невъзможно да се подредят събитията. Сякаш всичко ставаше едновременно.

Тя предполагаше, че точно това е искал Марко.

Събитията на други места — неща, които биха били разтърсващи всеки друг ден — изглеждаха като бележки под линия в голямата теза на унищожението, разиграващо се на Земята. Да, имало опит за преврат на станция Тихо, но Земята загиваше. Да, клетка на СВП била поела контрол над портовете на Ганимед, но Земята загиваше. Да, водела се битка между марсианския ескорт и неизвестни кораби в близост до астероидите Унгария, но Земята загиваше. Чувството, че нещо чудовищно е връхлетяло цялото човечество, бе неизбежно.

Отвън, в общата стая, при всеки нов доклад се надигаха ликуващи гласове, радостни възклицания. В отредените ѝ покои Наоми гледаше всичко с растящо вцепенение. А под него — още нещо. След половин смяна тя изключи екрана. Собственото ѝ лице, отразено в празната повърхност, приличаше на още един зашеметен репортер, който търси думи и не успява да ги намери. Тя се надигна от противоускорителната койка и отиде в общата стая. Тя толкова приличаше на камбуза на „Роси“, че мозъкът ѝ все се опитваше да я разпознае, не успяваше и опитваше пак. Напълно непознато място би било по-добре от това зловещо архитектурно подобие.

— Hoy, Кокалче — каза Син, надигайки се сред тълпата. — A que gehst, а?

Тя механично направи поясното свиване на рамене, ала Син не седна обратно. Това не бе въпрос на приятел, който се интересува къде отива тя, а на надзирател, който иска информация от затворник. Тя подбра внимателно изразите си.

— Затова беше всичко, нали? Затова ме искаше той?

— Марко son Марко — отвърна Син и гласът му бе странно мек. — Мислеше, че трябва да те вземем, и те взехме, ясно? Какво значение има защо? Все пак най-безопасното място в системата е тук.

Наоми си пое дълбоко дъх и го изпусна.

— Малко множко ми дойде — призна тя. — Голямо нещо.

— Тъй, тъй — рече Син. Наоми погледна към ръцете си, пръстите ѝ бяха сплетени. „Дръж се като една от тях“, помисли си тя. Какво би сторила, ако отново беше една от тях? Отговорът дойде прекалено естествено. Сякаш наистина бе една от тях. Сякаш винаги е била.

— Корабът има инвентар — изтъкна тя. — Мога да го проверя. Да бъда полезна.

— И аз ще дойда — рече той и я последва.

Тя знаеше накъде да върви, къде ще я откара асансьорът, къде е работилницата. През годините на „Роси“ не бе осъзнавала, че също така свиква с проектната логика на марсианския флот, но така си беше. Щом стигнаха работилницата, тя знаеше къде ще са складирани диагностичните уреди, въпреки че никога не бе стъпвала тук.

Син се поколеба, преди да отвори шкафовете, но само малко. Проверката на инвентара, изпробването на батериите, релетата и складовите мехури бе нещо, което всеки, отраснал в Пояса, правеше през свободното си време. За тях това бе толкова естествено, като да пият вода, и когато тя избра един уред, той направи същото. Вратата към товарния отсек бе запечатана, но се отвори за Син.

Отсекът бе добре запасен. Магнитни палети, залепени за палубите и стените в стройни редици. Тя се зачуди разсеяно откъде ли е дошло всичко това и какви ли обещания са дадени в замяна. Отиде до най-близкия палет, включи в него диагностичния уред и го отвори. Сандъците се разгънаха. Батерии. Тя взе първата, пъхна я в уреда. Индикаторът позеленя. Тя извади батерията, остави я на мястото ѝ и взе следващата.

— Всичко ще е наред — каза Син. — Военен клас са.

— Е, слава богу, че военните никога не оплескват нещата. — Индикаторът позеленя. Тя смени батерията със следващата в ръката си. Син отиде до съседния сандък, отвори го и се зае да прави същото.

