Игрите на Немезида

38. Еймъс

Пепелта се сипеше и покриваше всичко с няколко милиметра сивота. Всичко миришеше на нея. Те излязоха на два пъти от пътя, за да пропуснат хуманитарни конвои, а после още веднъж, когато стар камион на енергоснабдяването премина с вой, с шест-седем фигури, сгушени в каросерията. Когато се стъмнеше дотолкова, че не можеха да виждат, издърпваха велосипедите в някой храст или странична уличка и лягаха да спят. Хранителните дажби на мъртвия човек имаха гаден вкус, но май не бяха отровни.

След четири дни растенията покрай пътя започнаха да показват признаци на умиране: зелените листа покафеняваха и капеха. Птиците, от друга страна, пощуряваха. Изпълваха въздуха с чуруликане, трели и песни. Вероятно на врабешки език това означаваше: „Мама му стара, какво става, всички ще умрем“, но звучеше красиво. Еймъс гледаше да стои настрани от по-големите градове, но в тази част от света не бе останало много място, което да не е павирано.

На минаване през Харисънбърг след тях тръгнаха кучета, които ги следваха в продължение на десетина километра, събирайки кураж за атака. Той остави Прасковка да мине напред, но нещата не станаха достатъчно сериозни, за да хаби куршуми. Когато взеха да наближават Балтимор, вече нямаше начин да се държат настрани от хората.

Още бяха на около ден разстояние от аркологичната сграда и миризмата на света се бе променила на сол, вода и гнилоч, когато се натъкнаха на другата група. Движеха се по някаква търговска улица и веригите на велосипедите съскаха тихо, когато той зърна в сумрака други хора, насочили се към тях. Еймъс намали скоростта, но не спря. Прасковка последва примера му. По петното светлина на изток той предположи, че е около десет сутринта, но въпреки това бе прекалено тъмно, за да е сигурен колко души са. Четирима виждаше със сигурност. Може би още някои се влачеха малко по-отзад. Трудно бе да се каже.

Бяха омазани с пепел, както всичко друго. Ако имаха оръжия, Еймъс не ги виждаше. Може би пистолети. Вече бяха в обсега му, ако искаше да започне стрелба. Вървяха пеш, така че имаше вариант и да ги надбягат, ако се стигне дотам. Проблемът бе, че Прасковка изобщо не изглеждаше толкова опасна, колкото беше, а кажи-речи всеки щеше да се води от впечатленията си. Ей такива недоразумения погубваха хората.

Другата група забави ход, но не спря. Бяха предпазливи, но не и незаинтересовани. Еймъс се изправи на педалите си.

— Прасковке? Какво ще кажеш да поизостанеш малко?

— Пистолет ли ще им вадиш?

— Не. Хайде първо да опитаме като добри съседи.

Велосипедът ѝ забави и тя изостана. На улицата отпред другите направиха собствени сметки и стигнаха до различно заключение. Всичките четирима пристъпиха заедно към Еймъс, вдигнали брадички в нерешителен поздрав. Няма да има проблеми, освен ако има. Еймъс се усмихна дружелюбно и му мина през ума, че тъкмо такива ситуации го бяха научили да се усмихва така.

— Здрасти — каза той.

— Здрасти. — Един от четиримата пристъпи по-наблизо. Беше възрастен. Движеше се плавно, държеше центъра на тежестта си ниско над земята. Може би ветеран. Може би човек, който се е боксирал известно време. Еймъс отправи усмивката си към него, после и към другите трима. Напрежение плъзна по тила и раменете му. Той задиша дълбоко, насилвайки се да се отпусне.

— От Балтимор ли идвате?

— Монктън — уточни боецът.

— Вярно? Кулите или апартаментите?

Върху устата на боеца трепна лека усмивка.

— Кула З — отвърна той.

— „Задислав“ — рече Еймъс. — Едно време имах приятел, който живееше там. Много отдавна. Как са нещата там горе?

— Десет хиляди души в кутия без храна и почти без вода.

— Значи не е толкова хубаво.

