Игрите на Немезида

24. Еймъс

— Плътността няма ли значение? — попита Клариса. Каквато и гадост да вкарваха в кръвния ѝ поток, беше свършила. Тя започваше да изглежда малко по-добре. Той още виждаше вените ѝ под тънката като пергамент кожа, но малко цвят се бе върнал в бузите ѝ.

— Да, обаче всичко е енергията, която си вложил, за да ускориш скалата. Дали ще изхвърлиш от кораб буца волфрам, или шибана пухена възглавница, все трябва да подкараш кораба с каквато там скорост целиш да постигнеш. Цялата тази цена се плаща предварително от енергийна гледна точка.

— Но една възглавница ще изгори, преди да стигне до повърхността.

— Виж, тук си права.

По екрана вървяха отново и отново сблъсъците, комбинираха се кадри от толкова различни източници, колкото бе възможно да се намерят — терминали, охранителни камери, картографски сателити на висока орбита. Линията йонизиран въздух сияеше като диря от електромагнитно оръдие, а в Северна Африка отново и отново разцъфваше гигантска огнена роза. Още една подобна на лъч диря във въздуха и Атлантическият океан се превърна от необятна шир тъмносиня вода в разширяващ се кръг от зловещо зелено, а после изплю бяло и черно към небето. Сякаш журналистите мислеха, че ако всички те продължават да го гледат, станалото ще придобие някакъв смисъл.

Милиони хора бяха загинали и още милиони щяха да загинат през следващите няколко часа от цунамита и наводнения. Милиарди щяха да си отидат през близките седмици и месеци. Земята бе станала различна планета, откакто Еймъс слезе под повърхността. Не бе нещо, което да успее да осмисли, като се взира в него, но той не можеше да отклони поглед. Можеше само да разговаря с Прасковка за банални неща и да чака какво ще стане по-нататък.

Мъжът, който говореше зад кадър, имаше мек европейски акцент и спокойна интонация, което вероятно означаваше, че е погълнал сума ти хапчета. Или може би звукът се обработваше от звукорежисьорите.

— Оръжията са останали незасечени от радарите до навлизането им в земната атмосфера, по-малко от секунда преди сблъсъка.

Картината се смени с апокалиптичен сателитен образ: пет повтарящи се кадъра, които показваха сблъсъка в Атлантика и ударната вълна, разпространяваща се през океана. Мащабите бяха гигантски.

— Виждаш ли — каза Еймъс и посочи с палец към екрана, — ето как се разбира, че са използвали антирадарно покритие върху скалите. Щом са навлезли в атмосферата, то е изгоряло и е спряло да работи, чат ли си? Както и да е, стигнали са от йоносферата до морското равнище за около половин секунда, това прави около двеста километра в секунда. Тук говоря малко наизуст, но такъв взрив, за какъвто говорят, може да се постигне с парче волфрамов карбид със страна около три и половина-четири метра. Това не е голямо.

— Можеш да пресметнеш всичко това наум?

Еймъс сви рамене.

— Вече от доста години работата ми е да си играя с магнитно изолирани ядрени реактори. Математиката е общо взето същата. Човек му хваща цаката.

— Разбирам — кимна тя. После добави: — Мислиш ли, че ще умрем?

— Аха.

— От това ли?

— Може би.

На екрана се повтаряше петсекунден клип, заснет от някаква платноходка. Проблясъкът на идеално правата мълния, странната изкривяваща леща на ударната вълна, която огъна въздуха и светлината, а после образът се разпадна. Всеки, който е бил на този кораб, е умрял, преди да разбере какво вижда. Вероятно най-често срещаните последни думи в този ден щяха да са: „Я, какво странно нещо“. Или пък: „Уф, мамка му“. Еймъс съзнаваше някак далечно, че коремът го боли, все едно е преял малко. Може би беше от страх или шок, или нещо такова. Клариса издаде тих гърлен звук. Еймъс погледна към нея.

— Ех, да можех да видя пак баща си.

— Така ли?

Тя помълча за момент. После каза:

— Ами ако беше успял? Ако бе измислил как да контролира протомолекулата? Тогава всичко щеше да е различно. Това нямаше да се случи.