Тя възприе това като любезност. Той не я бе последвал като неин приятел, а като надзирател. Също толкова лесно можеше да я тикне обратно в каютата, да заключи вратата и да я държи там, но не го бе сторил. Можеше да стои и да я пази, докато проверява батериите, но не го стори. Преструваше се, че вършат работата заедно, като равни. Дори това да означаваше, че ще пропусне бира и играта „Армагедон“ с приятелите си. Противно на волята си, Наоми почувства искрица благодарност за това.

— Голям ден — подхвърли тя.

— Отдавна го чакаме — отвърна Син.

— Отдавна — съгласи се автоматично тя.

— Сигурно е странно да го видиш пак.

Тя извади нова батерия, провери я, прибра я обратно, взе следващата. Син прочисти гърло.

— Mé falta — промърмори той. — Не трябваше да го казвам.

— Не, няма нищо — отвърна Наоми. — Да, странно е да го видя пак. Положих доста усилия да се измъкна от него последния път. Не очаквах някога да се върна.

— Лоши времена.

— Онези или тези?

Син нададе кашлящ смях и погледна към нея с въпрос в очите.

— Тези? Esá обетованата земя. Поясът се надига. Знаеш как беше преди. Помниш как карахме на рядък въздух, защото не можехме да си купим достатъчно кислород. Как костите ни се чупеха, защото медикаментите се облагаха с твърде много такси.

— Да — каза тя, но Син се беше увлякъл и нямаше намерение да млъква. Той остави диагностичния уред и се взря в нея. Съчувствието му се бе изпарило и в очите му пламтеше ярост. Не към нея. Към нещо по-голямо.

— Трима мои братовчеди умряха, защото земните корпорации не щяха да продават хубави лекарства против рак на поясни. Даваха ни разни гадости, останали от фермите на Ганимед. Само че отглежданите в резервоари мръвки не са хора, нали? Лекарствата не действат по същия начин, ама на кого му пука? На Тио Бенет му отнеха кораба, защото закъсня с разрешителното. Даже не беше в pinché земен док, обаче не плати, затова го взеха на абордаж, оставиха го на Церера и продадоха кораба му. И за какво? Да не би да ни пазят от пирати? Да не би да ни пазят от треторазредни производители, които ни пробутват стари скафандри за нови? Дреме ли им дали стрелят по нас? Дали ни убиват?

— Знам, че не им дреме.

— Не им дремеше, Кокалче. Досега. Защото миналото вече е минало. От днес — натърти Син и посочи с палец през рамо. — Ти летиш за тях от доста години и може би не е tu falta. Ония неща по-рано, дето държахме Филипито далеч от теб, може и да сме сбъркали, нали? Обаче започвам да си мисля, че вече толкова дълго делиш койката си с един земен coyo, че си забравила каква си. Почвам да си мисля, че може и да ги харесваш.

„Не — искаше ѝ се да каже. — Никога не съм забравяла.“ Но още докато оформяше думите, не бе сигурна, че са верни. Някога имаше едно момиче с нейното име, на което мястото му беше тук. Което изпитваше същия гняв, който виждаше сега у Син и Филип. Имаше време, когато би могла да приветства всичката тази смърт на Земята. Но Джим беше от Земята. И Еймъс. Алекс беше от Марс, което от поясна гледна точка бе горе-долу същото. А каква бе тя? Галената им поясна? Онази, на която не ѝ е мястото сред тях? Не мислеше така. Значи бе нещо друго.

И все пак, колко добре я познаваха те всъщност? Толкова много неща не им бе казала. Не знаеше какво би се променило, ако го бе направила.

Син се мръщеше срещу нея, очите му бяха сурови, челюстта — стисната. Тя се опита да се оттегли пак зад завесата на косата си, но това не стигаше. Не и тук. Не и сега. Трябваше да каже нещо; трябваше да реагира, иначе щеше да е равносилно на признание, а тя не смяташе да поема повече отговорност за неща, които не е избирала. Опита се да измисли какво би казал Джим, но като си го представи, все едно докосна отворена рана. Почувства вина, че е крила миналото си от него, и скръб, и копнеж от раздялата, и страх, че на Тихо му се е случило нещо лошо. Или му се случваше в същия този момент, докато тя не можеше да направи нищо. Не знаеше какво би сторил Джим и не смееше да си го представи.

