Игрите на Немезида

40. Еймъс

С вървене и каране на велосипеди, търсене на храна и избор на маршрут, който да избягва гъсто населените райони около вашингтонската административна зона, над седемстотинкилометровото разстояние от Витлеем до Балтимор им бе отнело близо две седмици. Над четиристотинте километра от аркологичната сграда до езерото Уинипесоки им отне около два часа. Ерих прати навън Мъжкараната — чието име Еймъс не запомни, дори след като му го казаха — и още двама, а после предложи на него и Прасковка да изчакат в друга стая, докато той проведе някои разговори.

Двайсет минути по-късно Еймъс, Прасковка, Ерих и още десет мъже и жени бяха на покрива на сградата и се товареха в два транспортни хеликоптера с логото на охранителна фирма „Ал Абик“ отстрани. Ерих не каза дали са крадени, или охранителите са били на заплата при него, а и Еймъс не го попита. В дадения момент това бе чисто теоретичен въпрос.

Земята, над която летяха, бе мрачна и неприветлива. Сипещата се пепел бе намаляла, но не бе спряла. Слънцето бе червено петно на западния хоризонт. Под тях градовете преливаха един в друг, без дори дърво или ивица трева помежду им. Повечето прозорци зееха празни. Шосетата и магистралите бяха пълни с коли, но малко от тях се движеха. Те свиха на изток и прелетяха над Ню Йорк Сити. Голямата дига бе разбита, а улиците бяха наводнени и приличаха на канали. Няколко от големите кули бяха паднали, оставяйки дупки в силуета на града.

— Къде са всички? — извика Прасковка през шума на роторите.

— Там са — изкрещя в отговор Ерих и посочи с уродливата си ръка, докато със здравата се държеше за ремъка. — Всички са там. Просто не са толкова много като миналата седмица. А скоро ще са още по-малко.

Над Бостън някой изстреля ракета по тях от покрива на един мол и хеликоптерите я свалиха. Небето на изток бе тъмно, с цвят на синина, който караше Еймъс да си мисли за буреносни облаци. На запад залезът имаше цвят на кръв.

— Има ли вероятност роторите да замръзнат? — попита Еймъс пилота, но не получи отговор.

Кацнаха на едно летище на няколко километра южно от езерото, но Еймъс успя да го зърне, преди да се снижат: ниските хълмове държаха водата като в огромни шепи. Имаше може би десетина островчета, пръснати из него, някои също толкова отрупани със сгради като брега, други с малки облагородени горички, ако там живееше някой достатъчно богат да си позволи този лукс. Ракетната площадка представляваше керамична платформа, плаваща върху водата, с червени и кехлибарени светлини за зрителен ориентир, които още мигаха.

Когато стигнаха до брега, оттам не изглеждаше толкова красиво. Водата вонеше на мъртва риба и по повърхността ѝ плуваше слой пепел, сякаш някой бе поръсил тебеширен прах върху всичко. Хората на Ерих нагазиха до бедрата и пуснаха три пакета, които се разгънаха, за да образуват твърди черни понтонни лодки. Докато потеглят към анклава на острова Гърмяща змия, небето бе станало мастиленочерно. Нито звезди, нито луна, нито разсеяна градска светлина. Все едно човек бе пъхнал главата си в чувал.

Насочиха се към северния край на острова, където широк мост със стоманени подпори водеше към ракетната площадка. Хангари и навеси за лодки осейваха брега, кутии за играчките на богаташите с размерите на жилищен блок за хора на основна, побиращ хиляда души. Понтонната лодка, в която се намираха, се носеше напред по накъдрената вода. Хангарът, който избраха, бе боядисан в яркосиньо, но извън кръга на светлините им, би могъл да е всякакъв. Отне им само минута да намерят контролното табло на един стълб, стърчащ от тъмната вода. Прасковка се приведе към него, протегна тънката си ръка и въведе поредица от цифри. За секунда изглеждаше, че не е подействало, а после вратите на хангара се вдигнаха безшумно и се включиха автоматичните светлини. Вътрешността бе изцяло покрита с дървена ламперия от червен кедър и бе достатъчно просторна да побере тенис корт. Докато влизаха, от мрака се раздаде гневен лай.

На палубата на малка моторница стоеше вълкодав, опрял лапи на перилата. Понтонните лодки се вмъкнаха на мястото до моторницата. Еймъс се надигна и вълкодавът се стрелна към него, като се зъбеше и ръмжеше. Беше великолепно животно, плод на генно инженерство, предположи той, ако се съди по лъскавата му козина и изящните черти на муцуната му.

— Хей, здравей — заговори ласкаво Еймъс и приклекна на неговото ниво. — Май някой не си е направил труда да те вземе, като си е тръгвал, а? Сигурно ти е гадно.

