Игрите на Немезида

45. Еймъс

Беше хубаво да имат пак работещи ръчни терминали, пък макар и само локално, през системата на „Жанг Гуо“. Еймъс лежеше върху една подпора, заклинена в тясното пространство между обшивките. Останалите от работния му екип даваха знак за присъствието си само с дрънчене на магнитни хващачи и леката, успокоителна миризма на оксижен. Измервателният уред, който бе включил към електрическия кабел, сочеше нула.

— Сега? — попита Прасковка.

— Нищо.

Минаха няколко секунди.

— А сега?

— Нищо.

Още секунда. Уредът изсвирука и индикаторът скочи от нула на осемдесет и девет. Еймъс се ухили.

— Готово, Прасковке. Почти на деветдесет съм.

— Закрепвам го — каза тя и макар че ръчните терминали бяха настроени само на аудио, той знаеше, че се усмихва. Освободи уреда и напръска с изолатор дупките, които бе направил за контактите. — Ерих? Ако си там, готови сме за нова проба.

— Разбира се, че съм тук — отвърна Ерих. — Къде ще ходя? Пускам диагностиката сега. Вие двамата идете да се разтъпчете.

Еймъс подсвирна през зъби и острото ехо накара звука да изглежда по-силен.

— Вземам си почивка. Вие, момчета, отворете онзи тръбопровод и ме чакайте. Не се опитвайте да правите нещо умно.

Последва груб хор на съгласие, докато той се надигаше, за да се изкатери по дръжките и структурните подпори до панела за достъп. Вторият екип не беше от кой знае каква помощ, но можеха да вършат част от лесната и времеемка работа, докато Еймъс, Прасковка и Ерих направят „Жанг Гуо“ годен за летене. Засега работата се състоеше наполовина в отстраняване на недодяланите опити на прислугата да поправи кораба и наполовина в установяване на причината за спирането му от полети. Колкото и крещящо да изглеждаше отвън корабът, отвътре си бе общо взето стандартен. В машинното Еймъс намери парцал и избърса втвърдяващата се коричка изолиращо вещество от пръстите и китката си. На най-тънките места то вече бе съвсем твърдо и се отделяше от кожата му като черупка на скарида.

И двете врати на въздушния шлюз бяха отворени и една подвижна стълба водеше надолу към хангара. Прозорците още бяха тъмни и мръсен саждив дъжд тропаше по стъклата. Въздухът миришеше на озон и студ и дъхът на Еймъс излизаше като пара. Светодиодите над главата му хвърляха ярка светлина, отсичаха сенки толкова резки, че изглеждаха фалшиви. Стоукс и останалите от прислугата се бяха скупчили край едната стена, стиснали торби и куфари, и бъбреха неспокойно. Мъжкараната се облягаше на друга стена, сложила ръка на ухото си със съсредоточено изражение. Еймъс ѝ хвърли поглед, докато слизаше по стълбата. Жената излъчваше едвам сдържано насилие. Еймъс бе познавал много хора, които изглеждаха по същия начин. Някои от тях бяха престъпници. Някои бяха ченгета. Тя го видя, че я зяпа, и повдигна брадичка в нещо средно между поздрав и предизвикателство. Той се усмихна дружески и ѝ махна.

Стигна до хангара горе-долу по същото време, когато Прасковка излезе от шлюза на стълбата. Стоукс се откъсна от скупчената групичка и изприпка при Еймъс с нервна усмивка.

— Господин Бъртън. Господин Бъртън.

— Можеш да ми викаш Еймъс.

— Да, благодаря. Чудех се дали Наталия може да отиде до къщата на Сайлъс. Мъжът ѝ е портиер там и тя се страхува, че ако тръгне без него, никога повече няма да се видят. Много е притеснена, господине.

Прасковка слезе по стълбата зад него с тихи като на котка стъпки. Сянката ѝ се протегна по пътеката пред нея. Еймъс се почеса по ръката.

— Виж сега каква е работата. Доста съм сигурен, че ще успеем да започнем последната проверка до около четирийсет и пет минути. Всеки, който е тук, когато свършим, може да се качи, ако има място. Всеки, който не е тук, трябва да е достатъчно далеч, за да не се разпадне на съставните си атоми, когато излетим. Ако изключим това, всъщност пет пари не давам какво ще правят твоите хора.

Стоукс се изкиска и кимна леко с глава като птица.

— Много добре, господин Бъртън. Благодаря ви. — Еймъс го гледаше как се отдалечава забързано.

— Господин Бъртън, а? — ухили се Прасковка.

— Очевидно — каза Еймъс и вдигна пръст да посочи след Стоукс. — Той да не би да си помисли, че се шегувам за нещо? Защото аз само му обяснявах, че слънцето изгрява от изток.

Прасковка сви рамене.