— Тогава щеше да се случи нещо друго — изтъкна Еймъс. — А ако беше видяла онова нещо отблизо, нямаше да мислиш, че ще е по-хубаво.

— Смяташ ли, че капитан Холдън някога би…

Подът се надигна и блъсна Еймъс в краката. Той инстинктивно се опита да се претърколи, ала атаката бе прекалено обширна. Нямаше начин да я заобиколи. Екранът се пръсна; лампите угаснаха. Нещо шумно изгъргори. Няколко секунди той бе размятван из стаята като зарче в кутия, без да знае какво го удря. Всичко почерня.

Един безкраен миг по-късно се включи кехлибарената аварийна лампа. Леглото на Клариса бе полегнало на една страна, а момичето се бе изтърсило на пода. Около медицинската система се разширяваше локва бистра течност и изпълваше въздуха с остра миризма, като на охладител или алкохол. Дебелият прозорец от армирано стъкло се бе натрошил в рамката си и сега бе непрозрачен като сняг. Мрежа от пукнатини нашарваше стената. От ъгъла забълбука полупаническият смях на Клариса и Еймъс усети как собствената му животинска усмивка разтяга устните му, за да го посрещне. Ехтеше аларма, воят ѝ се извисяваше, запъваше се и пак се издигаше. Той не знаеше дали би трябвало да звучи така, или ударната вълна я е повредила.

— Цяла ли си, Прасковке?

— Не съм сигурна. Ръката доста ме боли. Може да съм счупила нещо.

Еймъс се изправи. Всичко го болеше. Но дългото му познанство с болката му подсказваше, че няма сериозни увреждания, затова той я изтласка от ума си и престана да ѝ обръща внимание. Или земята още трепереше леко, или той.

— Е, ако е така, значи гадна работа.

Вратата към коридора бе затворена, но не изглеждаше както трябва. Сякаш рамката се бе изкривила. Той се зачуди дали някога ще се отвори пак.

— Намираме се на десет етажа под земята — каза Клариса.

— Да.

— Щом при нас беше толкова зле, как ли е горе?

— Не знам — отвърна Еймъс. — Да вървим да видим.

Тя седна. Лявата ѝ ръка вече се бе подула и изглеждаше два пъти по-дебела от дясната, значи в нея имаше нещо счупено. В затворническия си халат момичето приличаше на призрак. На мъртвец, който още не е спрял да се движи. Което, реши той, може и да бе вярно описание.

— Има обявено извънредно положение — отбеляза тя. — Не можем да ходим никъде.

— Ами, работата е там, че за да има извънредно положение, това трябва да е затвор. А за да е затвор, там горе трябва да има, ами, сещаш се, цивилизация. Според мен това място току-що се превърна в голяма дупка в земята с куп опасни хора вътре. Трябва да се махаме.

Той ритна вратата. Беше все едно да блъска с гол юмрук по корабна преграда. Премести се и опита със строшения прозорец. Резултатът бе само малко по-добър. Еймъс пробва още три пъти, преди да го прекъсне един глас отвън.

— Спрете веднага! В извънредно положение сме!

— Някой не знае, че това вече не е затвор — обади се Клариса. Звучеше малко като пияна. Може би освен счупената ръка имаше и сътресение на мозъка.

— Тук сме! — извика Еймъс. — Хей! Заклещени сме тук вътре!

— Намираме се в извънредно положение, господине. Трябва да останете на мястото си, докато…

— Стената е пукната — изрева Еймъс. — Ще се срути. — Може и да беше вярно.

Настъпи дълъг момент на тишина, а после вратата изщрака. Отвори се със стържене на няколко сантиметра и заседна. Жената от ескорта надзърна вътре. Смътно аварийно осветление някъде надолу по коридора я превръщаше в сив силует. Въпреки това Еймъс видя страха по лицето ѝ. Зад нея имаше и други хора, но той не можеше да ги различи.

— Съжалявам, господине — повтори тя, — но в този затвор е обявено…

Еймъс опря рамо във вратата, без да натиска навън, но и без да позволи да се затвори пак.