— Цялото електроснабдяване е прецакано. А в Балтимор е още по-зле. Не се обиждай, но мисля, че сте поели в грешната посока. — Боецът облиза устни. — Хубави велосипеди.

— Вършат работа — кимна Еймъс. — На юг оттук става все по-зле. Отдалечаваме се от мястото на удара.

— Ако обаче продължиш още на юг, става по-топло. Ние натам сме се запътили. Към комплекса Баха.

Една жена от групата прочисти гърло.

— Имам братовчед там.

Еймъс подсвирна през зъби.

— Доста път ви чака.

— Изборът е дали да ходим дотам, или да измръзнем тук — каза боецът. — Ти и приятелката ти би трябвало да дойдете с нас.

— Благодаря за поканата, но има едни хора, с които трябва да се срещнем в Балтимор.

— Сигурни ли сте?

— По-скоро е нещо като работна хипотеза, но засега планът е такъв.

Очите на боеца се стрелнаха пак надолу към велосипеда, после обратно към лицето на Еймъс. Грижливо избягваше да поглежда към пушката на гърба му. Еймъс зачака да види какво ще избере. Другият мъж кимна.

— Е, късмет тогава. Всички ще имаме нужда от такъв.

— Вярно — съгласи се Еймъс. — Предайте много здраве на Баха, като стигнете там.

— Непременно.

Боецът тръгна надолу по улицата и другите го последваха. Еймъс охлаби ремъка на пушката, но не свали оръжието. Четиримата пешеходци вървяха по пепелявосивия път. Прасковка се приближи, подмина ги. Последният в групата се обърна да я изгледа, но никой не предприе нищо.

— Всичко наред ли е? — попита тя.

— Да — каза Еймъс. Сенките на групата се стопиха в сумрака.

— Разубеди ги от всякакви неприятни действия?

— Аз ли? Не. Те сами свършиха по-голямата част от работата. Най-добрата защита, с която разполагаме в момента, е, че хората нямат навика да се убиват взаимно и да си вземат вещите. Но съвсем скоро ще започнат да предполагат, че всеки непознат си е наумил да им пререже гърлото. Ако имат късмет.

Тя го изгледа. Лицето ѝ бе гладко, а очите ѝ — интелигентни и сурови.

— Не изглеждаш разстроен от тази перспектива.

— Тя не ме смущава.

С всеки изминат километър се приближаваха към морето и вонята на гнилоч и сол се усилваше. Стигнаха до горната приливна линия: мястото, където устремът на водната стихия бе секнал. Линията от отпадъци бе толкова ясна и отчетлива, че изглеждаше умишлено направена. Къса стена от отломки, слепени с кал. От другата ѝ страна пепелта бе смесена с кал, а пътищата — покрити с натрошено дърво и строителна пластмаса, съсипани дрехи и прогизнали мебели, почернели растения, погубени от мрака, пепелта и солената вода. И телата на мъртви хора и животни, които никой нямаше да си направи труда да разчисти. Велосипедите изхвърляха буци кал и те трябваше да натискат педалите по-силно, с цялата си тежест, за да не спрат колелата да се въртят.

Когато бяха на двайсетина километра от аркологичната сграда, Еймъс попадна на яма с вода, покрита със слой пепел. Предната капла на велосипеда се огъна. Той го заряза там, а Прасковка захвърли своя до него.

Долавяше гласове наоколо. На всяка крачка от пътя им ги наблюдаваха. Но тъй като имаха пушки и изглежда, почти нищо друго, никой не се опита да ги спре. Наоколо приземните етажи на сградите бяха изтърбушени, стените напукани от безжалостната вода, а съдържанието на магазините, апартаментите и офисите избълвано на улицата. На някои места вторият етаж бе също толкова зле; другаде беше по-добре. Оттам нагоре градът изглеждаше почти незасегнат. Еймъс все си го представяше като здрав наглед човек с оголени кости и гангрена от глезените надолу.

— Нещо смешно ли има? — попита Прасковка.