— В неговото съзнание ние сме добрите. И всичко, което кажем, го тълкува така. Щом казваш, че не ти пука дали ще живее, или ще умре, приема го като твоя черен хумор.

— Сериозно?

— Да.

— Много тъп начин да се оправяш в живота.

— Повечето хора така правят.

— Значи повечето хора са тъпи.

— И въпреки това сме стигнали до звездите — отбеляза Прасковка.

Еймъс протегна ръце и мускулите на раменете го заболяха приятно.

— Знаеш ли, Прасковке, хубаво е, че разполагаме с цялата тази помощ и така нататък, но май ми харесваше повече, когато си бяхме само двамата.

— Много мило. Ще ида да потърся някакво кафе или чай. Или амфетамини. На теб трябва ли ти нещо?

— Не. Добре съм. — Той я проследи с поглед, докато се отдалечаваше. Все още бе прекалено слабичка, но в сравнение с момента, в който Еймъс бе пристъпил в килията ѝ, бе придобила повече увереност. Той се зачуди дали тя все още иска от него да я убие, ако се наложи да се върне. Може би си струваше да я попита. Той потисна една прозявка и чукна по ръчния си терминал.

— Как вървят нещата там горе?

— Засега не дава никакви грешки — отвърна Ерих. — Та значи, с това се занимаваш сега?

— С това се занимавам от доста години.

— И си изкарваш прехраната?

— Ами да, ако нямаш нищо против разни шантави извънземни и скапани корпоративни охранители да се опитват да те убият от време на време.

— Досега не съм имал против — засмя се Ерих. — Добре, готово. Вижда му се краят. Имам една засечка откъм водния рециклатор, но всичко друго е тип-топ.

— Ако прекараме в тази тухла достатъчно дълго, че да ни се наложи да рециклираме водата, значи нещо сериозно се е оплескало.

— И аз така си мислех. Искаш ли да пусна реактора? Те имат процедури и списък за проверка.

— Виж, защо не оставиш на мен да…

Ръчният му терминал изписука и се разнесе мъжки глас, който Еймъс не позна.

— Шефе? Мисля, че си имаме компания.

— Какво виждаш? — сопна се Ерих.

— Три камиона.

— Добре, майната му — каза Ерих. — Пускам реактора.

Еймъс изтича в предния край на хангара. Наблюдателите на прозорците стояха напрегнати. Знаеха. Слугите още се размотаваха в своя ъгъл и не се пречкаха.

— На твое място първо бих пуснал проверката — изтъкна той. — Срамота ще е да сме свършили всичко това, само за да осигурим на върмонтци хубаво светлинно шоу.

Тишината бе някак остра. Еймъс не разбираше какъв е проблемът, докато Ерих не заговори пак.

— Не приемам заповеди от теб, Бъртън.

Еймъс завъртя очи. Не биваше да го казва по открит канал. Толкова много години и толкова много катастрофи, а всичко пак се свеждаше до това да не губиш престиж.

— Мислех за предложението си по-скоро като за експертно мнение — би отбой Еймъс, а после добави: — Сър.

— Прието. Докато се занимавам с проверката, какво ще кажеш да помогнеш за отбраната на периметъра? — каза Ерих и Еймъс се ухили. Все едно не отиваше да направи точно това. Ерих продължи. — Уолт, започвай да качваш пътниците в кораба. Клариса може да помага със запалването.

— Идвам — отзова се тя и Еймъс я видя как тича през хангара към стълбата. Стоукс я гледаше с тревога. Еймъс му махна да се приближи.

— Господин Бъртън? — попита мъжът.

— Онова момиче, дето искаше да ходи за стареца си. Може би ще трябва да размисли.

Стоукс пребледня, а през прозорците на хангара бликнаха прожекторни лъчи, по-ярки от слънцето. Някакъв глас заехтя през рупор, лаеше нещо, прекалено размътено от ехото, за да звучи като думи. Нямаше значение. Всички схващаха същността. Докато Еймъс стигне до предната врата, в светлината се бяха появили фигури. Мъже в екипировка за борба с безредиците се приближаваха към хангара. В ръцете си държаха автомати, които изглеждаха малко по-мощни, отколкото изискваше борбата с безредиците. Слугите се бяха наредили на стълбата към въздушния шлюз, но не се движеха бързо. Един от хората на Ерих — може би двайсетгодишен, с червено шалче около шията — подаде на Еймъс пушка и се ухили.

— Да се целим в прожекторите, а?