Кучето се отдръпна, неуверено и уплашено.

— Виж какво ще ти предложа — продължи Еймъс. — Не ни закачай и няма да те застреляме.

— То не говори — обади се Ерих, докато кучето се оттегляше, лаейки през рамо.

— Откъде знаеш? Шибаняците с толкова пари може да са вложили някакъв преводач в мозъка му.

— Не могат да го направят — каза Ерих, после се обърна към Прасковка. — Не могат, нали?

— Това е имението на Кук — отвърна Прасковка. — Дарва и Хуни живееха тук. Аз спях при тях в сряда вечер през лятото. — Тя потрепери леко и Еймъс наклони глава. — Отдавна не съм идвала. Струва ми се, че би трябвало да се е променило повече.

— Знаеш ли как да стигнеш до ракетния им хангар? — попита Ерих.

— Да.

Но когато стигнаха до него, той се оказа празен. Прекосиха широкия чакълест двор до следващия хангар — на семейство Давидович, — но и той беше празен. В третия нямаше кораб, но имаше десетина души. Те стояха в центъра на помещението, въоръжени с пистолети и евтини защитни спрейове, каквито се продават в универсалните магазини. Мъжът отпред бе петдесетинагодишен със сивееща коса и наченки на нова брада.

— Всички вие, стойте надалеч! — извика мъжът, когато Еймъс, Мъжкараната и още трима влязоха през страничната врата. — Това е частна собственост!

— О, и сигурно е твоя? — присмя се Мъжкараната. — Всичко това ти принадлежи?

— Ние работим за семейство Куортърман. Имаме право да сме тук. — Мъжът разклати пистолета си. — Така че се махайте, всички!

Еймъс сви рамене. Още неколцина от хората на Ерих бяха влезли, повечето с автомати, които държаха спокойно край тялото си. Слугите се бяха скупчили заедно в средата на помещението. Ако имаха някакви умения или опит, щяха да сложат двама-трима снайперисти горе на покривните греди, готови да почнат да очистват лошите, докато хората долу ги залисват, но Еймъс не виждаше такива.

— А бе, нещо не ми се вярва Куортърманови да се върнат. Ние ще вземем някои от нещата им. Но вие можете да се чувствате свободни да приберете всичко, което не ни е от полза.

Лицето на мъжа се втвърди и Еймъс се приготви да загинат много хора. Но преди хората на Ерих да вдигнат оръжията си, се намеси Прасковка.

— Ти… ти си Стоукс, нали? — Мъжът отпред — явно Стоукс — сведе объркано пистолета, когато Прасковка пристъпи напред. — Това съм аз. Клариса Мао.

— Госпожице Клариса? — премигна Стоукс. Пистолетът му се поколеба. Еймъс чу Мъжкараната да мърмори под нос: „Ама сериозно ли, да го начукам?“, но никой не започна да стреля. — Госпожице Клариса! Какво правите тук?

— Опитвам се да се махна — каза Прасковка със смях в гласа. — А вие защо сте тук?

Стоукс се усмихна първо на нея, а после нервно на Еймъс, Ерих и останалите. Зъбите му се бялнаха срещу тях като лъч на някакъв крайно нестабилен фар.

— Заповедта за евакуация пристигна след падането на втората скала. Куортърманови си тръгнаха, всичките. Взеха кораба и заминаха. Другите също — Кук, Фокнър, старецът Лангборн. Всички си взеха корабите и заминаха. Казаха ни, че охраната ще ни пази, докато дойде помощта. Но не идва никаква помощ, а охраната… Те са бандити. Казват ни, че сега, когато Куортърманови ги няма, ние трябвало да им плащаме, но какво имаме ние?

— Всички боклуци на Куортърманови — обади се Еймъс. — Което ме връща към първоначалната тема.

— Има ли някакви кораби? — попита Прасковка. — Трябва ни кораб. Само колкото да стигнем до Луната. Затова дойдохме тук.

— Да. Да, разбира се. Бергавин оставиха „Жанг Гуо“. В техния хангар е. Можем да ви заведем там, госпожице Клариса, но…

Откъм страничната врата се донесе остро изсвирване. Идеше от улицата отвън. Мъжкараната срещна погледа на Еймъс.

— Имаме си компания — каза тя.

Улиците на острова бяха широки. Просторни. Достатъчно големи да довлечеш кораб до моста. Върху патрулката на охраната бе изрисувано логото „нокът и око“ на „Пинкуотър“. Фаровете ѝ прорязваха широк конус през мрака. Ерих вдигна здравата си ръка да засенчи очите си. Към него се приближиха наперено двама мъже.

— Бре-бре — подхвърли първият. — Какво имаме тук?

Ерих отстъпи с куцукане.

— Никакъв проблем, сър.

