Игрите на Немезида

48. Холдън

Ако автоматът в лазарета можеше да повдигне вежди и да зацъка осъдително с език, щеше да го направи. Вместо това изкара списък с кехлибарени предупреждения, толкова дълъг, че първите няколко излязоха от екрана, преди Холдън да успее да ги прочете. Наоми изпъшка, когато иглата се заби във вената ѝ и коктейлът на медицинската система започна да се влива в нея. Холдън седеше до леглото и държеше другата ѝ ръка.

Прехвърлянето от „Рейзърбек“ бе станало достатъчно лесно. След като изравниха курсовете си, Алекс долепи скутера до въздушния шлюз и четиримата минаха заедно. Холдън ги чакаше от другата страна, все още невярващ съвсем, че наистина са се върнали. Фред Джонсън също бе там в униформата си за посрещане на политически величия. Бе странно да гледа как Фред видимо сменя ролите си, държи тялото си иначе, а изражението му се мени уж деликатно, но толкова из основи, че сякаш самата форма на черепа му се променяше. Това предизвика у Холдън леко любопитство доколко старецът, който му се представяше, също бе скроен според дадената ситуация. Вероятно никога нямаше да разбере.

Когато вътрешната врата се отвори, той вече бе забравил за Фред, за марсианския премиер-министър, за унищожението на Земята и кажи-речи за всичко освен Наоми. Кожата ѝ бе пепелява, поне където не изглеждаше лъскава и подута от радиационните изгаряния. Очите ѝ бяха кървясали и помътнели от крайно изтощение. Влезе в стаята предпазливо, като че ли всеки неочакван сблъсък би ѝ причинил болка. Беше най-красивото нещо, което е виждал от години. Холдън имаше чувството, че той е човекът, завръщащ се у дома, сега, когато тя бе тук. Щом го видя, Наоми се усмихна и той ѝ се ухили в отговор. На няколко крачки от тях, или на няколко километра, Фред Джонсън и Нейтън Смит се поздравяваха официално. Това нямаше никакво значение.

— Здрасти — каза той.

— Здрасти. Грижеше ли се за мястото, докато ме нямаше?

— Имах известни проблеми с изпълнителите на ремонта, но мисля, че ги изчистихме — отвърна Холдън.

После Боби сложи голямата си силна длан върху рамото му, разтърси го леко и каза:

— Към лазарета.

Наоми пое към асансьора, подпирайки се на Алекс. Изглеждаше ранена, изтощена, полумъртва. Но го беше видяла и се бе усмихнала, и камък му падна от сърцето.

Зазвуча аларма с обратно броене и гравитацията се върна. Наоми се закашля. Беше влажен, болезнен звук, но медицинският апарат не изглеждаше загрижен. Машината имаше скапани болногледачески маниери.

— Мислиш ли, че трябва да повикаме лекар? — попита Холдън. — Може би трябва да повикаме лекар.

— Сега ли? — погледна го учудено Наоми.

— Или по-късно. За рождения ти ден. Когато кажеш. — Думите се изсипаха от устата му, без изобщо да минат през мозъка, а него не го бе грижа достатъчно, че да ги обуздае. Наоми се бе върнала. Беше тук. Някакъв безбрежен страх, който се бе старал да не забелязва, го заля и почна да се разсейва.

Ето така се бе чувствала тя, помисли си Холдън. При „Агата Кинг“ и когато той бе поел към станцията в бавната зона. Когато бе слязъл на повърхността на Ил. Всички онези пъти, когато си мислеше, че я пази от рисковете, ѝ причиняваше подобни тревоги.

— Олеле — промърмори. — Аз съм гадняр.

Тя открехна очи като два ярки процепа и се усмихна лекичко.

— Пропуснах ли нещо?

— В известен смисъл. Отнесох се някъде за минутка, а сега отново съм тук. И ти също, което е много, много добре.

— Хубаво е да се върнеш у дома.

— Но докато ти… Искам да кажа, докато ние… Виж, когато бях на Тихо, говорих с Моника. И с Фред. Искам да кажа, говорих с Фред за теб, за нас и какво трябва да знам, и защо си мисля всичко онова. А с Моника говорихме защо съм лъгал и дали в онова, което тя направи, е имало някаква сила, и как било етично и отговорно да я използва. И аз си мислех…

Наоми вдигна ръка. Челото ѝ се сбръчка.

— Ако ще ми казваш, че си имал авантюра с Моника Стюарт, сега може би не е най-подходящият момент.

— Какво? Не. Разбира се, че не.

— Хубаво.