— Извънредно положение. Разбрах — каза той. — Вижте обаче каква е работата. Трябва да се евакуираме.

— Не може, господине, това е…

— Не само ние — продължи Еймъс. — Вие също. Вие също трябва да се махнете оттук. Освен ако не държите специално да умрете на поста си, което би ме разочаровало.

Надзирателката облиза устни. Погледът ѝ се стрелна вдясно. Той се помъчи да измисли какво би я убедило докрай, но най-доброто, което му дойде наум, бе да я фрасне в ченето и да се надява, че ще си пробие път, преди някой да го застреля. Вече изнасяше пестника си назад, когато Клариса сложи ръка на рамото му.

— Имате близки горе, нали? — попита тя. — Приятели? Семейство?

Очите на надзирателката се разфокусираха, виждайки нещо друго. Някого друг. Може би някого, който е мъртъв, но още не е изстинал.

— Не мога… Не мога да мисля за това в момента.

— Затворническите разпоредби гласят, че вие носите отговорност за сигурността и здравето на затворниците под ваша опека — изтъкна Клариса. — Няма да си имате неприятности, ако започнете евакуация. Ще станете герой.

Надзирателката дишаше тежко, все едно бе заета с усилен физически труд. Еймъс бе виждал хората да правят така, когато са разстроени от нещо, но не го разбират истински. Клариса го избута внимателно встрани и се приведе към надзирателката.

— Не можете да участвате в спасителна операция там горе, ако сте погребана жива тук долу — каза тихо момичето. Сякаш се извиняваше за нещо. — Може да има вторични трусове. Стените може да рухнат. Няма позор в една евакуация.

Надзирателката преглътна.

Клариса се приведе още по-напред, почти шепнеше.

— Тук вътре има цивилен.

Надзирателката промърмори под нос нещо, което Еймъс не разбра съвсем, после се обърна да заговори през рамо.

— Помогни ми да отворя тази проклета врата, Съливан. Сградата е пострадала, а тук има един проклет цивилен, когото трябва да отведем на сигурно място. Морис, ако копелето опита нещо, свали го. Разбираш ли, скапаняко? Едно грешно движение и ще ти видим сметката.

Някой в коридора се засмя и смехът прозвуча като заплаха. Еймъс и Клариса отстъпиха от вратата. Две нови ръце я хванаха и я задърпаха.

— Пази цивилния в безопасност? Това ли успя да я убеди? — попита Еймъс.

Клариса сви рамене.

— Това бе извинението, от което се нуждаеше. Макар че ти наистина си безценно цветенце.

— И още как. Само дето не съм свикнал някой да го оценява.

Вратата се отвори със стържене до половината, преди да заседне здраво. Вероятно окончателно. В коридора щетите личаха ясно. Една пукнатина минаваше през средата му, три-четири сантиметра по-ниска от едната страна, отколкото от другата. Въздухът бе по-задушен, отколкото на влизане; Еймъс почувства инстинктивен подтик да провери въздушните рециклатори. Може би това дори не беше грешно. Да си на трийсет и кусур метра под земята много приличаше на това да си във вакуум. Ако нещата бяха достатъчно повредени, въздухът щеше да е проблем.

Другият затворник — Конечек — бе коленичил на пода и втори надзирател — Морис — стоеше на три крачки зад него, насочил оръжие към гърба му. Ако това бе пистолет, дизайнът му изглеждаше непознат за Еймъс. Цялата лява страна на лицето на затворника бе подута, все едно е загубил боксов мач с много бавен рефер. Бяха само надзирателката, другите двама пазачи, Прасковка и този тип.

Конечек вдигна поглед иззад кичурите дълга желязносива коса и кимна едва-едва, само на милиметър. Еймъс почувства да го залива нещо като успокоение — отпуснатост в раменете, топлина в корема. Тази работа щеше да загрубее преди края, но подобни мащаби на насилието му бяха понятни.

— Нов план — заяви надзирателката. — Ще евакуираме тези затворници и цивилния на повърхността.