— Какво ще кажеш аз да преценя това? — рече мъжът отпред. — Лягайте на шибаната земя. — Имаше каубойска шапка и бе сложил ръка на дръжката на пистолета си. Еймъс се усмихна. Топлината в стомаха и ръцете му бе същата, както при чуването на позната песен след дълго време. Беше просто приятно. — Казах, лягай на земята, шибан инвалид! Веднага, инак ще те шибам в шибаните дупки на очите.

— Прасковке? — извика Еймъс и излезе на светло. Двамата охранители извадиха пистолетите и ги насочиха към него. — Ей, Прасковке, там ли си?

— Да — отзова се тя. Звукът на гласа ѝ идваше от страничната врата. Чудесно. Той видя как двамата охранители забелязаха и другите хора на Ерих в сумрака. Бяха предимно силуети, но въпреки това телата на мъжете се напрегнаха. Това винаги бе кофти момент, когато осъзнаеш, че си извадил нож в престрелка.

— Виждаш ли, ето за това говорех — продължи Еймъс. — Нещата почват да се разпадат и племената се смаляват. Тези пичове тук вероятно са свестни и почтени хора, когато имат шеф, пред когото да отговарят. Или клиенти. Или акционери. — Той се обърна към мъжа с шапката и се усмихна дружелюбно. — Здрасти.

— Ъъъ, здрасти — смънка онзи.

Еймъс кимна и извика назад към хангара.

— Работата е там, че ако им отнемеш това, те са просто мъже с пистолети. И се държат като мъже с пистолети. Правят каквото правят мъжете с пистолети. Разбираш ли?

— Да — потвърди Прасковка.

— По-добре оставете оръжията — нареди Еймъс на мъжа с шапката. — Просто ние имаме много повече от вас. Така че, наистина.

— Чухте човека — обади се и Мъжкараната. — Пистолетите на земята, моля.

Охранителите се спогледаха.

— Можехме просто да ви застреляме — отбеляза Еймъс. Докато двамата бавно оставяха пистолетите си на паважа, той повиши отново глас. — Та значи, Прасковке, тези момчета са се превърнали от защитници на голямото племе, съставено от оня, как му беше името, и тях, в защитници на собственото си малко племе, което не включва други хора. Въпросът е кой е в племето и кой е извън него.

Мъжът с шапката вдигна ръце с разтворени длани на височината на раменете. Еймъс го фрасна в ченето. Ударът бе толкова силен, че го заболяха кокалчетата. Мъжът политна назад, Еймъс пристъпи към него и се извъртя, за да нанесе мощен ритник. Той попадна в лявата колянна капачка на охранителя и мъжът изкрещя.

— Работата е там — продължи Еймъс, — че повечето от нас нямат в живота си място за повече от шест… — Той изрита охранителя в средата на гърба, когато онзи се опита да стане. — … може би седем души. Ако надхвърлиш бройката, трябва да започнеш да разказваш легенди.

Мъжът пълзеше обратно към колата. Еймъс затисна гърба му с коляно, наведе се и започна да изпразва джобовете и колана му. Спрей. Зашеметител. Портфейл с документи за самоличност. Двупосочна радиостанция. Намери нерегистрирания пистолет, прикрепен към глезена на мъжа. Всичко, което вземаше, хвърляше във водата, ослушвайки се за плясък. Мъжът плачеше, а тежестта на Еймъс затрудняваше дишането му. Другият стоеше съвършено неподвижно, сякаш ако не помръдва, Еймъс няма да го забележи. Не че разполагаше с по-добра стратегия на този етап.

Еймъс му се ухили.

— Здрасти.

Онзи не отвърна нищо.

— Всичко е наред — каза Еймъс. — Ти не каза, че ще чукаш в черепа моя приятел, нали?

— Не съм — смотолеви другият.

— Тогава добре. — Еймъс се изправи. — Вероятно трябва да го заведеш на лекар. А после кажи на всеки друг на този лайнян остров какво съм направил и как не съм те обработил, защото не си се закачал с мен. Ясно?

— Ясно.

— Супер. И повече не се връщай тук.

— Няма.

— И другите също — подчерта Еймъс. — Нито ти, нито някой друг от племето ти.

— Няма.

— Идеално. Значи, няма проблеми. И ако обичаш, дай на тази мъжкарана каквото носиш. Включително нерегистрирания пистолет.

— Да, сър.

Еймъс тръгна обратно към хангара. Естествено, Прасковка стоеше на вратата, скръстила ръце. Той избърса кървящите си кокалчета.

— Ето виждаш ли, това е цивилизацията — изтъкна Еймъс. — Куп приказки. Нищо повече.