— Не — отвърна Еймъс. — Просто си мислех.

Аркологичната сграда не бе по-различна. Извисяваше се сред руините, над затлачените с боклуци улици, също както по-рано над добре подредените улици. Реакторът, захранващ огромното здание, навярно още работеше, защото половината прозорци грееха осветени. Ако закриеше с ръка долната част, Еймъс почти можеше да си представи, че пепелта е сняг и всичко това е просто най-лошата Коледа в историята.

Влязоха в приземния етаж. Панталоните лепнеха към кожата му от леденостудена кал чак до коляното. Стъклени лули и отпечатъци от стъпки показваха къде е имало хора, но никой не стоеше на стража. Или поне те не виждаха.

— Ами ако приятеля ти го няма? — попита Прасковка, когато Еймъс натисна копчето за повикване на асансьора.

— Тогава ще измислим нещо друго.

— Някаква представа какво?

— Не.

Остана доста изненадан, когато вратите на асансьора се отвориха. Наводнението би могло да повреди механизма. Разбира се, можеше също така кабината да заседне на половината път нагоре и те да умрат в нея. Щом избра нивото на клуба, екранът оживя. Една мъжкарана с широко лице и белег на горната устна се озъби насреща му.

— К’во искаш, да ти го начукам?

— Казвам се Еймъс. Приятел на Ерих съм.

— Нямаме шибани помощи.

— Не търся такива — каза Еймъс. — Искам да поговорим за работа.

— И работа нямаме.

Еймъс се усмихна.

— Нова ли си в занаята, моме? Аз имам работа. Дошъл съм да видя дали Ерих иска да се включи. Това е моментът, когато ти отиваш и му казваш, че в асансьора има някакъв психар, дето иска да говори с него, и той пита кой е, и ти отговаряш, че се казва Еймъс, и Ерих се опитва да не изглежда изненадан и ти нарежда да ме пуснеш да се кача, и…

— О, мамка му мръсна! — Гласът на Ерих бе далечен, но разпознаваем. — Пусни го да се качи, иначе ще дърдори цял ден.

Мъжкараната се намръщи към екрана и изчезна, за да бъде сменена от синьото меню. Но асансьорът тръгна нагоре.

— Добрата новина е, че е тук — промърмори Еймъс.

Офисът на Ерих изглеждаше също като при предишното му идване — същият стенен екран показваше същата океанска гледка, гумената топка вместо стол, бюрото, покрито с контролни табла и монитори. Даже Ерих си изглеждаше същият. Може би дори още по-добре облечен. Контекстът бе това, което променяше всичко. Екранът показваше океан от сиво и бяло, а дрехите на Ерих приличаха на костюм.

Мъжкараната и четиримата тежко въоръжени биячи с професионална дисциплина, които ги бяха придружили от асансьора до тук, излязоха и затвориха вратата след себе си. Ерих изчака да се махнат, преди да заговори, но малкото юмруче на уродливата му ръка се отваряше и затваряше, както правеше, когато бе нервен.

— Виж ти. Еймъс. Изглеждаш по-жив, отколкото очаквах.

— Ти също не изглеждаш особено мъртъв.

— Доколкото си спомням, когато се разделихме за последно, ти нямаше намерение да се връщаш пак в моя град. Аз май го нарекох „открит ловен сезон“.

— Чакай малко — обади се Прасковка. — Той е казал, че ако се върнеш тук, ще те убие?

— Не — отвърна Еймъс. — Недвусмислено намекна, че един от подчинените му ще ме убие.

Прасковка повдигна вежда.

— Да бе, голяма разлика.

— Ако става дума за стареца, не съм проверил дали е оцелял, или не. Сделката беше да запази къщата и това го направих. Даже повече, а сега си имам други проблеми.

— И аз не съм дошъл да ти създавам неприятности — отбеляза Еймъс. — Реших, че нещата доста са се променили и може би старите правила не важат за новата ситуация.