Пазачът, който бе помогнал да отворят вратата — Сулиман? Съливан? Нещо такова, — беше дебеловрат мъж, як като бик, с една-единствена черна вежда, минаваща по челото му. Морис, мъжът с пистолета, бе по-слаб, по-стар, с развалени зъби и му липсваше последната фаланга на лявото кутре.

— Сигурна ли си, че не искаш да отведем затворниците в някоя килия и да си тръгнем? — попита Морис. — Ще се чувствам далеч по-добре да се измъквам оттук без тези шибани психопати зад гърба си.

— Прасковка идва с мен — заяви Еймъс с небрежно свиване на рамене. — Само да ви кажа.

— Може да ви трябва помощ за разчистването на отломките — обади се Конечек. Той бе човекът, който се смееше одеве. Думите му, колкото и невинни да бяха, съдържаха немалко заплаха, но другите сякаш не я доловиха. Еймъс се почуди защо ли.

— Асансьорите са извън строя, така че ще използваме стълбите — каза надзирателката. — По тях ще можем да излезем навън. Като стигнем горе, ще обезопасим затворниците.

— Ами радиацията? — попита широкоплещестият пазач, Еймъс бе почти сигурен, че името му е Съливан.

— Това е при ядрени взривове, тъпако — изръмжа Конечек.

— Рона? Не трябва ли да попиташ капитана, преди да направим това? — подхвърли Морис. Очите му не се откъсваха от гърба на Конечек. Компетентен е, помисли си Еймъс и скъта тази информация за по-късно.

— Капитанът не отговаря — отвърна надзирателката, Рона. Гласът ѝ бе напрегнат, но прекалено добре овладян, за да пусне паниката навън. Тъй като другите двама млъкнаха, Еймъс предположи, че не са знаели. — Да вървим към стълбите. Морис, ти си пръв, после затворниците, после аз и Съли. Вие ще трябва да вървите отзад, господине.

— Ще вървя с тях — каза Еймъс.

— Не смееш да ми довериш приятелката си? — изръмжа Конечек.

Еймъс се ухили.

— Не.

— Да вървим — подкани Рона. — Преди да е дошъл някой шибан вторичен трус.

Страхът бе интересно нещо. Еймъс го виждаше у всички пазачи, без да може да посочи в какво се състои. Може би в това как Морис все се озърташе през рамо. Или в това как Рона и Съливан вървяха в крачка зад тях, сякаш по този начин се опитваха да постигнат някакво съгласие. Прасковка изглеждаше съсредоточена и безстрастна, но тя по принцип си беше такава. Конечек, отляво на Еймъс, виреше напред брадата си и се правеше на много печен, което щеше да е смешно, ако нямаше нервна система, преработена за насилие. Такива хора или бяха постоянно уплашени, или толкова прекършени, че не ставаха за нищо. Еймъс се зачуди дали е уплашен. Не знаеше как да познае. Освен това се зачуди дали ще падат още камъни, но не изглеждаше вероятно той да има думата по въпроса.

Около тях затворът бе в руини. Пукнатини минаваха по стените, сякаш подът е бил избутан с няколко сантиметра навън, а после върнат обратно. Отнякъде се чуваше шум на вода, течаща по тръби. Аварийните лампи светеха, но тук-там някои бяха повредени и оставяха петна мрак. Даже асансьорите да работеха, той не би искал да се качи в тях. Едно от нещата, които бе придобил през годините корабен живот, бе чувството как целият съд работи въз основа на няколко локални индикатора. И ако Преизподнята се намираше в открития космос, той щеше да спи в скафандър, просто за да не бъде неприятно изненадан, събуждайки се без въздух.

— Престани да си свирукаш, да ти го начукам — промърмори Конечек.

— Свируках ли си? — изненада се Еймъс.

— Да — отвърна Клариса, гушнала подутата си ръка.

— Хм — изсумтя Еймъс и пак засвирука, този път съзнателно.

— Казах, спри — изръмжа Конечек.

— Аха — съгласи се Еймъс с дружеско кимване. — Каза го.

— Затворниците да мълчат — сопна се Рона зад него. — Цивилният също да си затваря човката, ако обича.