„Добре де. Тогава Еймъс. Какво би направил Еймъс?“

Тя си пое дълбоко дъх, изпусна го. Вдигна очи и отметна косата си настрани. Усмихна се.

— Е, Син, това е един възможен поглед върху нещата — изтъкна, натъртвайки на думите. — Нали?

Син премигна. Каквото и да бе очаквал, не беше това. Тя провери последната батерия в палета си, прибра я обратно и го затвори. Син още я гледаше, извил глава леко наляво. Позата го караше да изглежда, сякаш се опасява от нея.

Хубаво.

Тя кимна към отворения палет в краката му.

— Тези ще ги проверяваш ли? — попита. — Или ти е нужна помощ?

Докато стане време за вечеря, изглеждаше, че атаките са свършили. Медиите, от друга страна, бяха като разбунен кошер. Наоми седеше на маса, която подобно на всичко в кораба, ѝ се струваше твърде позната. От дясната ѝ страна бе Син, а отляво — някаква жена, която не познаваше. Чинията ѝ бе отрупана с пържени гъби с горещ сос, както ги правеше навремето Року. Тя ядеше с една ръка, като другите, и се чудеше дали някой човек, оглеждащ стаята, би я разпознал като тази, която не се вписва сред останалите.

Екранът бе настроен да предава новинарски канал от станция Тихо. Наоми гледаше и се мъчеше да не чувства нищо. Когато се появи Моника Стюарт, изпита пристъп на страх, който не можеше да обясни съвсем. Жената започна с увод, който не съобщаваше на Наоми нищо ново, а после се обърна към седналия сковано срещу нея Фред Джонсън. Той изглеждаше стар. И уморен. Наоми не го гледаше и почти не слушаше какво си говорят; вместо това се взираше напрегнато в краищата на екрана, да не би случайно Джим да е там. И без това останалите постоянно апострофираха и дюдюкаха. Тя улавяше само откъслеци.

— Мислите ли, че вие сте били главната цел на атаката?

— Така изглежда.

— Шибан лъжец! — извика някой в другия край на камбуза и останалите зареваха одобрително. Включително Син.

Движенията на Фред бяха предпазливи и камерата даваше близък план на лицето му. Значи бе ранен и го криеше. Веднъж бе чула, че птиците на Земята правели всичко възможно да скрият, че са болни. Всяка видима слабост била покана за нападение. Това сравнение караше Фред Джонсън да изглежда уязвим. Може би сега всичко бе уязвимо.

— Нападателите са задържани и се надяваме скоро да получим ясна представа кой стои зад това. — Нещо в тези думи привлече вниманието ѝ. Тъй като познаваше Марко, ѝ се стори странно, че не е направил изявление за пресата. Все пак я беше довел тук, за да се изфука, нали?

Или пък не? От нея се очакваше да докара „Росинант“ и бяха разочаровани, че това не е станало. Дали той всъщност искаше кораба? Или Джим? Тя се запита с ужас какво ли би станало, ако не беше дошла сама.

А после, сякаш в отговор на нейната мисъл, Моника Стюарт приключи интервюто с полковник Фред Джонсън, говорител на СВП и управител на станция Тихо, и се обърна към капитан Джеймс Холдън.

Дъхът ѝ секна.

— Разбирам, че работите като телохранител на полковник Джонсън — каза Моника.

— Да, така е — потвърди Джим с лека гримаса. Явно не се бе справил много добре. — Всъщност не беше необходимо. Оказа се, че хората, внедрени в службата за сигурност, са съвсем малобройни. Той никога не се е намирал в истинска опасност.

Лъжеше. Наоми избута храната си настрани.

— Вярно ли е, че е имало втора цел? Някои хора твърдят, че атаката може да е била прикритие за нещо като кражба.

В очите на Джим проблесна раздразнение. Тя се зачуди дали някой друг го е забелязал. Моника вероятно навлизаше в територия, за която не се бяха разбрали да говорят. Или се бяха разбрали да избягват.