— Просто си мислех. За много различни неща, всъщност. И исках да знаеш, че каквото и да правиш и да преживяваш, и щом не желаеш аз да съм част от него, не е нужно да ми казваш, ако не искаш. Аз съм много любопитен и искам да знам. Но каквото и да е то, е моя работа само ако ти си съгласна да е моя работа.

— Добре — отвърна тя и затвори пак очи.

Холдън я погали по ръката. Кокалчетата ѝ бяха разранени, а на китката ѝ имаше синина.

— Значи, когато казваш „добре“…

— Имам предвид, че ти също ми липсваше и се радвам, че се върнах, и би ли ми донесъл зелен чай или нещо такова?

— Да — скочи веднага Холдън. — Да, ще ти донеса.

— Не бързай — каза тя. — Може да подремна малко.

Холдън се спря на люка и се озърна назад. Наоми го гледаше. Очите ѝ бяха уморени, а тялото ѝ — вцепенено от изтощение, но се усмихваше леко. Хубаво бе да види радостта ѝ, че се е върнала.

В камбуза пет-шест гласа говореха един през друг, сливаха се в нещо като симфонично общо вълнение. Той самият се чувстваше по същия начин. Холдън се вмъкна вътре. На една от масите седеше Алекс, вдигнал крака на пейката, и говореше с Чава Ломбау и Сун-и Стайнберг за нещо свързано с бързи цикли, прицелване, засечки и ускорение. Чава говореше едновременно с него и размахваше ръце, осигурявайки някакво физическо описание на онова, което обсъждаха. Сун-и просто местеше развеселено поглед от единия към другия. На съседната маса Боби Дрейпър, макар и седнала, се издигаше над Сандра Ип и Маура Пател. Боби бе сменила бойната си броня с възмалък комбинезон с щампа „ТАХИ“ на гърба. Тя улови погледа му, усмихна се и му махна. Той също ѝ махна, но Сандра Ип вече бе привлякла отново вниманието ѝ и Боби поклати глава и отговори на някакъв нечут от него въпрос.

Холдън бе връхлетян от внезапен спомен как е вкъщи със семейството си, осемте му родители са седнали на вечеря с единствения си син и водят няколко разговора един с друг и един през друг. Чувството на спокойствие и добруване, което го заля, бе огромно. Ето така изглеждаше, така звучеше, така се държеше едно семейство. Даже новият екипаж, срещу който той се бе опитвал да не негодува, му приличаше по-скоро на далечни братовчеди, дошли за дълго гостуване, а не на натрапници.

Алекс скочи от масата и се приближи ухилен към него. Постояха така за един дълъг, неловък момент, преди да се предадат и да се прегърнат, като се тупаха по гърбовете и се смееха.

— Никакви отпуски повече — заяви Холдън.

— Мама му стара — затюхка се Алекс. — Отлитам за няколко седмици и всичко потъва в хаос.

— Точно така си е. — Холдън отиде до кафеварката, а Алекс го следваше току до лакътя му. — Това сигурно се класира за най-скапаната ваканция изобщо.

— Как е Наоми?

Холдън избра чая, който Наоми харесваше най-много. Машината засвирука тихичко.

— В момента най-вече се хидратира. Прати ме да ѝ донеса пиене, но мисля, че всъщност искаше да престана да ѝ вися на главата и да се опитвам да завържа разговор.

— Може да ѝ е нужно малко време да влезе във форма.

— На съзнателно ниво го разбирам — каза Холдън и взе мехура с чай. Миришеше на лимонова трева и мента, макар че на кораба нямаше нищо дори близко до двете. Холдън се ухили. — Химията е изумително нещо, знаеш ли? Наистина изумително.

— Някакви новини от Еймъс? — попита Алекс и усмивката му помръкна, щом зърна отговора в очите на Холдън. Опита се да си възвърне небрежния тон, когато заговори, но не успя да го заблуди. — Е, това не означава кой знае какво. Няма да му е за първи път планета да избухва под него.

— Започват да излизат списъци с потвърдените жертви — каза Холдън. — Още е рано. Там долу много неща продължават да се разпадат и ще има още много лошо, преди да стане по-хубаво. Но засега той не е в списъците.

— Е, това е добре. Пък и хайде стига. Това е Еймъс. Дори всички на Земята да умрат, той вероятно ще направи кула от труповете и ще се покатери до Луната.

— Последният оцелял — подхвърли Холдън, но когато се отправи към лазарета, настроението му вече не бе толкова приповдигнато. Наоми я нямаше, иглата, която бе забита в ръката ѝ, лежеше върху гела на леглото, а медицинската система деликатно подканваше някой да се намеси. Холдън, с чая в ръка, провери в тоалетната и камбуза, преди да се сети да се върне в жилищния отсек.