Еймъс огледа Конечек с крайчеца на окото си. Все още бе прекалено рано, за да е сигурен, но имаше шансове около шейсет на четирийсет да се наложи единият от тях да убие другия. Не сега, но преди да свърши всичко. Можеше само да се надява четирийсетте процента да спечелят.

Подът потрепери като от включване на зле настроен маневрен двигател. От лампите се посипа бетонен прах като кехлибарен сняг. Морис промърмори нещо нецензурно.

— Вторичен трус — заяви Рона. — Само вторичен трус.

— Може би — каза Клариса. — А може да е ударната вълна от Африка. Не помня колко бързо пътува подобна сила през мантията.

— Не и шибаната Северна Африка — обади се Конечек. — Няма начин да усетим онова.

— Когато избухна заводът в Галвестън, ударната вълна бе все още измерима при третата си обиколка на планетата — отбеляза Клариса.

— О, значи кучката сега е професор по история?

— Затворниците да мълчат! — извика Рона. Звучеше доста по-развълнувана отпреди. Зад един ъгъл сияеше зелена светлина, иконка на клечесто човече, което се изкачва по стълби. Еймъс се зачуди колко ли още хора стоят заключени на това ниво и чакат да бъдат спасени. Колко ли вече тъпчат нагоре по стълбите на път за навън. Пазачите гледаха да не издават нищо, но той би заложил добри пари, че има сума ти хора, които в същия този момент вземат собствени решения.

Морис спря на вратата за стълбището. Таблото на стената до нея показваше червена иконка на заключен катинар, докато той не прекара отгоре ръчния си терминал и не въведе нещо в отворилия се дисплей. Катинарът се смени със зелен и вратата се отвори. Разбира се, че един затвор ще сложи ключалки на резервните електрически вериги, помисли си Еймъс. Зачуди се какво ли още е заключено.

Свлачище от кал, вода, камъни, бетон и арматура се изсипа в коридора. Морис изквича и отскочи назад, а после падна на земята, стиснал единия си пищял. Дишането му бе накъсано и Еймъс зърна нещо мокро и влажно между пръстите му. Кръв.

— Морис! — извика Рона. — Докладвай!

— Ще имам нужда от шевове.

— Ще отида напред да огледам — каза Еймъс, като остави да се подразбира: „Така че не ме застрелвайте“. Стълбището зад вратата го нямаше. Отломките и пръстта бяха в такова количество, че той дори не можеше да познае дали под тях още има стълби. Не виждаше откъде идва водата, но миришеше на чисто. Което означаваше, че вероятно е питейна. Още един трус предизвика търкулването на няколко камъка и топка бетон с размерите на човешка глава.

Съливан бълваше под нос ругатни, които звучаха не толкова като гняв, колкото като първи признаци на паника. Еймъс поклати глава.

— Никой няма да се измъкне оттук — изтъкна той. — Не и без няколко месеца време и механобот копач. Ще трябва да намерим друг път за нагоре.

— Няма друг път за нагоре — сопна се Рона. — Това е маршрутът за евакуация. Това тук.

— Прасковке?

Гласът на Клариса бе спокоен, но леко завален.

— Трудна работа, Еймъс. Това е затвор за особено опасни престъпници. Не са сложили много лесни изходи.

— Имаш право — съгласи се Еймъс. — Но да речем, че се налага да измислиш нещо умно?

— Пазачите имат аварийни кодове. Ако успеем да проникнем в асансьорната шахта и кабината не я блокира, може би ще успеем да се изкатерим.

— Десет етажа при едно g, и то със счупена ръка? — Той не спомена за възможното сътресение на мозъка, което вероятно нарушаваше чувството ѝ за равновесие.

— Не съм казала, че ще е забавно.

— Всички сервизни стълби са заключени — оповести надзирателката. — Сложили са им врати, за да не може никой да се изкачи без разрешение.

Конечек нададе дълъг, невесел смях и Съливан насочи към него още един от странните си не-съвсем-пистолети.

— Прасковке?

— Не знам. Може би ще успеем да намерим нещо друго.

Еймъс разкърши врат и прешлените му изпукаха като пиратки.

— Това — каза той — ще е най-шибано дългият ден.