— Това не го докладват на мен — каза Джим. — Доколкото знам, освен известни щети по станцията, превратът беше пълен провал. — Още една лъжа.

— Превключете канала — извика някой. Надигна се хор на съгласие. Някой нарече Джим с обидна дума и Син ѝ хвърли поглед, после извърна очи. Наоми се зае отново с храната си. Горещият сос пареше устните ѝ, но тя нямаше нищо против. Екранът бе превключен на голям новинарски канал от Земята. Репортерът бе млад мъж в черен шлифер. Според надписа се намираше на някакво място, наречено Порто. Сградите зад него представляваха смесица от старо и ново, кална вода се плискаше около тях. На възвишението зад него имаше редици торби. Не, чували за трупове.

— Това беше той, нали?

Тя не знаеше откога Филип стои зад нея. Момичето от лявата ѝ страна му кимна и се изниза. Той зае празното място. Набола рехава четина покриваше челюстта му, черна на фона на златистокафявата кожа. Той се обърна да я погледне и на очите му им трябваше малко време да се спрат на нейните, като че ли е пиян.

— Това беше мъжът, заради когото ни напусна, si по?

Син изпъшка, като че ли са го фраснали. Наоми не знаеше защо. Въпросът бе толкова идиотски, че бе направо смешно.

— Не стана така — каза тя. — Но да. Летя с него.

— Хубав е — отбеляза Филип. Тя се зачуди чии ли думи повтаря. Не звучеше като Марко. — Исках да кажа, за това, че си тук… Исках да кажа…

Но после не продължи, не довърши мисълта си. Тя се зачуди дали не зърва съжаление в очите му, или пък си въобразява, защото ѝ се иска то да е там. Не знаеше какво да каже, как да отговори. Имаше чувството, че съществуват много различни нейни версии — пленничката, сътрудничката, завърналата се майка, заминалата си майка — и всички те говореха с различен глас. Не знаеше коя от тях е истинската Наоми. Ако някоя изобщо беше.

Вероятно всичките бяха.

— Не е каквото аз бих избрала — рече тя, стъпвайки внимателно по думите, сякаш са остри. — Но това важи за много неща, нали?

Филип кимна и сведе очи. За миг тя си помисли, че може би ще се махне, и не знаеше дали ѝ се иска да си тръгне, или да остане.

— Сега дават за мен — оповести Филип. — По новините, виж. Това съм аз.

Репортерът бе по-стар от Филип, с по-широко лице и рамене. За миг тя се опита да намери прилика между тях, а после разбра и ѝ се стори, че е влязла в хладилна камера.

— Това е твое дело — досети се тя.

— Възложи ми го като подарък — каза Филип. — Маскировъчното покритие за скалите. Аз водех отряда, който го взе, аз. Без мен нищо от това нямаше да стане.

Хвалеше се. В ъгълчетата на очите му и стиснатите му устни личеше колко отчаяно му се иска да я впечатли. Да получи одобрението ѝ. Нещо като ярост се размърда в стомаха ѝ. На екрана репортерът изброяваше хуманитарни организации и религиозни групи. Хора, които се опитваха да организират помощ за бежанците. Сякаш на планетата имаше някой, който да не се нуждае от убежище.

— Той направи същото и с мен — сподели тя. Физиономията на Филип зададе въпроса. — Баща ти. Той окървави и моите ръце. Направи ме съучастничка в убиването на хора. Предполагам, мислеше, че така ще стана по-лесна за контролиране.

Не беше правилното нещо, което да каже. Момчето трепна и се сви в себе си като рогче на охлюв, докоснато със сол. Картината се смени. Мъртвите и изчезналите на Земята надхвърляха двеста милиона. В камбуза избухнаха радостни възгласи.

— Затова ли си тръгна? — попита Филип. — Не можеше да понесеш работата?

Тя остана мълчалива един дълъг момент. После потвърди:

— Да.