Ерих отиде с накуцване до стенния екран. Няколко чайки кръжаха там, черни на фона на безцветното небе. От предишното си идване Еймъс познаваше сградите, които би трябвало да се издигат на преден план. Повечето от тях, по-близките, още си бяха на мястото. Онези към бреговата линия бяха доста по-ниски отпреди.

— Бях тук, когато се случи — заговори Ерих. — Не беше вълна като вълна, знаеш ли? Нищо общо с приливна вълна за сърф. Беше цял шибан океан, който се надигна като планина и изпълзя на брега. Цели квартали, които управлявах по-рано, вече ги няма.

— Аз не видях нищо — призна Еймъс. — Новинарските предавания и хаосът след това бяха достатъчно зле.

— Къде се намираше?

— Витлеем — обади се Прасковка.

Ерих се обърна отново към тях. На лицето му нямаше гняв, нито страх, нито дори предпазливост. Това беше хубаво.

— Значи сте се насочили на юг? Колко е зле там?

— Не този Витлеем — каза Еймъс. — Онзи в административния район на Каролина.

— Където е Преизподнята — поясни Прасковка, вдигайки ръка като ученик в класна стая. След секунда се поправи: — Беше.

Ерих премигна и се подпря на бюрото си.

— Където попадна третият удар?

— Да, наблизо — потвърди Еймъс. — Загубих онази текила, дето ми я даде, заедно с хотела, и това беше кофти.

— Ясно. И как така още сте живи?

— Практика — отвърна весело Еймъс. — Обаче виж какво. Имам една работа за вършене. Е, всъщност Прасковка има, а аз съм с нея. Малко помощ ще ни дойде добре.

— Каква работа? — попита Ерих. В гласа му се появи острота и съсредоточеност, както когато говореше за бизнес. Беше все едно да видиш как някой се събужда. Еймъс се обърна към Прасковка и ѝ махна да продължи. Тя уви слабите си като клечки ръце около тялото си.

— Знаеш ли езерото Уинипесоки?

Ерих се намръщи и кимна.

— Изкуственото езеро?

— Реконструирано, да — кимна тя. — Има един анклав на остров Гърмяща змия. Ограден е целият със стени. Независими охранители. Може би петдесет имения.

— Слушам — подкани Ерих.

— Те имат частна ракетна площадка, построена върху езерото. Целият смисъл на това място е, че можеш да кацнеш там със совалка от Луната или Лагранжовите станции, и да си толкова близо до вкъщи, че да стигнеш пеш. Всеки там има хангар. Вероятно няма да намерим нищо с ъпстейнов двигател, но поне нещо, което може да ни откара до Луната. Ако се приближиш по шосето, не би могъл да минеш през пропускателните пунктове, но има път откъм водата. Ключалките на навесите за лодки са хакнати. Ако въведеш правилния код, ще се отворят дори без секретен чип.

— И откъде знаеш това? — попита Ерих.

— Едно време прекарвах летата си там. Така влизахме и излизахме, когато ходехме да кръстосваме бедняшките квартали.

Ерих изгледа Прасковка така, сякаш не бе сигурен как се е озовала в стаята. Смехът му бе къс и суров, но не звучеше като „не“. Еймъс поде увещанията от нея.

— Идеята е следната: влизаме, гепим някой кораб и се отправяме към Луната.

Ерих седна разкрачен на топката и я затъркаля леко напред-назад, полупритворил очи.

— Е, и каква е далаверата?

— Далаверата? — не разбра Прасковка.

— Колко ще вземем? Откъде ще дойдат парите?

— Няма никакви пари — обясни Прасковка.

— Тогава какво печеля?

— Измъкваш се оттук — каза Еймъс. — Мястото си беше помийна яма още преди някой да изсипе Атлантическия океан отгоре му. Няма да стане по-добре.

Дребната, съсухрена лява ръка на Ерих се сви плътно към тялото му.