— Всеки план е по-добър от никакъв — каза Еймъс и разби с приклад прозореца. Стрелбата започна, преди да е успял да обърне пушката и да се прицели. Тътенът бе като буря, без никаква пауза между изстрелите. Някъде крещяха хора, но Ерих и Прасковка бяха в кораба, Холдън, Алекс и Наоми се намираха извън планетата, а Лидия бе мъртва. Така че нямаше за какво да се тревожи. Човекът до него крещеше безсловесен боен вик. Еймъс се прицели, издиша, натисна спусъка. Пушката го ритна и една от ярките светлини угасна. После някой друг уцели още една. Един от пинкуотърците замахна да хвърли нещо и Еймъс го простреля в бедрото. Секунда след като онзи падна, изпуснатата от него граната гръмна и облак сълзотворен газ се надигна през дъжда.

Някой — май беше Мъжкараната — изрева: „Изтласкайте ги назад!“ и Еймъс приклекна и примижа назад към „Жанг Гуо“. Цивилните почти се бяха качили, Стоукс беше най-отзад, размахваше ръце и крещеше, за да ги накара да побързат. Нещо избухна и изби стъклата на останалите прозорци. Ударната вълна премина с тътен през гърдите на Еймъс, сякаш експлозията го бе ритнала. Той стана, надзърна през прозореца и застреля най-близката фигура в лицето. Отвън се разнесе по-глухо тракане и се видя проблясващо на пресекулки дуло, по-ярко от оцелелите прожектори. В стената зейнаха дупки и тънки лъчи светлина пронизаха просторния като катедрала хангар.

— Трябва да се махаме оттук — извика момчето с шала.

— Добре звучи — съгласи се Еймъс и заотстъпва назад, като стреляше през прозореца. Половин секунда по-късно момчето с шала се озова до него. Останалите или ги забелязаха, или бяха стигнали до същото заключение. Двама от тях вече бяха на стълбата и се качваха, без да спират стрелбата. В този момент никой не се опитваше да улучи нищо; просто бавеха противника, докато всички се озоват на борда. Патроните на Еймъс свършиха. Той пусна пушката и хукна към стълбата, притиснал ръчния терминал към ухото си.

— Как се справяме? — извика.

— Много си умен — отговори Прасковка. — Имахме засечка на енергията при стартирането. Щяхме да загубим маневрените двигатели.

— А сега ще ги загубим ли?

— Не мисля.

— Добре.

Той спря в подножието на стълбата. Момчето с шала приклекна зад него, презареди автомата си. Щом вкара новия пълнител, Еймъс грабна оръжието от ръцете му и посочи с брадичка към кораба. Момчето кимна с благодарност и се заизкачва бързо, привело глава. В прозорците танцуваха сенки, а страничната врата бе избита и през нея нахълтаха трима. Еймъс ги покоси. Шестима от хората на Ерих вече бяха на стълбата, някои още стреляха, докато се качваха. Един от тях — Мъжкараната — се спъна на четвъртото стъпало. Кръв покриваше ръката ѝ и врата ѝ отстрани. Еймъс вдигна автомата, пусна един откос по стените и коленичи до нея.

— Хайде — подкани. — Време е да вървим.

— Не мисля, че ще стане — каза Мъжкараната.

Еймъс въздъхна. Прибра терминала в джоба си, хвана с една ръка жената за яката, а с другата автомата и се затича нагоре сред тракането на собствената си стрелба. Жената викаше и се друсаше по стълбите. Нещо избухна, но Еймъс не спря да погледне какво. Щом стигна въздушния шлюз, натика Мъжкараната през него, пусна един последен откос надолу по стълбите и натисна копчето за затваряне на шлюза.

Навсякъде около него се бяха сгушили хората на Ерих и домашната прислуга. Някои бяха окървавени. Той самият бе покрит с кръв. Бе почти сигурен, че всичката е на Мъжкараната, но не на сто процента. Понякога в разгара на битката пропускаше разни работи, като например, че е ранен. Остави Мъжкараната на палубата и извади ръчния си терминал.

— Добре — каза той. — Сега би било чудесно.

— Излитането ще убие всички онези навън — посочи Ерих.

— Дреме ли ни? — попита Еймъс.

— Предполагам, че не.

Двигателят оживя с рев.

— Всички долу! — нареди Еймъс. — Нямаме време да стигнем до креслата. Лягайте на пода. Така тягата ще се разпредели по цялото ви тяло!

Той легна до Мъжкараната. Очите ѝ бяха вперени в него, пълни с нещо, което би могло да е болка или гняв. Не каза нищо, нито пък той. По вътрешното радио се разнесе гласът на Ерих, който им казваше да се държат, а после Еймъс изведнъж усети, че тежи много повече, отколкото преди секунди. Мощно хрущене разтърси палубата — „Жанг Гуо“ пробиваше покрива на хангара на път към небето. Корабът задрънча, пропадна, издигна се отново. Палубата се притисна в гърба на Еймъс. Ако се наложеше да правят резки завои, поне десетина души щяха да бъдат смачкани в ъгъла, където палубата срещаше стената.