— Тогава по-добре, че си заминала — заяви Филип. Тя си каза, че не говори искрено. Че го казва просто, за да я нарани. Получаваше му се. Но нещо повече, тя изпита огромна тъга по всички неща, които момченцето ѝ можеше да бъде, а не беше. Какво дете би могла да има в негово лице, ако ѝ се бе открила възможност. Но тя бе оставила рожбата си в ръцете на едно чудовище и заразата се беше разпространила. Семейство от чудовища — баща, майка и дете.

Това улесни нещата.

— Тежеше ми — призна тя. — Всички онези хора, умрели заради нещо, което направих. Опитах се да си тръгна. Казах му, че няма да го издам, ако просто ми позволи да те взема и да си отида. Вместо това той те отмъкна. Твърдеше, че съм се държала смахнато и не можел да рискува да те остави при мен. Че ако някой щял да бъде издаден, това ще съм аз.

— Знам — отвърна Филип. Процеди го. — Той ми каза.

— И щях да съм принудена да го правя пак. И пак. И пак. Да убивам още хора за него. И аз се опитах. Да го преодолея. Да ги оставя да умрат. Той каза ли ти, че направих опит за самоубийство?

— Да — потвърди Филип. Наоми си помисли, че трябва да спре. Не беше нужно да го товари повече. Нейното момченце. Нейното момченце, което току-що бе помогнало да погубят един свят.

Божичко, все още ѝ се искаше да го защити. Колко тъпо бе това? Сега той беше убиец. Трябваше да знае.

— Стана в един въздушен шлюз на станция Церера. Бях го хакнала да се отвори. Трябваше само да изляза. Беше от старомодните. В синьо и сиво. И миришеше на фалшива ябълка. Нещо от рециклатора. Както и да е, аз го направих. Задействах го. Само че от станцията бяха сложили допълнително предпазно устройство, за което не знаех. Та така. — Тя сви рамене. — В онзи момент разбрах.

— Какво?

— Че не мога да те спася. Ти можеше да имаш заминала майка или мъртва майка. Това бяха единствените възможности.

— Някои хора не са родени за войници — каза Филип. Искаше да я нарани, но тя вече бе претръпнала.

— Единственото право, което имаш към някого в живота, е правото да си тръгнеш. Щях да взема и теб, ако можех. Но не можех. Щях да остана, ако можех. Но не можех. Щях да те спася, ако можех.

— Не съм се нуждаел от спасяване.

— Ти току-що уби четвърт милион души — посочи тя. — Някой трябваше да предотврати това.

Филип се изправи вдървено. За момент тя видя как ще изглежда като мъж. И как бе изглеждал като момче. В очите му имаше дълбока болка. Не като нейната. Неговата болка си беше негова и тя можеше само да се надява, че той я усеща. Че поне ще се научи да съжалява.

— Преди да се самоубиеш — каза тя, — ела и ме намери.

Той се отдръпна на сантиметър, като че ли бе изкрещяла.

— Con que ще правя такова глупаво нещо? Soy не съм страхливец.

— Когато дойде този момент, потърси ме — настоя тя. — Нищо не може да върне нещата назад, но ще ти помогна, ако мога.

— Ти си merde за мен, puta — сопна се Филип и се отдалечи бързо. Другите в камбуза ги зяпаха или се преструваха, че не ги зяпат. Наоми поклати глава. Нека гледат. Вече не ѝ пукаше. Дори не я болеше. Сърцето ѝ бе огромно, сухо и празно като пустиня. За първи път, откакто бе приела обаждането на Марко на Тихо, умът ѝ бе бистър.

Почти бе забравила, че Син е там, докато той не заговори.

— Сурови думи за големия му ден.

— Такъв е животът — каза тя. Но си помисли: „Това не е големият му ден“.

В паметта ѝ Марко заговори: „За да бъде чут от потисническата класа, човек трябва да говори като неин член. Не само на същия език, а и със същата дикция“. Ала той още не бе направил своето изявление. С никаква дикция. Тя не знаеше плановете му. Вероятно никой освен Марко не ги знаеше всичките.

Но какъвто и да бе великият му замисъл, той още не бе завършен.