Тя лежеше на леглото им, свила колене към гърдите си, със затворени очи и коса, разпиляна върху гела. Похъркваше леко, тихи животински звуци на покой и задоволство. Холдън остави чая на масичката до нея, за да я чака, когато се събуди.

Командният център бе тих, относително казано. Гор Дрога, един от оръжейните техници, беше на работното си място, следеше показанията на кораба и слушаше в слушалките си нещо с отсечен ритъм. Холдън можеше да чуе единствено басовата партия и някоя-друга фраза, когато Гор се изкушаваше да приглася. Текстът приличаше на френски, но не бе наистина такъв.

Светлините бяха приглушени, сияние идваше от мониторите. Холдън нямаше подръка слушалки, затова просто пусна звука тихо и загледа как интервюират Моника Стюарт. Мъжът, с когото говореше тя, се намираше на станция в точката L5, но паузите в разговора бяха изрязани, за да изглежда, че са в една стая.

— Не, никак не ме изненадва, че СВП ще помогне за ескортирането на премиер-министър Смит. Фред Джонсън от години активно се опитва да вкара СВП в дипломатическите разговори, често борейки се със съпротивата на вътрешните планети. Всъщност мисля, че има истинска ирония във факта, че тази поредица от атаки на Свободния флот послужи като катализатор за утвърждаване на легитимността на СВП пред Земята и Марс.

Камерата прескочи на интервюиращия.

— Значи не гледате на Свободния флот като на част от СВП?

И отново на Моника. Холдън се изкиска. Между двата въпроса тя бе сменила блузата си. Той се зачуди какво ли е било забавянето, преди да се редактира записът.

— Съвсем не. Свободният флот е интересен отчасти защото дава на радикалите в СВП друго знаме. Той е нещо като самоселектиран сбор от елементите, които пречеха на Пояса да бъде уважаван повече от вътрешните планети. А имайте предвид, че Марс и Земята не бяха единствените мишени на заговора на Свободния флот. За поясните станция Тихо е също толкова голям успех като Церера, а тя също бе атакувана.

— Други специалисти обаче наричат това смяна на стражата вътре в СВП. Защо вие го виждате като нещо външно?

Моника кимна мъдро. Това бе добре отработено движение и я караше да изглежда интелигентна и дълбокомислена, но все пак близка. Действията ѝ издаваха майсторство.

— Ами, Майкъл, понякога, когато правим тези разделения, всъщност по-скоро ги създаваме, отколкото да описваме нещо вече съществуващо. Свидетели сме на мащабно пренареждане при повече от една страна. Изглежда ясно, че елементи от марсианските военни са били замесени в доставките за Свободния флот, както и че премиер-министърът Смит е бил тяхна мишена. Дали да наречем това отцепнически елемент на Марс, или вътрешна борба за власт? Всъщност мисля, че най-доброто описание, което вероятно можем да дадем в момента, не разделя ООН, Марс и СВП, а представя традиционната система, обединена пред лицето на тази нова заплаха. Сегашната ситуация произтича от дълга история на конфликти, но в момента се чертаят нови граници.

Фред се изкиска. Холдън не го бе чул кога се е качил, но ето че бе там и надзърташе през рамото му. Холдън спря записа и Фред се настани на едно кресло срещу него.

— Личи си, че екипът ти за връзки с обществеността си върши работата, щом журналистите са почнали да се интервюират един друг — подхвърли Фред.

— Мисля, че тя се справя добре — отбеляза Холдън. — Поне се опитва да вкара цялата бъркотия в смислен контекст.

— И също така се преквалифицира в експерт лично върху мен. И върху теб, като стана дума.

— Добре де, съгласен съм, че е малко странно. Някакви други новини, които би трябвало да знам?

Фред хвърли поглед към Гор, намръщи се, после се приведе напред и го потупа по рамото. Гор свали слушалките.

— Почини си — каза Фред. — Ние ще се погрижим всичко с кораба да е наред.

— Да, сър — отвърна Гор. — Имайте предвид, че толкова близо до короната натрупваме малко топлина.

— Ще го държим под око.

Гор се разкопча и се хлъзна надолу по стълбата. Фред проследи оттеглянето му с тъжна усмивка.

— Помня, когато и аз можех да се спускам по стълбата така. Но през последните години вече не.

— Аз също вече не го правя.