— И ако е така, какво? — попита Прасковка. — Нас доста ни бива в разказването на приказки. Едва-що всичко се сговни, а ние вече намираме начини да оправим нещата. Стоукс и другите слуги бяха готови да се бият с нас или да бъдат убити, но после се сетих за името му и той си спомни за мен, и сега имаме приказка, в която той иска да ни помогне. Ти излизаш там и пращаш послание на тези типове, че трябва да ни оставят на мира. Всички нас. Повече от шест-седем души. А, между другото, знаеш, че пинкуотърците ще се върнат и ще се опитат да те убият, нали?

— Просто искам да ги накарам да отделят повече време за подготовка — рече Еймъс. — Предполагам, че дотогава вече ще сме излетели.

Стоукс се подаде иззад Прасковка с извинително изражение на лицето.

— Ами, по този въпрос… Има един малък проблем.

Хангарът бе висок като катедрала и „Жанг Гуо“ се възправяше по средата му като великанско произведение на изкуството. Повърхността на кораба изглеждаше като златно-сребърен филигран върху тяло от лазурит. Върху соплата на двигателите имаше изрисувани златни идеограми, но макар материалът да приличаше на злато, явно не се топеше при високи температури. Само като го гледаше, Еймъс можеше да познае, че няма ъпстейнов двигател. Беше два пъти по-голям от „Росинант“ и може би — може би — на една четвърт толкова функционален; представляваше не толкова орбитална совалка, колкото признание в декадентство.

И което бе по-важно, не работеше.

— Енергийните запаси на дома са изчерпани — обясни Стоукс. — Без енергия няма водни рециклатори. Няма отопление. Няма мрежова връзка.

— Затова — заключи Еймъс — решихте, че е много умен ход да оставите група хора, които никога не са виждали работещ ядрен реактор, да запалят един, за да можете да си заредите батериите? Такъв самоубийствен оптимизъм не се вижда всеки ден.

Стоукс сви рамене.

— Корабът беше тук само защото се нуждаеше от ремонт. Така и не успяхме да го подкараме.

Еймъс тупна мъжа по рамото.

— Просто иди и ми донеси всички инструменти, които сте използвали. Това е нещо, от което разбирам.

Стоукс се отдалечи забързано, подвиквайки на другите от групата си. Хората на Ерих изглеждаха раздвоени между изграждането на защитен периметър и търсене на най-ценните вещи, които биха се побрали в джобовете им. Ерих и Прасковка дойдоха при него.

— Колко сме прецакани? — попита Ерих.

— Не знам — отвърна Еймъс. — Първата ми догадка е, че има някакъв проблем с енергоснабдяването. Прекалено много шум. Лоша свръзка. Нещо, което задейства аварийното изключване. Но трябва да се пъхна между обшивките и да огледам.

— Ще ти помогна да провериш веригите — предложи Прасковка. Ерих я погледна объркано. — Изкарала съм няколко месеца като електрохимичен техник — поясни тя.

— Ама разбира се — промърмори Ерих.

— Носиш ли конзола? — попита Еймъс.

— Да — отвърна Ерих. — Защо?

Еймъс посочи с брадичка към соплото.

— Можеш да пуснеш диагностиката, а аз ще ти кажа какво означават показанията.

Ерих се намръщи и се почеса замислено по врата с малката си ръчичка.

— Ами, добре. Мисля, че мога да го направя.

Прасковка се прокашля, после се изкиска.

— Ерих? Ти някога… ами, така де, убивал ли си човек?

— Аз ръководя наркоимперия в Балтимор — отвърна Ерих. — Разбира се, че съм убивал. Защо?

— Нищо — каза тя. — Просто ето ни тук, трима убийци, и ако нещо ни спаси задниците, то ще е фактът, че случайно притежаваме познания за поправка на ядрен реактор.

Ерих се усмихна.

— Май сме добре подготвени за това, нали?

— Е, все пак, по-добре да сложим постове, докато го правим — предложи Еймъс. — Планът ми да се измъкнем оттук, преди да започнат неприятностите, може и да не сработи.

— Мога да накарам Стоукс да ни помогне и с това — каза Прасковка. — Те не умеят да се бият, но ги бива да наблюдават. А аз мога да подбера някои от по-схватливите да ни помогнат да поправим кораба, ако искаш.

— Колкото повече, толкова по-весело — съгласи се Еймъс. — Само да не пипат нищо, без да им кажем.

— Като си тръгваме, ще ги вземем ли с нас? — попита Прасковка.

— Аха — отвърна Еймъс.

Тя се подсмихна.

— Защото са от племето?

— Не, мамка му. Моето племе е екипажът на „Роси“, може би вие двамата и една мъртва жена. Всъщност пет пари не давам, дори да умрат всичките.

— Тогава защо ги вземаш?

Един от хората на Ерих извика нещо. Друг се засмя и един от слугите колебливо се присъедини към него. Еймъс потърка разранените си кокалчета и сви рамене.

— Струва ми се, че Холдън би постъпил така.