Екранът над контролните уреди трепна и оживя; облаци и дъжд летяха срещу външните камери, докато корабът се издигаше. Блесна мълния и гърмът отекна във вътрешността. Еймъс не помнеше дали стандартната орбитална скорост изисква три или четири g, но колкото и да бяха, щеше да му е далеч по-забавно в противоускорително кресло. Челюстта го болеше и той трябваше да помни да стиска ръцете и краката си, за да не загуби свяст. Около него другите не се сещаха навреме за това, или пък изобщо не го знаеха. За повечето това бе първи полет извън планетата.

След дълги минути дъждът и облаците на екрана се стопиха. Светкавиците останаха зад тях. А после през безликата сивота се появиха първите блестящи звезди. Еймъс се засмя и нададе радостен възглас, но никой не се присъедини към него. Като се огледа, видя, че той май е единственият останал в съзнание, така че вместо това легна обратно на палубата и зачака тягата да изчезне, щом излязат в орбита.

Постепенно звездите станаха по-ярки. Отначало трепкаха, докато последните пепеливи слоеве на атмосферата прелитаха покрай кораба, после светлината им стана постоянна. Млечният път приличаше на тъмен облак, озарен изотзад. Гравитацията започна да отслабва и Еймъс се изправи на крака. Около него и други започваха да идват на себе си. Момчето с шала и още неколцина мъкнеха Мъжкараната към асансьора и лазарета, при положение че на „Жанг Гуо“ имаше такъв. Стоукс и останалите се смееха или плачеха, или зяпаха шокирано и невярващо. Еймъс се провери за рани и установи, че с изключение на четири дълбоки драскотини на лявото му бедро, чийто произход не можеше да си спомни, се чувства добре.

Включи ръчния си терминал на открития канал.

— Тук е Еймъс Бъртън. Имате ли нещо против да се кача в командния център?

— Заповядай, Бъртън — отвърна Ерих. В гласа му имаше може би само намек за самодоволство. Тези опити да пази престижа на Ерих скоро щяха да му дотегнат, но в настоящия момент бе прекалено въодушевен, за да му пука.

Командният център бе отвратително луксозен. Нечупливото покритие изглеждаше като тапети от червено кадифе, а светлината идеше от сребърно-златни аплици по стените. Ерих седеше в капитанското кресло. Здравата му ръка шареше по клавиатурата в скута му, а уродливата се държеше за ремъците. Прасковка бе в креслото на навигатора, затворила очи с блажена усмивка.

— Избери си кресло — предложи Ерих ухилено. Това бе старият му приятел, а не престъпният бос, който трябваше да държи Еймъс на мястото му. Той превключи на корабното радио. — Пригответе се за маневри. Повтарям, пригответе се за маневри.

— Всъщност не се прави така — отбеляза Еймъс, докато се закопчаваше пред комуникационния пулт. — Това го казват само по филмите.

— Засега става — отвърна Ерих и креслата се изместиха под тях, когато маневрените двигатели завъртяха кораба. Луната бавно изплува пред очите им, а зад нея Слънцето. Очертана в силует, оттук Луната представляваше черен диск, с изключение на тънката бяла линия по единия ръб и мрежата от градски светлини. Прасковка се разкикоти като ромолящо поточе, сега вече с отворени очи, притиснала ръце към устата си. Избилите в очите ѝ сълзи блестяха.

— Не мислеше, че ще видиш пак това, нали, Прасковке?

— Прекрасно е — възкликна тя. — Всичко е прекрасно и не мисля, че някога отново ще бъде.

Всички се умълчаха за момент, а после Ерих превключи гледката, насочвайки я бавно надолу. Под тях Земята се виждаше като сиво-бяло петно. Там, където континентите трябваше да пламтят в постоянен огън от светлини, сега имаше само редки, мътно сияещи точици. Моретата бяха скрити, както и сушата. Погребална плащаница бе обвила цялата планета и всички те знаеха какво става под нея.

— Мамка му — промълви Ерих и гласът му бе натежал от страхопочитание и отчаяние.

— Да — кимна Еймъс. Дълго време всички мълчаха. Родината на човечеството, люлката на живота в Слънчевата система, изглеждаше прекрасна в предсмъртните си гърчове, но никой от тях не се съмняваше какво вижда.

Прекъсна ги комуникационната система. Еймъс прие връзката и в една рамка с висок приоритет се появи млада жена във флотската униформа на ООН.

— „Жанг Гао“, тук е Лунната база. Нямаме одобрен летателен план за вас. Знайте, че това пространство е под военна забрана. Идентифицирайте се незабавно, иначе ще стреляме по вас.

Еймъс отвори канала.

— Здравейте, Лунна база. Казвам се Еймъс Бъртън. Не съм искал да настъпвам никого по пръстите. Ако там горе има дама на име Криси Авасарала, сигурен съм, че ще гарантира за мен.