— Чакай да видя дали те разбрах правилно. Искаш да измина седем-осемстотин километра, да се промъкна покрай частна наемническа армия, да свия един кораб и печалбата ми ще е да оставя всички и всичко, което имам тук? Какво друго? Руска рулетка, при която, ако спечеля, запазвам куршума? — Гласът му бе напрегнат и писклив. Думите излитаха отсечено. — Това е моят град. Това е моето място. Изрязах живота си от шибаната кожа на Балтимор и загубих много, докато го правех. Много. А сега трябва да подвия опашка и да си плюя на петите, защото някакъв поясен шибаняк решил да докаже, че има миниатюрна пишка и мама не го е гушкала достатъчно като малък? Забрави! Чуваш ли ме, Тими? Забрави!

Еймъс погледна към ръцете си и се опита да измисли какво да прави сега. Първият му импулс бе да се засмее на сълзливите глупости на Ерих, но бе доста сигурен, че това няма да е добра идея. Опита се да измисли какво би казала Наоми, но преди да му хрумне нещо умно, Прасковка пристъпи към Ерих, протегнала ръце към него, сякаш се канеше да го прегърне.

— Знам — каза тя и гласът ѝ бе задавен от чувство, което Еймъс не можеше да определи.

— Знаеш? Какво, по дяволите, знаеш?

— Знам какво е да загубиш всичко. Колко е трудно, защото все си мислиш, че не може наистина да го няма. Че има начин да си го върнеш. Или че може би, ако се държиш все едно още го имаш, няма да забележиш, че липсва.

Лицето на Ерих замръзна. Уродливата му ръка се отвори и затвори толкова бързо, сякаш се опитваше да щракне с малките си розови пръстчета.

— Не знаеш за какво гово…

— Когато влязох в затвора, се запознах с една жена. Беше убила децата си. Пет, всичките мъртви. Тя го знаеше, но говореше за тях все едно са живи. Все едно утре, като се събуди, ще са там. Мислех я за луда и предполагам, че ми е проличало, защото един ден тя ме спря в столовата и рече: „Знам, че са мъртви. Но знам и че аз също съм мъртва. Ти си единствената кучка тук, която още се мисли за жива“. И щом го каза, разбрах точно какво има предвид.

Тогава, за огромно смайване на Еймъс, Ерих заплака. Рухна в обятията на Прасковка, уви здравата си ръка около нея и зарида на рамото ѝ. Тя го галеше по косата и му шепнеше нещо, което би могло да е „Знам, знам“. Или може би нещо друго. Бе очевидно, че току-що се е случило нещо мило и трогателно, макар че той изобщо не бе наясно какво. Еймъс зачака, пристъпвайки от крак на крак. Накъсаните хлипове на Ерих се усилиха, после той започна да се успокоява. Минаха сигурно петнайсет минути, преди мъжът да се отдели от прегръдката на Прасковка, да изкуцука до бюрото си и да намери кърпичка да си издуха носа.

— Аз израснах тук — поде той с треперлив глас. — Всичко, което съм правил някога — всяка храна, която съм ял, всяка тоалетна, в която съм пикал, всяко момиче, с което съм се въргалял… Всичко това е било в границите на Балтимор. — За секунда изглеждаше сякаш пак ще заплаче. — Виждал съм как нещата идват и си отиват. Виждал съм лайняни времена да стават нормални и после пак лайняни, и все си повтарям, че този път е същото. Така върви светът. Само че не е, нали?

— Не — поклати глава Прасковка. — Не е. Това е нещо ново.

Ерих се обърна пак към екрана и го докосна с пръстите на здравата си ръка.

— Онова там навън е моят град. Той е гадно, лайняно място и ще пречупи всеки, който мисли другояче. Но… но него вече го няма, нали?

— Вероятно — кимна Прасковка. — Все пак, да започнеш от нулата не винаги е лошо. Даже в начина, по който го направих аз, имаше нещо светло. А ти имаш доста по-добър старт от мен.

Ерих наведе глава. Въздишката му прозвуча сякаш освобождаваше нещо огромно от себе си. Прасковка хвана здравата му ръка между своите и в течение на един дълъг момент двамата мълчаха.

Еймъс прочисти гърло.

— Е, това значи, че участваш, нали?