— Ето как възрастта превръща всички ни в страхливци. Или може би е съвестта — каза Фред и въздъхна дълбоко. — Инарос и корабите му още не са стигнали до орбитата на Сатурн, а пиратството по външните планети скочи рязко. Колонизаторските кораби са добре запасени, слабо въоръжени и освен това са много.

— Не са очаквали гражданска война.

— Това ли се случва?

— А не е ли така?

— Ами… Може би. Говорих със Смит. Предполагам, Алекс и Боби не са в течение на много от онова, което е правил на „Рейзърбек“.

Холдън се приведе напред.

— Не мисля, че са го шпионирали, не. Защо мислиш, че биха го направили?

— Надявах се, че твоят човек би могъл да го стори. Тази Дрейпър е прекалено голяма патриотка. И така, без външно потвърждение, версията на Смит е, че имало разкол във флотското командване. Може би просто някой е продал голяма част от артилерията си на Инарос. Може да е имало и друг играч, готов на размяна.

— Срещу протомолекулата — досети се Холдън. — Такава е била цената за всичко това, нали?

— Никой не знае, че тя липсва, освен теб, мен, хората на Дръмър и онзи, който я е взел. Ще го пазя в тайна, докато мога, но стигнем ли до Луната, мисля, че трябва да кажа на Смит и Авасарала.

— Разбира се — съгласи се Холдън. — Че защо да не им кажеш?

Фред премигна. Смехът му, когато се раздаде, бе дълбок и звучен. Извираше от корема му и изпълваше въздуха.

— Тъкмо когато си помисля, че си се променил, ми излизаш с нещо, което е типично джеймсхолдъновско. Не знам какво да мисля за теб. Наистина не знам.

— Благодаря, предполагам.

— Няма защо — каза Фред. Миг по-късно добави: — Има кораби, които се носят към порталите. Марсиански военни кораби. Много би ми помогнало да знам дали се подчиняват на Инарос, или на някого друг.

— Като например онзи, който държи протомолекулната проба?

— Който и да е, всъщност. Искам да говоря с Нагата.

Атмосферата помежду им охладня.

— Искаш да я разпиташ?

— Да.

— И искаш разрешението ми?

— Така ми се струва учтиво.

— Ще поговоря с нея за това, когато се съвземе още малко — обеща Холдън.

— Не мога да те моля за нищо повече — каза Фред и се надигна на крака. На края на стълбата спря. Холдън го видя как обмисля дали да се плъзне надолу като Гор, но реши да не го прави. Стъпало по стъпало Фред слезе от командния център и затвори люка след себе си. Холдън пусна пак записа, после го спря. Имаше чувството, че главата му е пълна с памук.

Толкова дълго бе съсредоточен върху това да се разсейва от отсъствието на Наоми, че сега, когато се бе върнала, се чувстваше почти смазан. Моника бе права. Нещата се бяха променили и той вече не знаеше какво е мястото му в тях. Дори да обърнеше гръб на Фред, Авасарала и на собствената си известност, какво би могъл да стори един независим кораб в тази нова, преустроена Слънчева система? Имаше ли банки, които биха могли да му платят, ако се заеме да превозва товар до луните на Юпитер? Ами колонистите, които вече бяха минали през пръстените на път за нови, непознати светове? Дали Свободният флот наистина щеше да спре доставките за тях, както и обратния поток от суровини и открития?

Но атаките изглеждаха най-вече неизбежни и дребнави. Ако вътрешните планети не бяха показвали в продължение на поколения на поясните, че са заменими, може би щеше да има някакъв начин… някакъв начин да се приспособят уменията им и начинът им на живот към тази по-голяма човешка експанзия. Начин да се тласне цялото човечество напред, а не само част от него.

И колко дълго щяха са в състояние Инарос и хора като него действително да възпират наплива от колонисти? Или може би имаше нещо друго, някаква част от плана, която още не са видели? Тази мисъл го изпълни с чувство, което той реши да нарече ужас, защото му се стори по-добро название от „страх“.

Мониторът изписука. Алекс искаше връзка. Холдън я прие с благодарност.

— Здрасти, капитане — ухили се Алекс. — Как я караш?

— Добре, струва ми се. Просто убивам малко време извън каютата, за да не будя Наоми. Предполагам, че ще спи дванайсет-четиринайсет часа.

— Ти си добър човек — отбеляза Алекс.

— Ами ти?

— Показвах на временния ти пилот всички начини, по които би могъл да ме изпревари до „Чецемока“, ако се беше сетил за тях.

— Бъди мил с него — рече Холдън, но не говореше сериозно. — Къде си? Ще дойда при теб.

— В машинното — отвърна Алекс. — Което е част от причината да искам да говоря с теб. Току-що получих добри новини от Луната.